Бетани Кембъл
Лунно цвете (5)

Пета глава

— Става нещо странно — гласът на Аарон звучеше тревожно.

Джоузи премигна сънливо и се изправи на лакът. Уайтуотър стоеше до отвора на пещерата, силуетът му се извисяваше в замъглената утринна светлина. Беше гол до кръста.

В пещерата гореше малък огън, стъкнат върху пепелта, останала от предишната нощ. Ветрецът довя аромата на кафе и на риба, която цвъртеше в тигана, но Джоузи беше много обезпокоена от едва прикритата тревога и напрежението в поведението на Уайтуотър.

Тя се пресегна за дрехите си и бързо ги навлече, прекара пръсти през червеникавите си коси и стана. Отиде до Уайтуотър и се загледа в леката мъгла, която покриваше дърветата и папратта в долината.

— Нещо не ми харесва — каза той с присвити очи.

— Какво има? — попита Джоузи. Не искаше да го погледне. Спомените от изминалата нощ се бяха върнали и заседнаха болезнено в мислите й.

— Птичките не пеят — отговори той. Едно мускулче леко играеше върху брадичката му.

Тя се заслуша. Освен подозрителното шумолене на потока не се чуваше друг звук. Дори и ветрец не полъхваше.

— От мъглата е — предположи тя.

— Нещо по-сериозно е — рече той сурово. Но дори и да знаеше какво става, той не й каза нито дума, а поклати глава и се върна към всекидневните си задължения.

— Хайде да хапнем — предложи й грубо.

Двамата седнаха с кръстосани крака до огъня. Нямаше какво да си кажат.

— Костур — каза Джоузи, чувствайки се безпомощна. — Тази сутрин си хванал костур. Как?

— С рибарско влакно, няма тайна — отсече той и отново се потопи в мълчание.

— Какво впрочем държиш във всичките тези джобове? — запита тя във вцепенение. Би искала той да си облече ризата. Широкият му гръден кош я хвърляше в смут. Помнеше усещането от допира до голата му кожа.

— Разни работи. Цяла сутрин ли ще задаваш въпроси или ще се приготвиш за тръгване?

Тя остави чашата и металната чиния и стана. И той можеше да измие съдовете, помисли си със съжаление. Беше негово задължение. Обърна му гръб и започна да събира нещата си. Нави завивките на толкова стегнато руло, че дори Уайтуотър би го одобрил и го завърза на раменете си сама.

Както обикновено той се справяше по-бързо от нея и когато тя правеше последния възел, той беше готов за тръгване. Огледа я с безизразен поглед и каза:

— Бързо схващаш.

— Да — отговори тя и за пръв път го погледна в очите. „Научих нещо и за теб“, казваше му предизвикателният й поглед. Втори път нямаше да направи същата грешка.

Неумолимите му тъмни очи изпратиха на свой ред съобщение: „Не си играйте с огъня, госпожице. Пари.“

Тя изправи рамене под вече познатата тежест на завивките.

— Да вървим. Не ти плащам, за да стоим на едно място.

— Така е — отговори саркастично. — Хайде.

Прекараха сутринта в прекосяване на долината. Растителността беше по-избуяла, храсталаците — по-плътни и отрупани с цветя. Облак покри небето и на два пъти преваля.

Джоузи с радост забеляза, че тялото й вече беше свикнало с несгодите на пътуването. Болките й бяха по-слаби. Бе изпълнена с повече сила и живот, готова за действие. По равното тя се движеше почти в крак с Уайтуотър, който продължаваше да мълчи.

Леката мъгла около тях се вдигаше като платна от облаци. Уайтуотър беше прав. Във въздуха се носеше някакво неопределимо напрежение. Макар че слънцето отдавна беше изгряло, не се чуваха и забелязваха птички. Неестествената тишина бе по-потискаща от сивите облаци над тях. Те нагазиха в бързия поток, чиито води стигнаха до кръста на Джоузи. Течението беше толкова силно, че почти я повали. За първи път тази сутрин Уайтуотър я докосна. Ръката му се стрелна и сграбчи нейната. Издърпа я към себе си и я притисна, така че неговото тяло първо да поема силата на течащата вода. С другата си ръка държеше пушката над водата.

