Бетани Кембъл
Лунно цвете (9)

Девета глава

Всяко кътче от Хаваите бе изпълнено със смях и веселие, с изключение на една малка, почти гола стая за разпити в полицейското управление на Хонолулу, където отведоха Джоузи и я подложиха на четиричасов разпит. Тя отказа да говори в отсъствието на адвокат. Веднага доведоха един. Беше мъж със среден ръст, със зализана прическа, елегантни мустаци и козя брадичка. Името му беше господин Суехиро.

Скъпият елегантен костюм на господин Суехиро, интелигентните искрици, които святкаха в очите му и начинът, по който даде консултация на Джоузи я наведоха на мисълта, че той не е обикновен адвокат. Тя не попита как е имала щастието да й бъде определен за защитник, а прие присъствието му с благодарност.

Преди полунощ като по чудо той я изведе от полицията и я покани да се качи в червената му спортна кола.

— Не знам откъде се появихте — каза Джоузи на Суехиро, — но съм щастлива, че сте с мен. Надявам се и сестра ми да има същия късмет.

— Благодаря ви. Сестра ви има точно толкова късмет, колкото и вие — отговори й той и навлезе устремно в движението. — Аз ще представям и нея.

— Вие? — извика Джоузи изненадана. — Тогава е по-добре да отидете при нея! И — добави тя смутено — няма къде да отседна. Трябваше да ме оставите в полицията — тя нямаше дори дамска чанта. Нямаше нищо, освен дрехите на гърба си.

— Сестра ви е в опитните ръце на помощника ми. Хирам Ризал, който няма да разреши да разговаря с представител на властите, преди аз да разговарям с нея. А вас ще отведа в един хотел на брега на Вайкики. Ще се погрижа за всичко, което е необходимо.

— Не мога да си позволя да плащам за хотел — прошепна Джоузи притеснено.

— Вече са се погрижили — вметна господин Суехиро.

— Погрижили са се? Кой? Не познавам никого тук.

— Имате приятели, госпожице Талбът — успокоително рече той. — Само това мога да ви съобщя в момента. Моля, не ме разпитвайте повече. В хотела ще останете най-малко една седмица. Властите ще искат отново да разговарят с вас.

Хора, облечени в светли дрехи и с венчета на главите изпълваха улиците. Светлините блестяха. Сякаш се бе озовала в страната на чудесата. Но сърцето й тежеше от измяната на Уайтуотър. Пропъди мислите за него. Мразеше го и нямаше да допусне отровата на неговата подлост да проникне в душата й.

— Какво ще стане със сестра ми? — попита тя, докато господин Суехиро спираше с колата си пред входа на същия хотел, в който бяха отседнали с Уайтуотър, преди да потеглят за островите Кали Инс.

— Всичко ще бъде наред, сигурен съм — заяви той и паркира колата. Излезе, мина откъм нейната страна, отвори вратата и й предложи ръката си, за да я придружи до хотела.

Уморена и мръсна, с дрехи изпоцапани от вулканична прах, Джоузи усети, че е обект на удивление, докато прекосяваше хола. Тъмночервените й къдрици бяха в безпорядък, ботушите й така мръсни, сякаш с тях беше прекосила ада. Придружаваше я и характерният мирис на панда. Но Джоузи не обръщаше внимание на нищо. Суехиро поиска ключа от нейната стая и я придружи до асансьора.

— Кога ще пуснат Бетина? — настоя тя. С мек звук вратата на асансьора се отвори. Те пристъпиха навътре.

— Сигурен съм, че скоро ще пуснат Бетина — кимна той поверително. — Ще я взема под своя опека, ако с това ще улесня нещата. Вие сте свободна да ходите където искате, но не бива да напускате острова, докато не ви бъде дадено разрешение. И разбира се, не бива да казвате нито дума за това, какво се е случило.

Вратите на асансьора отново се отвориха и той я поведе към една врата, която й се стори позната. Отключи и Джоузи влезе, като потърка чело в недоумение. Спомни си, че това беше нейната стая. Малкото вещи, които не беше взела със себе си, все още бяха тук. Бе сигурна, че ги е дала за съхранение на Уайтуотър. Но синият й костюм висеше в шкафа, а леката й бяла нощница беше върху оправеното легло. Чантичката й стоеше до ваза с цветя върху масата.

