Джефри Дивър
Пастирът (30)

Глава 29

Бил Картър седеше безмълвно до мен, а в огледалото виждах как на задната седалка Аманда се взира през стъклото в облачното следобедно небе. Намирахме се на десет мили от крайезерната вила на Картър.

Не мислех за случилото се край къщата на Картър, а се борех с упорит спомен. Пътувахме с Пеги и момчетата, когато забелязах тежка катастрофа на шосето пред нас. Спрях да проверя дали мога да помогна на младите пътни полицаи, които, макар и потресени, понасяха стоически гледката. Казват, че майките съумяват по-добре от бащите да запазват хладнокръвие при инциденти, кръв и рани. Не и Пеги. Тя се премести на задната седалка при момчетата и ги притисна към себе си. Привидно за да отклони вниманието им от преобърнатите коли и осакатените, все още непокрити тела, но всъщност криеше не само техните, но и своето лице. (Съпругата ми и Мари си приличаха и в това отношение — рязкото лашкане между нехаен оптимизъм и дълбоко безпокойство.)

Сами и Джеръми успяха да надзърнат към катастрофата, въпреки прегръдката на майка си. Джер — по-големият — се ужаси и започна неудържимо да плаче. Сам обаче каза: „Татко, онзи мъж, дето е легнал там, няма ръка. Как яде сладолед?“. Не трагедия, а мистерия.

Младите посрещат непредсказуемо травмите.

Сега лицето на Сам — спокойно и любопитно — се отразяваше в изражението на Аманда.

— Добре ли си, слънчице? — попитах и сам се изненадах от гальовното обръщение.

Тя се обърна към мен, кимна и огледа беретата на Картър на седалката до нея.

Натиснах бутона за бързо избиране и се свързах с Фреди.

— Здрасти — поздрави той.

— Там ли си?

— Хубаво местенце. Като се пенсионирам, ще размисля дали да не се преместя тук.

Не бях оценил удобствата на лятната къща на Картър.

— Нещо?

— Изчезнали са.

— С хеликоптера?

— Сигурно.

— Не — казах, — знам как са избягали. Питам дали си го проучил.

— Не. Засега. Още проверяваме. Неколцина умници докладвали, че съвсем ниско прелита хеликоптер. Решили, че ще се разбие. Обаждали са се и в полицията. Никой…

— Не е видял нищо?

— Интересен въпрос, синко. Оглеждали са се, но чули само шум; и видели единствено листа и прахоляк. Приземил се е в просека между дърветата, широка около трийсетина крачки. Пилота явно си го бива.

— Не само пилотът. И оборудването. Скъпо… Намери ли колата?

— Открадната преди месеци. Сменен номер. Надявахме се да открием отпечатъци от партньора, но не открихме нищичко.

— Съседите?

— Добре са.

Предадох на Картър и на Аманда вестта за приятелите им и отново насочих вниманието си към Фреди.

— Ще кажа на Клер да проследи хеликоптера.

Организацията ни често превозва по въздух подопечните си из страната, а понякога и в чужбина, затова поддържаме контакти и с Федералната авиация, и с частните чартърни компании. Фактът, че хеликоптерът е бил малък — тоест пригоден за кратки разстояния и следователно отлетял някъде отблизо — щеше донякъде да улесни Дюбоа да открие наемателя.

— Някой е ранен. Натъкнахме се на кръв — продължи Фреди.

— Къде?

— Край шосето. По оградата и по храстите. И по пътеката.

— Лавинг е. Уцелих го. Но се движеше. Колко кръв?

— Не много. Открихме и отпечатъци — негови и на партньора.

— Клер ще провери лечебниците.

— Безценно момиче си имаш, Корт.

Пак шегички.

— Слушай, Корт…

— Уестърфийлд — прекъснах го.

— Гласът ли ме издаде, синко? — попита Фреди.

— Та какво той?

— Непрекъснато се обажда. На мен. На всички. Какво си направил?

— Иска да прибере подопечните ми в килия. Греши, но нямах време за спорове, та затова…

Опитах се да измисля подходящ евфемизъм.

— … Рискува работата си, като прецака главния прокурор на Съединените щати и изнерви половината федерално правителство?

— Лавинг има твърде много познати във Вашингтон. Не можех да рискувам.

— Не ми пука. Твоя воля, Корт. На мен не ми гори под краката.

— Обади се, ако откриеш някакви улики. Претърси и в къщата на Картър.

— Непременно.

Прекъснах връзката. И тутакси на екрана се появи номерът на шефа ми. Както и Уестърфийлдовият. Отклоних и двете обаждания и набрах Дюбоа. Обясних й какво се е случило и й съобщих за хеликоптера.

— Намери го, ако има начин.

— Добре.

Тя си записа подробностите. После й казах:

— Лавинг е ранен.

