Джефри Дивър
Пастирът (3)

Глава 2

Седях в един от протритите столове в кабинета на директора ни до мъж, който очевидно ме познаваше, понеже ми кимна с известна фамилиарност, когато влязох. Аз обаче не се досещах кой е, освен че е федерален прокурор. Горе-долу мой връстник — около четирийсетте, нисък, леко закръглен, с коса, нуждаеща се от подстригване. Очи на лисица.

Арън Елис забеляза погледа ми.

— Помниш Джейсън Уестърфийлд, нали? Държавен прокурор.

Не прибегнах до празнословно шикалкавене. Просто се ръкувах с него.

— Фреди ме въведе в ситуацията.

— Агент Фредерикс? — попита Уестърфийлд.

— Точно така. Каза, че имаме семейство във Феърфакс и наемник, който се нуждае от информация в близките няколко дни.

Гласът на Уестърфийлд беше звънлив и дразнещо игрив.

— И още как! Така чухме и ние. Не знаем много засега, освен че наемникът е получил нареждане да действа. Трябва да набави информацията до понеделник вечерта или ще настане апокалипсис. Нямаме представа какво, по дяволите, означава това. Pardonez moi.^[1]

Аз бях облечен като прокурор преди заседание в съдебната зала, но Уестърфийлд носеше спортни дрехи. Не като за работа през уикенда, а планинарски екип — камуфлажни панталони, карирана риза и шушляково яке. Необичайно за Вашингтон, където съботата и неделята често са работни дни. Явно си падаше по излети на открито. Забелязах също, че седи приведен на ръба на стола и стиска документите с дебелите си, къси пръсти. Не нервно — не изглеждаше да се нервира лесно — ала развълнувано. Изгаряше от ентусиазъм.

Друг глас, женски, долетя иззад гърбовете ни:

— Съжалявам за закъснението.

Към нас се присъедини жена на около трийсет. Характерното кимване ми подсказа, че е асистентка на Уестърфийлд. Права руса коса до раменете. Нови или току-що излезли от химическо чистене дънки, бял пуловер под кафяво спортно сако и огърлица от забележителни кремави перли. По обеците й проблясваха също тъй впечатляващи перли и диаманти. Очилата й с тъмни рамки бяха — въпреки младостта й — трифокални. Разбрах по начина, по който извърташе леко глава, докато оглеждаше кабинета и мен. Пастирите трябва да са наясно с пазарните привички на подопечните си — помагат да ги опознаем — и аз инстинктивно отбелязах: „Шанел“, „Коуч“, „Картие“. Богато момиче, навярно сред отличниците на випуска по право в „Йейл“ или „Принстън“.

— Това е помощник-прокурор Крис Тийзли. Тя се ръкува с мен и кимна на Елис.

— Тъкмо им обяснявах положението със семейство Кеслер. — Уестърфийлд се обърна към нас: — Крис ще работи с нас по случая.

— Да чуем подробностите — обадих се аз, усетил как Тийзли ароматизира дискретно въздуха с ухание на цветя.

Отвори куфарчето си със звучно изщракване и подаде папка на шефа си. Докато той я прелистваше, се вгледах в една рисунка на стената. Ъгловият кабинет на Елис не беше голям, но бе украсен със снимки и много картини: някои от галериите из моловете, някои — нарисувани от децата му. Очите ми привлече къща на хълма, изобразена доста сполучливо с водни бои.

По стените в моя кабинет висяха само списъци с телефонни номера.

— Ето как стоят нещата — обърна се Уестърфийлд към мен и Елис. — Тази сутрин ми се обадиха от офиса на Бюрото в Чарлстън, Западна Вирджиния. Накратко — щатската полиция подготвяла капан за метадонови босове и се натъкнала на отпечатъци на уличен телефон, които се оказали на Хенри Лавинг. Незнайно защо, съдебните разпореждания за издирване не били анулирани след смъртта му, тоест — след мнимата му смърт, както изглежда. Обадили се на нашите хора, които открили, че преди седмица Лавинг е долетял в Чарлстън под фалшива самоличност. Никой не знае откъде. Най-сетне тази сутрин попаднали на дирите му в мотел в Уинфийлд. Той обаче вече се бил изнесъл няколко часа по-рано — около осем и половина. Рецепционистът не знае къде.

С едно кимване Уестърфийлд даде думата на Тийзли.

— Разпорежданията за проследяване все още са валидни и агентите проверили имейлите в хотела. Един получен и един изпратен — заповедта за действие и потвърждението на Лавинг.

— Какво прави в Западна Вирджиния? — попита Елис.

Познавах Лавинг по-добре от всички в стаята.

— Обикновено работеше с партньор — отвърнах. — Явно е взел някого оттам. И оръжие. Не би летял въоръжен. Във всеки случай би отбягвал летищата край Вашингтон. Мнозина тук помнят как изглежда след… след случилото се преди няколко години. — После попитах: — Интернет адресът на подателя?

