Джефри Дивър
Пастирът (17)

Глава 16

В съзнанието ми се включи нещо, което се задейства понякога, когато играя срещу умел съперник.

Инстинктът ми подсказа стратегията му с точност. Обикновено се получава при игри като шаха, предоставящи отлична информация. Отлична информация означава, че предишните ходове на противника — стратегиите му — са ти известни. И двамата играчи виждат всички ходове от самото начало. (За разлика, да речем, от Затворническата дилема, която е игра с оскъдна информация, понеже затворник номер едно не знае какво ще избере затворник номер две.)

Незнайно защо, от време на време всички предишни ходове на противника се подреждат в съзнанието ми съвършено ясно — като на картина — и аз разбирам какво ще предприеме.

Сега парченцата от мозайката, подредили се в ума ми, бяха огледалните образи на подопечните ми, разтревоженият мъж на рецепцията и нервното пиколо.

Макар да не знаех всички подробности, бях почти сигурен, че Лавинг се е представил за полицай и е изпратил факсове и имейли до десетина хотела и мотела в региона — навярно онези, които е сметнал за подходящи убежища. Приложил е снимка на Райън Кеслер, набеждавайки го за беглец. Оставил е телефон за връзка, но е предупредил мениджърите да не предприемат никакви своеволни действия, в случай че забележат заподозрения. Мениджърите са показали снимката на персонала. При доставянето на храната в апартамента ни пиколото е мярнало Райън в огледалото и вероятно е видяло проклетия „Колт“ на хълбока му.

Мениджърът не се суетеше от недоволство, задето нарушавам процедурата и си тръгвам прекалено бързо, а защото мислеше, че аз и двете жени сме заложници на Райън Кеслер и на съучастника му — як, мрачен и очевидно опасен.

Най-важният въпрос в момента беше кога точно мениджърът се е обадил на Лавинг. Преди десет минути? Тогава щяхме да се измъкнем, без проблем. Преди час? Лавинг вече беше близо.

— Чисто е — рапортуваха колегите ми, всеки със специфичния си акцент.

Обадих се на Фреди, Вдигна веднага.

— Корт!

— Имаме ситуация.

— Току-що приключихме с една. В склада.

— Лавинг е на път към нас. „Хилсайд Ин“.

Изстрелях адреса.

— Добре. Дръжте се. Свиквам хората си. И местните от Принс Уилям.

— Пробвай. Но се обзалагам, че е подал фалшив сигнал като във Феърфакс.

— Да. Ясно.

— Съсредоточи се върху своите хора. Докарай ги бързо.

Пренебрегнах уплашените погледи на подопечните ми, които си събираха трескаво вещите. Махнах обаче на Райън Кеслер да си прибере револвера. След толкова алкохол нищо чудно да улучи съпругата си или мен, или себе си? Благодарих богу, че оръжието му е револвер, тоест — с тежък спусък. Той ме погледна и сви демонстративно рамене: „Нали това беше целта? Да примамим Лавинг тук и да го заловим“. Нали така му бях казал?

Стръв и въдица…

Прибра неохотно револвера в кобура.

Фреди отново се появи на линия.

— Кавалерията потегли. На около двайсет-трийсет минути път е. Ще се отбраняваш активно? Или ще се окопаеш?

— Не знам още. Свържи ме през някоя от обществените ти линии с рецепцията на мотела. И не прикривай номера. Искам служителят да види ясно, че се обаждам от Бюрото или от правосъдното министерство.

— Да… Изчакай… Губя те, обади се пак. Не ме бива с техническите глупости.

Докато хората в стаята събираха якета и куфари, а колегите ми сновяха като по книга между прозорците и вратите и сигнализираха, че не забелязват заплаха, аз чаках напрегнато, вслушан в прищракването по линията.

Най-сетне чух звън.

— „Хилсайд Ин“. Мога ли да ви помогна?

Мъжът, с когото говорих преди малко. Оставаше да се надявам, че няма да познае гласа ми.

— Да, сър. Аз съм специален агент Хю Джонстън — подхванах енергично. — Обаждам се по сигнала за заподозрения в мотела ви.

— Тъкмо се канех да позвъня пак. Готвят се да тръгват!

Значи бях прав.

— Заложникът слезе долу — господин Робъртс — продължи мъжът. — Изглеждаше доста измъчен. И друг път е идвал, компанията му използва мотела ни понякога. Плати. Преструваше се, че всичко е наред, но е странно — задържаха се едва четири-пет часа.

— Координирам спасителната операция — казах му. — С кой агент говорихте преди това?

— Специален агент Джонатан Корт.

Стомахът ми се сви леко от извратеното чувство за хумор на Лавинг, ако изобщо беше чувство за хумор. Джонатан беше неговото презиме.

