Джефри Дивър
Пастирът (11)

Глава 10

Водят се спорове каква точно трябва да е ролята на пастира в сферата на личната охрана.

Самото прозвище е красноречиво. Аз си представям пастира не като ратай с гега, а като внушително куче. Не съм любител на тези животни, но знам, че има овчарски кучета, които пазят стадата, и други, които нападат хищниците, независимо от размера и числеността им. В коя от тези две роли трябва да се превъплъти телохранителят? Аби Фалоу казваше: „Задачата на пастира е да опази подопечните си. Това е. Другиму се пада честта да залови наемника и поръчителя му“.

Аз обаче не съм съгласен с теорията му — една от малкото идеи на наставника ми, която не приемам. Смятам, че целта ни е и да приберем стадото на сигурно място, и да разкъсаме гърлата на вълците, които го заплашват. Да защитиш жертвата и да обезвредиш наемника и поръчителя според мен са неотделимо свързани задачи.

Устремен към Вашингтон с тауруса на Гарсия, разговарях по телефона с Фреди — водача на ловната дружина. Моята организация не разполага с тактически отдел. Отдавна настоявах да разкрият (дори му бях измислил прозвище — „войнството“), но Елис, така да се каже, удряше на камък в комисията; тактическите звена са учудващо скъпи. Затова разчитаме на ФБР и в някои случаи, на местните специални отряди.

След като изложих плана, с който се надявах да впримчим Лавинг, Фреди каза:

— Смяташ ли, че ще проработи, Корт? Звучи ми като Дядо Коледа в съвместна акция с феята на зъбките.

— Там ли си вече?

Офисът му се намираше на Девета улица в града и пътят му беше по-кратък.

— Дай ми двайсет минути.

— Бързай! Колко момчета имаш?

— Много, синко. Мир чрез оръжейно надмощие — отвърна той. Явно цитираше някого.

Прекъснахме връзката. Аз подкарах бързо към Вашингтон.

Хермес спомена една от уловките, с каквито често подмамваме лошите момчета. Проработват веднъж на двайсет-трийсет пъти, но няма причина да не опитваме. Всичките ни коли и повечето пастирски телефони имат вградено електронно устройство — наричаме го високоговорител — което периодично излъчва кодирано, но проследимо обаждане. Наемник с подходящо оборудване може да дешифрира номера, с който се свързват телефоните — наземна линия, чието местонахождение се открива чрез обаждане през телефонна централа.

Според Хермес Лавинг беше прихванал автоматично набиране от нисана „Армада“, докато е бил паркиран пред къщата на Кеслер. Беше позвънил по наземната линия — телефон в склад в североизточен Вашингтон. Навярно бе чул съобщението, че складът вече не работи. Уловката се състоеше в следното — съобщението бях записал лично аз и всеки, притежаващ запис на гласа ми, включително Лавинг, както предполагах, щеше да си помисли, че именно там държим Кеслерови.

Предвид необходимостта информацията да бъде изтръгната от Райън до понеделник през нощта — за да се избегнат „нежелателните последствия“, споменати в имейла, получен от Лавинг в Западна Вирджиния — и безпощадния стремеж на наемника да изпълнява на всяка цена поставените му задачи, реших, че той и партньорът му вероятно ще предприемат поне оглед на мястото.

Съревнованието между мен и него вече започваше на сериозно.

Често възприемам работата си от гледна точка на една своя страст (иначе, казват, съм твърде безстрастна натура) — игрите, с които не само се забавлявам, но и колекционирам. (Пратката от „Федекс“, пристигнала тази сутрин, съдържаше антикварна игра, която от години търсех.) Избрах къщата в Стария град в Александрия и защото се намираше само на две пресечки от любимия ми игрален клуб в съседство с „Принс Стрийт“. Членският внос е разумен и винаги се намират желаещи да поиграят шах, бридж, Го, Уей Чи, „Риск“ и десетина други. Членовете са от всякакви националности, нива на образованост, възрасти, макар да преобладават мъжете. Срещат се всякакви стилове на обличане и материално състояние. Политическите пристрастия са най-разнообразни, но не са от значение.