— Прекаран през прокси сървъри. Непроследим.

— Телефонни обаждания до или от стаята му в хотела? — попитах.

— Mais non.^[2]

Френският ме дразнеше. Дали Уестърфийлд се беше прибрал наскоро от групова екскурзия до Франция, или се готвеше да съди някой алжирски терорист?

— Какво точно гласи заповедта, Джейсън? — търпеливо се поинтересувах.

С едно кимване той отстъпи думата на Крис Тийзли.

— Както споменахте, просто му дават зелена светлина — подхвана тя. — Явно са уточнили подробностите в предишен разговор.

— Продължете, моля — насърчих я аз.

Жената зачете:

— Лавинг: Отг. „Кеслер“. Трябват подробности, съгласно обсъденото. До полунощ в понеделник. Иначе изникват неприемливи последствия, както посочихме. След получаване на данните обектът да се елиминира. Край на цитата. Следва адрес във Феърфакс.

Неприемливи последствия… Апокалипсис.

— Звуков файл?

— Не.

Останах разочарован. Гласовият анализ говори много за човека — пол (почти винаги), национални и етнически корени, заболявания, възможно е да се извлекат и правдоподобни морфологични заключения за формата на устата и гърлото. Разполагахме поне с потвърдена самоличност на жертвата, което беше плюс.

— Кеслер е ченге във Вашингтон. Райън Кеслер, детектив — обясни Уестърфийлд.

— Отговорът на Лавинг?

— Потвърдено. Само толкова.

— Поръчителят иска „подробности“ — цитира Уестърфийлд по памет — „до полунощ в понеделник“. Подробности…

Помолих да видя разпечатката. Забелязах, че Тийзли се поколеба леко, после ми я подаде, понеже Уестърфийлд не реагира.

Изчетох краткия текст.

— Граматика, правопис и пунктуация — правилни. „Съгласно“ е използвано на място. — Тийзли се намръщи при тази забележка. Не й обясних, че лаконичният стил е предимство. Не беше мое протеже. Продължих: — Запетайките също са където трябва — рядко явление.

Вече всички ме зяпнаха. Преди време изучавах лингвистика. И малко филология — науката за езика и анализирането на текстове.

Елис приведе врат. В колежа беше участвал в отбора по борба, но доколкото знаех, понастоящем бе изоставил спорта. Обаче все още приличаше на железен триъгълник.

— Тръгнал е в осем и половина тази сутрин. Сигурно носи оръжие и няма да се качи на самолет. И не би рискувал да го видят на някое летище тук, както отбеляза Корт. Все още е на около четири часа оттук.

— Колата му? — попитах.

— Още нищо. Бюрото изпрати екип да претърси в хотела и ресторантите наоколо.

— Този Кеслер — вметна Елис — какво знае, та поръчителят е толкова заинтересуван да го разпита?

— Нямаме представа — отговори Уестърфийлд.

— Кой точно е Кеслер? — попитах.

— Разполагам с информация — каза Тийзли.

Докато младата прокурорка ровеше из папката, аз се попитах защо Уестърфийлд е дошъл при нас. Известни сме като телохранители за извънредни обстоятелства (поне така ни нарича Арън Елис пред бюджетната комисия, което ме смущава донякъде, но очевидно се приема добре на Хълма^[3]). Бюрото за дипломатическа сигурност към Държавния департамент и Сикрет Сървис охраняват американските и чуждестранните държавни глави. „Закрила на свидетелите“ осигурява на добродетелните и на разкаялите се злосторници нова самоличност и ги пуска по света. Ние, от друга страна, се намесваме само в случаи, когато нуждаещият се от закрила е поставен под доказана непосредствена заплаха. Наричат ни още „телохранители по спешност“.

Критериите са размити, ала предвид ограничените средства, ние поемаме предимно случаи, когато набелязаната жертва е свързана с националната сигурност (шпионинът, когото вчера предадох на джентълмените от ЦРУ, например) или общественото здравеопазване — миналата година охранявахме свидетел в дело за нелегална продажба на лекарства, отпускани само по лекарско предписание.

Положението се проясни, когато Тийзли ни представи биографията на полицая.

— Детектив Райън Кеслер, на четирийсет и две. Женен, с едно дете. Разследва финансови престъпления в района на Вашингтон, с петнайсетгодишен стаж, награден с медал… Навярно сте чували за него.

Погледнах към шефа си, който поклати отрицателно глава от името на двама ни.

— Герой е. Преди няколко години влезе в новините. Работел под прикритие и се натъкнал на кражба в закусвалня в Норт Уест. Спасил клиентите, но го ранили. Интервюираха го в публицистични предавания, а по полицейските програми на „Дискавъри Чанъл“ излъчиха епизод за него.

