Бетани Кембъл
Диамантената клопка (4)

Четвърта глава

— Не можеш ли поне веднъж да свалиш тази шапка от главата си! — ядосано се обърна Дайна към Роскоу. Снощната й среща с Мич Кеъри я караше да се чувства несигурна и нервна. Досега не бе изпадала в подобни състояния.

— Талисман ми е — отвърна Роскоу, силно изненадан от остротата в гласа й.

— О, така ли! — все така ядосано подхвърли тя. Твърде много опасения изпитваше след снощната среща, за да спори за каквото и да било.

Двамата с Роскоу бяха станали рано и закусваха във вътрешния двор. Момчето поглъщаше всичко наоколо с широко отворени очи. Апетитът му се беше възвърнал и с вълче настървение той унищожи седем кроасана, солидно количество бекон и шест пържени яйца.

За разлика от него, Дайна нямаше апетит. Сблъсъкът й с Мич Кеъри продължаваше да я тревожи. Страхуваше се да го види отново. Елитното й образование никак не й помагаше да се справи с тип като него и тя си даваше ясна сметка за това. Не биваше да споменава, че ще търси по-добро предложение за Роскоу. Такова предизвикателство не беше по силите й.

Точно когато Роскоу довършваше последния си кроасан, за ужас на Дайна, иззад саксиите с азалии се появи Мич. Тъмната му коса блестеше на слънцето, светлите джинси прилепваха плътно по стройните му крака, а зеленият памучен пуловер правеше очите му да изглеждат морскозелени.

Дайна се пресегна за кафето си, като се преструваше, че не го е забелязала. Но ръката й трепереше толкова силно, че трябваше да остави чашата. Засрамена, тя скри ръце в скута си. Сърцето й биеше до пръсване.

Но Мич почти не й обърна внимание. Широката му приятелска усмивка беше насочена към Роскоу. Когато най-сетне я погледна, в очите му играеха дяволити пламъчета.

— Госпожице Макнийл! Изглеждате свежа като цвете, разтворило току-що чашка към слънцето. Трябва да ви се поклоня — приличате ми на истинска викторианска млада дама.

— Благодаря ви — сдържано отвърна Дайна. Искаше й се ръката й да не трепери така силно, за да може да запокити чашата с кафе по него. Той се подиграваше не само на поведението, но и на маниера й на обличане! Нямаше право да й се присмива само защото вкусовете й бяха традиционни!

— Предполагам, че госпожица Макнийл ще те разведе из Нашвил, за да се видите с някои хора — обърна се Мич към Роскоу. — Бих искал да те доведе към четири в студиото ми.

— Разбира се. С кого ще се срещаме?

Дайна понечи да обясни, че само иска да се отбият в някои звукозаписни компании, преди Роскоу да се обвърже с договор с „Даймънд Хорсшу“, но Мич я изпревари:

— Госпожица Макнийл е тук, за да защитава интересите ти и иска да се увери, че може да ми вярва. Освен това смята, че могат да й предложат по-изгодни условия. Не се тревожи. Моето предложение е най-доброто. Бързо ще се убеди в това. Тя е умна и няма да й трябва много време.

Роскоу объркано погледна към Мич, към Дайна, после пак към Мич.

— Аз… Аз мислех, че всичко е уредено.

Дайна понечи да каже нещо, но Мич отново я изпревари:

— Знаеш какви са жените! — усмихнато каза той и приятелски сложи ръка върху рамото на Роскоу. — Няма за какво да се тревожиш. Госпожица Макнийл бързо ще разбере, че моето предложение е най-доброто. Мисля, че можеш да й вярваш. А докато тя открива някои прости истини за шоубизнеса, ти ще можеш да разгледаш Нашвил — Мич погледна часовника си. — Трябва да вървя. Ще се видим следобед.

Дайна го проследи с едва стаен гняв. Как смееше да казва на Роскоу, че може да й вярва! Все едно вълкът да каже на овцете, че овчарят е добрият. Роскоу напрегнато я гледаше изпод периферията на шапката си.

