Бетани Кембъл
Лунно цвете (10)

Десета глава

Джоузи се върна в стаята си. Телефонира на Люис Хонго, който неохотно призна, че не знае къде се намира Уайтуотър. Притиснат от въпросите й, той съобщи, че ФБР било много недоволно от него, защото самоволно е предприел изпълнението на някои задачи. Измъчван от безмилостния разпит на Джоузи, господин Хонго поясни, че Аарон е платил сметката за хотела, таксите за адвокатите…

Джоузи, все още по хавлия, изтръпнала от студ до мозъка на костите си, седеше върху огромното легло, безпомощна и изтощена. Включи телевизора и проследи новините за последното изригване на Кана Пума. Предаваха ги като извънреден репортаж в ранния следобед. Видя пламъците, които се извисяваха към небето. Завеса от пепел покриваше хеликоптера на телевизионния екип. Потокът от лава се движеше полека и би могъл да разруши бреговата линия на острова. Част от него вече беше превърната в пепелище. Островът се смали в далечината, обхванат от огъня…

Излъчиха и интервю с евакуираните жители на пострадалия остров. Свита на леглото, Джоузи изгуби всякаква надежда, докато репортерите разговаряха с двамата Коело Хорас и Бърки. Хорас заяви, че възнамерява да се върне в ранчото си, когато всичко свърши.

— Свикнал съм да живея тук, макар вулканът да избухва от време на време — обясни той с възхитително достойнство. — Там, така или иначе, е моят дом. Ще възстановя всичко.

Бърки Коело не беше толкова спокоен.

— Не знам — поклати колебливо глава в отговор на въпроса на репортера. — Може би за мен е дошло време да се преместя. Човек не може да се бори цял живот с вулкана. Кой би могъл да каже колко ще продължи? Може би години.

— Вие сте сред последните хора, напуснали острова — каза журналистът на Бърки.

— Ние бяхме последните, които напуснаха по въздуха — заяви Бърки. — Наложи се да почистим пепелта от крилата, за да можем да излетим. Сега там е толкова лошо, че не знам дали някой би бил в състояние да напусне острова.

— Има ли още хора на острова? — разпитваше журналистът.

— Да — потвърди Бърки с нежелание, сякаш думите го пареха. — За един мъж съм сигурен — ловец, който навлезе във вътрешността преди пет дни. Самолетът му още стоеше на пистата, когато заминавахме. Бавно потъваше под пепелта. Беше почти затрупан.

„Затрупан“, мислеше си Джоузи с болезненото усещане за безнадеждност. Ловец. Преди пет дни. Уайтуотър. Някъде из онзи потънал в пепел, пламтящ ад. И защо? Заради Лукас Панпаксис, който предизвика целия този кошмар.

Тя изключи телевизора. Седеше на леглото и си спомняше за миговете, прекарани в прегръдките на Уайтуотър в рая на Кали Ченшан. У нея още бе живо усещането за допира на ръцете му, който я изпълваше с желание и възторг… Сега раят беше в пламъци и Аарон бе там. Може би завинаги. Изхлипа, закрила лице в ръцете си. Не беше плакала така от детството си.

Бе потънала в скръбта си и едва чу лекото почукване на вратата. Стана и отвори.

— Какво има? — запита нелюбезно, за да отпрати натрапника. След това видя сините очи на Дейвид Уайтуотър.

— Току-що гледах репортажа от острова — мрачно я уведоми той. — Помислих, че ще искате да узнаете. Звучи като…

— Знам като какво звучи! — извика Джоузи и отново избухна в плач. — Звучи така, като че ли е мъртъв. Не може да е мъртъв! Не е възможно!

— Вие… Вие наистина ли се безпокоите за него? — Дейвид беше вцепенен от уплаха.

— Обичам го! — Джоузи избърса очите си. — Защо иначе бих се чувствала толкова засегната, ако не го обичах? Той ме излъга, предаде ме, дори ме арестува, да, така е! Бог да ми е на помощ! Обичам го!

Дейвид изглеждаше тъжен и несигурен. Очите му излъчваха явна симпатия. Пристъпи в стаята и затвори вратата. Прегърна я през рамо, за да й помогне да преодолее поне малко ужасното треперене, което я разтърсваше.

— Може би е по-добре да чакахме заедно — каза с приглушен глас. — Не мисля, че на Аарон би му харесало да ви оставя сама. Ще стоя с вас, ако искате, разбира се.

— Искам! — Джоузи отново зарови лице в шепите си. — Моля те, остани!

