Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chain of Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 37гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2010)
Разпознаване и корекция
Sianaa
Допълнителна корекция
sonnni(2012)
Форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Бети Нийлс. Пленница на съдбата

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Английска. Първо издание

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0259-X

История

  1. —Добавяне

Осма глава

На следната утрин професорът тръгна за работа, много преди Сузана да слезе в трапезарията. Тя изяде закуската, прибра Хораций в кошницата и седна в колата до Коб.

Пътешествието премина в мълчание, накъсано от забележките на Сузана за времето, състоянието на пътя и отличните готварски умения на госпожа Коб. Шофьорът не подхващаше никаква тема, а само кимаше.

Сузана се замисли. Не й се вярваше отново да види професора. Беше се сбогувал, без да изрази надежда или желание за нова среща. Това дълбоко я разстройваше, но тя реши да не се оставя в плен на мрачни мисли. Жестоката съдба я бе запокитила на пътя му, а вроденото милосърдие не му позволи да я изостави. Въпреки това й се струваше, че вече му е омръзнало да я среща на всяка крачка. Още с пристигането си у лейди Манбрук, ще позвъни на госпожа Кофин и ще я помоли да я повика с писмо — счупена ръка, грип, разширени вени? — мислеше тя трескаво. Всичко, заради което госпожа Кофин би могла да се нуждае от помощ! А после целта й ще бъде да замине — някъде много далеч, където не би могла да го срещне отново… Когато пристигнаха в „Рамсбърн Хаус“ планът бе напълно оформен. Сбогува се сърдечно с Коб и спокойно, без излишни притеснения, поздрави двете мили дами.

Лейди Манбрук и госпожа ван Бьок я посрещнаха топло, възхитиха се от хладнокръвието й по време на пожара, проявиха съчувствие за изгорената й ръка и изразиха надежда, че ще остане по-дълго.

— Нали носите и котарака? Ще се чувства ли добре в къщата? Избрахме ви стая с балкон, където да се разхожда.

Парсънс я отведе в прекрасна стая на втория етаж с изглед към градината.

— Колко се радвам да ви видя отново, госпожице! — възкликна тя. — Толкова съжаляваме за ръката ви! На дамите им бе много мъчно — тя изпъна безупречно застланото легло, остави сака й на нисък скрин до гардероба и излезе.

Сузана си свали палтото и огледа стаята, докато Хораций извършваше свое собствено разследване. След малко той избра най-удобния фотьойл, сви се на кълбо и заспа. Сузана слезе да изпие чашка шери с любезните домакини.

И на следващия ден не й се отдаде случай да телефонира на госпожа Кофин. Би било по-просто да слезе до селото и да позвъни оттам, но нямаше никакви пари. Не разполагаше и с нищо за продан…

Животът в „Рамсбърн Хаус“ бе приятен и спокоен — безметежно, безгрижно съществуване, от което пребледнелите изпити бузи на Сузана бързо поруменяха, ръката й зарасна, дори косата и като че ли заблестя по-ярко, но всичко това не можеше да продължава вечно. След два дни тя реши да помоли лейди Манбрук за малък заем. Но преди това й се искаше да се свърже с госпожа Кофин — тя несъмнено щеше да й помогне!

За професора седмицата бе наситена с много напрежение, което вероятно бе причина за леката му избухливост и миговете на дълбок размисъл. Госпожа Коб, от чийто зорък поглед не убягваше нищо, поклати глава със задоволство и подчерта пред съпруга си: „Казах ли ти?“.

На което той й отвърна, че има богата фантазия, тъй като професорът не бе направил и най-малкия намек, че възнамерява да се срещне с госпожица Лайтфут.

