Бетани Кембъл
Диамантената клопка (2)

Втора глава

Следващите няколко дни се изнизаха неусетно. Дайна се обади на родителите си и им обясни как стоят нещата. Баща й нямаше нищо против тя да поудължи малко престоя си.

— Но внимавай — предупреди я той, — шоубизнесът гъмжи от измамници. Ако нещо те усъмни, консултирай се с адвоката си.

Майка й, разбира се, беше на друго мнение.

— Питам се как ще реагира Денис на това! Нали трябваше да подготвим сватбата? Той е безкрайно мил, но не бива да злоупотребяваш с търпението му.

— Мамо, не мога да изоставя всичко тук. Това момче има талант. Заслужава да опита. Трябва да му помогна. Дължа му го. Не мисля, че прадядо ми е искал да внуши такова поведение на наследниците си!

— Прадядо ти е знаел докъде се простира великодушието. Ще направиш много по-добре, ако се подготвиш за работата си в музея, вместо да си губиш времето. Трябва да се върнеш вкъщи и да си избереш булчинска рокля. Трябва да подготвим приема. Затова искам да знам колко точно смяташ да се забавиш?

— Три седмици. Може… и малко повече… — нерешително отвърна Дайна. Много добре знаеше, че ако Роскоу подпише договор, ще се наложи да останат по-дълго.

— О, Денис едва ли ще бъде възхитен. Майка му също. Чакаме тази сватба от години, а сега ти изчезваш, за да станеш бавачка на някакво глупаво момче! А Денис със сигурност ще се съгласи. Този младеж никога не мисли за себе си! Прекалено добър е.

Единственото успокоение на Дайна беше, че майка й се ядосваше на нея, не и на него — смяташе го едва ли не за идеален.

След разговора с родителите си тя се обади на Денис. Верен на себе си, той беше образец на благовъзпитаност.

— Постъпи, както смяташ за добре. Остани, колкото е необходимо. Няколко седмици нямат никакво значение. Дори няколко месеца нямат значение. В крайна сметка ще сме заедно цял живот.

— Да. Наистина — равнодушно се съгласи Дайна.

Искаше й се поне веднъж Денис да покаже малко страст, поне веднъж да се развика. Но той не изневери на себе си. Този човек нито страдаше, нито бе способен да изпита страст.

Беше дребен и рус като нея, с фини ръце и малки крака, за които майка й казваше, че са сигурен белег за благородство. Имаше бледо кръгло лице, бледосини кръгли очи и толкова руси мустаци, че изглеждаха почти бели. Дайна никога не го беше намирала привлекателен. Денис всеки момент щеше да защити дипломната си работа в Йейл в катедрата струнни инструменти, специалност арфа. Но умението да свири на арфа щеше да му остане само като любимо занимание. Истинското му призвание бе да поеме управлението на семейните имоти. Госпожа Макнийл — майката на Дайна, го боготвореше — толкова богат, толкова талантлив и толкова възпитан!

— Тази седмица съм много зает. Оркестърът репетира непрекъснато, чак пръстите вече ме болят — вероятно Денис беше доловил нещо в гласа на Дайна, защото смени темата и изговори куп други неща. Едва в края на разговора им отново стана сериозен: — Сигурна ли си, че можеш да помогнеш на това момче? — за първи път в гласа му се прокрадна нотка на тревога. — Дано не възникнат проблеми.

— Не се безпокой. Ще се справя.

— Е, щом казваш. Опитай се да промениш музикалните му вкусове. Тази кънтри музика е ужасна! Ще кажа на другите, че си с млад челист в Лондон или нещо подобно.

— Не ставай сноб, Денис! Кънтри музиката може да не е по вкуса ти, но много хора я харесват — Дайна усети, че прекали и веднага съжали. Той правеше всичко, за да е мил, а тя се държеше толкова лошо! — Съжалявам. Извинявай.

— Не, не! Права си. Ти извинявай. Много мило от твоя страна, че искаш да му помогнеш да осъществи мечтите си. Не се притеснявай за нищо. Искам само да си щастлива. Ще преживеем тази малка раздяла. Да не са години! Сега си представи, че те целувам по сладките устни. Кажи ми, че ме обожаваш!

— Аз… аз… — заекна Дайна. Думите заседнаха на гърлото й.

