Джефри Дивър
Пастирът (15)

Глава 14

Върнах се в офиса си.

Барбара ме посрещна с думите:

— Кафето ти изстина. Сварих ти ново.

Ох… Благодарих й и отпих. Беше по-лошо, отколкото си го спомнях.

Натиснах бутона за бързо набиране.

— Дюбоа — изчурулика тя. — Вече си в сградата.

— За десетина минути. Можеш ли да дойдеш?

Появи се тутакси и аз се запитах доколко случаят е провалил плановете й за почивните дни.

Имаше две котки и приятел, който май беше постоянен, доколкото успявах да отсъдя от откъслечни разговори. Не живееше обаче с него. Не го познавах; не си прекарвам свободното време с колеги. Приятелят й явно охотно приемаше да гледа животните и да сменя котешката тоалетна. Понякога му съчувствах. От друга страна се чудех дали така не му е по-удобно, отколкото да съжителства с нея — навярно изтощително преживяване.

Тя седна срещу мен.

— Телефоните на подопечните. — Подадох й торбата със защитен екран, в която бях събрал нокиите, самсунгите и блекбъритата на Кеслерови, наред с отстранените им батерии.

Тя щеше да ги остави в изолираната стая в дъното на коридора, където работеше Хермес. Ако на Райън или на Джоан им потрябваше спешно телефонен номер от указателите им и нямаше друг начин да го открият, Хермес или някой от Техническия отдел щеше да влезе, да зареди телефона и да набави информацията без риск да излъчим издайнически сигнал.

— Лавинг? — попита Дюбоа.

— Забелязали са партньора му, но нямаме допълнително описание или насока, освен син седан с четири врати, може би буик. Нищо друго.

Тя вдигна вежди.

— Тъмно или светло? Син, искам да кажа. Произвеждат автомобили в двайсет и пет нюанса на зеленото, доколкото знам. Осемнайсет червени. Синьото не съм го проверявала, съжалявам, но и при него сигурно е същото. О, и на шест месеца обикновено избледняват с по един тон. Зависи…

— Тъмно.

Тя го записа във вездесъщия си бележник.

— Ето ти и това. — Подадох й найлоновия плик с проследяващите устройства.

Дюбоа вдигна плътните си тъмни вежди.

— Две. Добре. Казваше ми, че понякога слагат дори по три. В колата ти до склада?

Кимнах.

— Партньорът на Лавинг ги е поставил. Трябват ми отпечатъци. И произход.

— Ще ги проследя — отвърна тя без капчица ирония при избора на глагола.

— А сега за случаите на Райън? — попитах.

Не се наложи да поглежда записките си.

— Първо, подправеният чек. Греъм, Ерик. Четирийсет и девет. Цивилен служител в Пентагона. Ето някои подробности — работи в така наречения Вътрешен кръг. Крило Е или нещо такова, мисля. В центъра на Пентагона. Не успях да открия какво точно прави, въпреки че се идентифицирах и пуснах връзки, но засега можем да приемем, че е класифицирано и засяга разработката на оръжия.

— Как го откри?

Заетите в сферата на разработването и усъвършенстването на оръжия внимават много да не споменават занятието си.

— Прегледах резюмето му, разрешителните му, свързах някои времена и дати за срещи с оръжейни фирми. Понякога научаваш за някого повече от онова, което прикрива, отколкото от това, което казва. Събрах две и две.

Дюбоа беше истинско съкровище.

Отметна кичур коса зад ухото си и медальоните по гривната й звъннаха. Различих сребърно куче, броненосец, багета, миниатюрния сребърен принц Венцеслас, който си купи от Прага, когато изпълнявахме задача там. Тя продължи:

— Никакви инциденти с Греъм. Но изскочи нещо наистина странно. Не знам как да го тълкувам. — Впи очи в сандвича ми. — Вечеря ли е това?

Погледнах часовника си. Минаваше четири следобед.

— По-скоро обяд. Продължавай. Казваше, че си разбрала и нещо друго.

— Върнах се в детективския отдел на градската полиция за повече информация и се оказа, че Греъм е решил да прекрати разследването.