— И кога точно му се обадихте? — попитах.

— Преди около четирийсет и пет минути, веднага след като Бени видя похитителя, когато занесе храната. Въоръжен е, но това, предполагам, го знаете. Трябва да действате бързо, ще тръгнат всеки момент.

— Добре. Слушайте сега — казах със сериозен тон. — Този човек обичайно оставя някого след себе си да спре преследвачите. Разбирате ли ме? Искам да се постараете да задържите всички по стаите им за час, час и нещо. Не искам невинни да попаднат под кръстосан огън.

— Ясно… разбира се. Ще се постарая. Божичко.

Прекъснах връзката и потърках замислено чело. Лавинг беше разбрал, че сме тук преди четирийсет и пет минути. За да се срещне с партньора си, да изостави колата, с която избяга от капана, и да я смени с друга, му е трябвало време.

Но не много.

Камък, ножица, хартия.

Активна отбрана или окопаване?

Размислих бързо.

— Така! Тръгваме! Веднага!

— Все още чисто — докладва Гарсия, надзъртайки през прозореца.

Ахмад повтори като ехо думите му.

Райън докуцука до мен, присвил зачервените си от алкохола очи.

— Хайде, Корт, ще го пипнем. Ще успеем! Четирима сме, за бога! Срещу един!

— Двама — поправи го Джоан. — Партньорът му. Може да има и още.

Райън все едно не я чу и продължи да настоява:

— Нали се обади за подкрепление! В изгодна позиция сме. Той няма представа, че знаем за него. Ще влезе в клопката. Подложи го на кръстосан огън.

— Не — отвърнах. — Задачата ми е да ви изведа оттук.

— До гуша ми дойде да бягам. Писна ми! Мамка му, Корт! Заведи Джоан и Мари в защитената къща. Аз оставам. И той.

Погледна към Ахмад, който носеше два пистолета.

— Не импровизираме, Райън. Твърде много невинни.

— Винаги има невинни, Корт. Винаги се намират оправдания да не постъпиш както трябва.

— Райън! — прекъсна го Джоан. — Моля те! Страх ме е.

— Нито времето, нито мястото е подходящо за въоръжена схватка — спокойно обясних. — Не е разумно да нападаме сега.

Тоест защитената къща е по-подходяща.

— Скъпи — примоли се Джоан, — недей да спориш.

С лице, върху което се изписа неподправено раздразнение, граничещо с отвращение, Райън грабна вещите си.

— Мамка му!

Погледнах над рамото на Ахмад към двора на мотела. Притесняваха ме дузините черни прозорци отвъд градината и паркинга. Трябваше да излезем от апартамента, да свърнем наляво и да извървим петдесетина крачки срещу въпросните прозорци, докато се доберем до алеята, отвеждаща зад сградата, където беше паркиран ванът „Юкон“.

Огледах прозорците на стаите срещу нас. Не се отваряха, но всеки наемник владее техниката на двата куршума за стрелба през прозорец — първият, насочен далеч от мишената и към небето или земята, за да счупи стъклото, без жертвата да разбере, че е на прицел, а след това — изстрел в целта.

Все пак се налагаше да поемем риска. Знаех, че ванът е безопасен — системата му за сигурност подаваше сигнал на дистанционното в джоба ми дори само да дъхнат върху бронята. Реших да се разделим. Така Лавинг и партньорът му — добър стрелец, както знаех от личен опит — не можеха да улучат всички охранители едновременно.

— Тръгваме към колата зад сградата. На три групи. Гарсия, ти си с Мари. Ахмад — с Джоан. Райън е с мен. — Нарисувах във въздуха полукръг с отвора наляво и обясних: — Гарсия, ти си пръв. През вратата, по тротоара наляво. Спираш до алеята към паркинга и ни прикриваш. Ахмад, после си ти. Стигаш паркинга и чакаш там. Прикриваш тила.

— Разбрано.

— Ние тръгваме след това и прикриваме оттеглянето ти до паркинга — казах на Гарсия.

С разтреперана красива брадичка, Мари изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Насмешливостта й беше изчезнала безследно. В много отношения тя бе дете в женско тяло.

— Ще запаля колата в движение. Скачате вътре и си слагате коланите. Добре. Да вървим.

Гарсия и Мари тръгнаха бавно по тротоара, а приведен пред прага, аз следях за опасност. Не виждах нищо. Телефонът ми изжужа.

— Фреди.

— Само за протокола: той опита същото — фалшиви сигнали. В Принс Уилям са получили десет съобщения за нападение. Точно както предположи.

Не бях предположил. Разучавах стратегията на Лавинг.