— Хайде, скъпа! Помисли за чистотата на нашата любов. Сексът не е всичко. Всъщност едва ли си струва да говорим за това.

Точно в този момент някой звънна на вратата и Дайна побърза да прекъсне разговора.

— Някой звъни. Ще ти се обадя от Нашвил. Дочуване, Денис.

Дайна не можеше да си обясни защо приема пътуването до Нашвил като добре дошло — май й се искаше да забави сватбата си с Денис? Не бе наясно със себе си, всичко това й приличаше на бягство. А двамата се познаваха от деца и бяха близки приятели.

Настоятелното звънене на вратата прекъсна мислите й и тя забърза към антрето да отвори.

На прага с китара в ръка стоеше Роскоу. Беше навлякъл провиснала бяла фланелка с името на идола му Ханк Уилямс и голяма бяла каубойска шапка, нахлупена до очите. Беше дошъл за редовната си проверка на капаните за мишки. Дайна му имаше доверие и бе спокойна, че няма да я злепостави пред другите ученици, като издаде тайната й.

— Здрасти, Роскоу!

— Здрасти! Кажи си вълшебните думички, преди да проверя капаните ти за мишки. Написах нова песен — Роскоу пишеше песни по същия начин, по който дишаше. Те просто извираха от сърцето му.

— Надявам се, че това не е поредната ти тъжна песен — каза Дайна и се усмихна уморено.

Седна до него на излъсканите стъпала пред къщата. Роскоу бутна шапката си назад и се усмихна. Счупил си бе един зъб, точно отпред, и Дайна си каза, че трябва да го заведе на зъболекар в Нашвил. И зрението му беше слабо, а това със сигурност щеше да увеличи проблемите му с учението.

— Не. Тази е весела. Ще ти хареса — той погледна към нея и усмивката му изчезна. — Какво има? Ти самата си като тъжна песен. Какво се е случило?

— О, нищо! — бързо каза тя. Понякога Роскоу беше твърде проницателен за шестнадесетте си години.

Тя отмести поглед встрани и се загледа към хълмовете, като несъзнателно започна да си играе с годежния пръстен.

— Притеснява те, нали? — тихо каза Роскоу.

— Какво? — сепна се тя. — Не, не е така.

— Този пръстен стяга душата ти, задушава те…

— Всеки, на който му предстои да промени живота си, става малко нервен. Като пораснеш, ще разбереш.

— Мисля, че имаш нужда от промяна — каза Роскоу и започна да настройва китарата си. — Имаш нужда да отидеш някъде. Например в Нашвил.

Дайна го погледна объркано.

— Защо мислиш така?

Роскоу не отговори. Само й се усмихна и запя. Дайна се облегна на прага и се заслуша, загледана в залеза. Усети странно безпокойство. Нямаше нужда от промяна. А от време. Само от време…

 

 

Времето обаче летеше безвъзвратно. Струваше й се, че само преди миг е седяла на прага на малката къща в Какексия с Роскоу, а в следващия миг вече седеше на ръба на огромно легло във формата на сърце, в огромна спалня, в една още по-огромна къща в Нашвил. Всъщност, това не беше спалня, а будоар. И то безвкусно мебелиран.

Сърцевидното легло имаше не само кървавочервена покривка, обточена с дантела, но и балдахин в същия червен цвят, със същите ужасни дантели. Тук-там по дебелия бял килим бяха разхвърляни пухкави сърцевидни килимчета. Останалите мебели бяха бели със златни орнаменти в претенциозен френски стил. Опитното й око веднага позна, че са имитация, и то лоша.

Върху огромните прозорци бяха спуснати завеси от кървавочервен сатен, прихванати със златисти шнурове. По стените висяха смущаващо чувствени картини на лудуващи сатири и нимфи.

Банята бе издържана в подобен „стил“. Ваната — перлено розова, във формата на сърце, крановете — позлатени, с вградени огромни изкуствени рубини.

От прозорците се откриваше изглед към градина, в средата на която бе направен басейн във формата на китара. Във вечерния здрач по дъното проблясваха златни струни. Цветята в градината бяха засадени като музикални инструменти, петолиния и ноти.

Дайна се дръпна отвратена от прозореца. Къщата, стаята и градината бяха в един и същ безвкусен и помпозен стил.

