Бетани Кембъл
Лунно цвете (3)

Трета глава

— Знаеш ли нещо за Кали Инс? — попита я Уайтуотър.

Бяха станали рано и закусваха във външната трапезария с някои от ранобудните гости на хотела.

— Не много — призна Джоузи, като обилно мажеше конфитюр от папая върху парче сладкиш. — Знам за животните. Някои видове птици се въдят единствено там, както и пикиникис — вид елени. Много са редки.

Той я погледна недоверчиво. Очевидно не намираше тези й знания за необходими. Ако предния ден Уайтуотър имаше вид на истински син на острова за забавления, сега изглеждаше делови и неприветлив. Беше обут с тежки ботуши и специални панталони с повече от двайсет джоба. Дългите ръкави на ризата му цвят каки бяха навити над лактите и излагаха на показ загорелите му ръце. На якето си имаше още дузина джобове. Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна карта. Разтвори я върху двойната ленена покривка на масата, върху която се мъдреха чанти от швейцарски кристал и английски сребърни прибори.

Джоузи се бе появила на закуска в добро настроение. Беше облечена в пшенично жълти памучни панталони, синьо-зелено поло и високи кожени ботуши.

— Погледни! — той извади писалка от безбройните си джобове и посочи към един остров, който имаше форма на кръгла раковина. — Това е Кали Ченшан. Предполагам, че Лукас е скрил пандата там.

Джоузи отпи от кафето, като чакаше Уайтуотър да й каже къде точно отиват. Погледът, който той и отправи, бе сериозен.

— Кали Инс е своеобразен букет от острови — продължи той. — Островите са били твърде скалисти и неравни, за да бъдат предпочетени, когато капитан Кук ги е открил през осемнайсети век. Тяхната принадлежност е била обект на спор, докато не са станали протекторат на САЩ през 1945 година. Неколцина богаташи и корпорации опитали да спечелят пари от тях, но се провалили. През 1960 година Тихоокеанската хранителна корпорация имаше блестящата идея да разработи плантации за кафе. Те се заеха с Кали Ченшан и най-малкия остров, Рана Пула. Кафето расте без проблеми тук, на Хаваите. Те смятаха, че условията на Кали Инс са още по-добри, и планинският климат няма да окаже лошо влияние на кафеените дървета.

Джоузи постави чашата си върху масата и голямата ръка на Аарон моментално се обви около гънката й китка. Още веднъж тя беше стъписана от усещането за сила и жизненост, които излъчваше той.

— Това кафе — посочи с глава крехката чашка в ръцете й — не е местно. Внасят го. На Кали Инс не успяха да осигурят производството и преработката на промишлени количества кафе. През 1970 година всичко бе поразено от някаква болест. За да бъдат сигурни, че тя няма да се разпространи, изгориха насажденията. Компанията загуби и всички решиха, че легендата за проклятието на местните хора е истина — отпусна ръката й той.

Джоузи още трептеше от неговото докосване. Опита се да покаже, че допирът не й е направил никакво впечатление.

— И какво общо има все пак кафето с пандите?

— Това! — изръмжа през зъби и нарисува три кръга върху картата на острова. — На тези места са трите основни плантации на Ченшан. Полята са изгорени, но голяма част от сградите все още стоят. До номер едно още може да се стигне по пътя. Не мисля, че на твоя приятел Лукас би му харесало. Освен това местността се използва от производителите на корк и тръстика — посочи втория кръг: — Това е второто място. Но е много близо до вулкана Кана Пума, който от време на време изригва. Мястото е високо и изолирано, но е опасно. И там не би отишло приятелчето ти — логиката му беше неопровержима.

— Ти мислиш, че Лукас държи Бетина и пандата тук? В третата плантация? — Джоузи посочи към третия кръг, начертан около местност, наречена Долината Мала Луи.

— Точно така.

Тя стисна устни и се надигна от стола. Захвърли бялата салфетка и каза:

— Тогава да тръгваме!

