Бетани Кембъл
Диамантената клопка (9)

Девета глава

— Дайна! — шокирано възкликна Денис. — Да развалим годежа си?! Какво искаш да кажеш? Къде е трезвомислещата, разумна Дайна, която винаги съм познавал?

„Добър въпрос“ — мрачно си помисли тя. „Трезвомислещата“ Дайна беше започнала да се стопява бавно в Какексия и в Нашвил вече се бе разтворила в небитието.

— Изненадан съм — продължи Денис. — Толкова е неочаквано за мен. Не намирам причина. Помислила ли си как ще реагират семействата ни? Колко ще се разочарова майка ти? Да не говорим за моята! И двете ще бъдат ужасно разстроени. Имаш още време да помислиш!

— Достатъчно мислих. От дълго време възнамерявах да ти го кажа. Ти не се възпротиви, когато заминах за Какексия. Не дойде да ме видиш нито веднъж. Остави ме да замина без ни най-малко съжаление. Мисля, че дори беше доволен.

— Не е честно да говориш така! Ти имаш твоите задължения, аз моите. Наистина, Дайна, изненадан съм. Не ти попречих да изпълниш намеренията си само от уважение към теб. Част от семейната ви традиция е да прекарвате една година в някое ужасно място като Какексия.

— Какексия не е ужасно място. Има много смели, добри и горди хора…

— И нищо друго, освен ужасната кънтри музика. Никакъв симфоничен оркестър на километри разстояние! Оставих те да заминеш от уважение към теб!

— И пак ли от уважение ме остави да дойда в Нашвил?

— Разбира се! Казах ти, че не мога да посегна на личната ти свобода…

— Денис, моля те, престани да използваш тази ужасна фраза! — гласът й беше опасно спокоен.

— Коя?

— Лична свобода! Толкова е лицемерна! Щом се опитам да обсъдя проблемите, които имам тук, ти ми казваш да не се притеснявам кога ще си дойда и да забравя лошите си мисли! Никой влюбен не би реагирал така!

Настъпи неловка тишина.

— Дайна — най-сетне се обади Денис. Гласът му беше тих, сякаш се чувстваше виновен. — Мислех, че искаш да помогнеш на малкия Руфъс. Мислех, че го считаш за свой дълг. Прости ми, ако съм те обидил.

— Името му е Роскоу, не Руфъс! Да, искам да му помогна, но не искам да остана в Нашвил, докато стане на двадесет и една! Дори не знам дали мога да му помогна! — почти изкрещя тя.

— Тогава твое задължение е да останеш, докато намериш някой, който може да му помогне. Познавам те, Дайна! Съвестта ти няма да ти позволи да си тръгнеш и да зарежеш момчето. Трябва да останеш, докато намериш някой, който да се грижи за него. Толкова е просто. Мисля, че си преуморена.

— Не съм просто преуморена. Съсипана съм. И всичко е объркано по възможно най-сложния начин. А ти отбягваш въпроса ми! Не ме обичаш, нали?

Последва още една тежка пауза.

— Дайна, станало ли е нещо, заради което вече не ме обичаш? — гласът му едва се чуваше. — Обичаше ме, когато бяхме на единадесет. Първата ни среща… Ти имаше възпаление на синусите и мама ме изпрати да ти посвиря и да ти почета „Алиса в страната на чудесата“. Ти ми каза, че никога преди не си прекарвала толкова хубаво?

— Денис, приятели сме от години, но май бъркаме приятелството с любовта. По-скоро сме като брат и сестра, отколкото любовници.

— Любовници?! Дайна?! Моля те! Какво ти става? Откъде ти хрумнаха тези мисли? Да не би този… Този мъж, за който спомена в Нашвил, да ти се е обяснил в любов?

— Не. Не е. Не знача нищо за него. Аз съм просто една от жените около него.

— Дайна, правиш ужасна грешка! Разваляш годежа ни заради мъж, който дори не се интересува от теб! О, Господи, винаги си била толкова наивна! Никога не си разбирала света!

— Денис, годежът ни беше фарс, а бракът ни ще бъде катастрофа — откровено заяви Дайна. — Не искам да те обидя, но не мога повече да нося годежния пръстен. Просто не мога. Моля те, разбери ме правилно!