— Да го прекрати?

— Обадил се на шефа на детективите Люис в петък и съобщил, че оттегля жалбата си. Поискал да прекратят разследването.

— Причини?

— Твърди, че е заради работата му. И сигурността. Не искал публични процеси.

— Звучи странно. Какво общо има обир на чек с националната сигурност? Райън твърди, че престъпникът не е откраднал нищо секретно. Нито компютри, нито папки от службата.

— Точно така — съгласи се Дюбоа.

— Тогава защо? — учудих се аз. — Нямаше ли в такъв случай от самото начало да прецени, че не бива да подава жалба за кражбата?

— Логично е. Има и друго. Проверих закона. Той е виновен. Пише, че ако си нехаен с чековата си книжка или с подписа си, ако ги съхраняваш небрежно, банката не отговаря за сумата. Плаща застрахователната компания. Но не и без полицейски доклад.

Опитах се да проумея.

— Значи по същество той приема, че е загубил четирийсет хиляди. Отказва се.

— Ще го възмезди ли държавата? Едва ли. Опитах се да се свържа с него. Което не е лесно, повярвай ми. Давай! Яж! Видях те да поглеждаш към сандвича. Забелязвал ли си, че ако са с някого в ресторанта, хората гледат повече храната, отколкото сътрапезника си? А когато са сами, гледат повече хората, отколкото храната.

— Но Райън не спомена да са прекратили случая — обадих се. — Преди малко го обсъждахме в „Хилсайд“.

— Не е знаел навярно. Асистентката му ми каза, че в четвъртък и петък не е работил в кабинета си, а по нещо административно. Следващата седмица има важно заседание за някакви отчети в управлението.

Спомних си как Райън спомена, че са му поставили вътрешна задача.

— Задраскваме ли тогава случая „Греъм“ от основния си списък?

— Не. Точно обратното. Никой не зарязва четирийсет хиляди долара, освен по принуда.

Хапнах още сандвич.

— Закускообяд или обедозакуска — каза Дюбоа. — Как другояче да го наречем? — Не се шегуваше.

— Впечатленията ти от него? От Греъм.

— Притеснен, говори с недомлъвки — отвърна тя след кратък размисъл.

— Някой го притиска да прекрати разследването?

— Възможно е. Семейство Греъм не печели много. Без четиридесетте бона, хлапето му няма да отиде в Принстън. На негово място бих се борила с нокти и зъби да заловят престъпника.

Няколко сценария изникнаха в ума ми.

— Така… поръчителят подправя чека и взема парите. Изхарчва ги за нещо компрометиращо — дарение за радикална джамия, кокаин на едро, проституция, кой знае? Може би използва самоличността на Греъм. Произходът на парите е проследим. Поръчителят казва на Греъм: „Осигури ми достъп до секретни файлове или саботирай системата, върху която работиш, или ще ти съсипя живота и ще те изпратя в затвора“. Греъм се съгласява. Само Райън продължава да се рови в случая. Поръчителят наема Хенри Лавинг да открие какво знае полицаят.

— Възможно е — обади се Дюбоа.

— Сега другият случай, финансовата пирамида.

Тя сведе лазурните си очи сред ореол от лъскава тъмна коса и каза:

— Пуснах схемата в „Гугъл“. Поназнайвах нещичко от случая „Мадоф“, разбира се, няма как да не научиш това-онова от новините. Измамникът се представя за финансов консултант и събира парите на хората, уж да ги инвестира. Прибира парите, но разпространява съобщения, че сумите се увеличават. Ако първите инвеститори си изискат капитала, крадецът им плаща с новопостъпилите вложения. Схемата работи добре, стига всички инвеститори да не поискат парите си по едно и също време. Обикновено ги разкриват, когато клиентите се изнервят и завалят искания за теглене. Тоест ако съгласно Затворническата дилема вложителите проявят рационална ирационалност.

— Заподозреният Кларънс Браун… — подхвана Дюбоа.

— Имейл пасторът.

— Не точно. Проверих онлайн църквата му и…

— Онлайн?

Нещо ново.