— Мислех, че ще е стар и сбръчкан… Харесва ми. Но ти май не го харесваш. Защо?

— Не можеш да съдиш за някого след няколкоминутен разговор.

Сега, когато Мич си беше отишъл, ръцете й вече не трепереха. Тя взе кафето си и го допи.

Роскоу внимателно я наблюдаваше.

— Мисля, че си твърде емоционална. Влияеш се от чувства!

— Чувства! — мрачно повтори Дайна. Искаше й се да не е така. Искаше й се в същия този момент да е в Кънектикът и да е вече омъжена за Денис.

— Ако не се доверяваш на чувствата си, тогава на какво можеш да са довериш? Спри да си въртиш пръстена. Ще се нараниш.

Тя погледна сепнато годежния пръстен. Наистина го въртеше така, сякаш беше решена да го свали и да го захвърли накрай света.

 

 

Денят беше изтощителен, дълъг и безплоден. Името Макнийл отвори някои врати, но повечето останаха здраво затворени. Никой свързан с шоубизнеса не пожела да говори с нея, освен един — Стивън Флийтууд, и то не по-рано от края на седмицата. По ирония на съдбата, това беше човекът, който Мич Кеъри беше препоръчал най-горещо. Всички други отговори бяха учтиви, но твърди.

Хиляди наивници се надяваха да проникнат в царството на музикалния бизнес. Роскоу беше просто един от тях. Дайна си даде сметка, че предложението на Мич беше не само най-доброто, но и единственото. Нямаха избор. Трябваше да работят с Кеъри.

Срещна се с адвокатите, които баща й бе препоръчал. Надяваше се да чуе, че Мич Кеъри се опитва да използва Роскоу, но остана разочарована. Мнението и на двамата адвокати беше единодушно — предложението на Мич бе не само честно, но и изключително щедро. Имената, които беше препоръчал, наистина бяха на едни от най-талантливите млади хора в тази област. Роскоу имаше направо късмет с „Даймънд Хорсшу“.

На въпроса дали знае нещо за Кеъри, Роман Хорнсби отговори, че се ползва с репутацията на умен, самоуверен, но избухлив човек. Ричард Ортисън, другият адвокат, даде на Дайна почти същата информация. Той внимателно се запозна с предложението на Мич и тихо подсвирна. После вдигна глава и попита:

— Госпожице, вярвате ли в Бога?

— Защо?

— Защото, ако вярвате, трябва да паднете на колене и да му благодарите за този договор. Хиляди хора биха продали душата си на дявола, за да го получат. Няма какво да чакате, госпожице Макнийл! Подписвайте, без да се замисляте! Вашият млад приятел, господин Хокънбъри, е невероятен късметлия! Невероятен!

Дайна излезе от шумната кантора на Ричард Ортисън без настроение.

— Видя ли? Нали ти казах, че можеш да вярваш на Мич? Просто трябва да се довериш на сърцето си — разпалено повтаряше Роскоу.

— Роскоу, твоето сърце ти казва да се довериш на Мич, но моето ме съветва друго.

— Не бива да намесваш чувства в работата — това те обърква!

— Какво?! Какво искаш да кажеш?

Роскоу не обясни какво точно има предвид, но думите му кънтяха в ушите й през целия ден. Беше прав. Тя се чувстваше крайно объркана.

 

 

Дайна седеше в „Бутси Барбекю Парлър“ — малко ресторантче близо до кантората на Ортисън. Беше изтощена и с подути крака. Роскоу доволно ядеше голям хамбургер и пиеше мляко. И тя трябваше да хапне нещо, но не можеше. Кафето, което изпи, само засили нервността й. Не можеше да престане да мисли за днешните си неуспехи. Колко наивно от нейна страна да си въобразява, че ще попадне на по-добро предложение от това на Кеъри. Мич не й излизаше от ума. Защо не замина за Кънектикът?

— Мога да изям още един сандвич — думите на Роскоу я върнаха към действителността.

Трябваше да признае пред Мич, че е бил прав. Не й е необходима цяла седмица, за да го разбере. Стигаше й по-малко от ден. Тя погледна часовника си.