— Дайна, ако чувствата ти са такива, ще уважа желанието ти — никога не беше чувала Денис да говори толкова сериозно. — Но при едно условие. Отново да премислиш нещата. Ако все още си на същото мнение след четири седмици, ще развалим годежа. Но дотогава от уважение към времето, през което сме били заедно, и от уважение към семействата ни, моля те, носи пръстена! И запази този разговор в тайна. По-объркан съм, отколкото можеш да си представиш. Имам нужда от време, за да осъзная нещата. Дайна, достатъчно си възпитана, достатъчно си благородна, достатъчно си честна, за да ми дадеш тези четири седмици. Не знам как да обясня на мама. А и на твоята майка.

— Не се извинявай! Разбирам, че е неочаквано за теб. Знаеше по-добре от мен, че нещата вървяха към разрив. Още четири седмици? Добре. Имаш ги. И не се притеснявай. Няма да кажа на никого — успокои го Дайна.

Четири седмици… Дайна му дължеше поне това. Можеше да продължи играта още четири седмици. Дотогава щеше да намери някой, който да се грижи за Роскоу и да се върне в Кънектикът, за да развалят годежа.

Дайна се почувства нещастна и виновна. Денис не беше реагирал като влюбен, но наистина беше объркан. Може би по свой начин той се интересуваше от нея. Само че тя вече не се интересуваше от него заради тъмнокосия мъж с порочните зелени очи. Мъж като Мич Кеъри би я пожелал само за да си докаже, че може да я има. Може би само кротък и тих човек като Денис би могъл наистина да се интересува от нея. Но това вече не й беше достатъчно.

Тя погледна диамантения годежен пръстен. Без съмнение беше най-добре да продължи да го носи. Това беше единствената й защита от Мич Кеъри и от собственото й глупаво желание към него.

Дайна се почувства ужасно. Не можеше повече да стои сама. Стаята й се струваше като затвор. Когато слезе долу, разбра, че Роскоу още е горе и сигурно сънува кошмари за зъболекари. Дайна въздъхна и отиде в зимната градина.

Имаше да учи Роскоу на толкова много неща. Трябваше да го убеди да продължи образованието си. Но как щеше да успее, като Нашвил предлагаше безброй бляскави съблазни? Но без образование завинаги щеше да бъде във властта на по-знаещите. Накратко, щеше да бъде потенциална жертва. Най-добре щеше да е да го научи сам да се грижи за себе си. Но как за толкова малко време?

Размисълът й беше прекъснат от прислужницата.

— Госпожице Макнийл, господин Уилистън би искал да ви види.

— Господин Уилистън?! — изненадано възкликна Дайна. — Сигурно иска да види господин Кеъри, а той излезе.

— Не, госпожице, той каза, че иска да види вас. Да го поканя ли?

— Разбира се. Поканете го тук — Лъки Бъки не можеше с нищо да направи вечерта й по-лоша.

След минута той се появи на прага — облечен в бяло, с бяла каубойска шапка с лента от кожа на питон.

Дайна се обърна към него и протегна ръка с царствен жест.

— Не знам каква работа имате с мен, след като Мич Кеъри е ваш работодател, а той не е тук в момента.

— Знам. В един клуб е. С Вонда Рейни. Предположих, че вие сте тук.

— О! — сърцето на Дайна се сви. Тя се загледа с престорен интерес в една бяла орхидея. — И какво мислите, че мога да направя за вас, господин Уилистън?

За няколко секунди той стоеше мълчаливо и си играеше с шапката.

— Да ми простите, госпожице Макнийл — смутено каза Лъки Бъки.

Тя го погледна изненадано. Той се беше изчервил и засрамено гледаше теракотения под. Лист от цвете беше паднал и той го побутваше с върха на ботуша си. Заприлича й на слаб ученик, извикан при директора.

— Да ви простя?!

— Да, госпожице — отвърна той, упорито забил поглед в пода. — Бях много груб с вас. И с младия човек — Лъки Бъки все още не смееше да я погледне в очите. — Знам, че няма да продължа работа с него… след като се държах така… Господин Кеъри няма да го позволи. Той е много по-умен от мен, по-умен е от доста хора, госпожице Макнийл. Мисля, че влязох в капана му. Исках само да ви се извиня.

Дайна го изучаваше подозрително — огромен мъжага на фона на стайните растения… Гледката беше нелепа и смешна. Той вдигна рамене, сякаш признаваше, че е сбъркал.

