Бетани Кембъл
Лунно цвете (6)

Шеста глава

Първите лъчи на зората вече проблясваха през неподвижните листа. Уайтуотър бе коленичил и стискаше ръцете на Джоузи. Като я дърпаше, приближи лице до нейното.

— Събуди се — настоятелно говореше той. Гласът му звучеше дрезгаво. — Бързо! В опасност сме!

Скована от студ, все още замаяна, Джоузи се зарадва на топлината, която се излъчваше от тялото му. Притвори още по-плътно очи и се опита да опре глава върху гърдите му. Той рязко я накара да седне и леко я разтърси. Тя премигна сънено. Първото й желание бе да се сгуши в ръцете му, но вече будното й съзнание я спря. Беше му казала да държи ръцете си надалеч от нея.

— Не ме докосвай! — каза тя. — Какво искаш? Готова ли е закуската?

— Кой иска да те докосва? — отдръпна се той, освобождавайки я, без да се съпротивлява. Изправи се. — Обличай се. Ще ядеш по пътя. Казах ти, че сме в опасност!

Джоузи прокара пръсти през разрешената си коса и го погледна със съмнение:

— Каква беда?

Аарон посочи с глава на изток.

— Кана Пума — изгледа я тревожно. — Вулканът.

Синьо-зелените й очи се разшириха от уплаха. Устните й се разтвориха в недоизречен въпрос. Единствената проява на чувства от негова страна обаче бе леко извитото ъгълче на устните му.

— Мисля, че трябва да тръгваме. Хайде. Да се качваме към върха — обърна се с гръб той, за да може тя да се измъкне от завивките и да навлече дрехите си.

— Как разбра? — попита го с треперещ глас, докато се опитваше да закопчае ризата си. Нахлузи джинсите си, седна върху един камък и замислена обу чорапите и ботушите си.

Уайтуотър се обърна и започна бързо да събира вещите й.

— Не знам как разбрах. Просто го усещам. Нещо витае във въздуха. Както и вчера, но изчезна. Помислих, че е било плод на въображението ми, но днес отново е тук. По-силно от преди. Слушай.

Тя се ослуша. Постепенно схвана какво имаше предвид Аарон. Просто нямаше какво да чуе. Светът беше потънал в неестествена тишина, сякаш притаил дъх в очакване, че голямото нещастие ще се размине. И планината, и живинките, и въздухът чакаха. Тишината я уплаши. Зората беше без блясък. Отиде до езерото и се наплиска с вода, изми зъбите си и прокара небрежно гребен през косите си. Колко странно, помисли си тя, че й остана време дори да си сложи малко червило. Сякаш бе овладяна от натрапчив стремеж да изглежда възможно най-добре дори и пред лицето на изригващия вулкан. Майка й би била горда с нея.

Уайтуотър вече беше взел товара. Тя не възрази, когато той й върза завивките. Даде й да пийне вода, малко пастърма и сушени плодове.

— Сигурен ли си, че е Кана Пума? — проучваше тя мрачното му изражение. — Наистина ли е вулканът?

— Познато ми е усещането за приближаваща буря. Различно е — обясни той. — И животните го усещат. Не се чува нищо, освен жуженето на насекомите. Хайде, да вървим за сестра ти и пандата, преди това място да е станало горещо като ад.

Той тръгна, проправяйки с рамо път през храсталаците по склона на планината. Джоузи го следваше като гризеше по малко и без желание от оскъдната си закуска.

— Уайтуотър? — гласът й издаваше любопитство. — В опасност ли сме наистина? Какво ще се случи?

— Не знам — кратко рече и подскочи. — Кана Пума е на изток. Не се боя от лавата, освен ако не изригне целият остров. Притеснявам се от вулканичните облаци и парата, защото вятърът духа срещу нас.