Слава Богу, поне прислугата не се мотаеше наоколо. До този момент Дайна беше срещнала шофьора, икономката и две кискащи се прислужнички с прически като кошери. Всички бяха страшно приятелски настроени. Една от веселячките я беше настанила в тази стая и й беше казала да си почине и да се освежи, защото господин Кеъри би искал да я види около осем.

Дайна се отпусна с досада на леглото. Приличаше на беззащитна невинна принцеса, попаднала по погрешка в този развратно пошъл будоар. От умора нямаше сили да се преоблече. Разсеяно взе някаква музикална кутия от слонова кост и отвори инкрустирания с позлата и скъпоценни камъни капак. Засвири евтина кънтри мелодия. Някой, най-вероятно Мич Кеъри, беше настроил тази наистина ценна вещ да свири кънтри.

Попаднали сме сред луди маниаци, уморено си помисли Дайна. Тя се страхуваше Роскоу да не се впечатли прекалено от обстановката. Но се надяваше полетът и възбудата да са го изтощили дотолкова, че да не забележи нищо. Момчето наистина беше като болно.

Напрежението се беше отразило и на нея. Не знаеше как да се държи с човек, който живееше в такава бутафорна обстановка и явно бе лишен от вкус, а май и от морал. Смъртно уморена от полета, ужасена от къщата и дивната стая, Дайна изпитваше страх пред срещата с Мич Кеъри.

В този миг позлатеният телефон иззвъня и прекъсна мислите й.

— Да — опита се да отговори Дайна спокойно. Имаше чувството, че самият Сатана й се обажда, за да я покани долу да подпише с кръв договора, че продава душата си и тази на Роскоу.

— Госпожица Макнийл? — гласът от другата страна беше като доволно мъркане на дива котка. Нямаше и най-малка следа от южняшкия акцент, с който беше свикнала през последните месеци. — Обажда се Мич Кеъри. Надявам се, че сте пътували приятно.

— Да. Полетът беше дълъг, но приятен — устата на Дайна пресъхна.

— Съжалявам, че не е понесъл на Роскоу — измърка кадифеният глас. — Наредих да не го безпокоят.

— Много мило от ваша страна. Майка му спомена, че изобщо не е спал последните две нощи и не е ял от вълнение. Това е силно преживяване за него, господин Кеъри.

— Без съмнение. Но се надявам, че вие сте добре. Чудех се дали ще имате нещо против една скромна вечеря във вътрешния двор. Трябва да поговорим, да се опознаем.

„Боже Господи!“ — изпадна в паника Дайна. Поканата му гъделичкаше като копринени чаршафи.

— С удоволствие, господин Кеъри. Наистина трябва да се опознаем. Нали ще работим заедно. И надявам се, честно.

— Харесвам откровените жени, госпожице Макнийл. Можете ли да стигнете до вътрешната градина или да изпратя някой да ви придружи?

— По-добре изпратете някой.

— Добре. След десет минути ще бъдат при вас. Или имате нужда от повече време?

— Не.

— Чудесно! Нетърпелив съм да ви видя, госпожице.

Точно след десет минути на вратата се почука. Дайна отвори, очаквайки да види някоя от кискащите се прислужнички. Вместо това съгледа мъж, който лениво се подпираше на рамката.

Беше поне петнадесет сантиметра по-висок от нея, загорял, с тъмна коса, невероятно привлекателна усмивка и трапчинки на бузите. Беше на около тридесет и три, с развити мускули и стегнато тяло на професионален тенисист. Небрежната му стойка и усмивката го правеха да изглежда приятелски настроен.

„Я виж ти! Кой пък е този?“ — помисли си Дайна, приятно изненадана. Не се вместваше в представите й за шоумен. Приятният мъж трябва да беше някой от сътрудниците на Мич Кеъри. В този момент Дайна си даде сметка за дяволската извивка на веждите и блясъка на котешки зелените му очи. Но с подигравателно ленив глас той сложи край на съмненията й.

— Добър вечер, госпожице Макнийл. Помислих си, че ще бъде по-добре, ако лично ви взема. Надявам се, нямате нищо против, че не съм се облякъл официално за вечеря. Обичам непринудените неща.