— Какво искате да кажете с „влязох в капана му“? — предпазливо попита Дайна.

Лъки Бъки продължаваше да гледа в пода.

— Той обича да противопоставя хората. Свикнал е други да му вършат черната работа. Подписах договор за „Даймънд Хорсшу“ с брат му, господин Боби Кеъри, само че Мич не поиска да го признае. Принуди ме да си отида. И аз го направих.

— Не разбирам — каза Дайна внимателно. Тя си спомни какво каза Мич вчера в офиса си. Спомни си и думите на Стивън Флийтууд.

Лъки Бъки се бе изчервил силно. Но най-после вдигна глава и малките му очи срещнаха тези на Дайна.

— Още като стана ясно, че идвате вие, а не майката на Роскоу… — неохотно започна Лъки — господин Кеъри ми наговори такива неща. Уплаших се до смърт от вас, още преди да ви бях видял. Каза ми коя сте и колко важна сте и че никога няма да мога да угодя на толкова взискателен човек. Каза, че независимо какво става, не трябва да допусна да ме разигравате. А аз ви наговорих такива неща! Казах ви дори, че няма да работя с вас! Не се досетих, че той цели да ни противопостави и да се разправи по-лесно с нас.

— Какво е целял?! Какво би постигнал, като ни противопостави? — объркано попита Дайна.

— Не иска да признае договора ми с брат му. Няма смелост да ме уволни и затова ме накара да си подам оставката. Губя пари. Да не говорим за унижението. Доставя му удоволствие да унижава хората. Работя с него достатъчно дълго време, за да разбера това. Той ме изправи и срещу вас, и срещу Вонда. Преди работех с нея и се разбирахме добре. Но откакто дойде господин Кеъри, тя се обърна срещу мен. Нямаше да се обидя, ако ми беше казал направо, че не харесва начина ми на работа. В света има място за всички. Обижда ме начинът, по който ни използва. Противопоставя всеки на всеки, така че никой няма доверие на никого.

— Бихте ли обяснили тези си думи? — помоли Дайна, въпреки че всичко й бе пределно ясно.

Той отново вдигна рамене.

— Вие срещу мен, Вонда срещу мен, вие и Вонда една срещу друга. Скоро ще я изправи и срещу момчето. Ще видите. Ще държи всички в ръцете си, като ги настрои един срещу друг.

— Какво?! Вонда срещу Роскоу! — Дайна беше откъснала едно листо от бръшлян и нервно го въртеше между пръстите си.

— Ще ви накара да мислите, че другият крие нож зад гърба си. Ще ви накара да се чувствате толкова несигурни и така ще правите това, което той иска.

— Не ви разбирам, господин Уилистън — тя се надяваше, че гласът й е спокоен и не издава вътрешното й напрежение. — Вонда Рейни и аз няма за какво да се мразим. А и не мога да видя причина, поради която господин Кеъри да се мъчи да ни противопостави и да се облагодетелства от това.

Погледът на Лъки Бъки блесна.

— Не можете ли, мадмоазел? Ясно е като бял ден! Ще ви държи под напрежение, докато му изнася — защото знае, че вие сте ключът към момчето и защото ще накара Вонда да ревнува. Ужасно да ревнува. Виждам как му блестят очите, като ви гледа. А на вас ви е изписано на лицето, че вече ви е очаровал. Много бързо завладява жените. Внимавайте, госпожице! Ще ви използва, както си иска.

— Не би посмял! — процеди Дайна.

— Способен е на всичко! Затова ме плаши. Той е единственият човек, който ме е плашил досега. Не се интересува кого наранява. Възнамерява да вдигне компанията на крака и е готов на всичко, за да го постигне. Не го оставяйте да ви прави на глупачка! Вонда отчаяно иска да се омъжи и да има деца, преди да е станало твърде късно. И той точно това й предлага. Мислите ли, че би подписала договор с тази западаща компания поради някаква друга причина? Но той никога няма да я остави да се чувства сигурна. Прави си сметката, че момиче като вас — младо, образовано, от класа — ще я извади от равновесие. Затова ще стори всичко възможно да ви задържи, колкото е възможно по-дълго край себе си.

Лъки Бъки Уилистън наведе виновно глава, сякаш се беше хванал, че се е разприказвал твърде много.

Дайна се задушаваше.

— Откъде да знам, че това не са само измислици? — запита тя със свито гърло. — Откъде да знам, че не ми казвате тези неща от лични подбуди?

