Бетани Кембъл
Лунно цвете (2)

Втора глава

— И аз имам нужда от теб, миличка — каза Уайтуотър. — Кой е на телефона?

— Аарон Уайтуотър? — гласът й все още трепереше. — Джоузи Талбът е. Аз… Необходим си ми. Страшно много!

— Джоузи Талбът — замисли се той като че ли името нищо не му говореше. — Джоузи Талбът, момичето от Нова Зеландия? Слушай, скъпа, мисля, че ти казах…

— Джоузи Талбът от Чикаго! — Джоузи почти ридаеше. — Имахме дискусия. По телевизията, миналия февруари.

— Да — каза той след кратко мълчание. — Когато аз победих. Какво мога да направя за теб? Ти си русата, нали?

— Ти не ме победи — отговори тя дръзко. Беше я победил, но все още не искаше да си го признае. — Освен това аз съм червенокоса. Имам нужда от помощта ти. Работата е поверителна. Въпрос на живот и смърт! — стори й се, че го чу как сподави прозявката си, но не обърна внимание и продължи нататък: — Познаваш ли островите Кали Инс?

— Повече от добре — произнесе бавно той. — Там не е място за забавление. Няма нищо друго, освен гори, планини и водопади. Какво има? Искаш да ме поканиш на къмпинг там, така ли? — в гласа му прозвуча присмех.

— Не — отговори му по същия начин. — Слушай, възможно ли е с малък самолет да се прелетим от Калифорния до Кали Инс?

— Да, възможно е. Двумоторен самолет, снабден с повече гориво би могъл да го направи. Или някой от самолетите, използвани по време на Втората световна война. Някои ги колекционират. С тях би било много лесно.

— А кацането? — настояваше Джоузи. — Има ли писта на някой от островите?

— На най-големия остров има писта. Там би могъл да кацне двумоторен самолет, но стар модел, като ДС-3 би могъл да кацне и на пасище. За какво е всичко това? Вече е вечер и аз имам планове.

— Исках да знам — отговори Джоузи, като се опитваше да преодолее паниката в гласа си. — Моля те, помогни ми!

— Харесва ми, когато казваш „моля те“! — засмя се той с добродушно високомерие. — Обзалагам се, че това е дума, която не обичаш да употребяваш, когато разговаряш с мен. Кажи я пак.

— Моля те! — тя се боеше да не прекъсне разговора. — Ако си отишъл на един от островите и си искал да се скриеш, така че да не могат да те открият, кой би избрал?

— А, още въпроси — каза той недоволно. — Слушай долу в бара ме чака питие и една брюнетка.

— Моля те, Уайтуотър!

— Добре, добре. Ако наистина знаех защо направо бих отишъл на Кали Юшин — Планинската вещица. Той е най-недостъпен. Доста неравен и много стръмен.

— А ако не знаеше какво правиш? — настояваше Джоузи. — Ако смяташе, че си много способен, макар в действителност да не си, а си само неуравновесен, кой би избрал?

— Госпожице — промърмори той, — питате ме странни неща. А тук е прекрасна нощ. Дърветата са натежали от орхидеи. На небето блести луна. Прибоят се плиска по брега. А вие искате да отговарям на налудничави въпроси?

— Да — отговори тя смирено. — Моля те, Уайтуотър.

— Добре — въздъхна той. — Ако смятах, че съм способен, но не съм чак толкова, колкото смятам, че съм, и дума не може да става — бих отишъл на Кали Чепшап — Каменния проход. Той е по-голям, не толкова див и има малко селце.

„Селцето!“ — трепна Джоузи.

— Има ли телефонна връзка с Континента?

— Да. Какво още би искала да знаеш? Дали доставят пици по поръчка? Дали има симфоничен оркестър? Винарна?