— Да. Няма нужда от имейл. Сваляш си и си принтираш свещеническия сан. Нова ционистка църква на братството точка ком. И ти, и аз можем да станем духовници, стига да пожелаем. Реших да проверя дали е измама и за малко да стана пастор. Е, пасторка, предполагам. Но искаха много пари и се отказах.

На гривната й висяха кръст, Давидова звезда и ислямски полумесец. Котка със силно извит гръб и вещерско гърне. Не беше лесно да разгадаеш Дюбоа.

— Продължавай, Клер.

— Мним пастор е, но това не е най-интересното. Открих, че Кларънс Браун е псевдоним. Истинското му име е Али Памук.

— Има ли досие?

— Не мисля. Нищо в стандартните бази данни. Но неколцина приятели го проверяват по-надълбоко. Особено заинтригувана съм от бизнес документацията му. Искам да свържа номера на социалната му осигуровка, адреса, телефонните му номера, данъчните декларации, поверителните картотеки.

Отбелязах думата „приятели“, синоним на „детектив“, липсващ в официалния жаргон на професионалните държавни служители. Но каквито и да бяха, методите на Дюбоа със сигурност съответстваха на закона. Позволено е да нарушаваш правилата, за да защитиш подопечните си — същността на работата ми. Задачата да открием поръчителя обаче изискваше да сме ченгета като всички други — да събираме доказателства и да не предоставяме на защитата вратички, през които птичката да отлитне.

— Още подробности?

— Бащата е турчин, майката — нигерийка. И двамата натурализирани. Преди няколко години приел християнството. Преди да стане пастор. Но през последните две години дарявал големи суми на джамия във Вирджиния. Не присъства в никакви списъци с подозрителни лица. Играч е. Държи малък апартамент под наем в Югоизточния квартал. Живее обаче и в „Уотъргейт“. За което не говори много. Според базите данни на местната полиция през последните две години е посетил Дубай, Джеда и Йордания.

Доста различен портрет от онзи, който Райън Кеслер беше разкрил.

— Полезна информация — възнаградих я с най-щедрия си комплимент. — А по-дребните дела на Райън?

Полицаят ги смяташе за маловажни, но аз я помолих да разговаря с главен детектив Люис и да ги провери.

— О, откраднатите кредитни карти? — продължи Дюбоа. — Незначителни. Повечето жалби са оттеглени. Кражбата на самоличност е по-съществена измама, углавно престъпление от нисък разред. Третият случай е най-интересен — хлапета крали електроника онлайн. Избрали неподходяща жертва — експерт по компютърна сигурност в „Адванст Съркит Дизайн“. Един от най-големите конкуренти на „Интел“. Жертвата проследила престъпниците и ги предала в полицията. Измъкнали се обаче с пробация и глоби. Спретнато. Жертва на хакери си отмъщава, залавяйки ги с помощта на собствените им методи. Съвсем справедливо.

Доядох сандвича, мислейки си — някакви следи, да, но нито една ясна. Обзе ме тревога.

— Продължавай да дълбаеш.

— Взела съм си лопата.

— И двата случая.

— И мотика.

Усмихнах й се. Надявах се котегледачът да се отнася добре с нея.

Занатисках бутоните на телефона си и надрасках бележка.

— Още малко задачи. — Подадох й листа, инструктирах я накратко и добавих: — Приоритетно.

— Разбира се.

— Отивам в защитената къща при Кеслерови.

Тя стана. Поколеба се.

Погледнах я любопитно.

— Чух, че… при склада Лавинг бил на косъм да…

Обзе я рядък пристъп на мълчаливост.

Но нямаше смисъл да обсъждаме досега ми с човешката преходност. Той беше минало и каквото би могло да се случи — моята смърт или смъртта на Лавинг — не беше се случило. От сблъсъка не можеше да се извлече никаква поука. Нищо, което да ми послужи за бъдещи стратегии, никакъв опит, който да й предам.

Размишленията за миналото са безпредметни. И следователно не отвеждат до целта.

Затова просто я изгледах равнодушно.

— Заемам се веднага със задачите, Корт — каза тя.

За пръв път през всичките години, откакто работехме заедно, я чух да произнася името ми.