Не гледах много телевизия. Ала положението ми се изясни. Полицай — герой, взет на прицел от наемник като Хенри Лавинг… Уестърфийлд бе съзрял възможност той самият да се прояви като герой — да води делото срещу поръчителя, навярно участник във финансова измама, разследвана от Кеслер. Дори измамата да се окажеше дребна — а нищо чудно да беше и мащабна — Уестърфийлд охотно би включил в дневния си ред човека, взел на мушка храброто вашингтонско ченге. Не го презрях заради това; във Вашингтон всичко е въпрос на лична, както и на обществена политика. Не ме интересуваше дали случаят обслужва кариерата на прокурора. Единствената ми цел беше да опазя семейство Кеслер.

Интересуваше ме също и личността на замесения наемник.

— Alors^[4] — заключи Уестърфийлд. — Това е. Кеслер е пъхал nez^[5], където не бива. Предстои да разберем къде, какво, кой, кога и защо.

— Като начало ще побързаме да въдворим Кеслерови в ареста.

— В ареста? — попитах.

— Да, сър — отговори Тийзли. — Избрахме затвора в Хенсън. Проучих го и установих, че наскоро са обновили алармените си системи. Прегледах и досиетата на всички пазачи в „приятелското“ крило. Добър избор.

— C’est vrai.^[6]

— Напротив — възразих.

— Нима? — възкликна Уестърфийлд.

Обясних, че задържането в изолирано крило на поправителна институция с цел осигуряване на закрила е подходящо в някои случаи, но не и в този.

— Хмм… — проточи прокурорът. — Смятахме да го придружи някой от вашите хора, non? Ефикасно е. Агент Фредерикс и вие ще го разпитате. Ще съберете доста информация. В ареста свидетелите си припомнят неща, които иначе пропускат. Съдействат повече от охотно.

— Моят опит при подобни обстоятелства не потвърждава думите ви.

— Нима?

— Приберете ли някого в ареста, външен човек не може да се добере до него. — Кимнах към Тийзли в знак на признание за усърдното й проучване и продължих: — Убеден съм, че персоналът е добре проверен. С всеки друг наемник бих се съгласил. Ала си имаме работа с Хенри Лавинг. Знам как действа той. Ако въдворим Кеслерови там, ще намери начин да се добере до охраната. Повечето са млади мъже. На мястото на Лавинг бих избрал някой с бременна съпруга — за предпочитане с първото им дете — и бих я посетил. — Тийзли примигна смутено от невъзмутимия ми тон. — После пазачът ще направи всичко, което Лавинг пожелае. А вътре семейството не разполага с път за бягство. Ще бъде като в капан.

— Като petites lupins^[7] — додаде Уестърфийлд, ала не толкова саркастично, колкото очаквах. Обмисляше съображенията ми.

— Освен това Кеслер е ченге. Трудно ще го убедим. Поне половин дузина са причините да не затваряме полицай в ареста.

— Къде ще ги скрием тогава? — попита Уестърфийлд.

— Не знам още. Трябва да го обмисля — отвърнах.

Уестърфийлд се взря в стената, макар да не успях да определя към коя рисунка или диплома гледа. Най-сетне каза на Тийзли:

— Дай му адреса на Кеслер.

Младата жена го записа с доста по-разбираем почерк от този на шефа си. Когато ми го подаде, ме лъхна поредната вълна парфюм.

Взех бележката и им благодарих. Често се забавлявам със състезателни игри — всякакви видове — и съм се научил да приемам скромно и великодушно победите — теория, която прилагам и в професионалния си живот. Етикеция, разбира се, но съм забелязал, че победителите печелят леко психологическо предимство, когато се срещнат пак със същия опонент.

Те станаха. Прокурорът каза:

— Добре, направете всичко възможно да откриете кой е наел Лавинг и защо.

— Това е главният ни приоритет — уверих го, макар да не беше така.

— Au revoir.^[8] — Уестърфийлд и Тийзли излязоха, като прокурорът я инструктираше тихичко.

Станах и аз. Трябваше да се отбия у дома, за да взема това-онова за предстоящата задача.

— Ще докладвам от мястото на събитията — казах на Елис.

— Корт?

Спрях пред прага и го погледнах.

— Да не се пращат Кеслерови в ареста… звучи смислено, нали? Предпочиташ да ги заведеш в защитена къща и оттам да ръководиш случая?

Подкрепяше ме — ако не друго, Арън Елис винаги заставаше зад подчинените си — и щеше да се съобрази с мнението ми по въпроса. Всъщност обаче не очакваше уверения, че е тактически неиздържано да ги затворим в ареста.

Питаше следното — дали взема правилно решение като избира мен, а не някой друг, да пази семейството от Хенри Лавинг. Накратко — дали ще съм обективен, след като престъпникът е убил наставника ми, и както се оказа, е избегнал капана, който му бях устроил преди няколко години?

— Защитената къща е най-ефективният подход — отговорих на Елис, върнах се в кабинета си и извадих ключовете за чекмеджето, където държах оръжието си.