 

 

Всъщност това бе самата истина, въпреки че много често, макар и неохотно, мислите му се връщаха към нея. Миловидното й личице често изплуваше пред очите му — сякаш бе оставила зад себе си нещо, което напомняше за присъствието й. Не му бе леко да се сдържи и да не позвъни на лелите си — но реши да изчака две седмици, а през това време да й потърси работа. Не че бе длъжен, но като си я представяше как започва борбата от самото начало, му ставаше някак тежко. Какво ли би могъл да направи? Вероятно накрая Хораций ще бъде настанен при госпожа Коб, а Сузана — в другия край на страната. Идеята не му допадна и той се намръщи. Бюрото му бе затрупано с документи, но той не ги поглеждаше, потънал в мисли. Почукването на вратата го разсея. Появи се Коб, но преди да успее да каже и дума, бе избутан встрани от Фийби. Тя се вмъкна тичешком и се хвърли на врата му.

— Гай, скъпи, не съм те виждала от векове! Дойдох в града да напазарувам и си помислих защо не излезем… да ме заведеш на вечеря? — и като изви рязко глава към Коб, добави: — Казаха ми, че си зает, но не се съмнявам, че винаги можеш да отделиш малко време за мен, нали?

— Всичко е наред, Коб — професорът бе станал, за да предложи стол на гостенката си. — Каква изненада, Фийби! За съжаление, не съм в състояние да изляза с теб. Чакат ме куп задачи, които не търпят отлагане.

— О, Гай! — нацупи се чаровно тя. — Бях сигурна, че ще хапнем някъде! — но разсеяният му поглед я накара бързо да смени тактиката. — Е, както и да е — поне ще ти разкажа новините. Чичо се държи, но съм убедена, че ще се зарадва, ако го посетиш. Надявам се в скоро време да се отбиеш за уикенда. Направих доста промени. Старият Томс не ги одобрява, но кой се интересува от мнението му? Ще му намеря млад заместник — само се чудя как да се отърва от него! Което ми напомни… По телевизията видях пожар в детска ясла и онова червенокосо момиче, което изхвърлих, бе там. Май никак не й върви! — и тъй като професорът мълчеше, Фийби измърмори: — Каква повлекана!

Професорът се облегна и мушна ръце в джобовете.

— Наистина изглеждаше много зле. Току-що се бе хвърлила в пламъците, за да спаси едно дете. Ръката й бе обгоряла. Срещнах я в болницата, където чакаше за превръзка.

— Значи си я видял? — подметна бързо Фийби. — Колко интересно!

— Не интересно, а вълнуващо, ако предпочиташ… или изключително — той се престори, че не забелязва пронизващия й поглед. — В момента е при лейди Манбрук, докато се възстанови напълно — гласът му бе много тих, но тонът му я накара да се намръщи.

Тя язвително подхвърли:

— Много си се загрижил за нея — едно най-обикновено селско момиче!

— Много специално момиче, Фийби — заключи той със застинало изражение. — А сега, моля да ме извиниш, чака ме работа.

Тя скочи на крака и отвори вратата. Мъжът стана да я изпрати. Около минута тя го гледаше, без да помръдне, а после разцъфна в усмивка.

— Е, надявам се скоро да оздравее и да си намери подходяща работа. Предполагам, че срещата ви — така неочаквана — ти е подействала като шок. Колко романтично — да се хвърли обратно в огъня заради детето! Нищо чудно, че я намираш за толкова специална… — въпреки усмивката очите й блестяха студено. Но не направи опит да го целуне, а само подаде ръка и весело се сбогува: — Не забравяй, че чичо Уилям те чака! Засега, довиждане.

Професорът спря такси и след като изпрати гостенката, се върна в кабинета с намерение да работи. Когато по-късно Коб му сервираше супата, той разсеяно спомена:

— През уикенда няма да бъда тук. Ще посетя лейди Манбрук.

Информация, която Коб незабавно сподели с жена си.

 

 

В събота сутрин професорът потегли с колата под прихлупеното февруарско небе и поривите на свирещия вятър. Възнамеряваше да обядва по пътя, защото си спомни, че в ранните следобедни часове лелите му си подремват и Сузана вероятно ще бъде сама. Нямаше представа защо гори от нетърпение да я види — вероятно изпитваше угризения заради грубостта на Фийби и се чувстваше длъжен да й помогне.

Отвори му Сноу. Лелите си почивали, но госпожица Лайтфут била в дневната.

