Бетани Кембъл
Лунно цвете (7)

Седма глава

Когато дойде на себе си, Джоузи беше в ръцете на Уайтуотър. Той стоеше до поваленото тяло на Оли и я държеше като дете. Присъствието му излъчваше сигурност.

Тя се опита да проговори, но не можа. Болеше я гърлото. Звуците, които издаде, напомняха повече на неясно грачене. Той успя да отвори манерката си и я приближи до устните й.

— Ето, обич моя — прошепна й. — Тук съм. Скоро ще се оправиш. Пийни глътка вода и ме прегърни.

Тя отпи няколко глътки вода, която й се стори блудкава. Простена и Уайтуотър остави манерката, да падне на земята. Прегърна Джоузи по-силно и преви рамене над нея. Тя опря лице до грубото му яке и обви с ръце врата му, както й бе наредил. Сълзите бликнаха от очите й. Пареха. Този път тя не направи опит да ги скрие. Бяха преминали през огън и вода заедно, дори бяха гледали смъртта право в очите. Какво би могла да крие от него?

— Уайтуотър — прошепна тя дрезгаво, — какво стана? Извинявай. Не бях достатъчно бърза. Предадох те. Съжалявам — Джоузи скри лице дълбоко в прегръдките му. Единият от безбройните му джобове одра бузата й.

— Джоузи, Джоузи — шепнеше той и докосваше с устни огнените й къдрици. — Някой ден, когато има време, ще ти разкажа колко прекрасна беше! Ти го повали и той падна като отсечена секвоя. Имаш ловна треска, но ще се оправиш. Всичко е наред.

— Ловна треска — повтори Джоузи нещастно, като все още не се осмеляваше да го погледне. — Аз дори не знам какво се случи.

Той внимателно я изправи на крака. Сложи ръце върху нейните и не й позволи да му покаже обляното си в сълзи лице. Държеше я притисната до гърдите си. Пръстите му шареха успокоително из къдриците й.

— Можеш ли да стоиш изправена?

Тя кимна. Той премести ръце около кръста й, за да я поддържа. Тихичко зашепна в ухото й с дрезгав глас:

— Хайде, моето момиче. Съвземи се. Не се тревожи, всичко свърши. В ловна треска си, защото когато настъпи критичният момент, ти застина като ловец, забелязал едра плячка пред себе си. И я хвана! Мисля, че от теб ще излезе добър ловец някой лен. Ако поискаш. Искаш ли?

— Не — каза тя. Думите й бяха заглушени от якето. Тя се притисна още по-плътно до него, имаше нужда от силата му.

— Джоузи! — хленчещият глас на Бетина я върна към действителността. — Джоузи, как стигна дотук? — сестра й подсмърчаше високо. — И кой е този мъж?

Джоузи се освободи от ръцете на Уайтуотър. Изчезна приятното усещане за сигурност, което получаваше в прегръдките му. Джоузи се върна на земята.

Бетина бе коленичила до младежа на име Уилис. Лицето й беше набраздено от сълзи. Уилис, който изглеждаше съвсем добре, седеше с наведена глава, сякаш се срамуваше. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Бетина седна наблизо до него, за да потърси закрила в случай на нужда.

Оли дишаше равномерно и спокойно, сякаш спеше дълбоко, легнал по корем в прахта. Дебелите му ръце бяха вързани на гърба.

— Аз ли го повалих? — каза слабо Джоузи, като се взираше в огромния упоен мъж. — А ти си хванал Лукас — учуди се тя и погледна Уайтуотър.

Той й се усмихна. Ослепително белите зъби се открояваха върху бронзовия загар на лицето му. За миг очите му проблеснаха дяволито под козирката на шапката.

— Не съм го наранил. Искам да кажа — не много…

Тя обърна лице към пистата. Лукас, с ръце вързани отпред, се беше свлякъл до ствола на едно дърво в безсъзнание. Китките му бяха свити в юмруци. Черната кърпа на главата му се беше изкривила, а тениската му бе покрита с прах. Хладни тръпки полазиха Джоузи при вида му. Тя забеляза настоятелния поглед на Бетина и се отдръпна от Аарон. Той докосна с ръка рамото й, за да я подкрепи в случай, че залитне. Допирът му я изпълни с познатата топлина. Трудно можеше да пренебрегне ярко изразената му мъжественост.