Тя газеше без желание до него, насилвайки мускулите си да се съпротивляват на удрящата сила на водата. Бе недоволна, че се задържа права само благодарение на силната ръка, която я държеше. Това я правеше зависима от него и никак не й харесваше.

Като стигнаха до брега, той я пусна и потупа многобройните джобове на якето си, като че ли те бяха по-важни от нея. Тя подръпна мокрите си джинси. Хвърли му сърдит поглед.

— Благодаря — каза неискрено.

— Няма защо — отговори той и отново поведе.

Към обяд стигнаха подножието на Ра Кома — Планината на Боговете на облаците, но Уайтуотър не се спря. Започнаха да се изкачват. На Джоузи й се струваше, че се катерят право вертикално и бунтът й бързо изчезна. Сърцето й се свиваше при мисълта за новите стръмнини пред тях. Още веднъж тя бе принудена да се довери на Аарон и да усеща допира на ръцете му отново и отново, докато й помагаше да се изкачва по отвесния склон на Ра Кома.

Уайтуотър напредваше пред нея, вземаше височина след височина. Джоузи успяваше след него, но на него често му се налагаше да се обръща и да я издърпва.

Около един часа по обяд те се движеха сред тежък облак, прихлупил почти половината от склона на планината. Дъждът и мъглата бяха направили склоновете хлъзгави и по-трудни за придвижване. Джоузи вървеше, подкрепяна единствено от мисълта за невинната панда с кръглото черно-бяло лице. Молеше се Бетина да е съумяла да я опази, както и себе си. А за бебето панда не се осмеляваше и да мисли. И този следобед се беше предала изцяло в ръцете на Уайтуотър, който й помагаше и говореше:

— Колко весело! Ще трябва да се промъкнем през няколко остри канари! — той я пое на ръце и я повдигна до тъмнооранжев зъбер от лава.

Тя се огледа и се намери до него, стъпила върху ясна издатина. Имаше твърде малко повърхност и беше принудена да стои на сантиметри разстояние от него. Джоузи се вгледа в безизразното му лице. По брадичката му беше набола брада, която засенчваше долната част на лицето и открояваше високите му скули. Тъмните му очи я наблюдаваха със сарказъм.

— Да се проврем през тези остри канари? — Джоузи въздъхна така, че сърцето й сякаш се удари в ребрата. Чувстваше се зашеметена, но се надяваше състоянието й да е резултат от височината, а не от присъствието на Уайтуотър.

Той кимна, погледна за миг нагоре, а след това — отново към нея. И тя се взря натам. Над издатината, върху която стояха, се издигаше друга. Но по някакъв каприз на природата в средата й зееше дупка, достатъчно голяма, за да може човек да пролази през нея.

— Трябва ли да преминем през това? — посочи смутено Джоузи. Дупката беше почти метър над главата й.

— Виждаш ли друг начин? — попита Аарон.

— Не мога да стигна дотам — каза тя нервно. Щеше й се да може да се премести, за да не трябва да стои в такава влудяваща близост до него върху тесния ръб.

— Който иска, успява — Уайтуотър обви ръка около кръста й и я притисна до себе си. Джоузи възкликна, а той, пъшкайки от тежестта, я повдигна право нагоре.

— Хей! — нареди той. — Не ритай! И двамата ще се търколим надолу. Дръж се за скалата. Изхвърли се нагоре!

Джоузи се вкопчи в ръба на отвора и се опита да се повдигне.

— Не съм достатъчно силна!

Той изсумтя и я повдигна още по-високо. Главата и раменете й се издигнаха над отвора, но все още нямаше достатъчно сила, за да се изхвърли нагоре.

— Ръцете ми! — каза, обзета от паника. — Те просто не ме слушат.