Джоузи забърза след него. Тишината на утрото в гората я караше да се чувства ужасно тромава и шумна, още повече, че Уайтуотър се движеше безшумно. Опита се да смири туптящото си сърце, помъчи се да следи плавността на движенията му. Мъчеше се да изрови от паметта си каквото знаеше за вулканите. Смътно си спомняше истории за огромни облаци, които закривали небето дни наред, за опасни изпарения и отровни газове. Но не мисълта за облаците, парата и газовете тормозеха съзнанието на Джоузи. Ако видимостта бъдеше нарушена, не биха могли да използват самолета. А ако не успееха да избягат, трябваше да се подготвят за най-лошото, с което Кана Пума можеше да ги приветства. Какво беше казал Хорас Коело? „Смъртните не бива да нарушават границите на Планината на боговете на облаците.“ Джоузи се питаше суеверно, дали островът беше разгневен.

Пътеката ставаше все по-стръмна. Без да продума Уайтуотър протегна ръка и изтегли Джоузи на най-стръмното място. Понякога очите му срещаха нейните, ала нито един от двамата не продумваше. Сякаш времето бе твърде скъпо, за да го пилеят в приказки.

Денят напълно просветля, обаче небето си остана злокобно и мрачно. След около три часа непрекъснато катерене Уайтуотър спря на едно малко плато край бълбукащо поточе. Седна и предложи на Джоузи да стори същото. Трябваше да си отдъхнат няколко мига и да съберат сила преди последната атака към върха на Ра Кома. Аарон напълни манерките и даде на Джоузи две протеинови таблетки, като й нареди да ги глътне. Тишината, нарушавана само от ромона на потока, надвисна над тях. Джоузи не беше гладна, но успя да сдъвче двете таблетки, които имаха вкус на стърготини. Би се възпротивила, ако не се боеше от погледа на Уайтуотър. Той самият не яде нищо и тя предположи раздразнено, че й беше предоставил своя дял от оскъдната храна.

Тя изрече нервно въпросите, които я тревожеха от сутринта:

— Кое е най-лошото, което би могло да стане, ако Кана Пума изригне?

— Най-лошото? — повдигна рамене той. — Аз ще се отправя към Щастливите ловни полета, а ти ще следваш своя избор. Не съм чак толкова глупав, та да се тревожа за най-лошото. Тревожа се за най-вероятното.

— Облаците могат да ни притиснат и няма да можем да се измъкнем?!

Той кимна. Джоузи въздъхна дълбоко, а въздишката й премина в тръпка на ужас. Стисна зъби.

— Ако все пак успеем да се доберем до върха, преди да е станало нещо. Ако намерим Лукас и спасим Бетина и пандата. И ако ти се окажеш прав и самолетът е там. Можеш ли да го управляваш? Никога не си споменавал.

— Никога не си ме питала. Да, мога да управлявам самолет. Почти.

— Почти? — питаше настоятелно Джоузи. — Що за отговор е „почти“?

— Имам свидетелство за правоуправление. Няколко години не съм летял, но ще се справя. Имай ми доверие.

Джоузи го погледна — беше безстрастен. Тръсна глава и закри лицето си с длани.

— Аз ти се доверих и виж докъде ме докара. На някаква забравена от бога планина с вулкан, който ще изригне всеки миг. И дори не съм сигурна, че сестра ми и Лунното цвете са там, на върха.

— Там са.

— И как смяташ да ги измъкнеш? — продължи тя кисело. — Просто ще отидеш при Лукас и ще му кажеш: „Извинете, изглежда е станала грешка. При вас е една жена, която ни е нужна, и нашата панда. Вземаме си ги…“ Той е опасен!

— И аз мога да бъда страшен — закани се Уайтуотър.

— Вън от завивките?

Лицето му остана безизразно. Високите скули и тъмните непроницаеми очи му придаваха опасен вид. Тя съжали за думите си. Едно от ъгълчетата на устните му потрепна.

— Ти си изумителна. Този остров може да изчезне от лицето на земята, а ти се притесняваш точно в този миг за своето целомъдрие. Дори лавата не може да те стопли! Не и теб!

Тя отклони поглед от подигравателната му физиономия, все още изгаряща от гняв.

— Само защото ти устоях ли смяташ, че съм безнадеждно фригидна? Това просто означава, че спазвам нормите. Не моето целомъдрие е предмет на спора, а Лукас. Какво ще правиш с него, като го намериш? Ако изобщо го намериш?