— Още не — възрази той. — Още не си чула всичко. Изпий си кафето. Хапни нещичко. Забавлявай се сред цивилизацията, докато си тук, защото ти предстои да поживееш като първобитен човек. Тихоокеанската компания създаде тази плантация в една от най-красивите, но най-недостъпни части от острова. Там щеше да бъде мястото им за забавления. На картата е отбелязано като долина, ала по-скоро е един огромен каньон с планини и гори от двете страни. Плантацията е на върха на Ра Кома — Планината на боговете на облаците. Никой не е живял там преди компанията. И оттогава там не живее никой, освен ако не е застрашен от закона. Има само два начина да се стигне дотам. Изригването на вулкана покри пътя, направен от компанията, обаче все още има писта за кацане — в лошо състояние, но по въздух може да се стигне дотам, както съм сигурен, че е направил Лукас. Или може да се отиде пеша. По този начин ще се наложи да отидем ние. Освен ако не искаме да обявим, че пристигаме.

— Аз издържам на ходене. Често съм се катерила по планините с баща ми. И съм в добра форма.

— Това се вижда от пръв поглед — отговори Аарон и за първи път тази сутрин на лицето му се появи усмивка. — Но запомни, не мога да ти позволя да ме бавиш. А и не мога да допусна да изостанеш. Ти си тази, която трябва да поеме грижите за пандата, след като я намерим, разбираш ли? Трябва да вървиш редом с мен. Всичко зависи от това. И не мисля, че ще ти бъде лесно.

— Мога да вървя редом с теб! — отговори тя с вдигната глава.

— Ще видим. Освен това ще трябва точно да изпълняваш всичко, което аз кажа. Ще приемаш заповеди и няма да задаваш въпроси, а ще се подчиняваш. Аз съм нает, за да ти помогна, но трябва и да те опазя жива. Разбрано?

На Джоузи не се хареса заповедният му тон, но кимна:

— Разбрах! — отсече тя. — Слушам, капитане! Ти казваш, аз — изпълнявам.

— Добре — кимна той. — И още нещо. Върху него се базира всичко останало, така че се опитай да го проумееш. Трябва да ми вярваш повече, отколкото вярваш на себе си. Налага се да ми повериш живота си.

— Доверявам ти се — прошепна меко тя.

Известно време той разглеждаше тъмночервените й къдрици, които блестяха ярко под слънчевите лъчи, морскосиния цвят на очите й и луничките върху бледото й лице.

— Добре. Сега, да тръгваме.

Тя се изправи веднага като примерен войник, макар съзнанието й да се бунтуваше. Тя премълча тревожните въпроси: Какво ще стане, ако той греши за мястото, където са скрити? Какво ще стане с Лунното цвете? Със сестра й?

— Вярвай ми! — заповяда й той с поглед, сякаш бе прочел мислите й.

 

 

Три часа по-късно пилотът на малкия самолет, който бяха наели, се приземи върху тясната писта с настилка от чакъл на малкото летище на Кали Ченшан. Уайтуотър и пилотът разтовариха оборудването. Аарон разопакова и нейния багаж, като остави настрани спалния чувал, надуваемия дюшек и възглавницата, а на тяхно място сложи обикновена постелка и собственото си войнишко одеяло. Изсумтя присмехулно при вида на дантеленото й бельо, но й позволи да го задържи. Ограничи другите й принадлежности до една допълнителна риза, чифт джинси, няколко чифта чорапи и старото й кожено яке.

Трябваше да задържи медицинските препарати за Лунното цвете и кутийката с гримовете си. Аарон направи гримаса, но накрая склони.

— Ти ще носиш целия този товар на гърба си, както знаеш — каза той. — На половината от пътя, на височина от хиляда метра в планината, тези гримове ще тежат като тухла.

— Ако стане така, ще ги изхвърля, ала не преди това! — за нейна изненада той не каза нищо повече.