— Но момчетата ми са на път. След петнайсет минути са там.

— Ние тръгваме. Разбрал е, че сме тук преди четирийсет и пет минути. Сигурно е близо. Не мога да говоря.

Гарсия и Мари се бяха укрили зад една колона, агентът оглеждаше черните прозорци, оцъклени злобно срещу нас. И покривите.

Ахмад потегли втори с мрачната Джоан, която, притиснала отново дамската си чанта към гърдите, теглеше куфара си на колелца. Подминаха Гарсия и свиха вляво по алеята към паркинга.

Гарсия ми махна.

— Да вървим — прошепнах на Райън.

Разстоянието ми изглеждаше необятно.

Бях близо до Райън и знаех, че Лавинг няма да рискува да го убие, за да ме отстрани, въпреки снайперистките умения на партньора си. Но нищо чудно да ни бяха изпреварили, да опитат да обезвредят Гарсия и Ахмад и да отмъкнат Райън.

Присъединихме се обаче благополучно към Гарсия, и докато аз покривах прозорците, които ме притесняваха, агентът и Мари поеха към задния паркинг. Щом стигнаха беше ред на мен и на Райън. Стиснал пистолета в една ръка и дистанционното в другата, аз натиснах стартовия бутон на вана. Не очаквах експлозия, но все пак изпитах облекчение, когато взрив не последва. Втурнахме се напред и се натоварихме бързо в автомобила. Закопчахме коланите и заключихме вратите.

Никакви изстрели, никакви опити за отвличане на вниманието — викове или сблъсъци.

Бързо, за десет секунди, излязох от паркинга и заобиколих отзад дясното крило на мотела в посоката, откъдето бяхме пристигнали. Свих в главната алея — стотина метра виещ се асфалтов път, отвеждащ до магистралата. Опитах се да пресметна с максимална точност времето, за да преценя вероятността Лавинг да е наблизо.

Гневях се на себе си. Повечето пастири използват двуетапен транспорт, за да отведат подопечните си до убежището. Смисълът е ясен — да организираш бягството, да се убедиш, че никой не те е проследил, да смениш колите. Осъзнах обаче, че моята стратегия е предизвикала обратен ефект. Лавинг ни беше разкрил, защото отседнахме в сграда със свободен достъп. Ако бяхме поели направо, щяхме да стигнем необезпокоявани в защитената къща.

Често си представям, че съм наемник, за да предвидя ходовете на противника. Запитах се дали Лавинг от своя страна не се е поставил на мое място, съставяйки списък с хотели, подходящи за временно убежище.

Но колкото — толкова. Намирахме се в брониран автомобил, подопечните ми бяха невредими. Никаква следа от Лавинг. Вероятно му бе отнело повече време да стигне дотук, отколкото мислех.

Напредвахме по алеята.

Виждах магистралата на осемдесетина метра напред, на шейсет, на петдесет.

О, как копнеех да съм на това шосе. „Хилсайд Ин“ осигуряваше добро убежище и апартаментът беше подходящ за отбрана. Но живите плетове и дърветата пред сградата предоставяха добро укритие, езерцата ограничаваха маршрутите за бягство, а виещата се алея беше живописна, но в здрача се шофираше трудно без фарове.

Беше, накратко, идеално място за засада.

Четирийсет метра от магистралата.

Преминах през гърбицата, без да намалявам.

Трийсет метра.

Накрая алеята прекосяваше плътен двуметров жив плет, разделящ магистралата от двора на мотела. Погледнах напред и видях ван „Нисан“, изчакващ да свие наляво към мотела откъм далечното платно. Шофьорът беше жена, до нея различих дете с колан. Нищо необичайно.

В същия миг обаче ударих спирачките.

— Какво има? — попита Райън.

— Защо не завива? — реторично попитах.

Жената изчакваше твърде дълго отсрещното движение, за да свие по алеята към мотела. В предното й стъкло виждах отражението на мигача на колата срещу нея, която свиваше надясно и следователно беше с предимство.

Но тя не тръгваше.

В този момент различих силует на мъж сред гъстите чемшири. Нещо просветна в ръката му. Ето защо Лавинг бе спрял на шосето — забелязал бе как потегляме от мотела и беше наредил на партньора си да слезе и да ни заобиколи.

Щеше ли да ми стигне времето да се измъкна, преди той да се прицели и да стреля?

Натиснах педала за газта до долу. Но щом подскочихме напред, черният „Додж Авенджър“ на Хенри Лавинг потегли плавно и блокира входа на алеята.

Безкраен момент. Тишина в колата, тишина отвън. После партньорът, скрит някъде в храстите, откри огън, а сред пушилка и свистене на гуми колата на Лавинг се устреми към нас.