В градската си къща държа шейсет и седем игри (имам повече — 121 — в крайбрежна къща в Мериленд), подредени по азбучен ред.

Предпочитам естествено по-сложните игри. Настоящият ми фаворит е „Арима“ — съвременно изобретение, вариация на шаха, но толкова елегантна и предизвикателна, че все още никой не е поискал наградата на създателя, предложена за всеки, който успее да напише програма, за да я играе компютър. Шахът определено е добра игра и аз я харесвам. Посветени са й обаче толкова писания, изследвания и анализи, че когато се срещна с опитен играч, понякога ме гложди усещането, че ято мухлясали ексцентрични призраци движат фигурите вместо него.

Защо предпочитам игрите на дъска пред, да речем, компютърните, които несъмнено подлагат ума на подобно изпитание?

Харесва ми изкуството. Дизайнът на дъската, фигурите, картите, заровете и аксесоарите — дървени, пластмасови или от слонова кост — като пръчици, пулове и прочее. Доставя ми удоволствие фактът, че съчетават красиво и полезно, ако игрите могат да се определят като полезни.

Харесва ми също, че игрите върху дъска не са мимолетни, а осезаеми; не изчезват, щом натиснеш бутона или издърпаш щепсела от контакта.

Най-важната причина обаче е, че обичам да стоя срещу човешко същество — противника ми. През почти цялото време играя партия на живот и смърт срещу хора като Хенри Лавинг, които остават невидими и мога само да си представям съсредоточените им лица, докато обмислят стратегиите си да похитят или да убият подопечните ми. Играейки Уей Чи, Го или „Тигър и Ефрат“ — много добра игра, между другото — мога да наблюдавам как съперникът ми подбира тактиката си и да виждам как реагира на ходовете ми.

Чувал съм, че дори технически гений като Бил Гейтс е страстен бриджор.

Във всеки случай игрите изострят ума и ми помагат в работата.

Също като Теорията на играта, по която се запалих, докато учех математика в колежа — просто за забавление, зареян из академичния свят, за да отложа навлизането в истинския.

Теорията на играта за пръв път е представена за обсъждане през 1940 година, макар идеята да съществува отдавна. Учените, които я формулират, анализирали игри като бриджа и покера и дори елементарни състезания като „Камък, ножица, хартия“ или ези-тура не с цел да подпомогнат желаещите да печелят, а да проучат как вземаме решения. Накратко Теорията на играта изследва как участниците — и партньори, и противници — стигат до най-добрия избор, когато са изправени пред конфликт и никой не знае как ще постъпи другият.

Класически пример е Затворническата дилема, при която двама престъпници са заловени и затворени в различни килии. Полицаите им предлагат да изберат — да признаят или не. Макар двамата да не знаят какво ще предпочете другият, те са наясно — понеже полицаите са ги информирали — че е за тяхно добро да признаят; няма да ги освободят, но ще получат сравнително по-кратки присъди.

Съществува и възможност, ако не признаят, да се отърват с още по-кратка присъда (или никаква)… Този вариант обаче е по-рискован, защото може и да получат много по-дълга присъда.

Да признаят е „рационалния“ избор.

Да не признаят обаче е „рационално ирационален“ избор.

В реалния свят Теорията на играта е приложима в много ситуации — икономиката, политиката, психологията и военното планиране. Клиентите например понякога разбират, че е по-добре да не теглят всичките си спестявания от банка в критично положение, защото ще разпалят допълнително паниката, банката ще фалира и всички ще изгубят. От друга страна, ако са сред първите, изтеглили парите си, няма да изгубят нищо — по дяволите общото благо. Ако изтеглят бързо средствата си, рационалната ирационалност ще ги спаси индивидуално, въпреки че ще повлече вълна от желаещи да теглят и банката ще рухне.

Как това засяга работата ми на пастир?