— Трябва да се видим с господин Кеъри. А ти, нали скоро ще вечеряш?

Дайна се притесняваше от срещата с Мич. Самата мисъл за това караше ръцете й да треперят. „Какво ми става?“ — уплашено се питаше тя. Никой мъж не беше оказвал такова въздействие върху нея. Емоциите й се отразяваха зле. Искаше й се да е вкъщи, при милия безобиден Денис. Той й действаше успокояващо…

 

 

В старата олющена постройка на „Даймънд Хорсшу“ се извършваше смайваща по мащабите си реконструкция. Сградата гъмжеше от работници, навсякъде кипеше усилена работа, въздухът се раздираше от шума на безброй машини. Мич преустройваше „Даймънд Хорсшу“ в пълния смисъл на думата.

Секретарката му — солидна дама на около петдесет години — стоически седеше зад бюрото си.

— Аз съм госпожа Бътрес! Моля, извинете ни за суматохата. Всичко е в името на процъфтяването на „Даймънд Хорсшу“. Господин Кеъри ще ви приеме веднага, госпожице.

Тя стана и отвори вратата към кабинета на Мич.

Движеше се с такива премерени движения, че човек очакваше всеки миг да отдаде и чест.

Офисът беше малко островче на тишината сред хаоса навън. Мич седеше зад бюрото си, кръстосал крака върху него. Той поздрави Роскоу и за пореден път днес пренебрегна Дайна.

— Роскоу, вече си срещал Лъки Бъки Уилистън. Той е моето доверено лице — засега.

— Радвам се да те видя, синко! Доста ще поработим с теб. Ще променим имиджа ти.

— Моят какво?

— Остави на мен, синко — приятелски го посъветва Лъки Бъки. — Имам идеи за теб. Милион идеи!

Най-после Мич благоволи да забележи Дайна.

— Бъки, да ти представя госпожица Макнийл. Тя защитава интересите на Роскоу. Госпожице Макнийл, Лъки Бъки Уилистън.

— Очарован съм! — Лъки Бъки свали оранжевата си шапка и се поклони. Той беше огромен и тлъст. Носеше огненооранжев каубойски костюм с черни райета от пайети по реверите. — Вие сте една малка хубава кобилка! — Дайна едва се сдържа да не изрази гласно отвращението си. — Мич каза, че сте дребно създание, добре пакетирано в консервативното си облекло. На мен ми приличате на идеалната учителка, мадмоазел! — той й се ухили широко. Явно намираше усмивката си за неотразима. После й намигна.

Дайна можеше да се закълне, че чу клепача му да припляска. В тези оранжеви дрехи той приличаше на огромна тиква. Ама че неприятна особа…

— Благодаря ви.

Лъки Бъки явно не забеляза хладината в думите й, но Мич я усети и не се опита да прикрие усмивката си.

— Как премина денят ви, госпожице Макнийл? Надявам се, че нямате петгодишен договор с Ер Си Ей или „Кълъмбия“.

— Денят ми беше чудесен.

Той й се усмихна лъчезарно. Знаеше, че го лъже.

— Седнете — покани ги Мич и махна към два доста протрити стола. Роскоу седна и бутна назад шапката си. Дайна се настани до него. — Имаме да обсъдим някои важни делови въпроси. Ако решим да работим заедно, те ще се отразят на цялостната кариера на Роскоу.

— Една минутка — обади се Дайна. — Преди да започнем да говорим за неща, които ще се отразят на цялостната му кариера и на целия му живот, не трябва ли някой опитен импресарио да е тук, за да представя интересите му?

— Наехте ли някого? — попита Мич.

— Не.

— Дадох ви списък на агенти, с които да се консултирате. Свързахте ли се с някой от тях?

— Не съм имала време да се свържа с никой.

— Тогава вие ще трябва да поемете това задължение. Няма кой друг, нали?

„Точно така. Няма кой друг да защити интересите му. Освен мен — една неопитна жена, която е извадена от равновесие, откакто ви срещна, господине!“ — помисли си Дайна.