— Когато се върнеш на Континента — мърмореше Уайтуотър с ръка върху бедрата й, — поработи върху силата на горната част на тялото си. Харесва ми телосложението ти, но по отношение на мускулите ти има още много да се желае.

Джоузи усети как ръката му я хваща безцеремонно за ханша. През съзнанието й като светкавица премина ужасяващата мисъл, че двамата губят изведнъж равновесие и се сгромолясват надолу.

— Уайтуотър — опита се да протестира Джоузи, — не мисля, че това е добра идея.

— Тогава не си губи пандите по тези места — отговори той през зъби. По някакъв начин и двете му ръце се озоваха върху ханша й и той я повдигна с първичната си сила. Джоузи се опита да отпъди мисълта за интимното докосване. Вече я беше вдигнал достатъчно високо и тя съумя да се изхвърли нагоре. Възкликна като плувец, който излиза от водите на басейн, за да си поеме дъх след гмуркане. Легна върху ръба, сърцето й биеше, а краката й трепереха.

— Вземи! — Уайтуотър й подаде пушката. Тя я пое и се търкулна настрана. Ръбът поне беше по-широк от предния.

Тя видя ръцете на Уайтуотър на ръба на дупката. Със страхопочитание тя наблюдаваше как той се изтегля нагоре. Зъбите му бяха здраво стиснати от усилието, което му струваше провирането през цепнатината. С изписана болка върху лицето, той направи последен тласък и се издигна до нея. Обърна се по гръб и за миг се загледа в сивотата на облака.

— Позабавлявахме се малко, а? — подхвърли той иронично, а след това си пое дълбоко дъх.

— Никога не бих искала да направя това отново! — още трепереше от изтощение и уплаха.

— Лошо — отсече той. — Погледни нагоре!

Тя погледна и ахна. Над тях се извисяваше още една канара с остър ръб.

— Още една! — ужаси се тя.

— Още две — безстрастно отбеляза Уайтуотър. — И не разбирам защо се оплакваш, след като аз върша цялата работа.

— И аз не изпитвам удоволствие от допира на ръцете ти навсякъде по тялото ми! — надменно го уведоми тя.

— Имаш здрави хълбоци. Моите поздравления. Това прави моята работа по-приятна, макар и не по-лесна.

Той въздъхна и стана, като я изправи на крака.

— Не ми е приятно това — започна тя, но той рязко я прекъсна.

— Нямаш друг избор! — повдигна я, веднага я обхвана през бедрата и я избута.

— Внимавай с ръцете! — изкрещя ядосано Джоузи, тъй като допирът беше твърде интимен.

— Миличка — каза той с язвителен глас, — свиквай с това. Докато се изкачваме по планината, ще трябва да те докосвам там, където трябва. В това няма нищо лично.

— Знам — отвърна Джоузи, която в този момент се опитваше да изпълзи на втория ръб. — Това просто е твоята работа! — тя гледаше как той се вдигаше през втората цепнатина. Отново легна за миг до нея, за да си поеме дъх.

— Каква работа! — подхвърли той лаконично. — Можех да бъда някъде другаде — на лов за акули или нещо подобно. Надявам се, че оценяваш жеста ми.

— Повече, отколкото предполагаш! — иронията й бе явна.

Аарон си пое рязко дъх и се изправи.

— Хайде! — подкани я. — Още веднъж! — той се наведе и я изправи на крака. Отново обви с ръце кръста й и я погледна право в очите. В ъгълчетата на устните му играеше усмивка: — Бих искал някой да се тревожи и за мен толкова много, колкото ти се тревожиш за пандата.

— Може би ако беше по-възпитан, някой би го направил.

— Никакъв шанс! — възкликна той и я повдигна. За няколко секунди ръцете му я държаха по места, където един джентълмен не би си позволил.

— Внимавай, Уайтуотър — предупреди отново тя, опитвайки се да достигне отвора.

— Внимавам — отговори нагло Уайтуотър. — Дяволски приятно е!