Противници като Хенри Лавинг и мен са въвлечени във фатална игра, при която загубата на единия неизбежно означава победа за другия (в нашия случай — животът на подопечния ми). Понеже никой не знае какъв ход ще предприеме другият, аз често прилагам Теорията на играта при избора на победна стратегия. Под стратегия разбирам не цялостен подход към надпреварата, а специфичен ход като „пешка на Д7“ или да свиеш ръка в юмрук на „Камък, ножица, хартия“.

В случая бях решил да разиграя хода с уловката, смятайки, че Хенри Лавинг най-вероятно ще предпочете рационалния вариант — да подуши стръвта.

Теорията на играта обаче съществува заради несигурността — на дъската и в реалния живот. Може би Лавинг ще усети капана и знаейки, че аз ще го проверя, ще използва отсъствието ми, за да открие истинската защитена къща, където са Кеслерови.

Или пък ще приложи съвсем различна стратегия, за която не се досещам, но дори в този момент ме надхитрява с по-изкусни маневри?

Приближавах столицата. Обадих се отново на Клер Дюбоа.

— Трябва ми тълпа, фестивал, парад. В града. Не мисля, че имам опашка, но искам да съм сигурен. Какво ще ми предложиш?

— Тълпа. Добре… Колко голяма? На стадиона има мач, но за жалост тълпата няма да е многобройна предвид играта им този сезон… В „Сейфуей“ авторка на любовни романи и моделът й за кориците раздават автографи.

Откъде знаеше, без да проверява?

— Колцина се събират за раздаване на автографи в супермаркет?

— Ще се изненадаш.

Вярно.

— Искам нещо по-голямо. И в центъра. Да речем хиляда и нагоре.

— Жалко, че не е пролет. Аз лично не си падам по цъфналите череши. Друго щеше да е, ако нещо се случваше. Но да гледам дървета? Не е за мен. Да видим, да видим…

Чух трополене на клавиши. И звънтене на гривна с медальончета.

— Няма голям избор — обади се Дюбоа. — Шествие за правата на гейовете по „Кънектикът“ в Дюпон Съркъл. Литургия на открито за новопосветени. Около четиристотин. Парад на мексикано-американци в Югоизточния квартал, но вече се разотиват. О, ето. Най-значимото събитие е протестът пред Конгреса. Около две хиляди. Най-малко. Що за израз? Обратното на „най-много“.

— Звучи добре.

Множеството се е събрало да протестира срещу — или да подкрепи — кандидата за Върховния съд, обясни ми Дюбоа. Смътно си спомних, че юристът — смяташе се, че ще го одобрят с разлика от един-два гласа в Сената — е консерватор и лявото крило беше мобилизирало своите на протест, докато републиканците бяха свикали поддръжниците си за подкрепа.

— Къде точно?

Чух отговора — до сградата на Сената — и прекъснах връзката. Поех натам. След пет минути, благодарение на федералната си служебна карта, кръжах между и около демонстрантите и барикадите, които биха спрели всеки, решил да ме следи. Поддръжниците на кандидата стояха от едната страна на опъната лента, противниците — от другата. Забелязах как си разменят злобни обиди и дори заплахи.

Имаше много полицаи. Спомних си как напоследък в „Поуст“ четох серия статии за задълбочаващата се поляризация и все по-агресивната партизанщина в американската политика.

Телефонът ми изжужа.

— Фреди!

— Къде си?

— Опитвам се да не прегазя протестиращите срещу кандидата за Върховния съд.

— Смачкай няколко от мое име.

— Ти пристигна ли?

— На сцената сме.

— Нещо?

— Нищо засега.

— След малко съм при вас.

Измъкнах се от другия край на тълпата, уверен, че нямам опашка, и подкарах бързо към малкия гараж на север от Юниън Стейшън, който понякога използваме. За пет минути смених служебната кола на Гарсия с нова и излязох през друга врата.

Десет минути по-късно пристигнах в склада, където бяхме заложили капана.

Започваше нов тур от фаталната игра между мен и Хенри Лавинг.