— Наложи се да вържа няколко души, преди да стигна до теб — извинително каза той. — Сестра ти вдигна шумотевица. Продължава да скимти, макар че си наред. Поплака доста, но все пак успя да те отмести изпод тялото на Спящата красавица! — Аарон хвърли неодобрителен поглед към Оли, който напомняше планински масив.

— Джоузи — настояваше Бетина, — кой е този мъж? — очите й отново се напълниха със сълзи. — Как дойдохте дотук?

Джоузи неуверено представи Уайтуотър и разтри с ръце гърлото си, което я наболяваше. Сметна, че с това е изчерпала всички възможни обяснения. Тя усещаше ръката му, поставена на кръста й, като връзка между тях двамата.

— Минахме през планината. Ти добре ли си?

— Не — изплака Бетина и избухна в сълзи. Риданието й предизвика главоболие у Джоузи. — Но аз постъпих както ти ми каза. Грижех се за пандата. Не позволих на Лукас да я нарани, а той искаше да го направи! Накрая и аз се превърнах в негова пленница като пандата. Както и Уилис. Искахме да се махнем…

Джоузи се освободи от изпълващата я със сигурност прегръдка на Уайтуотър и коленичи до сестра си. Прегърна я.

— Всичко е наред, Бетина. Всичко ще се оправи! — дълбоко в сърцето си усещаше съмнение, че беше точно така.

— Искам само да кажа — изрече Уилис с ужасна сериозност — и настоявам да се запомни, че се предадох, и то доброволно. Радвам се, че всичко свърши, човече. Лукас като че ли ни беше хипнотизирал. Но след като отмъкнахме пандата… Усещах, че излиза от релси. Смяташе, че може да накара целия свят да му се подчинява. Бетина определено не одобряваше това и искаше да се измъкне. И аз бях на същото мнение. Той не ни се доверяваше изобщо, готвехме се да изчезнем от тази бъркотия.

— Така беше, Джоузи! — Бетина погледна умоляващо сестра си. — Ние с Уил проумяхме що за човек е Лукас. Бихме искали да не се бяхме забърквали. Но си представяхме, че сме в състояние поне малко да подобрим света.

Джоузи потупа опрощаващо сестра си по рамото, ала в сърцето й остана огорчение. Бетина и Уилис вече се бяха опитали да представят участието си в тази история като незначително и да намалят вината си.

— Не би трябвало изобщо да започваш тази лудост — укори я Джоузи.

Бетина въздъхна, тежко Уилис изглеждаше засрамен, изнервен и потиснат. Тези двамата не бяха вдъхновителите, помисли си Джоузи.

— Хайде — нареди Уайтуотър. — Да вървим да успокоим пандата и да изчезваме оттук. Това място не ми харесва.

Джоузи се съгласи и тръгна към клетката на животното. Болеше я глава и леко залиташе. Уайтуотър я държеше през кръста.

— Добре ли си? — допирът му отново я разтърси като електрически ток.

Тя кимна с глава. В действителност се тревожеше извънредно много за пандата. Чуваше нейните викове, усещаше движенията й. Беше гледала видеозапис на панда, която се държеше по подобен начин. Вгледа се през клоните на паянтовата, клетка, където държаха животното. Звуците на уплаха, походката й, начинът, по който се държеше, всичко я накара да направи заключението, че пандата ще ражда. Когато Джоузи се приближи, Лунното цвете се премести в другия край на клетката и завъртя черно-бялата си маска към нея. След това отново се обърна настрани, засумтя и забута с лапа наръч бамбукови пръчки. Правеше си бърлога. Джоузи замря. Това беше мигът, чакан толкова време. Но не би трябвало да се случва тъкмо сега! Най-малкото на това място!

Уайтуотър стоеше мълчаливо до Джоузи. Бетина също ги беше последвала до клетката и се засуети около сестра си.