— Как бих могъл да знам предварително? Първо трябва да проверя положението и тогава ще правя планове. В крайна сметка той е като всяка друга жертва. Ще реша как да го хвана в мига, в който го видя.

— Аарон — каза Джоузи меко, а очите й леко се разшириха, — няма да го застреляш, нали?

— Не ме наричай Аарон! — каза й сухо. — Не ме познаваш достатъчно добре.

Тя продължи да го гледа ужасена.

— Няма, нали? — продължи да пита, като се чудеше дали го познава достатъчно. — Ти няма да нараниш Лукас, нали? Аз не одобрявам насилието, Уайтуотър.

— Така ли? — вдигна вежда той недоверчиво. Гледаше я така, сякаш бе наивно дете. — Какво ще правиш, ако срещу теб бъде използвано насилие? Просто ще го приемеш?

— Не мога да ти позволя да го нараниш — заяви тя решително, но гласът й силно трепереше. Усети, че той повдига с ръка брадичката й и извива лицето й към себе си. В очите му се четеше разбиране.

— Когато стигнем там — той вече не се усмихваше, — може би ще имаме време да кроим планове, а може би — не. Във всеки случай, ти трябва да постъпиш така, както аз ти наредя, без да задаваш въпроси. Ще се опитам да не наранявам Лукас, освен ако не се наложи. Довери ми се. Малко остана.

Тя се опита да не го гледа в очите и се втренчи в красивата линия на устните му. Да му се довери? Налагаше се да го направи, поне докато си върнеше Бетина и пандата живи и здрави.

— Явно нямам друг избор.

— Добро момиче! — той отново се усмихна, този път почти мило. Тя стоеше като хипнотизирана, докато той се навеждаше, за да я целуне.

Беше дълга целувка, странно нежна, сякаш й казваше сбогом. Джоузи не посмя да мръдне. Светът стоеше смълчан и единствените звуци, които тя чуваше, бяха ромонът на потока и ударите на сърцето й. Единственото докосване, което усещаше, беше докосването на топлите и уверени устни на Уайтуотър. Единствената светлина в душата й беше онази, запалена от него. Най-накрая той се отдръпна и нежно погали извивката на брадичката й.

— Да вървим да прибираме пандата — каза той, — преди това място да избухне.

— Защо направи това? — попита Джоузи меко, търсейки с очи отговора в израза на лицето му. — Защо ме целуна?

Той се изправи и й подаде ръка. Пръстите му се отдръпнаха мигновено, като че ли ставаше дума за бизнес, а не за удоволствие.

— Не знам — отговори Аарон като си сложи рулото със завивки на раменете. — Може би защото това бе последният ми шанс.

Последният шанс, помисли си Джоузи обречено и го последва нагоре по склона. Стръмнините и чукарите й се струваха неприятели. Но истинският враг вероятно чакаше на върха на Ра Кома. Злодеят беше Лукас. Уайтуотър беше рискувал живота си за нея, за Бетина и за Лунното цвете.

Джоузи продължаваше да се катери и независимо от ужаса пред неизвестността, тя се надяваше, че Уайтуотър е сгрешил поне в едно: все някога за тях двамата щеше да има още един шанс!

 

 

Стигнаха на върха малко преди единадесет часа сутринта. Слънцето блестеше бледо и слабо, сякаш не искаше да става свидетел на събитията на земята. Гората се беше стаила.

Уайтуотър даде знак на Джоузи да пази тишина. Свали пушката от рамо и я зареди. Запровира се през бамбука и боровете толкова безшумно, че тишината остана да тежи недокосната. Джоузи напрегна сетивата си и последва Аарон, като сама се учуди колко тихо се движи. Той дочу нещо и спря. Джоузи не долавяше никакъв шум. Неговите уши бяха тренирани да чуват и да разпознават звуците в планината. След като изминаха още стотина метра той отново се спря и се обърна към нея. Изразът на лицето му казваше: „Ослушай се внимателно!“.

Тогава тя чу. Слаб, но познат звук. Странното ръмжене, което само едно животно на света би могло да издаде: пандата. Лунното цвете! Сякаш понесена от радостна вълна Джоузи си каза: „Тя е жива! Тук е!“.