— Не разбирам — започна тя, но Суехиро я прекъсна с едно махване на добре поддържаната си ръка.

— Има по-важни неща, за които трябва да мислите и да свършите. Например да си починете. Не измъчвайте главата си. Ще ви се обадя утре сутринта.

Джоузи кимна. Болезнено копнееше да се измъкне от мръсните дрехи и да потъне в лукса на ваната. Но твърде много бяха въпросите, които се рееха тревожно из главата й.

Суехиро отвори вратичката на хладилник, поставен в шкаф от корково дърво.

— Приличате ми на жена — каза любезно той, — която обича бяло вино. Но ви препоръчвам бренди. Днешният ден не бе подходящ за бяло вино. Седнете, седнете, мила моя.

Джоузи потъна във възглавниците на един фотьойл, близо до покритите със завеса плъзгащи се врати, които водеха към балкона.

— Господин Суехиро — мъчително произнесе Джоузи. — Трябва да ви попитам нещо за господин Уайтуотър. Той има ли нещо общо с всичко това? — тя посочи стаята и самия Суехиро.

— Господин Уайтуотър? Не, доколкото знам — отговори й сдържано. Подаде й чаша, пълна до горе. — Ето, вземете.

С нежелание тя пое чашата и отпи глътка. И царящата течност предизвика приятно усещане.

— Как са разбрали? — попита горчиво, без да поглежда господин Суехиро. — Как е разбрало ФБР? Наистина ли съм толкова глупава, че съм повикала един от агентите им да ми помогне?

— Доколкото разбрах, госпожице Талбът телефонът ви е бил подслушван. От ФБР са чули разговора ви с господин Уайтуотър. Работата му е такава, че често са го изпращали на опасни места. От ФБР са го използвали от време на време за някои операции. А тази ситуация беше опасна. Помолиха го да им съдейства, когато пристигнете, и той се съгласи.

— Съгласи се — повтори Джоузи беззвучно и отпи още веднъж от питието.

— Ако се окажеше, че сте права и пандата действително е отведена на Кали Инс, кой би бил в състояние да я открие, ако не господин Уайтуотър? Или да осигури спасяването й по-успешно и от самата вас? Вие неочаквано сте предложили решение на този извънредно заплетен случай. Случай, който, впрочем, все още е добре да бъде пазен в тайна. Колкото по-малко се знае, толкова по-добре. Никой от нас не желае повторение на подобен злощастен инцидент! Утре можете да телефонирате в зоологическата градина на Хонолулу и да попитате за вашата панда. Търсете доктор Кокуа. Чух, че и майката, и мечето са добре. Поздравявам ви за добре свършената работа! — Суехиро протегна ръка, за да се сбогуват. — Не ме изпращайте, госпожице Талбът. И не се притеснявайте. Сигурен съм, че правителството няма да отправи никакви обвинения срещу вас. Действали сте по принуда и Лукас Панпаксис ви е заплашвал. Държали сте се храбро, оказали сте пълно съдействие на господин Уайтуотър. В някои отношения, вашето поведение е било по-добро от това на Уайтуотър. Той е престъпил границите на професионализма и е поставил Бюрото в много неловко положение. Те не са искали да ви забъркват.

Джоузи погледна с изумление Суехиро.

— Какво? — попита тя. — За какво нарушение става дума? — Уайтуотър я беше измамил, но я беше измамил по поръчка на ФБР. Не беше го заподозряла дори за миг.

— Имах предвид това — каза тихо адвокатът, — че ви е станал любовник. Не е трябвало да го прави. Както казах, макар и да сте действали по принуда, не му е влизало в задълженията да ви окуражава по този начин. Особено като вземем предвид, че не сте имали друг избор, освен да му изкажете своята благодарност.

— Мой любовник? — възкликна ужасена Джоузи, — той е казал, че ми е любовник? Това е лъжа! Мръсна лъжа!