— Тревожех се за нея — повтаряше и бършеше с ръце очите си. — Но тя се държи странно. Така е няколко дни. Цялата планина впрочем е странна. Като че ли нещо ще се случи.

Джоузи отмести поглед от екзотичното животно към лицето на Уайтуотър.

— Е, добре, нещо става — каза рязко, впила поглед в неговия. — Започва да ражда. Всичко, което прави — сумтенето, струпаните бамбукови пръчки го показва ясно. Не можем да я местим точно сега.

— Тя ще ражда сега? — уплашено изкрещя Бетина. — Мислех, че има още седмици, дори месеци. Как може да ражда сега?

— Природата — каза през зъби — не се съобразява с разписания.

— Добре — изхленчи Бетина и отново зарони сълзи. — Какво ще правим? Искам да си отида у дома! Какво ще правим?

Уайтуотър се премести до Бетина, хвана я здраво за ръката и я накара да го погледне. Лицето му беше намръщено.

— Първото нещо, което ще направиш, ще бъде да престанеш да хленчиш! Мислиш, че ти си спасила положението? Сестра ти е тази, която се изкачваше и слизаше по планините в продължение на три дни, за да те измъкне от тази дяволска каша! Наложи й се да играе ролята на супер жена и се справи отлично, така че спри да разиграваш трагедии, разбра ли? Поне веднъж се дръж като възрастен човек и помагай!

Бетина пребледня. Очевидно, Уайтуотър беше първият човек в живота й, който й говореше по този непреклонен начин.

— Да, господине — изхлипа тя.

С едната си ръка Уайтуотър я държеше здраво, а с другата бръкна в един от джобовете си и извади найлоново въже. След това я пусна и измъкна от друг джоб швейцарското си ножче, отряза парче от въжето и огледа дължината му.

— Ето. Аз оставам при сестра ти. Нямах време да завържа краката на Лукас. Ако искаш да помагаш, вържи ги здраво.

— Да, сър — заекна Бетина. Пое внимателно въжето и се затича към пистата, където, вързан до ствола на едно дърво, лежеше Лукас. Тялото му беше неподвижно.

— А на връщане — продължи нарежданията си Уайтуотър, — ще помогнеш на сестра си. Ще изпълняваш точно това, което ти нареди. Разбрано? — той се обърна към Джоузи: — Съжалявам. Лазеше ми по нервите. А сега, какво трябва да направим за Лунното цвете?

Джоузи хапеше долната си устна. Още бе замаяна. Когато във Вашингтонската зоологическа градина женската панда Линг-Ланг раждаше, на нейно разположение бяха силите и уменията на ветеринарни лекари и добре обучен екип. В очакване стояха и дузина асистенти, готови всеки миг да се притекат на помощ. Раждането на мечето на Линг-Ланг беше важно събитие. То се проточи и беше мъчително. Бебето не оживя.

— Ще чакаме — каза с неудобство. — Чела съм за това. Гледала съм го и на видеозапис. Но за пръв път ще присъствам на истинско раждане. А и аз съм гледач на панди, а не ветеринар. Но съм сигурна, че най-доброто, което можем да направим, е да оставим раждането да следва своя естествен ход. Не ми се иска да я упоявам, ако не се налага.

Слънцето се скри зад облак. Внезапен хлад обгърна планината.

— Хей, хора! — чу се викът на Уилис от мястото, където стояха вързани двамата с Оли. — Никой ли не усеща, че става нещо зловещо? Нещо страховито ще се случи тук!

Джоузи беше прекалено заета, за да отговори, а Уайтуотър с нищо не показа, че въпросът го е обезпокоил.

— Чувствам, че нещо фатално ще се случи, чувате ли? — Уилис почти се молеше. — Дори и Лукас го усети, а на него хладнокръвие не му липсва, както знаете. Не можахме да засечем радиовълни в тази долина. Всичко може да се случи. Ураган или наводнение. Всичко!

Пандата не преставаше да крачи. Приближи Джоузи и Уайтуотър и комичната й муцуна трепна, сякаш разпозна Джоузи. Вдигна кръглата си глава и нададе страховит вик от уплаха. Или това беше молба за помощ?