— Радвам се, че най-сетне сте станали разумна и ще ни сътрудничите. Първо, независимо от нашето… споразумение, госпожице Макнийл, Роскоу няма да започне да репетира преди началото на другата седмица.

Думите му накараха сърцето й да спре за миг. Горещи и ледени вълни я обляха при спомена за тяхното „споразумение“.

— Обикновено се репетира тук — продължи Мич спокойно, — но виждате какво е положението. Ще наема звукозаписно студио. Искам нормална обстановка за работа. Позволих си свободата да подбера музикантите, с които Роскоу да работи. Ще репетират заедно една седмица. Ако той има проблеми с някого от тях, ваше задължение е да ме информирате, за да ги изгладим.

— Добре.

Снизходителният му тон създаваше впечатлението, че говори на олигофрен. Явно така разговаряше с жените.

— Лъки Бъки има някои идеи, върху които иска да поговорим — усмивката на Мич изчезна.

— „Генератор на идеи“ е второто ми име. Имам идеи, както кучето — бълхи — похвали се Лъки Бъки със самодоволна усмивка. — Вижте, тук в Нашвил ни обвиняват, че сме станали твърде цивилизовани. Казват, че трябва да се върнем към корените си. Идеята ми е следната. Да представим Роскоу на публиката като фермер от доброто старо време. Ще го облечем в окъсани работни дрехи, ще му сложим една сламена шапка и… където и да ходи, ще води със себе си едно прасе. Ще казваме, че то му е любимец, талисман. Какво мислите?

Лъки Бъки се излегна в стола си с гордо и самодоволно изражение, Роскоу пребледня, а лицето на Мич остана неразгадаемо, докато Дайна ужасено се размърда на ръба на стола.

— Не! — извика тя.

Бъки се изпъна на стола си, неприятно изненадан.

— Как така не?! Защо не?

— Ами защото това е най-лошата, най-безсмислената, най-смешната… най-безвкусна идея, която съм чувала! Прасе! Как пък не! Ама че глупост!

— Добре! Няма да има прасе. Но ще запазим идеята за момчето като комичен провинциален образ.

— Господин Уилистън, казах не! Категорично! Няма да го превръщате в обект на присмех! Той е певец, а не клоун! Зарежете цялата тази работа!

— Добре, добре… Въпреки че тя неслучайно ми хрумна. Вижте го само — няма преден зъб и е леко кривоглед.

Роскоу се сви на стола си. Очите на Мич бяха приковани върху Дайна.

— Ще отиде на зъболекар и на очен лекар. Няма нужда да го съжалявате, нито да го подценявате. Или ще се появи като всяко момче на неговата възраст, или изобщо няма да излиза на сцена!

— Вие нищо не разбирате! Помислете само…

— Дамата не харесва идеята, Бъки — неочаквано се намеси Мич. — И както виждаш, е доста упорита. Опитай нещо друго. Все пак нашият приятел Роскоу е нормално шестнадесетгодишно момче. Повечето от нас са изглеждали по същия начин на неговата възраст. Ще стане истински хубавец като порасне.

Това беше напълно вярно. Роскоу имаше всички данни да стане хубав мъж. Но Лъки Бъки гледаше на него като на стока.

— Добре, прегледайте очите му, оправете зъба му и го облечете — предаде се накрая той. — Няма да изглежда зле. Пък и кой казва, че кънтри не може да бъде изпълнявано от издокаран певец! Погрижете се за него, купете му няколко прилични костюма, платете на момичета да припадат на концертите му… И сменете името му. Какво ще кажете за Хокен? Или Рей Хокс?

Мич погледна Дайна. Беше неин ред. Устните му се извиха в лека усмивка. Тя погледна Роскоу. Беше пребледнял. Цялата история дълбоко го беше засегнала.

— Роскоу?

— Името ми е Роскоу Хокънбъри. Това е било името на баща ми и на дядо ми и аз се гордея с него. Няма да го сменя.

— Съгласна съм. Роскоу не е комедиант. Не е и секссимвол. Той е певец. Няма нужда от припадащи момичета, нито, страхувам се, от вас, господин Уилистън. Ако, разбира се, не се отнасяте с повече уважение към него.