— Всичко е наред — успокои я господин Суехиро. — Аз съм ваш адвокат. Няма нужда да криете нищо от мен. Ще поговорим утре — отвори тихо вратата и излезе в коридора.

Джоузи постави чашата върху масата като продължаваше да гледа в затворената врата. Значи на Уайтуотър не му стигаше това, че я бе предал, а трябваше и да рекламира мъжественото си его с претенцията, че я е любил! Не беше пожелал да запази ненаранено поне късче от гордостта й. Искаше й се да плаче, а не можеше. Сълзите й бяха пресъхнали. Сякаш бе отнел и правото й да плаче. Последната себелюбива лъжа на Уайтуотър, че се бяха любили, бе сетната унизителна проява на неговото лицемерие. Щеше да го мрази докато е жива! В нея се надигна желание да строши нещо. Но най-ценното, което притежаваше, вече бе разбито. Сърцето й. Беше безсилна. Уайтуотър си беше свършил работата добре…

Внезапно съзря букет бели орхидеи върху масата. На тях беше подпрян плик, надписан с едър почерк, който тя инстинктивно разпозна почерка на Уайтуотър. Взе плика. Не го отвори. Грабна крехките бели цветя и ги изнесе на балкона. Изправена под слабата лунна светлина, тя накъса посланието на Уайтуотър на парченца и ги хвърли. Те затанцуваха и бризът ги отвя към тъмното море. След това закъса едно по едно листенцата на орхидеите, като ги пускаше да танцуват с вятъра. Лист по лист, тя ги принесе в жертва на нощта. Когато изчезнаха от погледа й, се сбогува мислено с тях и със своята наивност. Никога вече нямаше да се доверява никому. Никому! Никога!

 

 

Джоузи прекара следващата седмица в странна замаяност. Сякаш тялото й се намираше в рая, с мисли, потънали в забрава, в мъглива и лишена от живот зона. Бетина скоро щеше да бъде освободена и изпратена да живее за неопределен период от време при господин Суехиро и съпругата му, той бе употребил цялото си време, за да осигури свободата на Бетина и беше поверил Джоузи на грижите на един от партньорите си — младоликия Хонго.

Люис Хонго, който по-скоро имаше вид на шампион по сърф, отколкото на адвокат, усмихнато увери Джоузи, че няма да й бъдат отправяни никакви обвинения. Той поддържаше мнението си, че и Бетина ще се отърве, стига да сътрудничи на властите, които предпочитаха за момента двете сестри да не се срещат. Джоузи се съгласи неохотно. Просто нямаше друг избор. Сигурна беше, че възпитаният господин Суехиро ще се грижи добре за Бетина. Люис Хонго, който беше не само изгряваща звезда на небосклона на правосъдието в Хонолулу, но и красив мъж, ерген, предложи на Джоузи да излязат да пийнат по нещо и да й покаже нощния живот на Вайкики. Тя любезно отклони поканата му. Все още нямаше желание да бъде сред хора и да се преструва, че се държи нормално.

Бе щастлива да научи, че Уилис е зад решетките, както и огромното чудовище Оли. За Лукас не се чу нито дума. Беше изчезнал на Кали Чепшан. Люис Хонго сподели с нея, че смята момчето за загинало, но човек никога не знае.

Кана Пума продължаваше да изригва, макар да изглеждаше, че обхватът на пораженията беше локализиран в източната част на острова. Първото избухване на вулкана беше най-силното, но никой не беше в състояние да предскаже колко време щеше да отнеме укротяването на пламъците: седмици или години. Постоянният вятър поддържаше гъстото прашно наметало на Планината на Боговете на облаците и възпрепятстваше кацането на самолети, но все пак голяма част от населението на острова беше евакуирано.