Лъки Бъки бръкна в предния джоб на ризата си и извади някакъв плик.

— Няма никакви лични подбуди. Това е оставката ми. В Нашвил може да стане напечено. Свикнал съм да играя грубо, но не искам да играя мръсно като Мич Кеъри. Давам му това, което иска. Той се освободи от мен и това не му струва пукната пара. Исках да ви се извиня и да ви предупредя. Той се интересува само от едно — власт. Но върху мен няма да има повече власт. Ще му предадете ли това от мое име? — и той й подаде плика. — Нямам право да ви моля за никакви услуги, но искам това да си остане между нас. Той е отмъстителен човек. Ще започна отново. Имам предложение за работа в Лос Анжелис. Не искам да го изпусна.

Дайна погледна първо плика в ръцете си, после Лъки Бъки. Той изглеждаше толкова огромен и толкова безпомощен! Нямаше му доверие, но той беше подал оставка. Дайна се помоли дано да е права.

— Господин Уилистън, ще предам писмото ви. Приятна вечер.

Той й се поклони непохватно.

— Благодаря ви, мадмоазел — каза той с достойнство. — Надявам се да се измъкнете от това положение по-добре от мен.

Обърна се и тръгна към вратата. Беше почти стигнал до нея, когато Дайна го спря.

— Господин Уилистън!

Той се обърна.

— Мадмоазел?

— Ами Роскоу? Той… в безопасност ли е?

Устата му се изви в иронична усмивка.

— Кеъри няма да направи нищо лошо на момчето. То е златна мина за него. Поне засега.

След това Лъки Бъки си отиде. Дайна не знаеше какво да прави с плика. Реши да го остави в кабинета на Мич.

Качи се и отвори тежката врата. Отиде право до огромното бюро и остави плика. Черно-бялата снимка в сребърна рамка веднага попадна пред очите й — прекрасната Вонда, с вълнистата си гъста коса и влажни очи. Снимката беше надписана в ъгъла:

„На скъпия ми Мич — моят галантен кавалер. Вие сте непогрешим!

С благодарност:

Вонда.“

Дайна не можа да понесе това. Обърна се и избяга от стаята.

Почти не мигна цяла нощ. Трябваше да напусне това място. Стана на зазоряване. Роскоу имаше час при зъболекаря в десет и нямаше смисъл да го буди.

Слезе във вътрешния двор и си направи чай. Изпи го бавно и се загледа в дъното на чашата. Искаше й се да разгадае бъдещето по разположението на малките листенца на дъното. А то, за разлика от това на Роскоу, беше неясно.

Мрачните й мисли бяха прекъснати от топли устни, които нежно целунаха шията й. Две силни ръце я прегърнаха и познат мъжки глас прошепна:

— Добро утро. Не беше нужно да ме чакаш.

Дайна се обърна. Мич стоеше зад нея, с ръце в джобовете, със същите дрехи от снощи и разрошена черна коса. Следа от целувка личеше на едната му буза и друга на разкопчаната му яка. Дайна усети дъх на уиски и скъп парфюм. Сигурно идваше от леглото на Вонда.

— Престани да ме целуваш така — просъска тя и се обърна отново към масата.

Мич се усмихна и седна до нея.

— Не мога. Имаш толкова хубава шия. Не мога да устоя. Трябва да си благодарна, че не съм вампир.

— Не съм сигурна, че не си — никога преди Дайна не беше губила контрол над себе си. Но в присъствието на Мич…

— Не съм. Виж! Седя си най-спокойно при изгрев-слънце. Вампирите не могат да го направят.

— Сигурно си прекарал нощта в прашен ковчег, в компанията на някой трансилвански вампир — Дайна прехапа устни.

Той й се усмихна подигравателно.

— Вампирите прекарват дните, а не нощите си в ковчези. Освен това какво те интересува как или къде прекарвам нощите си?

— Изобщо не ме интересува!

Тя му хвърли скрит поглед. Видът му издаваше сладостна умора след разгулна нощ. Зелените му очи тънеха в сянка и усмивката му беше непочтително чаровна, както обикновено.

— А ти проведе ли благопристоен разговор с годеника си?

Тя не отговори на въпроса му. Вместо това си наля още чай.

— Лъки Бъки беше тук снощи. Остави писмо за теб. На бюрото ти е. Каза, че е важно — искаше й се зелените му очи да не я гледаха така.