Тя също замълча неодобрително, като видя неговото оборудване. Беше взел мачете и пушка с нарезна цев, поставени в калъф от брезент и кожа. Пушката изнервяше Джоузи. Тя се отвращаваше от наличието й, от самото начало беше решила да върне пандата, без да прибягва до него.

Уайтуотър забеляза нервната й реакция.

— Влизаме в гората, по дяволите! — каза мрачно. — Какво очакваш да направя, ако бъдем нападнати от глиган? Да му предложа курабийки? — той напъха оскъдното оборудване, пушката и малка раница с провизии в багажника на наетия джип и безмълвно посочи на Джоузи да се качва.

— Къде отиваме? — оглеждаше се притеснено тя.

Бреговата линия на Ченшан беше отблъскващо застрашителна, с високи канари, в които прибоят се разбиваше лудо. По-навътре се издигаше първата верига планини, покрити със зеленина, извисени като декори срещу брилянтното небе.

— Към дома на Хорас Коело. Той е хавайски жител, който има малко ранчо в планините. Но по-важното е, че помага на ловни и риболовни експедиции.

— Искаш да кажеш, че оттам ще вземем още оборудване ли? — попита с надежда в гласа, докато джипът потегляше към планините.

Той й отправи един от студените си и насмешливи погледи.

— Според мен и сега имаме достатъчно багаж. Ако бях сам, не бих взел със себе си нищо, освен пушката, въжета и медикаменти. Обаче трябва да ти осигуря луксозна обстановка.

— Луксозна обстановка? — протестира Джоузи, мислейки за двете тънки рула завивки и раницата, която, доколкото знаеше, не съдържаше нищо друго, освен суха овесена каша и протеинови таблетки.

— Ако не отиваме у Хорас Не-знам-кой си за друга екипировка, тогава защо…

— Отиваме у Хорас Коело за коне. Ти умееш да яздиш, нали, госпожице Съвършенство?

— Разбира се — измърмори Джоузи обнадеждена. — Смяташ ли, че можем да яздим до плантацията? Това много би ни помогнало.

— Ще можем да яздим само първите трийсетина километра. Ще вземем и сина на Хорас с нас. Той ще върне конете. След това оставаме сами.

Джоузи погледна отвесната планина, към която се откриваше гледка от пътя. Местността сякаш беше изваяна от някой великан, размесил с огромните си ръце лава, докато се получат тези високи и масивни ръбове. Зеленината покриваше нащърбените върхове като с кадифен плащ.

— Всичко това е доста впечатляващо — неспокойно продума Джоузи като се чудеше как ще превземат стръмнините.

— Впечатлена ли си? — Аарон я погледна присмехулно. — Това е нищо. Почакай да видиш истинската планина.

— Истинската планина? — недоумяваше тя и с натежало сърце гледаше канарите.

Уайтуотър съсредоточено следваше острите завои на тесния път. Тя опита да мисли за милото кръгло лице на Лунното цвете с черните й уши и бандитската маска. И за хиляден път се опита да намери извинение за постъпката на сестра си.

Хорас Коело беше добродушен мъж с красиво кафеникаво лице. Синът му Бърки беше негово копие. Но освен всичките им добри качества двамата Коело притежаваха чудесната черта — да не задават никакви въпроси, макар че с готовност отговаряха на всичко, за което биваха разпитвани. Не, не бяха забелязали съмнителни хора в селцето. На континента беше зима и на Кали Ченшан имаше повечко туристи от обичайното, понякога до десетина на ден, но никой не се бил застоявал. Да, чули шума на самолет в долината Мада Луи, около Ра Кома — Планината на боговете на облаците. Но било обичайно да се чува звук от прелитащи самолети. Да, напоследък вулканът бил кротък, макар че един от кратерите му от време на време изригвал. Но учените казвали, че няма непосредствена опасност. Но не беше ли Кана Пума островът на прастарите божества, мястото, където живееше Пеле, богинята на Хавайския вулкан?

Местните хора живеели далеч от Ра Кома. Неслучайно по тези места не се срещали човешки същества. Те били свързани с пиликиа — това означавало беда, опасност за хората, дръзнали да предизвикат боговете на облаците.