— Ще отида сам — каза професорът и отвори вратата.

Сузана седеше пред огъня с Хораций на коленете, а главата й гъмжеше от идеи и планове — напълно безплодни при липсата на пари. Шумът я накара да се обърне и щом го видя, тя нетактично изрече това, което най-много й тежеше.

— Ще ми дадете ли една лира на заем?

Дори да остана изненадан, професорът не го показа. Устните му леко се свиха, но гласът му остана сериозен.

— Разбира се — порови в джоба и й подаде две монети. — Струва ми се, че две лири са за предпочитане — в случай, че загубиш едната.

— Ще ви ги върна веднага щом започна работа! — усмивката му я накара да се изчерви. — Нямате представа какво е да си без пукната пара — не можеш да телефонираш, да изпратиш писмо…

— Вината е моя — трябваше да се досетя. Моля да ме извиниш!

— О, не ви виня! Направихте толкова много за мен! Сигурно ви досаждам с непрестанните си молби…

— Не ми досаждаш, Сузана — седна той срещу нея. — Напротив, ти дори ми липсваше…

В гърдите й бликна вулкан от любов, който заплашваше да я изпепели, но лицето й остана безизразно.

— Е, сигурно както би ви липсвал болен зъб!

Той се разсмя.

— Добре ли си тук? Виждам, че ръката ти оздравява. Потърпи още малко. Ще се опитам да ти уредя сестрински курс в болница, с възможност да живееш извън нея.

— Много мило от ваша страна, но ще си потърся работа в провинцията. Иска ми се да замина за Шотландия или Йоркшир. На стотици километри.

Той не очакваше отказа й. Разочарованието, което изпита при тези неочаквани новини, го озадачи.

— Доста дълго пътуване за Хораций — бе единствената му реакция.

— Да, но щом заминем веднъж, поне ще се задържим.

— Значи искаш да започнеш отначало? Нов живот с нови приятели? — гласът му не издаваше чувствата.

— Да, о, да! — кимна тя. — Нямате представа колко силно го желая!

Професорът я изгледа изпитателно. Не беше красавица, но притежаваше чар, който липсваше на повечето от познатите му, и нежност, маскирана от непоколебима независимост. И най-красивите очи, които бе виждал. Досега не бе изпитвал неудовлетвореност от живота, но усещаше, че отношението му се променя — без Сузана щеше да се чувства самотен. Това, което предполагаше, че е обикновена човешка загриженост за едно самотно момиче, очевидно се бе превърнало в много по-дълбоко чувство, което не му се искаше да назове, докато не бъде напълно сигурен. А вероятно не би имало и смисъл, тъй като думите й бяха произнесени с твърда решимост — плановете й и желанието да замине не включваха нови срещи с него.

Професорът бе търпелив човек, но обичаше да действа според желанията си. Той бързо взе решение.

— Е, мисля, че Йорк ще бъде много подходящ. Познаваш ли го? — и започна словоохотливо да й разказва за този край, без никакви конкретни намеци. Не след дълго се появиха и двете дами и всички заедно пиха чай.

Докато се приготвяше в стаята си за вечеря, Сузана си каза, че професорът очевидно не проявява специален интерес към нея, а само учтиво внимание. Вероятно и посещението му не бе изключение, а обичаен жест на внимание към лелите му. За нея всяка среща бе истинско щастие, но тъкмо заради това трябваше да замине — сега, преди да се е появил отново с предложение за работа. На стотици километри животът й би бил много по-лесен! Честно казано — не й се вярваше, но все пак имаше логика.

Вечерта премина в приятна атмосфера. Възрастните дами говориха за изкуство и за ремонта на църквата, а професорът проявяваше учтив интерес, като скришом наблюдаваше Сузана, а мислите му се рееха в съвсем друга посока. Докато пиеха кафето, той, сякаш съвсем между другото, я покани да го придружи до неговата къща на следващата сутрин.

— Трябва да погледна покрива на обора — обясни мъжът. — Ще бъде приятна разходка, нищо че е февруари.