След третата дупка склонът на планината милостиво стана по-полегат. Аарон все още не искаше да спира, макар че Джоузи се чувстваше изнемощяла от глад. Умората я бе обвила като удобна дреха в ранния следобед. Тежеше й толкова много, че почти забрави за неприятното чувство от допира на Уайтуотър по време на изкачването на трите ръба.

Изглежда, че богатият опит поддържаше чувството му за хумор, макар че той все още се оглеждаше от време на време наоколо с безпокойство. Бяха преминали облачното покритие и сега се катереха по смарагдовозелената мантия по средата на склона към Ра Кома. Слънцето пращаше надолу парещи лъчи, а птичките пееха както обикновено и ветрецът отново повяваше. Уайтуотър бе свалил ризата си и ги беше вързал за ръкавите около кръста. Ръцете и гръдният му кош бяха голи, а отгоре беше облякъл якето си, разкопчано. Носеше пушката си преметнала на рамо като войник, който е врял и кипял в тези неща. Чувстваше се добре и дори си подсвиркваше, макар че звучеше ужасно фалшиво. За съжаление знаеше само една мелодия — „Танцуваше Матилда…“

Джоузи пристъпваше тежко след него под горещото слънце.

— Не би ли разнообразил репертоара си? — попита сърдито.

— Не — отговори весело той и поднови свирукането.

— Какво толкова й харесваш на тази песничка?

— Думите — отговори Аарон.

— Тогава защо си подсвиркваш? — измърмори. — Не можеш да изсвириш думите.

— Няма значение. Пея ги наум — и продължи нескончаемото си подсвиркване.

— Смятах, че индианците са тихи, сериозни и благородно възвишени — каза Джоузи. „И не така дяволски жизнени“, добави мислено.

— Погрешна представа — усмихна се той лукаво. — Стереотип. Както се очаква от червенокосите да бъдат сексапилни. Човек може да пострада, ако повярва на това.

„Мразя те, Уайтуотър! — помисли мрачно. — Наистина те мразя!“

Той реагира така, сякаш бе прочел мислите й и стана още по-непоносимо весел.

 

 

Към шест часа гората отново се разреди, а слънцето хвърляше дълги сенки. Уайтуотър благоволи да погледне Джоузи. Посочи с глава нагоре.

— Минаваме към следващия хребет — съобщи й. — След това ще спрем и там ще прекараме нощта.

— Ще спрем? — с облекчение попита Джоузи.

— Ще спрем — потвърди той. — Преодоляхме по-голямо разстояние, отколкото очаквах. В плантацията можем да стигнем утре сутринта. Освен това бихме могли да си починем и да поплуваме.

— Да поплуваме? — попита тя леко обнадеждена.

— Разбира се — отговори той с обичайната си гримаса. — Тук сме в южната част на Тихия океан, забрави ли? Съвсем близо до рая, постижим за смъртните. Езера има навсякъде, стига да знаеш къде да ги търсиш.

Раят, мислеше си тя, като полагаше усилия да върви редом с него нагоре. Ако това беше раят, то на нея й оставаше малко време, за да му се наслади. Раят беше опорочен от змия, на име Лукас, която се криеше на върха на планината. И от друга на име Уайтуотър, който беше по-лукав, по-хитър и непредсказуем, от който и да е звяр. Или от змията, наречена желание, която тайно и опасно се бе свила в сърцето й.

— О, съблечи си дрехите — възмути се Уайтуотър. Той самият вече беше съблякъл якето си и седеше на обраслия с папрат край на езерцето. — Вече опипах по-голямата част от тялото ти. Каква ще е разликата и ако те видя? Впрочем спахме заедно съвсем голи. Осъзнай се, Джоузи!

— Беше различно — упорстваше тя, макар че сините глъбини на езерото изглеждаха примамливи. — И не се осмелявай да се събличаш чисто гол!

— Защо? — той се усмихна самодоволно. Тъмният му перчем беше паднал над едната вежда и я гледаше изпод него иронично. — Боиш се, че мога отново да изтърва нещата от ръцете си? Бъди спокойна! Мога да устоя на едно-две изкушения. Ще те спася от самата теб.