Но Хорас не каза нищо, когато Уайтуотър му съобщи, че Джоузи се е насочила точно в тази посока.

— Тя е орнитолог — излъга Аарон, като посочи с глава към Джоузи. — Иска да наблюдава колибри и гълъби.

— Аха — каза Хорас Коело, задържайки святкащите си очи върху Джоузи. — Мъдро сте избрала водача си. Уайтуотър е кахуна на водачите на експедиции, той е експерт и притежава странна сила. И съвсем не влагам обида в думите си, когато казвам, че е невероятно, защото е наполовина бял.

Лицето на Уайтуотър остана безизразно, ала след малко се усмихна кисело. Отказа поканата да останат на обяд. Искаше незабавно да потеглят. Можеше ли Бърки да ги отведе с конете толкова далеч, докъдето можеха да стигнат? И биха ли се съгласили Доналд и Дениъл, двамата близнаци на Хорас, да върнат джипа обратно?

— Смятай, че сте тръгнали и че джипът е върнат — кимна Хорас. След това предложи да им даде храна.

Конят на Джоузи беше тъмен и дорест скопен, който, шегуваше се Хорас, отлично подхождал на къдриците й. Уайтуотър ловко се метна върху седлото на един кон, който очевидно беше яздил и преди, голям черно-кафяв жребец на име Холо. Бърки Косло пък възседна своя с цвят на слонова кост.

Джоузи следваше двамата мъже. Поеха по тясна пътека, водеща към вътрешността на острова. От време на време мъжете подхвърляха по някоя дума помежду си и не й обръщаха внимание. Тя мълчеше, защото знаеше, че Уайтуотър не желае да чуе нито дума, свързана с причината, която ги беше довела тук, макар и да се отнасяше до такива верни приятели като семейство Коело.

Тя се концентрира върху язденето, докато нейният стабилен кон, Киън, уверено се изкачваше по стръмната пътечка. Времето на Чешпан беше по-хладно, отколкото в Хонолулу и Джоузи беше доволна, че Уайтуотър я беше накарал да си облече памучен пуловер с дълги ръкави върху тюркоазносиньото поло. Растителността в гората беше смесена — борове, палми и папрат. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-често се срещаха бамбукови горички. Скоро орхидеите отстъпиха място на странните тъмночервени цветя с топчести цветове на дървото омая лехуа. Шубраци се виждаха по-рядко, а техните дантелени листа в кораловочервен цвят бяха по-дребни.

Въздухът ставаше по-хладен и влажен, пътеката — все по-тясна и неравна. На Джоузи често й се налагаше да се навежда, за да намери зад врата на коня убежище от надвисналите клони.

Уайтуотър и Бърки бяха престанали да разговарят, заети със сериозната задача да проправят път през обраслата пътека. Аарон бе предоставил на Бърки да върви напред и да отстранява досадната растителност със своето мачете. Уайтуотър не беше казал нито дума на Джоузи, но от време на време я оглеждаше през рамо.

Прилича на Индиана Джоунс, мислеше си Джоузи насмешливо, докато разтъркваше драскотината, оставена от неприятната ласка на един клон охая лехуа. Аарон изглеждаше така, сякаш всяка минута му доставя приятно забавление. А от нея очакваше да се предаде всеки момент. Беше гладна, стомахът й къркореше, а хълбоците й бяха болезнено натъртени от седлото. Но не желаеше да достави удоволствие на Уайтуотър, като започне да се оплаква.

Макар че високите дървета скриваха небето, Джоузи беше сигурна, че слънцето е започнало да залязва, когато най-сетне слязоха от конете. Пътеката пред тях се очертаваше стръмна, почти вертикална. Бе толкова тясна, че повече приличаше на пътека, по която минават само диви животни.

Цялата схваната, Джоузи скочи от гърба на търпеливия Кион и го почеса приятелски зад ушите. Уайтуотър й помогна, въпреки нейната съпротива и откачи рулото със спалните завивки на раменете й. Той ги завърза по някакъв особен начин, очевидно изобретен от него.