 

 

До полунощ двамата бодърстваха заедно. Дейвид остави съобщение телефонните разговори за него да бъдат прехвърляни в стаята на Джоузи. Накара я да съблече мокрия бански костюм и влажната хавлия, да вземе душ и да облече чисти дрехи. Поръча храна в стаята и я принуди да изяде няколко хапки. Той се поддържаше само с кафе и цигари.

— Отказах цигарите преди няколко години — Дейвид оглеждаше една цигара, преди да я запали. — Но за индианците тютюнът е нещо святото и се използва като приношение. Не знам. Може би част от мен все още вярва в магии. Ако аз вдишвам огън на Аарон ще му се размине… — той запали цигарата.

— Изхвърлих цветята му… — Джоузи седеше на леглото и нервно мачкаше покривката. — Постъпих ужасно глупаво, ала просто бях побесняла от яд. И наранена. А не биваше да си го изкарвам на орхидеите. Това бяха най-прекрасните цветя, които съм виждала!

— Доста ти се е събрало, Джоузи. Не се обвинявай. Напразно се нахвърлих срещу теб. И двамата реагирахме остро, просто защото се тревожим за Аарон. А щом и двамата мислим за него, можем да бъдем приятели.

— Да — съгласи се тя. — Можем да бъдем приятели… — обаче това, от което имаше нужда, беше Аарон.

Те гледаха заедно вечерните новини, а по-късно и нощния репортаж. Към полунощ Дейвид каза:

— Отивам в стаята си. Ще се видим утре сутринта. Ако дотогава не научим нищо, ще наема хеликоптер и ще се опитам да проникна на Кали Ченшан.

— Той не би одобрил това — каза Джоузи.

— Все някой трябва да го направи.

— Тогава и аз идвам с теб! — заинати се тя. — Поне познавам част от местността.

— Не! — отсече той твърдо. — Ти не можеш да напускаш Хаваите! А и брат ми едва ли би позволил такова нещо!

— Ще говорим за това утре — приключи разговора Джоузи.

— Един възрастен поет често идваше на гости на дядо ми в резервата — заразказва Дейвид. — Веднъж леля Кора беше там. Имаше някакви неприятности не знаеше как да постъпи. Тогава поетът й каза: „Трябва да се уповаваш на две неща: на куража и на любовта.“ И ти трябва да вярваш в тях!

— Ще се опитам — промълви тя.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Дейвид.

Тя остана сама и се загледа в тъмнината. Дали Уайтуотър беше още жив? Не намери отговор. Скръсти ръце и помисли: „Кураж и любов“. По бузите й се стичаха сълзи. Кураж и любов…

 

 

Следващата сутрин Джоузи прекара с адвоката си, господин Хонго, който, за разлика от друг път, беше намръщен и без настроение. Суехиро бил научил, че Люис признал на Джоузи факта, че Уайтуотър плаша сметките й. Заплашил го, че за наказание ще му възложи най-неприятното и най-трудното дело.

— А сега официалната версия — каза Люис с мрачна физиономия. — В Чикаго са предполагали, че ще възникнат неприятности с бременността на пандата и са я изпратили със самолет на Хаваите. Тук е била уредена консултация с доктор Митсуи, ветеринарен лекар, учен от Токио. По време на полета е направен опит за отвличане, който е бил предотвратен от федералните служители. Но, така или иначе, по време на опита за покушение, пандата е родила ненадейно мечето си над международни води.

— Кому е нужна тази лъжа? — възпротиви се Джоузи. — Нали истината трябва да се каже, когато Уилис и Оли бъдат изправени пред съда!

— Всички знаем това — изръмжа Хонго. — Искаме да представим опасността, в която е било животното, като незначителна. Както ви казах, не желаем инцидента да се повтори. Като забавяме публикуването на истината, даваме възможност на служителите от зоологическите градини да усилят системите си за сигурност и защита. Разпространението на новината не бе допуснато, защото можеше да породи международен скандал.

— Доста лъжи се натрупаха — каза тя.

— Това е мярка за сигурност — рече господин Хонго. — ФБР ще се опита да запази в тайна вашето име и това на Уайтуотър. Отървахте се много леко.

Джоузи му се усмихна горчиво. Не смяташе, че се е отървала леко. Взе чантичката си от бюрото и стана.

— Довиждане, господин Хонго — въздъхна тя. Търпението й се бе изчерпало.

— Схванахте ли смисъла на това, което ви казах?

— Съвсем точно — рязко отговори Джоузи.