Би било твърде странно да откаже. Тя се съгласи без видимо въодушевление и попита къде се намира.

— Мислех, че живеете в Лондон?

— Да, така е, но къщата, в която съм се родил, е в Грейт Чизбърн, точно до гората Севърнейк. Мисля, че ще ти хареса.

Би харесала всяка съборетина, стига той да е живял в нея!

Потеглиха след закуска. Професорът демонстрира завиден апетит, като непрестанно бъбреше за какво ли не — с изключение на най-важния въпрос. Сузана, в плен на мислите си, едва се справи с бърканите яйца и шарлотата, преглътнати с помощта на няколко чаши кафе. От време на време любезно вмъкваше по някоя реплика. Само очакването на предстоящите няколко часа в неговата компания я бе довело до състояние на еуфория, която засилваше разсеяността й.

Времето бе приятно, а и движението не бе натоварено. Професорът караше бързо, в Марлборо намали, а после отби по черен път и потънаха в гъста гора. Постепенно между дърветата започна да просветлява и скоро се озоваха в Грейт Чизбърн, малко селце. От двете страни на широката главна улица се извисяваха красиви стари сгради. Професорът зави през една отворена порта и спря пред хубава къща от червени тухли със старинен двукрил покрив, пронизан от високи грациозни комини. Дори в мрачния февруарски ден тя се кипреше, очарователна между групичките дървета, подпрели я отзад, и спретнатата зелена полянка, обточена с цветни лехи.

Когато наближиха входната врата, тя се отвори от дребна пълна жена с побеляла коса и тъмни очи. Той я прегърна и целуна, а после се обърна към Сузана.

— Това е Труди, старата ми дойка. Живее тук и се грижи за мен, когато наминавам.

Сузана се ръкува с усещането, че я подлагат на щателен, но не и недоброжелателен оглед.

— Кафето ви чака — каза Труди. — Ще ви покажа къде да си оставите палтото, госпожице, а вие, господин Гай, бъдете така добър и закачете вашето в шкафа.

Сузана бе отведена до добре подредена стая за дрехи, след което двете жени се върнаха във фоайето. Професорът, подпрян на мраморна масичка със златен обков, си подсвиркваше с ръце в джобовете. Беше топло и приятно. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, а в центъра на полирания под бе разстлан дебел персийски килим. Върху масичката, заобиколена от високи столове с тръстикови облегалки, имаше красива ваза със зюмбюли. Приятна гледка, въпреки че най-голямо удоволствие й доставяше присъствието на професора.

Влязоха в просторна стая с нисък таван и огромна камина. Шкафовете от тъмен полиран до блясък дъб бяха прекрасно съчетани с удобните фотьойли и дивани. Меките кадифени постелки в убити тонове хармонираха с пердетата на райета. По стените стилни аплици с цвят на слонова кост се редуваха с красиви картини в скъпи рамки — повечето портрети. Надяваше се по-късно да й се удаде възможност да ги разгледа.

Пиха кафе пред бумтящия огън в компанията на изтегналото се помежду им куче и професорът отново не позволи разговорът да се отклони от баналната тематика. Може и да бе за добро, помисли си Сузана, иначе би могла да изпусне нещо, за което после да съжалява. Но и така й бе много приятно… Всъщност откри, че присъствието на професора я кара да забрави всичко друго — липсата на пари и дрехи, несигурното бъдеще. Да, ще се наслаждава на всяка минута от този ден, без да се поддава на мрачни мисли!

Той сервира питиетата от старинния дъбов бюфет, а не след дълго Труди ги покани на обяд. Дълга маса „Стюарт“ с красиви флорални инкрустации, елегантни столове от епохата на Уилям и Мери, тъмночервени завеси и изящно пано дърворезба на плодове и цветя, над камината допълваха интериора в трапезарията.

— Прилича на дърворезба от Гринлинг Гибънс — кимна Сузана към паното.

— Надявам се, след като самият той я е изработил — усмихна се събеседникът й. — Ела да видим какво ни е приготвила Труди!