Единствената радост на Джоузи беше всекидневното й сутрешно посещение в зоологическата градина, разположена сред парка Капиолани. Стаята, в която държаха пандите, беше охранявана и на Джоузи бе издаден специален пропуск, за да влиза. Там пазеха най-голямата тайна на Хаваите — Лунното цвете и Билабонг. Всеки ден на Джоузи й беше позволено да прекарва по два часа с пандите, но към края на седмицата доктор Хезърд щеше да пристигне от Чикаго. Тогава той щеше да поеме грижите за пандите. Джоузи не знаеше как би приел нейното присъствие. Беше й изпратил кратка телеграма:

„Благодаря! Не мога да изкажа с думи благодарността си. Бих искал да те помоля да се върнеш, но както знаеш, това е невъзможно.

С признателност и съжаление:

Т. Уолъс Хезърд“

„С признателност и съжаление“, тъжно си повтаряше Джоузи. Така щеше да си спомня за нея винаги. Всеки миг, прекарван с пандите, й се струваше безценен. Не знаеше колко време още ще й позволяват да бъде близо до тях.

Останалото време Джоузи посвещаваше на себе си. Нае кола за един ден и обиколи остров Оаху. Красивите гледки й се струваха нереални като приказни илюзии.

Най-добре се чувстваше на плажа. Плуваше сама в синята вода, след това си постилаше плажна хавлия и се печеше на слънце часове наред. Скоро бледата й кожа придоби меден загар, напръскан с лунички. Слънцето извади на показ златистото сияние на червеникавата й коса и тя заблестя в особени оттенъци. Мъжете често се заглеждаха в нея. Хладно ги отклоняваше.

Изминаха пет дни. Когато не беше заедно с Люис Хонго или с пандите, тя или се печеше на плажа, или седеше на терасата на хотела, пиеше ананасов сок и плъзгаше поглед по морската шир. Опитваше се да забрави Аарон Уайтуотър.

Той не направи опит да се свърже с нея. Не й поиска извинение, нито обясни поведението си. С всеки изминал ден тя го намразваше все повече и повече.

 

 

Беше вторник и тя прекара сутринта при пандите. Установи, че Билабонг беше започнал да се оформя като истинска панда: тъмна козина започваше да покрива ушите и краката му, а около очите му се образуваше характерната маска. Върна се в хотела, облече си банския и се отправи към плажа.

Нямаше представа кой плаща за престоя й в хотела. Смяташе, че ФБР иска да се прикрие истинската причина за присъствието й на Хаваите. Люис Хонго я беше предупредил, ако някой я попита, да казва, че е на почивка. Добре, щом ФБР желаеше да плаща за луксозен хотел, чудесно! Предполагаше, че те плащат и на адвокатите. Ако трябваше сама да поеме разходите, щеше да фалира. Властите със сигурност знаеха, че е без работа. Вероятно бяха проверили и състоянието на банковите й сметки до последното пени.

Поплува малко, но прибоят беше прекалено силен. Излегна се на слънце с надеждата, че палещите му лъчи ще изпепелят мъчителните й мисли. Твърде много време отделяше за Уайтуотър, защото се чувстваше обидена. Наред с това си спомняше с копнеж за времето, което бяха прекарали заедно. Бе влюбена в него. Защо тогава го мразеше толкова силно?

Върху тялото й падна сянка и закри слънчевата светлина. Това обърка хода на мислите й. Надигна се на лакти, сложи си слънчевите очила, за да може да различи фигурата, надвесена над нея. Беше висок мъж, с широки рамене и леко развявана от вятъра тъмна коса. Носеше сиви широки панталони, снежнобяла риза и синя вратовръзка.

Уайтуотър! През последните пет дни често си повтаряше наум всички саркастични и злобни думи, които би искала да му каже, ако той се осмели да се появи. Но сега всичко излетя от съзнанието й. Гледаше го. Сърцето й лудо биеше.

— Госпожица Талбът? — изрече мъжът. — Името ми е Уайтуотър.

Тя премигна, а пулсът й замря от разочарование. Този мъж само приличаше на Аарон. На ръст бе висок почти колкото него, но не дотам внушителен, нито бе толкова мускулест. Тялото му беше добре сложено, но по-слабо.