— Ти си непоправим — обвини го Джоузи. — И искам да те уведомя, че довечера няма да спя с теб. По-добре да замръзна.

— Страхотно — каза Аарон и сам се изправи. — Да замръзнеш. Ти, така или иначе, ще се вайкаш през цялата нощ. За сестра си и за скъпоценната панда! — той свали ципа на панталоните си и ги събу.

Джоузи гледаше настрани, но не можеше да не погледне фигурата му. Тялото му бе прекрасно. Носеше съвсем къси слипове в цвят каки, които милосърдно не свали. Но широчината на раменете му, силният бронзов загар на гръдния кош, плоския стомах и добре развитите мускули на бедрата му я накараха да поеме рязко дъх.

Той застана прав, задържа се, балансирайки върху камъка, след това се гмурна в езерцето. Показа се на повърхността и разтърси глава, за да отстрани водата от косата си.

— Великолепно е! — извика. — Хайде, влизай. Остани с бельото си.

— Е, добре — съгласи се Джоузи кисело.

Уайтуотър се потопи отново под водата. Тя изрита тежките си ботуши и свали чорапите си. Свали синята си плетена блуза и джинсите. Постоя за момент замислена — дантелените бикини и сутиенът й изглеждаха съвсем не на място сред гората на Ра Кома. След това се гмурна опитно в сапфирените води. Изплува и възкликна от студа, който я беше обгърнал. Отърси капчиците вода от косата си. Уайтуотър се появи на повърхността до нея.

— А — каза той. — Какво точно свали от дрехите? — той протегна ръце и пипна дантелените чашки на сутиена, които поддържаха гърдите й.

— Изчезвай! — Джоузи заплува в образна посока. — В противен случай ще те удавя!

— Няма да ме удавиш — подразни я Аарон и я настигна с един замах на ръцете си. — Иначе кой ще ти осигури вечерята? И кой ще я сготви? Кой ще стъкне огън?

— Не ме интересува! — тя отново се отдалечи с плуване. — Ще взема одеялото, за да не се завивам заедно с теб.

— За тази неблагодарност, аз самият ще те удавя — закани се той и преплува енергично известно разстояние.

Внезапно се гмурна и Джоузи усети, че нещо я дърпа за глезените. Пое си дълбоко дъх и се потопи във водата. Без да влага усилие Уайтуотър я държеше под водата, а ръцете му се движеха нагоре по краката й. След това я хвана цялата и се издигна заедно с нея на повърхността.

— „Надежда всяка оставете…“ — заповяда той. — Заловена си от сиукс. Подготви се за съдба, по-лоша и от смъртта.

Тя се засмя и си позволи опасното удоволствие да обвие ръце около врата му, за да запази равновесие на повърхността.

— Мисля — каза той като стъпи на дъното с гърди, потопени във водата, — че след ден като днешния би трябвало да изпушим лулата на мира. Прието?

Джоузи го погледна право в тъмните очи. Миглите му тежаха от вода.

— Мисля, че можем — въздъхна уж с нежелание.

— Хубав ден прекарахме, нали? — попита той приятелски. — И почти стигнахме. След време ще има за какво да се разказва. Легенда, както казват старите хора.

— Легенда? — учуди се тя като устоя на желанието си да сложи ръка върху гладкия му мускулест гръден кош.

— Така са казвали старите герои, когато са имали страхотен шанс: Хока хей! Да сътворим легенда. Да направим нещо, за което да си спомняме.

— Не съм сигурна, че за днешния ден ще си струва да си спомняме — рече със съмнение в гласа Джоузи и изведнъж се почувства неудобно от близостта му. — Може би най-добре е да го забравим.

— Не — не прие той, а иронията изчезна от гласа му. — Струва си да се запомни. Дупките на канарите ме тревожеха, но ние се справихме. За което смятам, че следва да се поздравим.