Завъртя се на пети и излезе, като хлопна вратата. Единственото, което я вълнуваше, беше съдбата на Уайтуотър. „Официалните“ и „одобрените“ версии на истината нямаха никакво значение. До гуша й беше дошло от лъжи, все едно за какви възвишени цели се използваха.

Ръмеше, когато излезе навън. Тя спря едно такси и се отправи към зоологическата градина. Отпусна се на задната седалка и сложи длани върху пулсиращите си слепоочия. Истината, мислеше си, най-вероятно никога нямаше да научи истината за Уайтуотър. Не знаеше какво й беше написал в бележката, която скъса. Може би е било само извинение. Може би се е погрижил за нейното благополучие, не защото я обича, а просто, защото, както беше казал и Дейвид, Аарон Уайтуотър е етичен човек. Бил е принуден да я излъже, да симулира предателство спрямо нея, но беше направил всичко възможно, за да компенсира постъпката си. Никога нямаше да узнае какво точно е искал да й каже…

И защо беше тръгнал да търси Лукас? Надали Аарон се бе върнал на острова заради нея. Просто не е могъл да изостави Лукас. Негово задължение беше да го постави под охрана, но той не успя. Бе се върнал, за да си довърши работата…

Зоологическата градина и паркът бяха разположени до Даймънд Хед. Джоузи се затича към пандите. Лунното цвете и Били бяха единственото сигурно нещо в този свят, който ежедневно заменяше истината с фалш. Скоро щяха да й ги отнемат. Усмихна се тъжно през решетката на своята прекрасна черно-бяла панда. Тя лежеше на една страна и леко повдигна глава към Джоузи, сякаш искаше да я попита: „Какво става? Защо си нещастна? Хайде, погледни нашето хубаво бебе“. Този ден малката маска на мечето изглеждаше по-тъмна. Превръщаше се в точно копне на екзотичната си майка.

Внезапно приятният унес на Джоузи беше прекъснат. Някой я потупа по рамото.

— Госпожице! Госпожице! — викаше я млада жена с бяла престилка. — Господин Уайтуотър ви търси! — Джоузи се обърна. Прониза я вълна от надежда. — Господин Дейвид Уайтуотър — продължи жената. — Каза, че е спешно!

Дейвид. Бяха закусвали заедно в мрачно мълчание. Той искаше да се отправи сам към Кали Ченшан и отказа да я вземе със себе си. Джоузи погледна часовника си. Беше почти обяд, трябваше да е заминал досега. Освен, ако не е научил нещо.

„Нещо се е случило!“ — помисли и се затича навън. Почти примряла от страх, измъчвана от напразни надежди, тя почти се сблъска с Дейвид. Студеният му поглед срещна нейния. Джоузи разбра по изражението на лицето му, че нещо се беше случило с Аарон. От ужас тя не можа да продума. Разтърси яростно глава, сякаш отричаше опасенията си.

— Той не е… — започна тя. — Не е…

— Той е много зле, Джоузи — каза Дейвид с напрегнат глас. — Намерил е Лукас. И двамата са напуснали острова вчера, точно преди да изригне вулканът. С кану стигнали до един от по-малките острови. Лукас бил изхвърлен от прилива, но му няма почти нищо. В болница е. Но Аарон… Той е тежко ранен, Джоузи. И двамата са в болницата в Хонолулу. Дойдох да те взема и да отидем там — той я поведе към паркинга и отключи колата.

— Колко зле е той, Дейвид? — успя да попита Джоузи.

— Шансът му е петдесет процента — съобщи той, като гледаше в една точка. — Има тежки изгаряния. Дори и да ги преживее, лекарите се опасяват за очите му. Възможно е да ослепее.

— Не! — извика Джоузи. — Не очите му! Не това… — молеше се. Не неговите ястребови очи на ловец. Без тях той би бил като мъртъв. Не това! Само не това!

 

 

Спря ги медицинска сестра. Не можеха да видят господин Уайтуотър. Стаята му се охраняваше и разпорежданията бяха ясни: никакви посетители, освен болничния персонал. Господин Уайтуотър бил на границата между живота и смъртта. Не трябвало да бъде обезпокояван.

— Госпожо, ние сме от семейството му! — сърдито каза Дейвид. — Ако не ни пуснете при него, ще пробия стената и ще вляза!

Джоузи забеляза, че към тях по коридора вървяха двама души, в чиито лица тя разпозна агентите от ФБР. По-високият от тях разтвори служебната си карта и я показа на Дейвид.

— Ще ви помогнем да видите брат си — каза той. — Имам съобщение за вас. Бихте ли дошли с мен, моля?

— А вие, елате с мен — каза по-ниският мъж на Джоузи.