Уайтуотър забеляза радостта, изписана на лицето й, усмихна се леко и отново тръгна напред. Джоузи го последва, замаяна от щастие. Аарон се бе придвижил сантиметри нагоре и се прикри в сянката на няколко борови дървета. Джоузи се промъкваше след него. Вече чуваше ясно звуците, издавани от пандата. Струваше й се, че слуша най-прекрасната музика на света. Джоузи се повдигна на пръсти и се взря през клоните. Гората се беше разпростряла до запусната постройка. Намираха се на ръба на цепнатина, на около петдесетина метра от задната част на главното здание. Обраслата с растителност къща се беше разпаднала, вероятно жертва на случаен или злонамерен пожар.

Между двамата наблюдатели и обгорялата постройка имаше няколко по-малки. В клетка, точно под постройките, пристъпваше тежко топчесто животно с кръгла глава. Черно-белите му шарки се открояваха рязко сред зеленината на гората. Лунното цвете, красива както винаги, се мяташе насам-натам в малката си килия. Дъвчеше меланхолично стъбло от бамбук и гледаше тъжно през пръчките на клетката. После запристъпва тежко, сякаш унесена в мислите си.

Джоузи не обърна внимание, когато Уайтуотър плъзна ръка и хвана нейната. Тя го погледна и той й се усмихна в отговор. Посочи на запад. Джоузи проследи погледа му — в края на пистата стоеше малък двумоторен самолет, боядисан в зелено и жълто. Той беше скрит под навес, направен от клони и папрат. Уайтуотър стисна ръката й. Без да мисли, почти пияна от щастие, тя постави ръката му около кръста си и я притисна към себе си. Когато се докоснаха, между тях блесна искра, която я върна към суровата действителност. Тя мигновено се отдръпна и го погледна въпросително:

— А сега какво?

Уайтуотър мигновено я пусна. Наведе се и прошепна в ухото й:

— Трябва да проверим колко души има тук. И дали са въоръжени.

Джоузи кимна и преглътна с усилие, като загрижено проучваше пространството пред себе си. Една от стопанските постройки не изглеждаше запустяла като останалите. Скоро проправена пътека от вратата водеше в няколко посоки: към клетката на пандата, към пистата и към друга, по-малка постройка, която вероятно се използваше за склад. Прозорците на малката къща бяха счупени. От комина не излизаше дим, а и Джоузи не забеляза никакъв признак на живот. Внезапно погледът й беше привлечен от нещо блестящо между бурените. Бе захвърлена метална кутия от безалкохолна напитка.

„Е, Лукас — иронично отправи мислите си към него Джоузи, — щеше да спасяваш света, а само за една седмица си замърсил околната среда“. Забеляза, че и клетката на пандата имаше нужда от почистване.

— Шшшт… — предупреди я Уайтуотър в мига, когато вратата на къщата се отвори.

Джоузи застина и забрави за пандата. Появи се Лукас. Той вървеше наперено. Дългата му до раменете коса не беше мита скоро, а джинсите и тениската му бяха доста мръсни. Както обикновено, носеше черна кърпа, вързана около главата. Зад него вървеше друг младеж, когото Джоузи не познаваше. Беше дребен, а тъмната му коса бе остригана късо. Носеше избелели джинси и карирана риза. Изглеждаше нервен и нещастен.

Третият, който ги следваше, накара Джоузи да изтръпне от страх. Беше висок поне колкото Уайтуотър, но бе по-тежък и по-отпуснат. Движенията му бяха тромави и бавни като на гризли. Очите му не се виждаха в тлъстината на лицето, а главата му бе обръсната. И тримата имаха кобури. Джоузи отново погледна тревожно към пандата. Тя правеше странни движения, като че ли танцуваше валс с невидим партньор. Ставаше нещо особено. Може би утринното състояние на природата, разтревожило другите животни, се беше отразило и на пандата. Дано да е това, молеше се Джоузи, а не…

Вниманието й отново бе привлечено към вратата на къщата. Там стоеше Бетина, която гледаше след тримата мъже.