„О, небеса, не позволявайте да ражда точно сега! След всичко, през което преминах, още не съм готова“ — въртяха се мислите из главата на Джоузи.

Пандата се надигна нервно и отпусна глава на другата страна като непрестанно гледаше Джоузи. Отново нададе вик от болка. Джоузи усети, че коленете й омекват и се хвана за пръчките на клетката. Уайтуотър пак я прегърна и тя отново усети как в нея се влива част от силата му.

— Смело! — каза й той. — Сега е твой ред. Ще направя това, което ми кажеш. Но все пак мисля, че е по-добре да измъкнем това момиче оттук.

— Не можем — поклати глава Джоузи. — Дори и тук е опасно. И дума не може да става да я транспортираме…

Появи се Бетина.

— Вързах краката му — съобщи тя. — Вързах ги много здраво. Той още е в безсъзнание. Какво да правя сега?

Джоузи дори не погледна сестра си. Гласът на Бетина звучеше умоляващо, по детски, сякаш не отчиташе сериозността на положението.

— Сигурна ли си, че го върза здраво? — настоя Уайтуотър.

— Мисля, че би могла да стоплиш малко вода — каза Джоузи на сестра си. — Намери няколко кърпи. Не правят ли точно това героите от филмите? — тя блъфираше, но говореше уверено, за да успокои Бетина.

— Да — кимна Бетина. — Наистина го завързах здраво. Да стопля вода? Всичко, с което разполагаме, е малък чайник. Може би трябва да я отведем на Хаваите? Тук не е най-доброто място за раждане, както знаеш.

— Знам — отсече Джоузи и избухна. — А какво щеше да правиш, ако не бях дошла? Казах ти да стоплиш вода!

Бетина се отправи към малката къща.

Уайтуотър гледаше след нея намръщено.

— Нещо ми подсказва да не се доверявам на сестричката ти, дори и за да направи възел. Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърна Джоузи. — В добра каша ни забърка. О, горката панда — промълви съжалително, поглеждайки към безпомощното живото.

— Джоузи — Уайтуотър сложи ръце върху раменете й, — казах, че сега ти си специалистът. Но съм убеден, че трябва да се измъкнем от това място. Колкото е възможно по-скоро!

Джоузи чувстваше топлината на ръцете му и приятното опиянение от силата му, но поклати глава в несъгласие.

— Не мога. Не мога да поема тази отговорност. Тя е твърде ценна, твърде рядко животно е, за да бъде подмятана насам-натам като…

Внезапно земята потрепери. Неописуем звук запълни тишината, толкова силен, че почти оглуши Джоузи. Земята се люшна под напора на нова вълна, която запокити Джоузи върху тревата. Уайтуотър я покри с тялото си, за да я предпази. Взе я в ръцете си и инстинктивно я притисна до гърдите си. Последва още един трус. Лунното цвете се мяташе в клетката си. Това е краят, мислеше си Джоузи. Всички щяха да умрат. Усети ръцете на Уайтуотър и това й вдъхна малко кураж.

— Уайтуотър — прошепна тя, изпаднала в паника като го гледаше право в очите. Още един трус. Отново се чу изпълненият с болка, умоляващ вик на пандата. В далечината се носеха ужасяващи звуци, които приближаваха и се засилваха.

Уайтуотър се завъртя така, че да покрие тялото й плътно като с щит. Хвана лицето й в ръцете си.

— Джоузи, нямаме никакъв избор. Веднага трябва да напуснем или ще останем тук завинаги. Приготви пандата.

— Но… — започна тя като се оглеждаше безпомощно.

— Приготви я! — изръмжа той. — Нямаме друг избор!

Изведнъж Джоузи проумя, че Уайтуотър беше прав. От небето започнаха да се спускат потоци червена мъгла. Планината на Боговете на облаците трепереше от болка или гняв. Или и от двете заедно. Трябваше да се махат. Нямаха избор. С отчаяние тя се вкопчи в Аарон. Боеше се да се отдели от него. И все пак си наложи да го направи.

— Съжалявам, Лунно цвете — помисли тя, докато се изправяше на крака и гледаше ужасената панда.

В отговор Лунното цвете нададе вик, който прозвуча като човешки.