Беше същият, който й бе поставил белезниците. По неизвестна причина на устните му играеше усмивка. Хвана я за ръка.

— Какво? — попита тя смутена.

Мъжът я поведе към фоайето. Джоузи се обърна за съдействие към Дейвид, но той изглеждаше мрачно погълнат от разговора с другия агент.

— Елате с мен, госпожице Талбът — нареди й той. — Има един човек, който желае да ви види.

Джоузи не можеше да повярва, че Уайтуотър лежеше ранен, ослепяваше, може би умираше, а в този момент нея отново я арестуваха!

— Оттук, моля — каза агентът, отвори една врата, пусна Джоузи да влезе и остана навън.

В стаята стоеше Аарон и закопчаваше ризата си. Тя го погледна. На една от скулите му личеше синина и над едната вежда имаше драскотина. Китката му беше превързана, като и глезенът на левия му крак. Но беше жив! Можеше да стои изправен. Виждаше!

Джоузи усети, че колената й се подсичат. Той пристъпи напред и я прегърна.

— Здравей — каза той, а очите му жадно се взряха в лицето й. — Как върви?

Ръцете, които я държаха, бяха силни и истински. Замаяна, тя се вкопчи в него.

— Мислех, че си умрял… Те казали на Дейвид, че може и да ослепееш, че имаш само петдесет процента шанс да оцелееш…

— Както казва Марк Твен, съобщението за моята смърт е било доста преувеличено — каза меко Аарон. — Върнах се, Джоузи. Намерих Лукас и се върнах.

— Уайтуотър — прошепна тя. — Защо се върна там? Защо, за бога?

— Писах ти в писмото.

— Не съм го чела — призна Джоузи и сълзи изпълниха очите й. — Бях разгневена и се чувствах предадена…

— Изобщо не си го чела?

— Хвърлих го…

— Слава богу! Това обяснява защо не ми се обади.

Смутена, тя наведе глава. Аарон я погали по лицето. Жестът беше едновременно нежен и чувствен.

— Джоузи — шепнеше той, хванал лицето й с ръце, — имах нареждане да те арестувам в мига, когато се върнем с Лунното цвете. Това беше най-тежкото нещо, което ми се е налагало да правя. Кълна се! Не бих искал да видя втори път болката, изписана върху лицето ти. В писмото те молех да ми простиш. Пишех, че се връщам да търся Лукас, защото знаех колко страдаше, че го оставихме там. Бих направил всичко, за да ми простиш!

— Не съм искала да рискуваш живота си!

— В онова писмо ти казвах много неща. Повече, отколкото бих казал на някоя друга жена. Заради теб бях готов да премина през планините на Капа Пума. Но ти не ми се обади и аз не бих могъл да те обвинявам.

— Не съм знаела — усмихна се тя през сълзи.

— А ако беше научила? — попита Аарон, като я гледаше изпитателно. — Ако беше разбрала, какво щеше да направиш?

Тя поклати глава и отново прехапа устни.

— Не знам, Уайтуотър — каза искрено. — Никой не ме е наранявал като теб… Не зная как бих постъпила.

— Имам ли право да те помоля за отговор сега, Джоузи? Опитвах да ти докажа, че съм загрижен за теб!

— Знам, че ме излъга, дори знам, че си разказвал лъжи за нас…

— Не желаех да те лъжа — страстно се защитаваше Аарон. — Колкото до лъжите, които съм разправял за нас, направих го, за да те защитя. Хората от ФБР са убедени, че съм те прелъстил. После поех нещата в свои ръце и тръгнах да търся Лукас, защото те не направиха дори опит да го спасят. Никога вече няма да работя за тях! Струва ми се твърде много. И ако не съм те любил, причината не е у мен. Нищо друго не съм желал по-силно от това!

Джоузи не можеше да повярва на ушите си. Струваше й се, че е оглушала. Страхуваше се да го помоли да повтори думите си, за да не се окаже, че е разбрала погрешно смисъла им.

— Когато Дейвид ми каза, че вероятно си тръгнал към острова — тъжно разказваше Джоузи, — и когато му съобщиха, че си тежко ранен и дори може да ослепееш… О, Уайтуотър! — горещо възкликна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Как можа да направиш такова нещо?

— Джоузи, Джоузи! — повтаряше той и бършеше с ръка сълзите й. — Трябваше да го направя. Наех самолет и полетях обратно към острова. Не можах да кацна на Планината на боговете на облаците заради вулкана, затова се наложи да използвам другата писта и да тръгна по дирите му. Намерих го — беше зле, но жив. След това трябваше да го измъкна оттам. Добрахме се до западния бряг, където намерихме едно кану. Ставаше все по-опасно да се остава там и затова реших да се отправя към един от по-малките острови.