— Ако имам късмет, той е подал оставка — Мич си отчупи парче от сладкиша пред нея и го лапна. — Чух, че някакъв глупак в Лос Анжелис му е предложил работа. Но не съм сигурен, че съм се отървал от него. Обикновено има по някоя скрита карта.

Дайна погледна красивото му небръснато лице. По дяволите! Този човек никога ли не се изненадваше? Винаги ли знаеше всичко?

— Защо си станала толкова рано? — трапчинките на бузите му станаха по-дълбоки. — Не допускам, че съвестта те мъчи. Твърде си съвършена за това. Или това е аристократичният новоанглийски начин да се справяш с положението. И годеникът ти ли става с разпукването на зората? Какво друго прави, освен че се наслаждава на изгрева?

— Учи. А когато завърши, ще управлява семейните имоти. В свободното си време ще се посвети на музиката. Свири на арфа. Мечтае и да преподава в консерваторията.

Вместо да се впечатли, както Дайна очакваше, Мич се разсмя високо.

— В свободното си време! Такъв ли е вкусът ти към мъжете? Музиканти, чието призвание е да управляват семейните имоти? Каква убийствена скука!

— Никога ли не са те учили на добри обноски?

— Не — цинично отвърна той. — Не са. А ти винаги ли постъпваш толкова възпитано? Между другото, какви са плановете ти за днес? Какви изтънчени мъчения си приготвила за Роскоу? Искам да го видя за малко.

Чашата й издрънча звънко, когато докосна чинийката.

Дайна тръсна глава, но това не й помогна да подреди мислите си.

— Роскоу има час при зъболекаря в десет и при очния лекар в два. Можеш да го видиш довечера.

— Много ти благодаря! Толкова си мила!

— Трябва да отиде. Особено за очите. Отдавна е трябвало да се прегледа. Мисля, че щеше да се справя много по-добре в училище, ако носеше очила. А от следващата седмица го ангажираш ти.

— Загрижена приятелка, така ли! Или това е просто прословутата ти перфектност и нито грам загриженост?

— Разбира се, че съм заг… загрижена.

— Господи! Трудно ти е дори да кажеш думата „загриженост“. А какво остава да я изпиташ! Не се интересуваш какво ще стане с него, щом си заминеш, нали?

— Разбира се, че се интересувам!

Внезапно настъпи напрегната тишина. Те се гледаха през масата. Дайна се задъхваше. Усети, че страните й пламнаха. Усмивката на Мич изведнъж изчезна. Очите му се открояваха с невероятна сила над мургавите скули.

Дайна не издържа на погледа му. Извърна глава.

— Пробните записи бяха само формалност, нали? Ще му предложиш договор. Ще го задържиш в Нашвил. Значи Роскоу остава? — гласът й премина в шепот.

Тишината между тях беше като заредена с електричество. Напрегната пауза, през която само се гледаха.

— Да. Той ще остане. А ти?

Тя отмести поглед към градината. После пак го погледна. Очите му не бяха нито очакващи, нито молещи. Бяха непроницаеми. Лицето — безизразно. Устните — стиснати. Погледът й отново попадна върху бледата следа от червило на бузата му.

Мич не се беше прибирал цяла нощ. Вероятно я беше прекарал с Вонда Рейни и не само че не изглеждаше разкаян, а горд.

Дайна трябваше да го мрази. Но го желаеше толкова много, че сърцето я болеше. Тя изпитваше чувства, които един Макнийл не трябваше да изпитва.

— Не мога да остана тук. Вече ти казах.

— Значи наистина се връщаш на север. При него. Човекът, който ще ръководи семейните имоти?

Между тях имаше толкова много лъжи. Дайна погледна пръстена и го завъртя.

— Какво лошо има в това?

Тя усети очите му да я пронизват. Чу как той стана и блъсна стола назад.

— Нищо — каза той. — Каква ирония на съдбата! Такъв ли мъж харесваш да те прегръща? Някой, който се разпорежда с пари, които друг е спечелил. На мен ми се струва досадно, а на теб — разумно и почтено. Искаш всичко да е законно и по реда си. Според предвижданията.

И Мич излезе ядосано. Дайна дори не вдигна поглед. Вече нищо в живота й не вървеше според предвижданията.

А ако той си мислеше, че не е способна да изпитва чувства, грешеше!