— Уайтуотър, колко би искал да ти платя, за да ме заведеш на Кали Ченшан? Искам да ме заведеш там. Колкото е възможно по-скоро! — настъпи тишина. Само отнякъде долиташе подрънкване на китара. — Уайтуотър! — дали не бе захвърлил слушалката, за да отиде при питието си и брюнетката?

— Защо искаш да те заведа в Ченшан? — запита той с дрезгавия си глас. — Само не ми казвай, че искаш да отидеш на лов.

— Не… Не съвсем. Нещо подобно. Приблизително. Има нещо, което трябва да намеря. Не мога да разговарям за това по телефона. Искам незабавно да тръгна. Ако пристигна в Хонолулу утре, можеш ли да ме заведеш?

— Зает съм. Обещал съм да помогна на едно момче, което пише статия за зимния риболов на островите. Ще ходим на лов за риба меч. Какво по-добро можеш да ми предложиш?

— Слушай, казах ти, че става дума за нещо изключително — въпросът е на живот и смърт!

— Да, но съм длъжен да отида, а и обичам да ловя риба.

— Ще ти платя каквото поискаш! Разбираш ли? Ще ти прехвърля цялата си налична банкова сметка, колата, телевизора, перлите на мама, всичко — само ме заведи на Кали Ченшан и ми помогни да намеря това, което търся!

— Да видим дали съм разбрал както трябва. Ти каза на няколко пъти, че ще ми дадеш всичко, което поискам, ако ти помогна? Така ли е?

— Така е — потвърди тя през зъби. Не й харесваше тонът му. Беше твърде провокиращ. Но сестра й и Лунното цвете бяха в опасност. — Кажи какво.

— Какво ще кажеш за Южна Дакота? — попита я саркастично. — Доколкото си спомням, твоите сънародници са я отнели от моите, а моят народ е бил изключително привързан към нея. Както и към Северна Дакота, Небраска и Уайоминг.

— Всичко в границите на възможното, Уайтуотър! Ще ти дам всичко, което имам. Не се шегувам!

— Не смятам, че притежаваш нещо, което аз искам да имам.

— Моля те, Уайтуотър! — повтори тя за стотен път.

— Добре — съгласи се той най-после. — Може би. Но кажи ми и останалото. Ти го знаеш. Това, с което започна.

— Моля те, Уайтуотър! — усети думите си като пепел в устата. — Имам нужда от теб.

— Харесва ми — рече той.

Все пак обеща да я чака на следващия ден. Тя окачи слушалката, изтощена и странно развеселена. Погледна часовника си. Беше четири и половина сутринта. Телефонира на летище О’Хеър.

— Идвам, Лунно цвете — произнесе високо.

Бетина, ще ми платиш за това, все едно по какъв начин. Междувременно се грижи за моята панда! Каквото и да правиш, грижи се за нея!

 

 

Сякаш някой беше направил магия, защото снегът спря точно за толкова, колкото беше необходимо, за да излети самолетът на Джоузи от Чикаго и да се издигне над сивите облаци. По време на полета тя поспа колкото можа, съсипана от дългата седмица на непрестанен стрес и пълната с вълнения нощ.

Когато самолетът започна да се спуска, тя се събуди с натежало от съмнения сърце. Небето беше синьо, а под него и морето изглеждаше почти синьо. Земята бе покрита с буйна зеленина, а слънцето блестеше толкова силно, че й причиняваше болка.

Тя отвори кутийката с гримовете си. Тъмночервените й къдрици изглеждаха по-разчорлени от когато и да било. Подръпна ги няколко пъти, за да ги подреди по-красиво, но напразно. Лицето й беше призрачно бледо. Подходящо за случая, помисли тя иронично.

Предишната Джоузи Талбът вече не съществуваше. Животът й беше свършил. Бе се появила тази бледа млада жена с разтревожени синьо-зелени очи и план за действие, за който въобще не й се искаше да мисли. Знаеше, че постъпката й е безразсъдна, дори дръзка, ала нямаше избор.