— Така му се полага — заяви необичайно сдържано младата жена.

— Искам да пробваш да откриеш кой лекар ще потърси.

Законът изисква медицинският персонал да докладва в полицията за пострадали от огнестрелно оръжие. Бандите и членовете на престъпни групировки разполагат с лекари, медицински сестри и дори ветеринари на повикване, които обработват раните им и удобно забравят да позвънят на 911. Знаехме имената на неколцина и редовно ги проверявахме (без да ги арестуваме, понеже са безценни ориентири за проследяване на наемници и престъпници).

Лавинг, естествено, нямаше да прибегне до тяхната помощ. Предупредих Дюбоа и добавих:

— Ще отиде при някого, за когото не знаем. Прегледай всичките му досиета. Адресите, на които е пребивавал, телефонните обаждания, всичко. И публичните регистри.

Щеше да пусне в действие и ОРК, разбира се, и други програми за обработка на данни.

— Ще видя какво ще открия — отвърна тя. — И Корт?

Пак името ми.

— Да?

— Онези неща от къщата на Греъм. Още ги проверявам.

— Добре.

Тя замълча отново.

— Размислих — продължи. — Нямаше друг начин да получим информация от него. Трябваше да го направя. Не ми хареса, не ми харесва и сега. Но беше умно. Ще го запомня.

— Нямаше друг начин — повторих.

Сбогувахме се. Половин час пътувахме в мълчание. Картър ме помоли да включа радиото, но аз отказах:

— Ако нямаш нищо против. Пречи ми да се концентрирам.

— О, разбира се.

Улових погледа на Аманда в огледалото.

— Заради мен ли се случи? — попита тя. — Заради блога?

— Да. Свързал е псевдонима с истинското ти име чрез някой социален сайт. Проследил е включването до съседите на Бил и после е открил неговата къща.

Тя затвори очи.

— Съжалявам. Аз… сметнах, че не бива да използвам моя компютър. Не знаех, че може да ни проследи. Използвах псевдоним.

Беше умно момиче. Сигурно се е досещала за опасността, но подтиквана от нехайството и порива на младостта, бе прибързала или пък просто беше решила да рискува. Най-вероятно и двете.

Аманда добави:

— Просто ми е много тъжно за Сюзън, онова момиче от гимназията.

— Което се самоуби? — попита.

— Точно така. Катастрофирала, но карала бързо и глупаво, все едно пет пари не дава дали ще живее или не. Това си е самоубийство. Така ни казаха психолозите. Исках да пиша за случая, за да узнаят всички, че да проявяваш безразсъдство, е все едно да се нагълташ с хапчета или да се обесиш.

Осени ме любопитна идея — това младо момиче се стремеше да се грижи за другите. И то посвоему беше пастир. Почудих се дали ако имах дъщеря, тя щеше да прилича на Аманда. Бих се гордял с нея. Несъмнено.

Но и тази мисъл, както доста други днес, излетя към кошчето за отпадъци.

— Да ме убие ли искаше? — попита Аманда с монотонен глас на човек, който не вярва, че е възможно да умре.

Картър се размърда и се накани да я окуражи. Аз обаче вече знаех, че тя не се нуждае от успокоение.

— Не, искаше да те похити и да принуди баща ти да му каже нещо.

— Какво?

— Не сме открили.

Тя замълча и се взря през прозореца.

Някои наемници си налагат стандарти. Не нараняват деца и жени например. Разчитат на психически и професионален натиск или на заплахи за финансовата стабилност и личния престиж на жертвата. Не приемат всякакви задачи и не са склонни да стигат до крайности, за да набавят необходимата информация. Преценяват мишената и използват минимална принуда, за да се сдобият с данните, заради които са наети. На другия полюс са наемници като Хенри Лавинг. Те прилагат всички необходими според тях средства.

Колкото и да е странно, аз уважавам повече втората група. Те се придържат стриктно към стандартите си, както и аз. Начертават целта си я постигат по възможно най-ефикасния начин. Затова са по-предсказуеми.

— Побърка ли се Джоан? — попита Аманда.

— Не съвсем — отговорих.

— Сигурен ли си?

Уместен въпрос.

— Добре де, не е на себе си. Но е на сигурно място с баща ти и леля ти.

— Ясно… Съжалявам, чичо Бил. Забърках голяма каша.

Не се поколеба да поеме отговорност за случилото се. За разлика от мнозина възрастни.

— Всичко ще бъде наред.

Забавих, дадох мигач и завих. Аманда се намръщи, впила очи в ниската каменна сграда, към която приближавахме.

— Аз… За наказание ли ме пращаш тук? — попита бързо. — Искам да кажа…

Усмихнах се неволно.

— Не, не, просто с Бил ще пренощувате на сигурно място.

Поех към портала на федералния затвор с максимална степен на охрана в Северна Вирджиния.