Джефри Дивър
Пастирът (27)

Глава 26

Вдигни… моля те, вдигни.

Дали Картър беше мъртъв, а момичето — в ръцете на Лавинг?

Следващата стъпка на Лавинг щеше да е да се обади на ФБР от кодиран телефон и да поиска да чуе Райън Кеслер, за да го информира, че дъщеря му е заложник, и да изиска информацията, за която са го наели.

Когато обаждането се осъществеше, аз трябваше да взема решението да го свържа с Кеслер и да се опитам да договоря освобождаването на Аманда.

Или не. И да подпиша смъртната присъда на момичето.

Натиснах „повторно избиране“.

Пиу… Електронният глас настоя: „Моля, оставете съобщение“.

Не…

Прекъснах връзката и натиснах педала за газта. Двигателят изръмжа и вдигна седемдесет — възможно най-високата скорост, с която можех да се движа по Шосе 7 и провинциалните пътища, следващи коритото на река Потомак. Беше около три следобед. В топлата неделя всички бяха тръгнали на пикник, да поиграят голф или да се разходят на чист въздух и затрудняваха придвижването. Не се обадих в полицейските управления в Лаудън и Феърфакс да ми осигурят безпрепятствено преминаване, защото не исках някой, който проверява или подслушва системата, да разбере, че карам хонда. Молех се обаче патрулите да не ме спрат.

Отново пробвах да се обадя на Бил Картър.

Едно иззвъняване, второ…

Най-сетне:

— Ало?

Въздъхнах облекчено.

— Корт е. Лавинг пътува към вас.

— Добре — реагира веднага Картър. — Какво да направя?

— Първо, носиш ли оръжието си?

— Старият ми револвер. Смити, трийсет и осми калибър. Да, сър. И дванайсетица над камината.

— Вземай я. Двуцевка, помпа, автоматик?

— Ловна.

Колкото — толкова.

— Зареди я, натъпчи резервни амуниции в джобовете си.

— Трябват ми ръцете. Прекъсвам за малко. — Дочух кухо дрънчене на метал. — Готово.

— Къде е Аманда?

— Събира такъмите. След половин час щяхме да ходим за риба.

— Трябва да излезете от къщата.

— Тя ще се разтревожи.

— Няма друг начин.

— Как е станало?

— Изпратила е нещо от компютъра на приятелката си.

— По дяволите. Отидохме за обяд. Момичетата изчезнаха за малко. Трябваше да се сетя.

Чух стъпки. Той каза на Аманда, че е изникнал проблем и тръгват незабавно. Тя отвърна:

— Защо си взел пушката, чичо Бил?

Гласът й замря. Картър се постара да я окуражи, не чух обвинения. Добре. Моментът не беше подходящ.

— Хубаво, Корт. Сега?

Погледнах към навигационната система, после отново към шосето и обясних:

— Имам сателитна снимка на имота ти от „Ъртуоч“. Не е много ясна, но виждам път, в който се влива алеята ти. Това е единственият достъп, нали?

— Ако не броим езерото.

— Да си забелязвал някакви коли по пътя?

— Манди, няма страшно. Всичко ще е наред… Коли, казваш? Преди малко, когато затварях капаците на кофите за смет, та да не влизат миещи мечки, мина една.

— Необичайно ли ти се стори?

— Наоколо е доста пусто, но от време на време минава по някой автомобил. Не забави и го забравих.

— Описание?

— Истината е, че по-скоро го чух, но не го видях. Къде да отидем?

— Не тръгвай с колата. Изобщо не я доближавай. Отидете на някое място с добра видимост и прикритие. — Рискувах още един поглед към сателитната снимка. — Май има малко сечище в… североизточната част на имота, близо до пътя.

— Да, малка полянка. От другата страна е опасана с дървета. Там ще отидем. Нависоко е.

— Добре. Имаш ли камуфлаж?

— Якета за риболов. Тъмнозелени.

— Става. Превключи телефона на вибрация.

Чух подрънкване на ципове.

— Как е, чичо Бил?

— Добре.

Момичето не звучеше паникьосано. Олекна ми. Продължих:

— Лавинг е въоръжен, партньорът му също. С пясъчноруса коса е, може би със зелено яке. Строен. Но не се доверявай никому. Така… действайте. Ще бъда там след петнайсет минути. Бюрото също е на път.

— Ами съседите?

— Лавинг знае къде сте. Не му трябват. Тръгвайте към поляната. Затварям, за да не се разсейвам.

Исках да се съсредоточа върху шофирането. Помислих си, че ако Лавинг наистина е проследил блога й, сигурно е много доволен от откритието. Търсиш ли слабо място, детето на жертвата е отлично попадение.