— Дейвид Уайтуотър — представи се той като забеляза изненадата й. — Брат ми ме помоли да ви потърся. Нямах възможност да дойда по-рано. Пътувах из Небраска. Имате ли нещо против да се преместим на терасата и да пийнем по нещо? Не съм облечен подходящо за плаж.

Той не се усмихваше. Изглеждаше по-недостъпен от брат си, по-сериозен. Джоузи се съгласи. Нямаше причина да се държи грубо с брата на Аарон. Но, от друга страна, не виждаше и причина да се радва на присъствието му.

Тя пренебрегна протегнатата му ръка и се изправи сама. Наметна си хавлията и двамата тръгнаха към терасата.

— Как ме открихте — попита тя, без да си даде труд да погледне към мъжа, който вървеше след нея.

— Не си бяхте в стаята и реших да проверя на плажа. Брат ми каза, че сте червенокоса и с лунички, които много ви отиват. Огледах се за червенокосо момиче с лунички. Вашите бяха най-многобройни в сравнение с другите момичета на плажа. Тази маса харесва ли ви?

Тя се загърна плътно в халата и седнаха един срещу друг. Джоузи беше объркана — той приличаше твърде много на брат си. Спомените отново я завладяха.

— Срещнах господин Суехиро — каза Дейвид Уайтуотър, втренчил поглед в Джоузи. — Видя ми се страхотно компетентен. Каза ми, че предал проблемите ви, ако мога така да ги нарека на господин Хонго. Срещнах се и с него. Съобщи ми, че властите нямат никакви обвинения към вас.

— Надявам се, че не — отговори Джоузи възмутено. — Искам да знам кога ще мога да се върна в Чикаго! — не че имаше за какво да се връща там.

— След ден-два — отговори той. — Разговарях и с представители на властите — очите му не приличаха на тези на Аарон. Бяха небесносини. Келнерът приближи и Уайтуотър-младши поръча вино за Джоузи и кафе за себе си. — Брат ми… — започна Дейвид.

— Не ме интересува! — отряза го кисело Джоузи. — Не желая да говоря за него! Дано да гори в пъкъла до Деня на страшния съд. И дано дяволите го потопят във врящо олио!

— Брат ми — продължи мъжът срещу нея, като не обърна внимание на избухването й — искаше да осигури на вас и на сестра ви подходяща юридическа защита. Той настоя да дойда тук. Тревожеше се за вас.

— Начинът, по който демонстрира загриженост си е доста странен — арестуваха ме. Благодарна съм му за грижите. Бог знае какво би направил, ако беше враждебно настроен!

Дейвид Уайтуотър стисна устни. Явно, опитваше се да спре надигащия се у него гняв.

— Мога да разбера защо сте толкова сърдита на брат ми — успя да изрече накрая.

— Много добре. Сигурно вие сте най-умният от семейството!

— Разбирам отношението ви — повтори той, без да промени тона си. — Самият аз не одобрявам, когато Аарон се държи в стила на Джеймс Бонд. Винаги съм се боял, че един ден ще изпадне в беда, но никога не съм предполагал, че ще бъде неприятност, свързана с жена.

— Той няма неприятности с жена — просъска Джоузи и дори не погледна към келнера, когато той й поднесе чашата с вино. — Това са етични проблеми. Просто му липсва етика.

— Единственият проблем в службата му е свързан с това, че е прекалено етичен — също просъска Дейвид. — Никога не се е страхувал да рискува живота си в името на принципите си. Била е открадната някаква собственост. Той я издирва по нареждане на правителството.

— Но той ме излъга! — обвини го Джоузи и отпи глътка вино с надеждата, че ще я успокои.

— Не е имал избор! — очите му блеснаха като студен пламък. — Бил е на служба. Вие сте умна жена. Не ви ли мина през ума, че телефонът ви се подслушва? Не се ли запитахте защо никой не ви обезпокои, докато се катерехте из планината?

— Естествено, че се питах — призна тя. — Но помислих, че никой не е разбрал. А и нещата се развиха с такава скорост, че нямах много време да мисля за това.

— Вероятно не сте искали да мислите — иронично предположи Дейвид. — Може би сте се надявали, че и да е чул някой, друг ще поеме отговорността вместо вас. Вероятно подсъзнателно сте се надявали властите да разберат и да направят нещо.