Замаяна, тя си сложи наслуки малко червило, след това напудри луничките на носа си. Издърпа надолу блузата си и смачканото по време на пътуването сако. Забеляза, че беше облечена в същия тюркоазносин костюм, който носеше и в деня, в които за първи път срещна Уайтуотър.

Уайтуотър. Още нещо, за което трябваше да се замисли сериозно. Не знаеше в какво се набърква, обвързвайки се с него. Но знаеше със сигурност, че ако на света съществува човек, който може да й помогне да намери и да спаси Лунното цвете, това беше той. Защо ли вярваше така непоклатимо в него?

Тя слезе от самолета и огледа летището. Освен новопристигналите туристи, всички останали бяха загорели от слънцето, отпочинали и весели. Свободната хавайска мода царуваше в облеклото. Някои носеха венчета от цветя.

Джоузи бе телефонирала повторно в хотела на Уайтуотър, за да остави съобщение за часа на пристигането на самолета си, обаче не беше сигурна дали той ще си даде труд да я посрещне. Нищо, сама щеше да си вземе багажа, щеше да наеме кола и да намери евтин хотел. След това можеше да остави за него друго съобщение.

Тръгна, като следваше стрелките, които показваха пътя към залата, в която се получаваше багажа. Току-що беше подминала един продавач на венчета и орхидеи, когато усети как една силна ръка я хвана за лакътя и леко я обърна. Срещна тъмнокафявите очи на Аарон Уайтуотър. Високите му скули бяха толкова красиви и екзотични, както ги помнеше от преди. Устните му пак издаваха увереност и непочтителност. Кичур тъмнокафява коса беше паднал върху едната му вежда. Усмихваше се безгрижно с познатата обезоръжаваща, но и опасна усмивка.

— Алоа! — каза той със самодоволна усмивка и постави на главата й нежно венче от орхидеи. След това, още преди да се е окопитила от срещата, той взе лицето й между дланите си, повдигна го към своето, наведе устни и я целуна.

Усещаше ръцете му, топли и трептящи, върху бледите си страни. Тялото му излъчваше огромна енергия. Макар че в самолета се бе почувствала като призрак, сега изведнъж се бе върнала в топлия и трептящ живот.

Устните му задържаха властно нейните, лекото им движение предизвика ново усещане. „Продължавай — помисли си тя, леко зашеметена. — Целуни ме, Уайтуотър! Всичко е наред, защото ще спасиш Лунното цвете. Ще спасиш всичко и всички!“

Но докато обмисляше дали да коментира арогантната му целувка, той се отдели от нея.

— Извини ме за това. Просто местен обичай. Добре дошла на Островите или както е в твоя случай, на първия от тях! — той се протегна и пое износената й чанта.

— Осигурих ти стая в моя хотел. Да взимаме багажа и да вървим. Ще можеш да съблечеш този топъл костюм и да пийнеш студен джин фис.

— Звучи добре — усмихна се Джоузи лекичко. Усещаше слабия аромат на венеца и чувстваше слънчевата топлина на Хаваите, макар че все още бяха в сградата на летището.

Аарон Уайтуотър бе облечен със смачкани къси панталони цвят каки и хавайска риза с цвят на слонова кост. Тя стоеше до него смълчана, докато чакаха да получат багажа. Още от предната година тя не беше особено благоразположена към него. Караше я да се чувства странно. Не само заради факта, че успя да направи онова, което много малко мъже по света биха могли да постигнат: накара я да се почувства защитена. В същото време изглеждаше, че самият той я застрашава по някакъв първичен начин. Не беше наясно що за човек е всъщност. Не знаеше как щеше да му обясни бъркотията с Бетина, пандата и Лукас. Стоеше сковано, стиснала здраво дамската си чанта и с всяка минута ставаше все по-смутена.

Той се наведе и доближи устни до ухото й толкова, че топлината на лицето му опари кожата й:

— Искаш ли да ми кажеш в каква беда си попадала? Или по-късно? Докато пийваме нещо.