Дайна се изненада от собственото си хладнокръвие.

Лъки Бъки я изгледа смъртно обиден.

— Аз съм този, който познава шоубизнеса, малка госпожичке! След като работите с „Даймънд Хорсшу“, ще трябва да се съобразявате с мен.

— А вие, след като работите с Роскоу Хокънбъри, ще трябва да се съобразявате с мен! — твърдо заяви Дайна. — Роскоу е дошъл да става певец, а не цирков артист и се отнася крайно сериозно към работата си. Иска ми се да можех да кажа същото и за вас. Възмутена съм от поведението ви!

Лицето на Лъки Бъки почервеня от ярост.

— Никой не е имал смелостта да ми каже, че не се отнасям сериозно към работата си! Особено някаква малка госпожичка, която не знае абсолютно нищо за шоубизнеса!

„Забърках кашата“ — помисли си Дайна, разкъсвана между гнева и възмущението. Роскоу имаше вид на човек, загубил всичко за един-единствен миг.

— Грешиш, Бъки — обади се Мич, — някой трябваше да има дързостта да ти каже точно това. И този някой е нашата малка „госпожичка“. Измисли нещо друго.

„Спасени!“ — помисли си Дайна с облекчение. Лъки Бъки пребледня, а Роскоу видимо си отдъхна. Изведнъж й прилоша. Не беше яла почти целия ден. Опитваше се да се пребори с мъже много по-опитни и силни от нея. А единственото й оръжие беше единият й кураж. Главата я заболя. Почувства се изтощена и усети, че трепери.

Мич наблюдаваше пребледнялото й лице.

— Мисля, че премахнахме някои от главните си различия — каза той. — Ще продължим утре. Междувременно, Бъки, обмисли начина, по който ще представиш Роскоу. Затова ти плащам!

— Да — Лъки Бъки се изправи, масивен и студен като айсберг. — Само че, въпросът е дали тази госпожица ще различи добрата идея от лошата — той погледна злобно Дайна. Тя усети как още повече й се завива свят.

— Да се надяваме, че ще успее — подхвърли Мич небрежно.

Дайна пребледня съвсем в усилието да потисне гнева си.

— До утре — хладно се сбогува Лъки Бъки и излезе.

— Успокой се! Нищо не е станало — обърна се Мич към Роскоу. — Госпожа Бътрес ще дойде довечера вкъщи, за да запишете думите на песните, които смяташ за най-добри. Ще работите след вечеря.

— Да, господине!

Дайна стана, все още леко разтреперана. Роскоу също се изправи. В главата й се въртяха хиляди планове: да го заведе на зъболекар, на очен лекар, да го подстриже, да му купи нови дрехи; довечера трябваше да се обади на Веста и на Уилард, да вземе някои книги за шоубизнеса от библиотеката…

Може би Дайна щеше да успее да излезе на чист въздух, ако точно в този момент не видя нещо голямо и сиво да претичва по пода право към нея. Това голямо и сиво нещо със сигурност беше най-ужасната мишка в света! В следващия миг всичко се завъртя пред очите й…

— Госпожице Макнийл! Госпожице Макнийл! Добре ли сте?

Отвори очи. Мич се беше надвесил над нея.

— Добре съм — отвърна тя слабо. Гласът й сякаш идваше от безкрайно далече.

Мич я гледаше с недоумение. По загорялото му лице бавно изплува усмивка. Дайна не можеше да понесе присмеха в очите му. Тя понечи да скочи, но краката отказаха да я държат. Мич я прихвана. Дайна виждаше зелените му очи като в мъгла. Присмехът му беше заменен с тревога. Дайна забеляза колко волево изрязани устни има той. Съсредоточи се върху очите му, върху силата и огъня, които излъчваха. Инстинктивно опря ръка на гърдите му. Той я покри със своята и я притисна. Дайна усети ударите на сърцето му.

— Пръстите ти са ледени. Бледа си като платно — той докосна страната й. — Не ми казвай, че наистина се страхуваш от мишки.