Труди, освен дойка, бе и невероятна готвачка. Поднесе им превъзходно суфле със сирене, последвано от пържола и пудинг с бъбреци, стриди и гъби с гарнитура от варени картофи и брюкселско зеле. За десерт — пудинг от хляб и масло — известен като „амброзия“.

— Вярвам, че идвате тук при всяка възможност! — подхвърли Сузана, докато наливаше кафето.

— Естествено! — беше я наблюдавал със задоволство как с апетит поглъща отличната храна. — Когато се оженя, ще идвам всеки уикенд — това е моят дом и искам децата ми да израснат тук.

— Ще се ожените ли, професоре? — чувстваше леко замаяна от виното.

— Разбира се. Искаш ли да ти покажа градината преди здрачаване?

Чудесен начин да я постави на мястото й, нали?

Тя си облече палтото и двамата излязоха. Дори в средата на зимата гледката бе възхитителна — тесни пътечки, криволичещи между дървета, декоративни храсти и лехи с цветя, които през лятото щяха да искрят с пъстри пламъци. В дъното на една алея се белееше екзотичен терариум.

— Харесва ли ти? — попита мъжът.

— Божествено е! — призна тя. — Не разбирам как е възможно да живеете далеч оттук.

— Пътувам почти всеки уикенд. Разстоянието не е голямо.

Тя гореше от любопитство да го попита какви са плановете му след женитбата — да пътува всеки ден или да се прибира в края на седмицата. Той като че ли прочете мислите й.

— Несъмнено жена ми и децата ще разделят времето си между града и селото.

— Да, но когато тръгнат на училище… — започна тя сериозно.

— Е, тогава аз ще правя компромиси — усмихна й се той. — В дъното има малко езеро — искаш ли да го видиш?

Не й позволяваше да се намесва в личния му живот — дори само мисълта, че бе опитала, я накара да се изчерви.

— О, с удоволствие — отвърна тя. — Колко е голяма градината?

— Около четири акра. По-нататък има малка зеленчукова и овощна градина — съвсем неочаквано, той я хвана за ръката. — Има и обор с две поостарели магарета.

— О, прекрасно! Ще ги яздят ли децата… Когато ви се родят?

— Разбира се! Лелите ми не те ли отегчават, Сузана?

— Да ме отегчават? Не, за бога! Много е хубаво да се отърсиш от всекидневните грижи. Сега, като имам пари, ще отида до Марлборо да се поровя из обявите за работа.

Той рязко спря, като все още я държеше за ръката.

— Чудех се дали не можеш да останеш още малко в „Рамсбърн Хаус“? Имам нещо предвид за теб.

Няма що — страхотно предложение! Но не би могла да приеме! Не, трябваше да замине на всяка цена! По-далеч!

— Благодаря, но наистина съм решила да замина!

— Защо?

— Ами-и… — побледня тя. — Имам нужда от промяна.

— Друга е причината — промълви той, — но не искаш да ми я кажеш, нали?

Не, всъщност да… ако нямате нищо против.

Той кимна и пое по пътеката.

— Ще надникнем ли при магаретата?

— Да, с удоволствие. Кой се грижи за тях?

— Племенникът на Труди. Тя е родена в селото и повечето от роднините й са се грижили за нас. Никога не се е омъжвала, но има три сестри и доста племенници.

Магаретата ги посрещнаха с радостно пръхтене. Милите животни бяха доста стари, но добре гледани. Професорът надникна в един сандък и извади няколко моркова.

— Това са Джо и Джозефин — обиколиха оранжерията с прасковите и крушите, опрели клони в червените тухли. — Расте тук откак се помня — посочи той огромната лоза. — И дава превъзходно грозде — зеленчуците бяха подредени като на изложба — лехи с карфиол, праз лук, брюкселско зеле и дълги редове разсад, грижливо покрити. Професорът не бързаше, а спираше навсякъде и грижливо опипваше и разглеждаше, което доста я учуди — сякаш не бе изморен от тежките операции и прегледи!