Сбогуваха се с Бърки. Той се усмихна в отговор, ала Джоузи ясно съзря тревогата, стаена в тъмните му очи. Едва ли бе повярвал на плоската лъжа на Уайтуотър, че тя е орнитолог.

Докато Бърки се отдалечаваше през сгъстяващите се сенки, сърцето на Джоузи се сви в лошо предчувствие. Мъжът и трите коня изчезнаха бързо сред растителността. Последното нещо, което зърна, бе размаханата червеникава опашка на Кион.

Тя и Уайтуотър останаха сами в долината Мала Луи. Отнякъде се дочу изсвирване на птицата кики, друга й отговори. Съдбовният звук, почти комичното „туити-пю-ит“, й напомни за изгубената панда и за своенравната Бетина. Само преди два дни по същото време тя караше колата си към къщи през снежната виелица в Чикаго. А сега стоеше сама до извисяващия се над нея Аарон Уайтуотър сред полутропическата джунгла. Въздъхна и изправи рамене под тежестта на спалните завивки.

— И сега какво? — погледна го тя. Умираше от глад и я боляха всички мускули.

— Сега поемаме нагоре — посочи той към ужасната пътека.

Главата й се замая. Би паднала на колене от благодарност, ако бе казал: „Ще хапнем и ще подремнем малко. И — една изненада! Все пак взех надуваемия ти дюшек“.

— Нагоре, значи — повтори тя, като опитваше да не издава чувствата си.

Уайтуотър поведе и я предупреди през рамо:

— Никога не разчитай на ръцете си като опора. В подобни ситуации трябва да си сигурна, че имаш здрава опора за краката си.

— Естествено — презрително измърмори Джоузи, но точно в този миг лианата, за която се беше хванала, се скъса и тя за малко не се търкулна назад. Уайтуотър мигновено я хвана и като перце я пусна на същото място.

— Гледай ме къде стъпвам — нареди кратко той и отново се закатери.

Джоузи едва устоя на желанието си да направи гримаса зад гърба му и се съсредоточи в стъпките му. Опита се да ги следва точно, но не успя, защото неговите крака бяха много по-дълги от нейните. Често му се налагаше да се обръща назад, да протяга ръка и да я изтегля до следващото устойчиво място. Всеки път при допира на ръката му Джоузи имаше усещането, че я пронизва гореща стрела, чийто връх излъчваше енергия, която зареждаше със сила тялото й.

— Докъде трябва да стигнем? — попита задъхано тя.

— Ще повървим още около половин час, най-много четиридесет и пет минути — каза той рязко. — Докато е светло. Искам да стигнем до един водопад, който се намира по-нагоре. Имаме нужда от вода.

Изкачваха се по изключително трудна част от пътя и той я придържаше постоянно, докато си пробиваше път нагоре по склона. Джоузи се опита да не мисли колко далеч са стигнали и колко твърда и топла бе ръката на Аарон.

— Как ще успее Бърки да се прибере в ранчото, преди да се е стъмнило? — бе останала без дъх.

— Няма да успее. Ще спи край пътя и ще се прибере утре сутринта — Аарон се обърна и я повдигна над себе си. Ръцете му почти обгръщаха кръста й. — Постави крак на онзи камък — нареди й. — И си пази силите. Изкачваме се. Защо настояваш да разговаряш, момиче?

Джоузи се подчини, доволна, че ръцете му я пуснаха и самият той продължи да се движи напред. Сърцето й биеше лудо. Бе останала без дъх. Опита да се съсредоточи върху катеренето и да не мисли за мъжа до нея. Движеше се механично, повтаряйки си, че всяка трудна крачка я приближава до невинната хубава панда и до виновницата Бетина.

Щом мракът започна да се спуска над гората, Уайтуотър милостиво спря. Дори и в сумрака се виждаха високите кристални каскади на водопада. Високи и великолепни, водите падаха и се разбиваха на пяна в малко езеро, което даваше начало на ручей.