— Аз… Аз… Аз не съм яла нищо днес. И всичко това… Да, страх ме е от мишки!

— По дяволите! Това е невероятно! Роскоу! Отсреща има ресторант, иди и вземи един сок! Госпожа Бътрес ще ти даде пари.

Мич я вдигна от пода като парцалена кукла.

— Господи! Имаш ли петдесет кила?

— Четиридесет и пет.

Дайна затвори очи. Несъзнателно обви врата му с ръце. Имаше нужда от силата на тялото му. Той отвори врата и я положи на някакво легло. Дайна още не смееше да го пусне.

— Къде сме? — зелените очи и извитите вежди, които видя насреща си, я накараха да се смути.

— Вътрешна стая.

— Господин Кеъри! — гласът на госпожа Бътрес долетя от вратата. — Господин Хокънбъри каза, че госпожица Макнийл е припаднала. Да извикам ли лекар?

Гласът на госпожа Бътрес върна Дайна към реалността. Ръцете й се свлякоха от раменете на Мич и тя бързо се отдръпна.

— Няма нужда, госпожо Бътрес. Само затворете вратата. Шумът е ужасен.

Госпожа Бътрес излезе и я затвори.

— Най-сетне сами. Пулсът ти се нормализира.

— Пусни ме! Вече съм добре.

— Наистина ли? Дайна Макнийл, вие ме разочаровахте.

— Какво искаш да кажеш? — тя не можеше да откъсне поглед от устните му.

— Мислех, че ще имаш силата да ми бъдеш опонент… Погледни се! Припадна след първата сериозна схватка.

Отново й се прииска да го удари и в същото време да го целуне.

— Не съм припаднала!

— Припадна. Или това е хитрост? За да се озовеш отново в обятията ми? Да се плаша или да се лаская? Никога преди богата наследница не се е опитвала да ме омае! Припадна много артистично. В училище ли си се научила на това?

— О, престани! Просто ме е страх от мишки. Колкото и странно да ти изглежда, така е. Имах лош ден, почти нищо не съм яла, и тази огромна мишка… Престани да се усмихваш така! Пусни ме да стана?

Дайна плати за решението си да стане с още едно замайване. Почти в същия момент вратата на кабинета се отвори и връхлетя Роскоу.

— По-добре ли е? — попита разтревожено той.

— Добре съм — каза Дайна, но гласът й трепереше.

— Изобщо не е добре. Слушай, трябва да се грижиш за нея. Гледай да се храни добре. Много е слаба.

— Днес не е яла. Освен това се страхува до смърт от мишки. А май че има и друг проблем…

— Друг проблем? — загрижено попита Мич. — Със здравето ли?

— Не. Мисля, че пръстенът й е тесен…

Дайна с радост би застреляла Роскоу в този миг.

— Роскоу, момчето ми! Та ти си истински гений! — избухна в смях Мич. — Да. Прав си! И аз мисля, че пръстенът я стяга. И то доста. Хайде, Дайна, изпий сока! Роскоу — продължи Мич, — кажи на госпожа Бътрес да извика хора да изтребят мишките още тази вечер. Вероятно ремонтните работи са ги разгонили от дупките им.

Роскоу излезе да поговори с госпожа Бътрес. Мич взе празната чаша от Дайна и я остави на близката масичка. През цялото време ръката му беше около раменете й. Топлината му направо я изгаряше през дрехите.

— Добре съм. Моля те, пусни ме!

Вместо да отдръпне ръката си, той бавно се наведе над нея.

— Един мъдрец навремето ми каза: „Синко, ако намериш момиче, което припада при вида на мишка, ожени се за нея.“ Ето, накрая те намерих — взе той ръката й и я обърна така, че диамантеният пръстен блесна — а ти си вече сгодена. Какво ще правим сега?

Тя дръпна ръката си и стана рязко. Направи усилие да се задържи на краката си, без да трепери. Не посмя да погледне към него. Сърцето й биеше лудо. И причината за състоянието й беше той.

— Нищо няма да правим!

— Ще видим — рече Мич и се усмихна.