Джефри Дивър
Пастирът (16)

Глава 15

Взех колата на Гарсия, която Били беше диагностицирал като здравословно чиста от разузнавателни средства, и я насочих пак към магистралата. Предприех няколко странни, но законни, маневри за смяна на маршрута и когато се убедих, че никой не ме следи, се върнах пак на магистралата и поех към „Хилсайд Ин“.

Малко след шест следобед паркирах зад мотела на почти същото място като преди, на няколко автомобила от вана „Юкон“.

Погледнах на север и сред леката мъгла различих далечни силуети на жилищни квартали. Взирах се навярно към две или три хиляди души… миниатюрна част от населението на областта и още по-малка — на региона. В ума ми неволно изникна мисълта — както обикновено, когато изпълнявах задача — че наемникът е някъде там. Но къде точно?

Колко близо?

На трийсет мили оттук, потънал в подобни размишления за местонахождението на жертвите си и моето?

Или пък съвсем наблизо, на миля или по-малко, узнал къде се намираме и подготвил ясна стратегия как да избие пастирите и да похити Райън Кеслер?

На път към апартамента позвъних на Ахмад да го предупредя, че пристигам. Не използваме тайни почуквания, макар идеята да не изглежда безсмислена. Той ми отвори и аз си налях чаша черно кафе. Миризма на мотелска кухня — предимно лук и чесън — насищаше въздуха. Две чинии, едната чиста, другата употребявана, стояха върху подноса до мивката.

— Скоро потегляме към защитената къща.

Всички ме гледаха очаквателно и аз се сетих при колко загадъчни обстоятелства бях тръгнал. Но придържайки се към правилото за предоставяне само на неизбежна информация, не обясних къде съм бил, а само им казах да приберат всичко, което са извадили от куфарите, когато пристигнахме.

Мари и Джоан се заеха със задачата, а аз дръпнах Райън настрани. Веднага разбрах, че се е почерпил пак, но не изглеждаше по-пиян от преди.

— Открихме нещо за случая „Греъм“. Оттеглил е жалбата.

— Какво е направил? — изненада се полицаят. — Не звучи логично. Сигурен ли си?

Потвърдих.

Той продължи:

— Когато разговаряхме за пръв път, Греъм беше бесен… Кибритлия е, повярвай ми. Как щял да плати таксата за обучение на сина си? Бъдещето на момчето му било съсипано. Мечтите му били погребани. Крещеше ми как на всяка цена трябва да заловя престъпника. И сега се е отказал?

— Кога говорихте за последно?

— Във вторник май.

— Значи нещо съществено се е случило между онзи ден и вчера.

— Тогава е оттеглил жалбата?

— Да.

— Цял ден обикалях по заседания. За онези счетоводни глупости. — Поразсъди малко и продължи: — Значи този случай може да се окаже разковничето.

— Така мисля. Нещо, на което си попаднал по време на разследването, може да ни разкрие кой го е взел на прицел.

Той въздъхна и каза отбранително:

— Трудно се събира информация за такива хора. От Пентагона, имам предвид. Не разговарят с дребните риби.

Подозирах, че няма да остане очарован от следващото ми разкритие — важен факт за другия му случай, който не беше успял да разбули.

— За финансовата пирамида.

— Да?

— Кларънс Браун е фалшиво име. Всъщност се казва Али Памук.

Обясних му какво е разбрала Клер Дюбоа и добавих, че продължава да го проучва. Дори да се беше смутил, че федерален служител е разкрил повече информация от него, Райън не го показа. По-скоро изглеждаше объркан от посоката, в която се бе отклонило разследването.

— Законна смяна на името?

— Още не знаем. И така… навежда ли те нещо на мисълта, че си узнал факти, които да събудят нечий интерес?

Той сведе глава и погледна над рамото ми. Почудих се към какво. Съпругата му, снаха му, въоръжената охрана? Скритата му бутилка „Уайлд Търки“ или „Мейкърс Марк“?

— Съжалявам, Корт. Не. Нищо не ми хрумва. Ще продължа да се ровя. Да го обмислям.

Погледнах часовника си. Исках да ги отведа в защитената къща. Излязох и се запътих към рецепцията, повтаряйки си наум кой съм.

Франк Робъртс. Компанията ми се нарича „Артезиън“. Преуспяваме в сферата на софтуерния дизайн.

Усмихнах се на мъжа зад бюрото и казах:

— Ще тръгваме. Искам да уредя сметката.

— Разбира се, господин Робъртс — каза човекът, а аз му протегнах кредитна карта.

Той се засуети като типичен чиновник, когато положението не се развива точно по установената процедура.

— Наред ли е всичко?

Тоест — защо си заминавате след три-четири часа?

— О, прекрасно! Както винаги. Стаите ни трябваха за делова среща. Приключихме бързо и ще заведа компанията да се повесели в града.

— Разбира се, разбира се. Не ви е лесно. Налага се да работите в събота.

— Е, фирмата плаща. Включително и забавлението, така че…

Прегледах сметката и забелязах, че някой е поръчал бутилка вино с храната. Кеслер, естествено, никой друг не пиеше. Подразних се. Разходите за алкохол винаги са костелив орех за осчетоводяване. А и нали носеше цял минибар в раницата си?

Благодарих на мъжа и се върнах в апартамента.

Руди Гарсия отвори вратата, аз надникнах вътре и забелязах Мари да разговаря усмихнато със сестра си. Намръщих се съсредоточено. Жените не бяха в общата дневна, а в спалнята отстрани, но аз ги виждах в огледалото.

— Прибрахте ли Мари и Кеслерови в спалнята, когато пристигна румсървисът? — попитах.

— Разбира се — отговори Гарсия.

— Отворена ли беше вратата? Към онази спалня?

Той се обърна.

— Хмм… не знам. Просто гледах да не се виждат.

— И отраженията им? — сбърчих чело.

Агентът се взря в огледалото.

— Аз… о, мамка му!

— Странно ли се държа пиколото?

— Сега се сещам, че беше доста нервен.

Затворих вратата зад себе си и посочих на Ахмад прозорците към задния двор, а на Гарсия — към предния. Те безмълвно извадиха оръжията си и заеха отбранителни позиции. Изключих всички лампи в стаята.

Извиках на Джоан и Мари:

— Изгасете лампите в спалнята. Веднага!

След миг в помещението настана мрак.

Джоан се появи на прага.

— Какво става? — попита разтревожено.

— Мисля, че Лавинг ни е открил и пътува към нас.

Или по-вероятно, помислих си, вече е тук.