— Ще спрем тук — обяви Аарон, като оглеждаше сечището с ястребов поглед.

Джоузи си отдъхна с благодарност, но само за миг, защото още веднъж трябваше да издържи допира на опитните му ръце, които развързваха спалните завивки от гърба й. Тя се отпусна на един камък и разтри раменете си.

Без да пророни дума, Уайтуотър отвърза и собствените си спални завивки и свали раницата. Движеше се тихо из шубраците и събра огромна камара папрат, която разпръсна на покрито с мъх място, близо до езерото. Разгъна постелката, така че да покрие папратта. Джоузи си даде сметка, че или трябваше да спи до него върху меката папрат, или да легне върху каменистата земя. Обичаше природата, обаче нямаше никакво желание да се провира из екзотичните храсталаци и да събира папрат в тъмнината.

Тя също разгъна постелката си и по нареждане на Уайтуотър събра на купчина всичките си дрехи и принадлежности върху клона на едно дърво, за да ги предпази от росата. Разви одеялото си достатъчно близо до неговото, за да може да легне върху папратта, но и достатъчно далеч, за да не го докосва.

— Ще запаля огън — каза спокойно Уайтуотър. — Но не много голям и не за през цялата нощ. Колкото да сварим кафе.

Джоузи само кимна. Бе се заслушала в неспирното плискане на водопада и се чудеше дали ще успее да заспи. Загледа се как Аарон събира сухи клони и кладе огън.

С облекчение тя изпи чашата кафе, която й подаде. Разделиха си храната, която Хорас беше настоял да вземат. Имаше сушено говеждо, бананови кифли, манго и някаква пушена риба, оваляна в люспи от кокосов орех.

— Това — заяви Уайтуотър — бе наистина твоето последно докосване до лукса. Оттук нататък ще бъдем заобиколени само от суровата природа.

Той загаси огъня като с магия. Просто направи нещо и той изчезна. Обгърна ги пълна тъмнина. Уайтуотър се движеше из мрака, но Джоузи не можеше да го види. Перестите дъждовни облаци бяха закрили малкото звезди. Сега, след като се беше нахранила, Джоузи отново се отдаде на безпокойството. Помоли се за пандата и Бетина. Чу как Аарон се вмъква предпазливо между завивките си. Тя се загърна с одеялото и обхвана коленете си с ръце. През целия ден не беше обелила и дума за страховете си, обаче повече не можеше да издържа.

— Аарон… — предпазливо го нарече с малкото му име с надеждата, че така думите й биха прозвучали по-приятелски.

— Наричай ме Уайтуотър — поправи я той незлобливо. — Така предпочитам. Традиция. Името на предците ми и прочее.

— Добре — отговори тя, макар че търпението й започваше да се изчерпва. — Уайтуотър, част от пътя изминахме яздейки, а другата — катерейки се право нагоре. Имам чувството, че утре ни предстои много повече изкачване — тя замълча в очакване на неговия отговор.

— Точно така — отговори той лаконично. — Ще изкачваме. След това ще се спускаме. Пак ще се катерим още малко. Но ти се справяш успешно.

— Добре — измърмори Джоузи през зъби. — И когато най-после стигнем до Ра Ра или каквото бе…

— Ра Кома — вметна лениво Аарон. — Планината на Боговете на облаците. Поетично. Мястото, където са се родили боговете Кали Инс.

— Ще стигнем до върха на Ра Кома — продължаваше тя — и представи си, че намерим Лунното цвете точно там, където предполагаш, и дори успеем да я вземем без проблеми… — тя млъкна, а въпросът й остана неизречен.

— Добре. И какво?

— Добре! — каза Джоузи саркастично. — Как ще я върнем обратно? Ето какво. Или смяташ да носиш бременна панда на мъжествените си рамене и да се спускаш по планината в продължение на три дни? Защото, ако това е твоят план, аз не се наемам да участвам.