— Не ме оставяй, Лукас! — викаше тя, опряла ръце на вратата.

Лукас спря и се обърна:

— Не те оставям — каза той ядосано. — Оли ще бъде с теб. Аз отивам да проверя някои неща в селцето. Става нещо странно. Не мога да разбера какво. От това проклето място не се хваща никаква радиостанция.

Бетина изтича след него.

— Лукас! — молеше го тя, като напразно се мъчеше да се приближи. — Моля те, не ме оставяй тук! Всичко е толкова… сложно. Какво ще стане, ако тя…

Лукас отметна дългата си коса и посочи с очи.

— Хвани я, Оли! — каза той с досада. Мускулите на Джоузи се свиха от вътрешната й съпротива при вида на огромния мъж с обръсната глава, който пристъпваше напред, за да хване сестра й. Без видимо усилие той я отстрани от Лукас. Джоузи и Уайтуотър стояха на не повече от двайсетина метра от тях и наблюдаваха развоя на събитията.

— По дяволите! — процеди Уайтуотър. — Не бих искал никой от тях да бъде толкова близо до сестра ти. Така могат да я използват като щит или като заложник.

Лукас се преструваше, че изтупва прах от черната си риза, а всъщност оправяше кобура, която висеше под мишницата му.

— Можеш ли поне веднъж да не изпаднеш в паника, Бетина? — попита той неприязнено. — Не бих те взел със себе си, ако знаех колко си непоносима. Щях да взема пандата и да те оставя в Чикаго. Ти нямаш воля. Как възнамеряваш да променяш света, като не можеш да контролираш чувствата си?

— Лукас… — молеше се Бетина и се извиваше, за да избегне неприятната прегръдка на Оли. По провисналото му лице премина усмивка на доволство и той блъсна момичето обратно.

Джоузи стискаше зъби, докато наблюдаваше безпомощността на сестра си. Тя изглеждаше ужасно — бе много бледа, слаба и съсипана. Имаше сенки под очите и изглеждаше като дете до Оли.

— Лукас! — изплака Бетина в отчаяние. — Нека всички да заминем от този остров. Имам чувството, че ще се случи нещо страшно. Нека да си тръгнем още сега! Да забравим всички тези налудничави идеи! Ако се предадем…

С кимване Лукас заповяда на Оли, който стегна ръце около Бетина така силно, че момичето извика.

— Ако се случи нещо лошо — присмехулно каза Лукас, — ще се върна да взема пандата, но не и теб. Внимавай как се държиш! Повярвай ми, Бетина, ще те оставя тук и няма да помисля повече за теб. Затова се успокой и прави каквото ти кажа. Междувременно никой никъде няма да ходи, докато не заредя с допълнително гориво. Помощните резервоари са празни, а главният резервоар е пълен само наполовина.

Бетина спря да се извива в мощните ръце на Оли.

— Можеше да заредиш последния път, когато беше със самолета! — в гласа й звучеше повече уплаха, отколкото упрек. — Защо поемаш риска да бъдем заловени или изолирани тук?

Лукас се засмя злобно.

— Така отнемам възможността на някой като теб да ме изостави. Освен това не мога да им разреша да разберат, че имам допълнителни резервоари, докато не се появи истинска опасност. Аз не се паникьосвам. Така че, смири се. Ако нещо се обърка, ще те оставя тук. Хайде, Уилис! — Лукас отново се запъти към самолета. Мършавият мъж на име Уилис хвърли нещастен поглед към Бетина, сякаш би желал да й помогне. След това се затътри след Лукас.

— Не бива да се отдалечават — прошепна дрезгаво Уайтуотър. — Този самолет ни е нужен.

Джоузи го погледна въпросително. С всяка стъпка Лукас и Уилис се отдалечаваха все повече от Бетина и Оли. Тя осъзна, че проблемът е да се обезвредят тримата мъже. Уайтуотър би трябвало да ги държи на прицел с пушката си. Не лека задача, като се имаше предвид как се бяха разпръснали, а и Бетина беше в уязвима позиция.

— Колко упояващи си взела за пандата? — попита Уайтуотър.