— Защо — попита Джоузи глухо — казаха, че си ранен?

— Лукас беше много слаб — Аарон не пускаше лицето й, сякаш се боеше да не го изгуби. — Трябваше да го нося на раменете си през по-голямата част от пътя надолу по планината. В кануто получи пристъп на треска. Облякох му якето си. Не се сетих, че документите ми са в джобовете. Бяхме изминали два километра, когато Лукас дойде в съзнание. Започна да се мята насам-натам и преобърна лодката. Когато успях да го хвана, тя беше отплавала надалеч. Трябваше да преплувам около километър, завързан за тази невестулка. Както и да е, успяхме да стигнем до брега. Явно съм загубил съзнание. Някакъв фермер ни открил. Във всеки случай Лукас е бил погрешно идентифициран и така са предали новината по радиото в Хонолулу. Лукас още не е дошъл на себе си, но лекарите казват, че има надежда. И ще вижда. Може би не така добре, както преди, но ще вижда.

— Истина ли е всичко това? Наистина ли си добре?

— Добре съм — погледът на Уайтуотър я убеждаваше в това. — Върнах се! Джоузи, ще можеш ли някога да ми простиш?

— Да ти простя? — повтори уморено тя. Струваше й се, че му е простила преди цяла вечност!

— Джоузи — каза той сериозно, почти тържествено, — ще направя всичко за теб! Дори ще се откажа от лова! Аз… Казах на Бърки Коело, че бихме могли да се откажем от ловните експедиции и да организираме само излети с риболовни лодки. Би ли могла да живееш тук на Хаваите? С мен?

— С теб? — не можеше да повярва Джоузи.

— С мен — повтори той като я гледаше с неизразим копнеж. — Джоузи, омъжи се за мен! Досега смятах, че мога да живея сам, като единак, но съм грешил. И аз съм като всички други хора. Искам да имам съпруга. Имам нужда от теб. Обичам те! Желая те с всяко късче от тялото и разума си!

— Да! — Джоузи щастливо притвори очи.

Аарон я притисна до себе си и я целуна. Устните им се срещнаха нежно и жадно. През тялото на Джоузи премина вълна от желание, топла като живителната сила на слънцето. Тя обви ръце около врата му и той силно я прегърна. Целува я, докато й се зави свят.

— Струва ми се — измърмори той, — че ако вземем предвид обстоятелствата, би могла да ме наричаш Аарон.

— Аарон — каза Джоузи щастливо.

Той я целуна по ухото, по върха на носа, по брадичката…

— Познавам някои от работещите в тукашната зоологическа градина — каза той. — Ще бъдат възхитени да вземат на работа жена като теб — красива и умна. Ако искаш да работиш, разбира се. Може би предпочиташ да си стоиш у дома, да имаш деца… Каквото поискаш! Ще бъдеш моята кралица, кълна се, Джоузи!

— Не се налага да се отказваш от лова. Готова съм да загубя битката. Не бих могла да ти отнема това!

— Няма значение. Само ти ме интересуваш! — Уайтуотър отново я целуна. — Хайде да изчезваме оттук. Да вървим в хотела. Предполагам, че трябваше да те попитам как са пандите.

— Добре са — отговори Джоузи разсеяно. — Не трябваше ли да кажем на брат ти?

— Единият от детективите му е казал — увери я той. — Освен това, точно в този момент нямам никакво желание да бъда с него. Хайде да отиваме в хотела. Трябва да изпълним една церемония.

Джоузи се стъписа:

— Церемония?

Аарон повдигна закачливо вежди.

— Онзи вулкан — усмихна се, — Кана Пума, още изригва. Ще трябва да го спрем.

— Да го спрем!? Как?

Аарон леко целуна Джоузи по устните.

— Всеки знае, че съществува само един начин да спреш вулкан. Трябва да принесеш в жертва девствена девойка. Някой доброволец?

Тя се разсмя и сключи още по-плътно ръце около врата му.

— Аз съм този доброволец — промърмори щастливо.

— Тогава ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна. Но те предупреждавам: това е продължителна церемония. И много сложна.

— Тогава, по-добре веднага да тръгваме — прошепна тя.

— Добре — съгласи се той. — Виждам, че идеята ти хареса. Възнамерявам да те направя щастлива. Все пак това е моята нова работа.

— Твоята нова работа? — предизвика го тя.

— Завинаги! — закле се той.