— Звучи нелепо — отбеляза той спокойно. — Помисли малко.

— Мислила съм. Затова попитах.

— Ще я отведем по същия начин, по който Лукас я е завел — със самолета му! — в гласа на Уайтуотър звучеше досада.

— А какво ще стане, ако не е там? — настояваше Джоузи изнервено. — Не можем да бъдем сигурни, нали? Имах предвид, че ако това е пътят, който води до Ра Кома, тогава как сестра ми и Лукас са стигнали до селцето, откъдето Бетина ми телефонира? Възможно е да не сме на прав път.

Явно Джоузи поставяше на изпитание търпението на Уайтуотър.

— Те са отишли до селцето по същия начин, по който са отишли в планината — натърти той търпеливо. — Със самолет, спомняш си, нали? Вече ти казах — трябва да ми се доверяваш. Длъжен съм да обмислям нещата и от гледната точка на Лукас. Така че трябва да подражавам на изкривеното му мислене, макар и да не ми харесва особено. Но това е част от занаята ми. Утре сутринта ще продължа да си върша работата, така че бъди любезна да млъкнеш и да заспиш. Вече знам защо сиуксите са изчезнали. Твоят народ е изпратил червенокоски и те са говорили, говорили, докато са ги уморили.

— Много смешно — каза Джоузи.

Той не я удостои с отговор. Скоро равномерното му дишане й показа, че е заспал дълбоко. Тя се загърна като пашкул в одеялото, ала колкото и усърдно да се увиваше в него й беше студено. Затрепери от студ, а зъбите й затракаха. Движенията й разбудиха Уайтуотър.

Тя замръзна неподвижно, като се опитваше дори да не потръпва от студа, но той въздъхна дълбоко:

— Зъбите ти — рече обвинително — тракат като маракаси. Или като кастанети. Ела тук. Ще те завия с моето одеяло.

— Не — едва продума Джоузи, — не искам.

— Искаш, и още как! — дългата му ръка я придърпа към голите му гърди. Той се протегна, за да вземе и нейното одеяло и да подреди отново завивките около тях. Внезапно спря. Джоузи почувства погледа му в студената прозрачна влага.

— Ти си облечена! — учуди се той тихо.

— Естествено. Щях да замръзна, ако не бях облечена.

— Ти наистина си измръзнала, и то точно защото си облечена — измърмори Уайтуотър. — Дрехите задържат влагата. Съблечи се и легни тук.

— Не — възпротиви се Джоузи, но не посмя да се отдалечи от топлината на тялото му.

— Нищо повече няма да направя за теб — заплаши я той. — Казах ти, прави каквото ти нареждам, и не задавай въпроси. Оцеляването ти зависи от мен. Сега си сваляй дрехите, преди да си хванала пневмония, или аз ще те съблека! — в гласа му прозвуча властност.

— Добре — смири се Джоузи и свали дрехите си.

— Тук — настояваше той, като взе дрехите й.

Тя трепереше в нощния студ. След миг той се озова отново до нея и уви двете одеяла около телата им. Джоузи усети, че и той е чисто гол, но топлината от тялото му проникваше в нейното. Беше се оказал прав. Гола се чувстваше много по-затоплена, отколкото когато беше облечена. Уайтуотър намести тялото си по-плътно до нейното. Ръката му беше под главата й.

— Сега — заповяда той с пресипнал глас — заспивай, чу ли? — ръката му остана върху голия й кръст.

Най-после стоплена, Джоузи се сгуши в него и очите й се затвориха. Той я притисна още по-силно до себе си.

— Какво ли не му се налага на човек да направи в името на пандите — прошепна той в ухото й. — Лека нощ, Джоузи.

— Лека нощ, Уайтуотър! — тя блажено въздъхна, твърде уморена, за да се чувства смутена от голотата им. Заспа мигновено.

Уайтуотър целуна нежно жената до себе си по врата. Мекотата на кожата й бе като коприна. Той въздъхна и също заспа.