„О, не!“ — ужаси се Дайна. Без съмнение това беше самият Мич Кеъри.

Той се изправи, усмихна й се и й предложи ръката си.

— Да вървим! — и повдигна закачливо лявата си вежда.

— Разбира се — Дайна нямаше избор. Плъзна ръка под лакътя му. Докосването до загорялата му здрава ръка предизвика топли вълни от необяснимо смущение, толкова силно, че Дайна онемя.

— Много сте мълчалива — подхвърли Мич Кеъри. — Да не сте уморена от полета? Надявам се, не е нахално от моя страна да ви поканя на вечеря?

— О, не! Просто съм изненадана. Не очаквах да сте такъв…

Откровеността е най-добрата политика, отчаяно си помисли тя.

— И какво очаквахте?

Дайна направи красноречив жест.

— Някой, който отговаря на всичко това.

Дали думите й нямаше да го засегнат.

Мич хвърли презрителен поглед на полилея и фалшивия мрамор на стълбите:

— О! Малко е натруфено наистина.

— Не… — смутено наведе глава Дайна.

— Претрупано е — настоя той, — особено за някой като вас. За щастие, идеите не са мои. На една рок звезда са. В момента е на световно турне.

— А защо сте я наели? За да впечатлите контрагентите си ли?

— Някои са впечатлени, други не. Само че не съм я наел. Наследих част от нея.

Бяха слезли до голямото фоайе с фонтан по средата. Водата падаше като кристално поточе от устата на невъобразимо грозна мраморна риба.

— И как я наследихте?

— Как я наследих ли? По обичайния начин — смърт на роднина. Нека да говорим за по-приятни неща. Обичате ли омари?

— Разбира се.

Сега, когато първоначалният шок беше преминал, Дайна си даде сметка, че под привидната му леност се крие остър ум. Съчетан с чара му, представляваше опасна комбинация. Дайна трябваше да бъде много внимателна. Не искаше и не можеше да допусне да бъде извадена от равновесие само защото някакъв тип притежаваше магнетична привлекателност.

Мич Кеъри отвори вратата и излязоха във вътрешния полузакрит двор. Там имаше огромно пиано, подредена маса с бели рози в средата и сребърни свещници. Пространството беше оградено с разцъфнали розови храсти. Единствената приумица, която разваляше обстановката, беше още един ужасно грозен фонтан с риба.

— Позволих си да поръчам шампанско. Идването ви и това на протежето ви Роскоу, трябва да бъде ознаменувано все пак.

Келнер с бяло сако влезе, за да отвори бутилка „Дом Периньон“.

— Роскоу не ми е протеже — учтиво, но студено уточни тя. — По-скоро ваше протеже. Или поне така се предполага.

— Нима? — Мич Кеъри вдигна тост. — За доверието! Да цъфти между нас!

Дайна също вдигна чаша и леко я чукна в неговата. Той отпи глътка и мълчаливо я загледа.

Дайна смело отпи от шампанското. Надяваше се така да успокои опънатите си нерви. Но зелените му очи продължаваха да я фиксират и тя неволно потръпна. Непознато силно вълнение премина през тялото й.

— Имам чувството, че не ми вярвате.

— Така е. Казах ви, че ме изненадахте. Освен това не знам какво сте замислили относно Роскоу. Бихте ли ми обяснили? — гласът й беше спокоен и не издаваше вътрешното й напрежение.

— Не знам какво сте очаквали. Предварителната нагласа винаги крие рискове — това особено важи за места като Нашвил — той направи кратка многозначителна пауза. Зелените му очи направо я изгаряха. — Колкото до Роскоу, искам да купя таланта му. И двамата ще бъдем облагодетелствани.

— Очаквах да кажете нещо подобно. Но вие не знаете нищо за него — Дайна отпи още една глътка шампанско. Нервите й бяха напрегнати до краен предел.

— Имам информация от Лъки Бъки Уилистън, чух записите, а имам и друг приятел, който е слушал Роскоу. Неговият доклад е по-впечатляващ и от този на Бъки.

От момента, в който седнаха на масата, очите му не бяха я изпуснали нито за миг. Дайна не беше сигурна дали Мич си играе на нерви, на прелъстяване, или и на двете едновременно. Във всеки случай той притежаваше завиден тренинг и тя трябваше със съжаление да признае, че започва да губи играта.