Изтощението и замайването й изчезнаха и тя застана нащрек. Вгледа се в него неспокойно и загрижено.

— Изобщо не съм споменавала, че съм в беда! — гласът й звучеше леко задавено.

— Ти си в беда! — той я прегърна и я погледна хладно. — Голяма беда. „Васичу“, както казваше дядо ми.

— Откъде си толкова сигурен? — опита се да спре треперенето на брадичката си.

— Използвах голямата мощ, която притежавам — отвърна той мистериозно. — Логиката. Знам, че си изпаднала в голяма беда. Какво друго би те принудило да ми кажеш, че имаш нужда от мен? Нищо друго, нали?

— Да — съгласи се Джоузи, защото в крайна сметка това беше истината.

— Аха — промърмори Аарон повече на себе си, — започва да става интересно!

 

 

— И така, ти си позволила някому да отмъкне пандата — заключи той иронично. — Е, добре, това е голямата беда.

Бяха седнали около една стъклена маса във вътрешния двор на хотела. Вечерта се спускаше бързо и планината се губеше в неясни очертания. Вълните се плискаха по брега на дълги сини и бели къдрави ивици. Внезапно долетяха гълъби и закълваха по керемидите над вътрешния двор, търсейки трошици. Вятърът леко полюляваше малките орхидеи, висящи над масата.

Джоузи го изгледа над ръба на чашата си ядосано:

— Никому не съм позволявала да я отмъкне — заяви тя натъртено. — Престъплението е извършено посред нощ. Ако знаех какво става, бих рискувала живота си, за да го предотвратя!

Той й хвърли толкова проницателен поглед, че успя да пробие всичките й защитни прегради, и сякаш попадна в тайния център на душата й.

— Това е доста силно казано — забеляза той с дрезгав глас. — Толкова много ли държиш на животното?

— Да! — отвърна страстно Джоузи. — Държа на него! И съм ужасно благодарна, че не взеха и Нан Ву.

— Две животни вероятно са повече, отколкото са могли да носят — спокойно отбеляза Аарон. — И затова ли се тревожиш толкова? За тези твои същества?

— Те не са само мои. Те принадлежат на зоологическата градина. И в този смисъл принадлежат на всички, на целия свят. Затова съм толкова загрижена за Лунното цвете и за всички „същества“ като нея, които са застрашени, и трябва да бъдат спасени.

— Високонравствена малка защитничка, нали? Еталон за благородство. Самоотвержен спасител. Бих ти препоръчал да носиш броня, само че тя би скривала хубавото ти източено тяло. Но това не би те притеснявало, нали? Високонравствените жени като че ли забравят, че имат тела.

— Имам много по-важни неща, за които да мисля! А и през ум не ми е минавало, че има нещо лошо в това да бъдеш високонравствен, или да искаш да закриляш животните — вместо да ги преследваш, както правиш ти!

— Спокойно — предупреди я меко. — Ти имаше нужда от мен, спомняш ли си?

— Да — призна тя неохотно. — Имам нужда от теб.

— Любов моя — отговори той с насмешлива тържественост, — имаш нужда от мен по начин, който още не осъзнаваш.

Смутена и объркана, Джоузи затвори очи. През умореното й тяло премина вълна от странна топлина, която нямаше нищо общо с повея на вечерния бриз.

— Ще ми помогнеш ли или не, Уайтуотър?

— Ще ти помогна — каза той — заради пандата. Ловците са най-големите защитници на животите, както знаеш. И заради сестра ти също. Започвам да разбирам как се е забъркала в тази каша, ти си твърде упорита. Света Джоузефин! А предполагам, че се тревожиш много повече за пандата, отколкото за момичето.

— Първо — каза тя със заплашителен тон, — не ме наричай Джоузефин. Мразя това име! Второ, не се опитвай да подмяташ, че не съм загрижена за сестра си. Уплашена съм до смърт за нея!