Погледна я настоятелно и сърцето на Джоузи тревожно заби. Беше безсилна и не можеше да отдели очи от неговите. Бавно погледът му се плъзна към уязвимата мекота на устните й.

— Честито — едва прошепна тя. Но думите бяха вече заглушени. Аарон беше хванал лицето и я целуваше, а Джоузи му подаде устните си.

Отначало устните му бяха хладни, след това станаха топли, горещи, а целувката — все по-дълбока. Той я целуваше все по-настоятелно. Сърцето й туптеше така силно, че цялото й тяло трепереше. Не можеше да отдели устни от неговите, дори се повдигна, за да се приближи още повече. Той я целуваше като че ли това беше най-естественото нещо и той самият вкусваше с наслада властта, която имаше над Джоузи. Ръцете му милваха в упоение влажните къдрици на косата й, а след това — и меката извивка на ухото й. Тя трепереше все по-силно в ръцете му. Безсилна да се съпротивлява, разтвори устни, неговият език се плъзна навътре и нежно докосна нейния. Пръстите му обхванаха брадичката й и той повдигна още по-високо лицето й. Отново я зацелува в опиянение. Джоузи се почувства изгубена в силата на прегръдките му. Уайтуотър докосна с пръсти брадичката й, след това устните му се отделиха от нейните. Тя дишаше на пресекулки, изпълнена с желание. Той продължи да я целува по лицето — целуна веждите й, затворените й клепачи и лудо пулсиращата вена в основата на врата й. Тя му отвръщаше, като целуваше голите му рамене, които имаха вкус на слънце и диамантени пръски вода. Езикът му се плъзна по нежната линия на шията й и близна ямичката под нея. Устните му опипваха внимателно и бавно раменете й. Джоузи усещаше езика му като изгарящ пламък. Ръцете й все още бяха обвити около врата му, сякаш се държеше, за да не бъде изтласкана от жизнената му сила. Ръцете му се преместиха върху тялото й, докоснаха ласкаво кръста, меките извивки на покритите с дантела хълбоци, дългите извивки от външната страна на бедрата й, мекотата от вътрешната им страна, стомаха…

Устните му отново се върнаха към нейните, както един монарх-завоевател се връща, за да прибере посоченото от него богатство. Джоузи с радост се отдаде в плен. Едва усети как мокрият дантелен сутиен се плъзна нанякъде и гърдите й останаха голи. Ръцете му покриха прекрасните розови връхчета, които се увеличаваха като развиващи се пъпки от допира му. Зърната на гърдите й я боляха от желание и когато той се наведе и взе с устни първо едното, а после и другото, тя отново потрепери, толкова силно, че Аарон я притисна още повече, сякаш искаше да я предпази от мощта на собственото й желание. Полека, бавно, с безкрайно търпение и наслада, той докосваше с устни и дразнеше връхчетата на гърдите й. След това ги пое нежно с ръце и допря устни до тях.

После спря, пое остро дъх и я пренесе до една плитчина. Внимателно я остави да стъпи на дъното, така че водата обгръщаше бедрата й. Отново наведе глава към гърдите й, трептейки в екстаз. Отпусна се на колене и пренесе целувките си надолу към плоския й стомах. Ръцете му обвиха хълбоците й като придърпваха тялото й все по-близо до неговото. Внимателно започна да събува бикините й.

— Не! — потръпна Джоузи и отстъпи назад. — Аарон, не! Ти ми обеща.

Той не обърна внимание на протестите й и я приближи отново към себе си. Целуна горещо ръбчето на дантелата. Тя не желаеше нищо повече от това да потъне в глъбините на ласките му, да му позволи да я целува и да я притиска толкова силно, че да задоволи желанието, което страстно напираше. Но това беше безумие. Бе си го повтаряла през целия ден. Бе се заклела пред себе си предната нощ, че никога вече няма да му позволи да я докосва по този влудяващ начин. А сега не само че му беше позволила, но тръпнеше от желание да продължи.