— Кой е той? — попита Дайна. В Какексия не беше идвал никой друг, освен Лъки Бъки.

— Името му вероятно не значи нищо за вас. Лъки Бъки надушва талантите като акула кръв. Но другият ми приятел е непогрешим, що се отнася не до таланти, а до гении.

Леката усмивка на устните му издаваше идеално самообладание и това я правеше крайно неспокойна. Тя вдигна рамене:

— Би трябвало да знаете, господин Кеъри, че „гений“ е относително понятие. Роскоу просто обича да пее. Наивен е. Няма рутина. Вие, от друга страна, имате достатъчно. А това поставя Роскоу в неизгодно положение.

— Може би, госпожице Макнийл — каза Мич и вдигна чаша в нейна чест. — Но вие имате достатъчно интелект и за двама ви. Вие също не сте това, което очаквах. Особено за учителка от Какексия, Кентъки.

— Вероятно предварителната нагласа е опасно нещо дори за места като Какексия. Или за учителите — върна му го Дайна.

— Но когато учителката е не друг, а самата Дайна Уиндзор Макнийл, интелигентността не е изненада — самодоволна усмивка цъфна на лицето му. — Дъщеря на съдията от Върховния съд Стюард Макнийл, племенница на бившия губернатор Кърк Макнийл и разбира се, правнучка на известния стоманодобивен магнат и филантроп Ендрю Гилмор Макнийл!

Дайна беше поразена, но успя да запази хладната маска на лицето си. Когато проговори, гласът й беше спокоен:

— Поздравявам ви. Подготвили сте се добре.

— Имам си сътрудници. Уилард Уикфийлд ми даде тази информация — Мич Кеъри се облегна назад. — Един от благородните Макнийл изневиделица се появява в Нашвил и взема под крилото си неизвестен музикален талант. Харесва ми — той замислено погледна небето. Мракът бавно се спускаше и звездите просветваха на нощния небосклон. — Звучи добре. Дори от публицистична гледна точка — „Високопоставено лице покровителства кариерата на кънтри певец.“

— По-добре не ме забърквайте в това, господин Кеъри. Дойдох, за да се уверя, че няма да използвате Роскоу, и гарантирам, че няма да използвате и мен. Забравете за това. Дори не си го мислете!

— Винаги правя точно това, което искам, госпожице Макнийл — стрелна я със зелените си очи Мич.

— Тогава — наведе се тя през масата. Скъсяването на разстоянието я накара да усети силата му по-силно отпреди, — надявам се, че ще ми кажете какво точно смятате да правите с Роскоу. Прекалено добрите намерения винаги ме правят подозрителна. Какво целите?

— Вече ви казах — ще използвам таланта му. В замяна той ще бъде възнаграден, и то щедро. Гарантирам ви го.

— Колко мило! — Дайна потъна в стола си. Чарът му я оставяше без сили.

— Той наистина притежава дарба. Ще го финансирам, за да я развие.

— А вие какво точно ще получите от цялата тази работа? Не просто морално удовлетворение, предполагам. Ще пропилеете време, усилия и пари и ще получите само скромен дял?

— Не съвсем — усмихна се той.

Нещо в усмивката му я смути.

— Какво тогава?

— Душата му!

Думите му я накараха да изтръпне. Не беше сигурна дали се шегува, или не.

— Но тя е под моя защита!

Той й се усмихна обезоръжаващо и взе ръката й в своята.

— Тогава, скъпа моя госпожице Макнийл — тихо рече той, — ще трябва да взема първо вашата душа — и Мич Кеъри положи върху ръката й дълга, гореща целувка.

— Вие сте луд! — опита се да изтегли ръката си тя.

— Не, напълно нормален съм — сериозно отвърна той и сведе глава. — Диамантен годежен пръстен… Този, който го е поставил на ръката ви — погледна той диаманта, който проблясваше на светлината на свещите — и ви е пуснал сама, наистина е луд.

— Ставате нагъл! — прошепна Дайна. Искаше й се Мич да пусне ръката й. Докосването му предизвика огнени вълни по цялото й тяло.

— Скъпа моя, такъв съм си по рождение. Също както ти си родена горда, а Роскоу — талантлив.