— Не сте ли уморен? — попита тя. — Напрегнатата седмица в болницата, а тук, вместо да си починете…

— Знаеш ли, това е истинският ми живот! Обичам професията си, но по душа съм селянин. Смятам, че имам страхотен късмет да притежавам най-доброто от двата свята.

Поразходиха се още малко и той разгледа покрива на плевнята, а после се прибраха през задната врата. Здрачът вече припадаше и лампите в коридора бяха запалени. Тъкмо й помагаше да си свали палтото и Труди се появи откъм кухнята с табла на ръце.

— Кифлички, господин Гай — подхвърли тя, — и пресен шоколадов кейк. А също и от сандвичите, които обичате.

Отново седнала пред огъня, Сузана не можеше да измисли по-приятен начин за прекарване на зимния следобед, освен в компанията на професора, похапвайки ароматни кифлички. Взираше се в пламъците, сякаш правеше заклинания — толкова силно й се искаше да остане тук завинаги и от цялото си сърце завиждаше на бъдещата щастлива избраница. Отпуснат на фотьойла, с кучето, сгушено в краката му, професорът изглеждаше по-добре от всякога под игривите златисти отблясъци. Тя си припомни първата им среща и хладния поглед… Мъжът вдигна очи, но сега те не бяха студени, а смущаващи и Сузана сведе клепачи.

— Време е да потегляме обратно. Лелите ще ни чакат за вечеря — каза той сякаш между другото.

Сузана стана със смътното предчувствие, че в последния миг се бе отказал от това, което бе възнамерявал да изрече.

— О, беше ми толкова приятно! Много благодаря, че ме поканихте.

Той се приближи до вратата и бавно я отвори.

— Ще намина пак съвсем скоро. Обещах на Фийби да посетя сър Уилям. Стори ми се доста загрижена за него. Всъщност, тя се поинтересува и за теб.

— Наистина ли? — възкликна учудено Сузана и затърси подходящ отговор. — Много мило от нейна страна.

— Хм, може би — промърмори професорът и я последва във фоайето.

Почти веднага след вечеря той стана и помоли Сузана да го изпрати до колата. Тя си помисли, че това сигурно е последната им среща — нали възнамеряваше да замине, при това съвсем скоро!

На вратата той я обърна с лице към себе си и като я придържаше за раменете, каза:

— Следващия път ще вземем окончателно решение — повече никакви временни ангажименти! Ще измислим нещо постоянно.

После се наведе и я целуна. Преди Сузана да се опомни, вече бе изчезнал.

Целувката му я развълнува дълбоко и тя дълго не можа да си спомни думите му. Едва към полунощ й мина през ум. „Нещо постоянно“, й бе казал той, но вероятно ставаше въпрос за място, където щеше да го вижда, а с това бе решила да приключи веднъж завинаги. Нали спомена за сестринските курсове — несъмнено в неговата болница, където думата му тежеше — но точно този вариант бе напълно изключен! Нощта се точеше бавно, а Сузана не можеше да заспи, потънала в мисли.

Но съдбата отново се намеси и терзанията й се оказаха напразни. На следващия ден, докато дамите подремваха след обяда, Сузана седеше в дневната и пишеше обява до местния седмичник. Вече можеше да си го позволи, защото сутринта, като слезе по стълбите, Сноу й подаде плик с петдесет лири — оставен от професора! — и малка, набързо надраскана бележка: „… само докато започнеш работа; после ще ми ги върнеш…“.

Не й бе удобно да ги приеме, но парите бяха разковничето към успеха — даваха й свобода на действие.

Тъкмо преписваше обявата в още един екземпляр, когато Сноу влезе безшумно.

— Госпожица Давиниш пристигна на посещение. Обясних й, че дамите почиват, но тя каза, че идва при вас.

— При мен ли? — подскочи от изумление Сузана. Може би искаше да й предложи работа… или виличката се бе освободила и можеше да се върне да живее там… Не, всъщност не можеше! Бе прекалено близо до професора. — Благодаря, Сноу. Ще я поканиш ли да влезе? Нали лейди Манбрук не би имала нищо против?

— Разбира се, че не, госпожице, те се познават отлично.