— Запазете познанията си по психология за съдебната зала — отговори Джоузи раздразнено.

— Просто е бил принуден да ви излъже — настояваше Дейвид с мрачно изражение. — Бихте ли тръгнали с него, ако знаехте истината?

— Не знам — отговори Джоузи искрено. — Мисля, че щях. Исках да намеря Бетина и Лунното цвете!

— Той е получил заповед да ви арестува. Едва ли е могъл да ви го каже.

— Заповед… — произнесе тя натъжена.

— Не вярвам дали сте разбрали що за човек е брат ми.

— Така ли?

— Нашето детство не беше от леките — каза Дейвид. — Най-напред ни напусна майка ни. Баща ни работеше в корабоплаването. Пътуваше много. Тя срещнала друг. Новата й любов не пожелала да живее заедно с две зле възпитани хлапета, две полудиви зверчета… Баща ми не понесе раздялата. Захвърли ни при дядо и изчезна завинаги от живота ни. Умря в Япония при неизяснени обстоятелства. Мисля, че е бил убит в бой. Тогава Аарон беше дванайсетгодишен, а аз — девет. Шест години след това почина и дядо ни. Останахме съвсем сами. Една наша леля ни предложи малко пари. Брат ми реши да разчита за всичко единствено на себе си.

Джоузи гледаше повърхността на масата. От страстното обожание в гласа на Дейвид я заболя. Не й се искаше да я кара да уважава Аарон Уайтуотър.

— И брат ми направи човек от себе си — продължаваше Дейвид. — Започна да работи като водач, стана съдружник на един организатор на ловни експедиции, а три години по-късно стана собственик на целия бизнес. След още шест притежаваше два пъти повече, както и най-голямата консултантска ловна агенция в Средния Изток. Можеше да си живее на лаврите, но той употреби времето и парите си, за да стане най-добрият ловец в тази страна. Леля ми Кора беше спестила пари, за да ме изучи в колеж, а Аарон й ги върна, до последното пени плюс лихвата. Завърших право в университета… Всяка година той отделя пари за резервата „Роузбъд“, за да осигури издръжка и на други деца да учат в колеж. А през останалото време залага главата си, за да изпълнява дълга си към отечеството. Не ми казвайте, че му липсва етичност, госпожице. Направете ми услуга и просто не го споменавайте!

Джоузи го погледна — лицето му беше напрегнато, а очите блестяха от възбуда. Формата на устните му беше съвсем същата като на Аарон, когато изразяваше непреклонност.

— Сигурно сте като динамит в съдебната зала — каза меко Джоузи. — Но вашият брат излъга не само мен. Излъга за мен. Това не мога да назова морално.

— Не знам какво се е случило между вас двамата на острова — засмя се горчиво Дейвид. — А и не ме интересува.

— Нищо не се е случило между нас! — настоя Джоузи.

— Казал е на властите, че е спал с вас. Това ли е?

— Да — отговори Джоузи объркано, — обаче…

— Това, че сте се любили е извън всякакво съмнение — процеди Дейвид. — Непростимо е, че го е казал. Това му създаде ужасни неприятности в Бюрото за разследване. Но така ви осигури да не бъдете подвеждана под отговорност. Можете да скимтите, да обиждате, да правите хиляди неприятни изказвания… Той ви измъкна от кашата! Поне се надява да е така. Изпрати ме да проверя.

Джоузи го погледна с неразбиране. Очите му я предизвикваха.

— Искате да кажете, че го е направил, за да ме защити? За да е сигурен, че няма да ме закачат? — недоумяваше тя.

— Нито един съдийски състав в Америка не би ви подвел под отговорност след това, което е признал — гласът на Дейвид тежеше от неприкрита ирония. — И нито един прокурор не би възбудил иск срещу вас, ако научи, че като капак на всичко ви е прелъстил държавен служител. Аарон е трябвало да ви качи на върха на планината, а не да се пъха в бельото ви, извинете ме за недискретността.