Изведнъж той се изправи и се надвеси над нея. Очите му бяха черни като оникс. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й и ги поеха решително и нежно.

— Не ми казвай, че не ме желаеш — предупреди той. — Знам, че и двамата се желаем взаимно. Знам го още от Чикаго.

Джоузи го гледаше безпомощно. Ръцете й стояха бездейни върху играещите мускули на ръцете му.

— Ти обеща — промълви едва с треперещ глас. Чувствата й я заливаха. Желаеше го. Боеше се от желанията си и от самата себе си.

— Понякога се налага обещанията да бъдат нарушавани — каза Аарон дрезгаво. — Съществуват неща, по-силни от обещанията. Ето защо не обичам да обещавам. Бих се чувствал свободен. Свободен да те любя.

— И свободен след това да вървиш по собствения си път — изрече засрамена.

Отново ръцете му обхванаха брадичката й и обърнаха лицето й към неговото.

— И двамата сме свободни да вървим по собствения си път, Джоузи — каза той меко. — През тези няколко дни ние получихме нещо, което никога вече няма да се повтори. Нещо, което би било глупаво да изгубим. Не искай обещания от мен. Толкова често си ми повтаряла колко сме различни. И беше права. Но понякога разликите нямат значение. Нека да вземем онова, което ни предлага животът днес, и да не задаваме въпроси за утре. Нито да даваме обещания.

Тя все още не можеше да го погледне в очите. Беше се държал честно с нея. Колко странно помисли, като хапеше устни. Ако само беше по-хладнокръвен и й кажеше някаква красива лъжа! Макар и да знаеше, че е лъжа, би й било по-лесно да му се отдаде, както й се искаше. Тя отдръпна ръце от неговите и ги кръстоса пред гърдите си. Погледна го отново:

— За съжаление, Уайтуотър — каза с пресилен глас, — утрешният ден обикновено започва от днешния. Нека да забравим случилото се. Аз ще се погрижа това да не се случва повторно. Не бих желала, когато остарея и погледна назад в миналото, да си спомням, че не съм могла да устоя на някакъв си суетен опортюнист, само защото бризът е бил нежен като коприна, водата — синя, а самата аз — изтощена.

Лицето му внезапно се вкамени и не се опита да я задържи, когато тя се отдръпна от него. Джоузи успя да се отправи с почти естествена самоувереност към брега. Намъкна отново ризата и джинсите си. Хвърли поглед към езерото. Той отново плуваше настървено. Погледна я за миг и очите им си размениха пламъци. Той се усмихна и повдигна едната си вежда саркастично.

— Добре — каза, като я оглеждаше отгоре до долу със старата си присмехулна гримаса. — Само че помни — ти губиш.

Неговата арогантност я ужили.

— Единствената загуба, за която мога да съжалявам, е Лунното цвете! — обърна му гръб и се отдалечи.

 

 

Половин час по-късно, вече облечен, Аарон се отпусна на колене, за да стъкми един от икономичните си малки огньове. Бе уловил две малки риби котка. Джоузи седеше на един камък и се опитваше да не обръща внимание на присъствието му.

— Хей! — повика я изведнъж. Тя се обърна и го изгледа студено. — Това е твое — каза той насмешливо и бръкна в джоба си, като измъкна една влажна тюркоазна топчица. — Изглежда си го загубила.

Беше сутиенът й. Джоузи го взе и гневно го набута в собствения си джоб. Нахраниха се мълчаливо и легнаха отделно един от друг. Джоузи заспа, независимо от студа на планинската нощ и собствените си объркани чувства. Не разбра кога Уайтуотър се бе доближил и бе обвил собственото си одеяло около сгушеното й тяло.

Той остана седнал дълго, заслушан във виковете на нощните твари. След това легна в студа, незавит. „Лела Осни“ — много студена. Но дали имаше предвид нощта или жената… А може би ставаше дума за сърцето му, научено да понася студа. Нямаше нужда от тази упорита жена. Но копнееше поне за миг тя да бъде негова, макар и да не може да си обясни защо.