Фийби Давиниш влезе с вид на човек, който се чувства у дома си. Поспря на вратата и впи поглед в Сузана, изправена неуверено до масата. После заговори:

— Здравей! Минавах оттук и реших да се отбия — тя седна и разкопча коженото си палто. — Сигурно се чудиш защо?

— Да, интересно ми е.

На лицето на Фийби цъфна широка усмивка.

— Гай… професор Бауърс-Бентинк посети ли те през този уикенд?

— Не специално мен. Дойде на гости на лелите си.

— О, разбирам защо ми спомена за посещението си! — продължи Фийби лукаво. — Много е загрижен за теб. Убеден е, че заслужаваш хубава постоянна работа… — тя замълча, за да проследи реакцията на Сузана и се усмихна.

— Да, той ми каза да остана още малко тук, тъй като имал нещо предвид…

Фийби продължи да бъбри:

— А спомена ли ти, че ще се женим? — нова пауза, през която тя със злорадство наблюдаваше пребледнялата Сузана. — Виждам, че не е. Е, разбирам го — ти наистина излагаш чувствата си на показ, а той не обича да наранява хората.

В съзнанието на Сузана се прокрадна мисълта, че това изобщо не бе в стила на професора — вярно, че беше мил, но също и доста безкомпромисен, когато искаше да се наложи. Тя не отрони нито дума, а само седеше и слушаше Фийби, която изглеждаше така добронамерена.

— Знаеш ли, мина ни страхотна идея — и без това ще имаме нужда от повече прислуга. Предложих на Гай да те наемем като помощник-секретарка — да отговаряш на телефона, да записваш за прегледи, да помагаш из къщата. Ще разполагаш със собствена стая и заплата…

Значи това бе постоянната работа, за която й бе намекнал, помисли си Сузана. Надали би могъл да измисли нещо по-неподходящо! Искаше й се да изкрещи от ярост и отчаяние и да запрати нещо по жената срещу себе си. Вместо това отвърна спокойно.

— Много мило от ваша страна, госпожице. Но предложението ви е неочаквано, а и плановете ми са доста по-различни…

— О, и какви по-точно?

Гласът й звучеше приятелски — всичко се движеше като по ноти. Темата бе изместена към отказа на Сузана — тя не бе от момичетата, които биха се издали, че са влюбени! По-скоро би поставила цяла Англия между себе си и любимия!

— Мисля да замина — и то скоро.

— Е, решението ти не е лошо, въпреки че Гай без съмнение ще иска да ти помогне по всякакъв начин. Например с пари.

Сузана си помисли за петдесетте лири.

— Ще се справя.

— Обади ни се, ако имаш нужда от нещо — Фийби започна да си закопчава палтото. — Гай винаги е готов да помогне, когато някой изпадне в беда.

Тя се изправи и Сузана я последва, като остави Хораций на пода. Втренчен във Фийби, той стоеше като хипнотизиран — без да помръдва. Но в миг се спусна и се вкопчи в палтото й, като злобно я одра по крака и разкъса чорапите й. Фийби изпищя и замахна, но той вече предвидливо се бе оттеглил под масата.

— Проклет звяр! Съсипа ми чорапите, а вероятно и палтото! — и като изгледа Сузана, процеди: — Той е опасен! Трябва да се убие! Скъпо ще ми платиш!

След което се втурна навън, профуча покрай недоумяващия Сноу и затръшна вратата зад гърба си.

— Какво се случи, госпожице? — обърна се той към Сузана.

— Хораций я одра, Сноу — наведе се тя и вдигна котарака, който изглеждаше хрисим и безобиден. — Трябвало да го убием.

Строгото лице на Сноу едва забележимо се отпусна.

— Такова мило животно не съм срещал, госпожице. Много възпитана котка, ако питате мен.

Останала сама, Сузана се отпусна на стола с Хораций на колене.

— Не те обвинявам, Хораций — прошепна тя. — Ако имах нокти, щях да постъпя като теб!

Той се сгуши, мъркайки приглушено, и не помръдна, дори когато усети топлите сълзи, капещи по главата му.