— Много. Ще стигнат за слон… — отговори тя. — Какво…

— Достатъчно ли са за него? — попита той, като посочи с глава към Оли, който все още стискаше Бетина.

— О! — пое си дъх Джоузи с прималяло сърце. Кой знае защо винаги си беше представяла, че с неприятната част на нещата ще се заеме Уайтуотър. Изглеждаше уверен, че е в състояние да спре Лукас и Уилис. Но всъщност нямаше достатъчно време, за да разработи план за действие и й предостави страшния Оли.

— Промъкни се зад него — нареди Уайтуотър меко, макар изразът на лицето му да беше суров. — Не се оставяй да те види. Нито да те чуе. В мига, в който ме видиш да се показвам, го обезвреди. Аз съм зависим от теб.

Преди Джоузи да разбере какво става, Аарон я целуна лекичко по устните. И тръгна. Отдалечаваше се безшумно като сянка. Изчезна от погледа й така, сякаш никога не беше съществувал. Скована от напрежение, с треперещи ръце, тя свали товара от гърба си. Извади чантичката с медикаментите, намери игла за подкожни инжекции и флаконче с обездвижващо средство. Стискайки зъби, тя си заповяда да спре да трепери, зареди спринцовка с доза, достатъчна да парализира движенията на Оли. Затвори чантичката и се отправи към мястото, където стояха Бетина и Оли, като се молеше огромният мъж да не се обърне. Но той се раздвижи. Направи крачка към пистата. После още една. Трета!

Сърцето на Джоузи замря. Едва тогава проумя, че просто се беше преместил, за да може да наблюдава как заминават Лукас и Уилис. Все още държеше Бетина. Джоузи започна да се провира през бамбука към него. Искаше й се да бъде толкова безшумна, колкото и Уайтуотър.

Стигна до горичката зад Оли и Бетина, но откри, че огромният мъжага се е преместил още по-далеч на открито. Тя прецени разстоянието между него и себе си. Трябваше да измине най-малко дванайсет крачки, за да го стигне. За миг това разстояние й се стори безкрайно. Спря. Повдигната на палци, тя едва успя да види Лукас и Уилис в началото на пистата. Не се осмеляваше да се помръдне преди Уайтуотър. Не можеше да си позволи да я открият другите двама. А знаеше, че не би могла да изненада Оли, докато Уайтуотър не отвлече вниманието му с действията си.

Остана скрита в сенките и зачака, вслушана в ударите на сърцето си. Оли се отдалечи с още една крачка. Тя го прокле наум. Той стоеше в профил към нея и ако обърнеше глава дори леко, щеше да я види.

Пандата нададе странен вик. Триеше се непрестанно в прътите на клетката. Джоузи въздъхна. Имаше чувството, че земята се движи сама под краката й, но не разбираше дали е земетресение или коленете й трепереха. Пое си дъх. Гледаше двамата мъже, които лениво вървяха към скрития самолет. Но изведнъж видя, че бяха станали трима! Уайтуотър стоеше между тях с вдигната пушка. Беше се появил изневиделица.

Оли явно се подиграваше на Бетина и не беше забелязал появата на Уайтуотър. Точно в този миг Джоузи би трябвало да тръгне към него, но тя стоеше парализирана. Чакаше, за да се увери, че Уайтуотър не е в беда.

— Здравейте — чу го да казва. Гласът му прозвуча ясно. — Горе ръцете!

Лукас замръзна на мястото си. Дребният Уилис направи неволно стъпка назад и вдигна ръце.

— Човече, никога не съм предполагал, че нещата ще стигнат толкова далеч — каза Уилис отчаяно. — Предавам се. Това момче е лудо. Канеше се да убие всички ни. И пандата също.

— Всичко е наред, млади момко — измърмори Уайтуотър, гледайки пушката си. — Само спокойно.

Сега! Съзнанието на Джоузи даде команда, но тялото й отказа да се подчини. Даваше си сметка, че Уайтуотър зависи от нея. Трябваше да нападне. Но все още не бе сигурна дали би могла да го направи. Освен това бе приковала погледа си в Лукас. Боеше се да мръдне, докато не види, че е на сигурно място в ръцете на Уайтуотър. Лукас беше по-коварен от сто като Оли.