— Добре, Джоузи — каза той не съвсем убедено. — Не се тормози. Ако тя се съгласи да ни сътрудничи, ще успеем да върнем пандата. Ще направи изявление пред щатските власти и най-вероятно ще се отърве с плясване през ръцете.

Джоузи намери думите му за успокояващи, макар да не допускаше, че ще стане точно така.

— Ти да не си дипломиран юрист?

— Не — отвърна й той хладно. — Брат ми е дипломиран юрист. Аз разчитам на здравия разум. А здравият разум ми казва, че се налага да действаме бързо. Не разполагаме с много време, за да ги открием. Кали Ченшан е голям остров и целият е с неравен планински терен. Красив, но суров. Здравият смисъл ми казва още, че е време да те сложа да си легнеш. Забележи, че казах да те сложа да си легнеш, а не — да си легнем, така че можеш да си отдъхнеш. Засега. Нужна ти е почивка. Защото това, което се каниш да предприемеш, в много отношения е почти неизпълнимо.

Джоузи допи питието си и се вгледа през сребристата лунна тъмнина към Аарон. Положението й беше доста усложнено, така че съвсем не й беше до сексуалните му намеци. Той поставяше на изпитание издръжливостта на нервите й, за да я накара да моли за милост.

— Неизпълнимо? — горчиво попита тя. — Благодаря за успокоението.

— Някъде из планините са пандата и две объркани деца. Необходимо е не само да ги открием, а и да вземем сестра ти и животното и да ги върнем обратно. Преди Лукас да извърши нещо необмислено. А той прилича на неуравновесен човек като самия Кали Ченшан — вулкан! Но ти поне имаш известно предимство.

— Имам предимство? — съмнение прозвуча в гласа на Джоузи.

— Само едно, Джоузи — повдигна той очи към нея. — Мен. Не го забравяй!

— Съмнявам се — Джоузи стана и взе дамската си чанта, — че би ми позволил да го забравя дори и за минута. И какво ще поискаш да ти платя за предимството да ползвам твоите познания?

Той се изправи с целия си застрашителен ръст. Постави показалеца си под брадичката й и приближи лице до нейното.

— Не съм решил още, но те предупреждавам, че не съм от евтините. Струвам толкова, колкото можеш да ми дадеш.

Джоузи отново почувства огромната мощ и енергия на високото му тяло. От него се излъчваше необикновена жизненост. Тя си пое рязко дъх. Неговият палец се движеше по извивката на брадичката й.

— Предполагам, че нямам избор, нали? — попита по-безгрижно, отколкото се чувстваше в действителност.

— Не — усмихна й се той със задоволство. — Нямаш.

Нощният вятър разбъркваше падащите й в безпорядък къдрици. Лицето на Аарон беше скрито в играещите сенки и тя по-скоро почувства, отколкото видя усмивката му. Тя се изправи със съзнанието, че нежното му докосване беше и обещание, и предупреждение. Той отдръпна ръката си и кимна към хотела.

— Върви в леглото, Джоузи — нареди с характерния си дрезгав глас и тръгна с нея. — Откъде си сигурна — предизвикателно я попита, докато вървяха към асансьорите, — че никой не е подслушвал снощния ни телефонен разговор? Това не те ли притеснява? — натисна бутона и вратата на асансьора се отвори. Джоузи влезе, а Уайтуотър остана отвън.

— Ако знаеха, щяха да ме спрат.

— Имаш невероятна възможност! — устните му леко се извиха.

— Може би не се страхувам да се възползвам от всяка възможност — отговори Джоузи и отметна назад глава. Натисна бутона, за да затвори вратата.

— Вероятно ще се уплашиш — продължи да се усмихва Аарон, докато вратата се хлъзгаше.

— Знам — отговори тя сдържано. Беше благодарна, че вратата скри присмехулната му физиономия.

Отново бе усетила предупреждението в гласа му!