— Вие наистина сте добър адвокат — насмешливо отбеляза тя. — Почти ме накарахте да ви повярвам.

— Какво нещо! Той разпространява лъжи за вашите добродетели, госпожице, но само за да ви предпази от по-голяма беда! Вярвайте в каквото искате! — Дейвид й метна красноречив поглед. — Той постави служебното си положение в опасност заради вас, независимо дали ще му повярвате или не.

— Ако е толкова ужасно загрижен, къде беше досега? — предизвикателно попита Джоузи. — Защо сам не ми даде това обяснение? Къде се крие, откакто ни арестуваха?

— Ако вие не знаете, аз не съм в състояние да ви кажа — отсече Дейвид.

— Как така не сте в състояние?

— Не мога да ви кажа, защото той не ми е съобщил нищо. Каза ми, че единственият човек, който знае къде е, сте вие. Искате да кажете, че и на вас не е съобщил, така ли?

Пликът! Джоузи си спомни летящите парченца от писмото, носени от вятъра към морето през онази нощ.

— Той ми остави съобщение. Но аз го скъсах! Изобщо не го прочетох…

— От онази нощ не съм чувал нищо за него, госпожице Талбът! — изрече той с упрек. — Притеснявам се за него. А сега вие ми казвате, че сте провалили единствената ми надежда да установя къде е! Много ви благодаря.

— Искате да кажете… Но той не може да изчезне просто така! Не трябва ли да бъде на разположение на властите? Той…

— Той не е на този остров — съобщи Дейвид с равен глас. — И властите не знаят къде е…

— Какво точно имате предвид — попита, а сърцето й изстина като бучка лед от страх.

— Предполагаме, че се е върнал отново на Кали Ченшан.

— Но той не би могъл — възрази Джоузи. — Твърде опасно е! Почти всички са евакуирани. Самолетите едва се приземяват. Там е самият ад!

— Но вие искахте да видите брат ми в ада, нали? Може би желанието ви се е сбъднало.

— Защо трябва да прави толкова опасни неща?

— Заради малкия приятел на сестра ви — каза с раздразнение Дейвид. — Лукас Паниаксис. Вероятно Аарон се е върнал, за да го намери. Ако е жив.

— Но защо? ФБР ли го е изпратило? Как са могли?

— Никой не го е изпращал. Отишъл е сам. Може би — каза саркастично той, — го е направил, защото му липсва етичност — Дейвид се изправи. Не беше отпил нито глътка от кафето си. — Четохте ли някакви вестници, госпожице Талбът? Чухте ли днешните новини? Гледахте ли телевизия? — тя поклати глава отрицателно. — По времето, когато съм разговарял с господин Хонго, а вие сте се излежавали блажено на плажа, Кана Пума е изригнал толкова силно, че може да се срути целия планински масив. Островът може да се разцепи. И ако това стане, никой няма да оживее!

Джоузи скочи и събори чашата си. Бе пребледняла.

— Мислите ли — прошепна глухо, — че би могъл да загине?

— Точно от това се страхувам. И кой знае защо имам чувството, че ако се е върнал заради нещо на този дяволски остров, то е било заради вас, за да ви покаже, че не е предател, за какъвто го мислите. Но не се притеснявайте. Ще се погрижа за вас. Накара ме да му обещая. Уреди ви най-добрия хотел и най-добрите адвокати. А аз съм тук, за да се уверя, че всичко върви гладко. Приятен ден госпожице!

Дейвид Уайтуотър я остави. Тя го проследи с поглед до изхода на хотела. Зад сградата, в небето се носеше лека, прилична на дим мъгла. Това бе вулканичен прах от Капа Пума!

Беше ли прав Дейвид? Заради нея ли се беше върнал Уайтуотър? Кога й беше написал писмото? Какво е искал да й каже? Бе унищожила прекрасните орхидеи. Беше изхвърлила и писмото му. Никога нямаше да узнае какво й бе написал!

Дълго стоя, студена като лед под блестящото следобедно слънце. Взираше се в далечината, откъдето се издигаха облаците и шепнеше:

Уайтуотър…