— Кой си ти? — попита Лукас и опита да извади пистолета си.

— Не ме карай да те наранявам — предупреди Уайтуотър.

Джоузи затаи дъх. Оли беше видял какво става. Отстрани Бетина така рязко и грубо, че тя падна на земята. Оли извади собствения си пистолет. В този миг Джоузи се втурна към него. Той се обърна и я изгледа. Премигна глуповато. Джоузи замря. Оли се огледа и видя как Лукас плъзна ръка, за да опита да извади пистолета си. Внезапно Оли насочи оръжието с учудваща ловкост към клетката на пандата.

— Всички да спрат! — изкрещя той, но гласът му трепереше от обзелата го паника. — Всички да спрат или ще убия пандата!

Оли държеше пистолета с две ръце и се целеше в Лунното цвете. Джоузи остана като закована по средата на разстоянието между храсталака и Оли. Първо погледна към животното с хубавата маска на муцуната. То обхождаше полека клетката си. След това премести поглед към Уайтуотър, който бе замръзнал. Той полека насочи пушката си към Оли.

Ръцете на Оли се разтрепериха. Той сграбчи по-плътно пистолета си. Все още държеше на прицел пандата. Тя стоеше с наострени уши. Уайтуотър изпусна от поглед Лукас, който се пресягаше бавно към пистолета си.

— Джоузи! — изкрещя Уайтуотър. — Сега! Сега, по дяволите!

Чу се изстрел. Оли изкрещя от ужас, макар че изстрелът бе от неговия пистолет. Куршумът се заби в земята. Джоузи почти прелетя няколкото стъпки, които я деляха от мъжагата. Чу Бетина, която все още лежеше на земята, да крещи името й. Джоузи се озова зад гърба на Оли и се прилепи за него, подобно на куче териер, което напада по-голяма от него жертва. Той се извъртя и се опита да я отстрани. Но тя беше като залепнала за него, с ръце обвити около дебелия му врат. Въпреки ударите и ритниците тя заби иглата в кожата му и изпразни спринцовката, без да знае какво става.

Той успя да я отхвърли. Тя полетя и се строполи близо до Бетина, която плачеше безпомощно. Джоузи беше повече изненадана, отколкото наранена. Дъхът й спря за миг, но тя не обърна внимание и извика:

— Бягай, Бетина!

Оли се приближаваше с тежки стъпки към сестра й. Той се надвеси над Бетина, на лицето му беше изписан гняв. Тя се търкулна настрани. Джоузи се надигна на лакти. Сред пасището забеляза Лукас, приведен, с револвер в ръка, насочен към Уайтуотър. Оли погледна към нея, ала тя чуваше единствено гневното скимтене на Лукас.

— Мога и да умра — повтаряше той. — Мога и да умра, но и ти ще умреш! Кълна се! И двамата ще умрем!

Джоузи видя как револверът трепереше в ръката му, докато се опитваше да го зареди. Усещаше Оли край себе си да протяга ръце, за да я хване.

— Синко — чу гласа на Уайтуотър с възможно най-подигравателната му интонация. — Ти нищо не струваш, за да умираш.

Тя видя как Аарон завъртя пушката си и удари Лукас с приклада по главата. Той падна бавно и зашеметено, като в забавен кадър от филм. Уайтуотър беше жив, отдъхна си радостно Джоузи. Беше спасен!

В същия миг усети мощните ръце на Оли да се впиват във врата й. Беше я изправил на крака, но ръцете му изстискваха живота от нея. „Уайтуотър, стреляй! Застреляй го!“ — молеше се Джоузи наум. Беше взела това решение подсъзнателно. Искаше той да приложи насилие, за да спре другото насилие!

Докато се опитваше да освободи врата си от пръстите на Оли, макар и замаяна, тя осъзна, че Уайтуотър не би могъл да стреля. Сестра й, в опита си да я защити, се излагаше на опасността да бъде застреляна.

Светът й причерня. Мрак покри всичко.