Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Trap, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 25гласа)

Информация

Сканиране
arhangel_gabrilel(2009)
Разпознаване и корекция
Дани
Допълнителна корекция
sonnni(2012)
Форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Бетани Кембъл. Диамантената клопка

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Английска. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0156-9

История

  1. —Добавяне

Единадесета глава

Осем дни по-късно Атлантическият океан се разстилаше под погледа на Дайна в безбрежната си сива пустота. Скоро самолетът започна да се спуска към Бостънското летище Логън Интернешънъл. Винаги си бе мислила, че разпененият бряг я поздравява с добре дошла. Сега гледката й се стори потискаща.

Дайна погледна необичайния подарък в ръцете си. Огромната бяла шапка на Роскоу лежеше в скута й…

— Ако останеш — беше й казал той с развълнуван глас, когато се прощаваха на летището в Нашвил, — ще се върна в училище. Кълна се!

Тя се бе усмихнала през сълзи.

— Това е изнудване, Роскоу. Така или иначе трябва да се върнеш. Нали, госпожа Бътрес?

— Да, трябва да се върне и ще го направи — увери я госпожата. — Ще се грижа за него. Ще се обаждаме на майка му два пъти в седмицата и ще го изпратя вкъщи, щом се освободи.

На Дайна й беше тежко да се раздели с тях. Сълзи напираха в очите й, когато обявиха второто повикване на пътниците за Бостън. Тя взе багажа си и си обеща да не се обръща назад. Не искаше Роскоу и госпожа Бътрес да видят сълзите й.

Дайна още не беше напуснала Нашвил, а сърцето й вече беше изпълнено с тъга по неповторимата му атмосфера й артистичен дух. Тъгуваше за Роскоу, за госпожа Бътрес, за Мич… Но всичко вече беше свършило. Всичко беше зад гърба й.

Беше изпълнила задълженията си. Договорът на Роскоу беше подписан и всички смятаха, че той ще стане звезда, но най-важното беше, че момчето не беше само.

Преди няколко дни се беше преместил при госпожа Бътрес. Имаше собствена стая и тя се отнасяше с него като със собствен син. Дайна остана с тях до заминаването си. Беше спокойна, че момчето е в добри ръце.

Точно преди да си тръгнат, Мич я беше спрял във фоайето:

— Това вече ми идва много — беше казал той през зъби, след което бе сложил ръце на раменете й. Това я бе влудило. — Не само че изчезваш с момчето, но ми открадваш и секретарката. Прадядо ти би се гордял с теб.

Дайна се бе отдръпнала, за да не издаде вълнението си.

— Винаги можеш да си намериш секретарка, а аз не мога да се доверя на друга, която да се грижи за момчето и която познава бизнеса и номерата ти.

— Да познава номерата ми? Ами твоите? Колко й предложи, за да я склониш?

— Петдесет долара на седмица плюс процент от печалбата на Роскоу. Честна сделка. Майка му, Уилард и адвокатите са съгласни.

— Процент! — беше изскърцал ядно със зъби. — Господи! Откъде ти хрумна тази идея, ти си самият дявол!

— От престоя ми в Нашвил. И да не си посмял да си го изкараш на госпожа Бътрес. Това е добра възможност за нея.

— Нямам нищо против госпожа Бътрес. Има ли представа годеникът ти за каква твърдоглавка се кани да се ожени? Синята ти кръв ли те прави толкова безпощадна?

Дайна не бе отговорила. Мич се бе обърнал и бе излязъл. Трябваше да посрещне дамата от Канада — тъмнокоса хубавица, с трапчинки и неутолимо желание да опознае живота и музикалния свят, както някой й беше споменал…

Тя гледаше през стъклото на самолета, докато се насочваха към определената за кацане писта. Колесниците докоснаха земята. Тя разтърси глава, за да прогони спомените. Денис щеше да я посрещне на летището. Бяха продължили редовните си телефонни разговори, но всеки следващ беше все по-студен от предишния. Той беше предложил да дойде да я вземе, но решението да се разделят беше взето.

Никога преди летището не беше й изглеждало толкова пусто. С куфар в едната ръка и с шапката на Роскоу в другата, Дайна тръгна към посрещаните. Когато забеляза бледото кръгло лице на Денис, се опита да се усмихне, но не можа. Обикновено весел, сега той й изглеждаше мрачен.

— Добре дошла вкъщи, Ди-Ди! — каза той, като превзето я пощипа по страната и хвърли подозрителен поглед към шапката. — Какво е това?

— Шапка — троснато отговори Дайна. Задушаваше се. Сълзите й напираха. — Денис, не желая да ме наричаш така! Не съм малко момиче!

— Променила си се…

— Ти също.

— Хайде да пийнем по нещо — предложи Денис и взе багажа й. Личеше колко неловко се чувства.

Влязоха в едно от многобройните барчета на летището и седнаха. Мълчаха. Нямаха какво да си кажат.

Дайна свали годежния пръстен и му го подаде. Денис го взе, без да каже дума.

— Съжалявам! — прошепна тя.

Той прибра пръстена в джоба си и отпи голяма глътка от мартинито си.

— Не съжалявай! — огледа се и се наведе заговорнически към нея. — Така е по-добре! Просто не сме един за друг. Разбрах го отдавна, Дайна. Но мислех, че ще успеем да се справим някак си. Бракът ни щеше да направи щастливи други хора, но не и нас. Щеше да е катастрофа…

Дайна си отдъхна малко. Част от товара падна от плещите й. Поне на Денис нямаше да обяснява.

— Радвам се, че мислиш така…

— Дайна, аз се ожених — прекъсна я той.

— Какво?! — очите й се разшириха от изумление.

— Ожених се. Тя се казва Бела, Танцьорка е — той се насили да я погледне в очите. — Срещам се с такива момичета от години. Не можех да кажа на мама. Затова рядко си бях вкъщи вечер. Мислех, че може да продължи и след като се оженим. Много мъже го правят. А и ти никога не си се интересувала от мен сексуално…

— Оженил си се?! Ти си се оженил?

— Шшш! — Денис се наведе към нея и се огледа. — Мислех, че и ти ще се омъжиш… за онзи господин от Нашвил. Не исках да излезе, че… Е… Че не съм бил истински мъж. Знам, че ти изглежда глупаво, Дайна, но предпочитам да ме вземат за невъзпитан, но не и за глупак. Най-сетне задоволих плътските си апетити. Мама ще трябва да приеме, че ме привличат момичета като Бела. Още не съм й казал. Искам да дойдеш и да й обясниш, че нямаш нищо против и че така е най-добре.

— Да ти помогна да кажеш на майка си?! След като ме накара да обещая, че ще нося пръстена ти и няма да кажа на никой, че искам да разваля годежа?

Денис се изчерви притеснено и отпи голяма глътка от мартинито си.

— Имах нужда от време, Дайна, за да помисля. А като видиш Бела, ще разбереш, че решението ми е било правилно. Каква красавица е само! Висока! С дълги крака! А как изглежда с копринени чорапи и високи обувки! А в черна кожа е направо убийствена!

— Денис, не мога да повярвам! — рече Дайна тихо. — Ако не те познавах…

— Не знаеш колко трудно ми беше — опита се да се защити Денис. — Как мразех да свиря на тази проклета арфа! Правех го само заради мама. Но това ми даваше възможност да прекарвам времето си, както искам — с високи дългокраки хубавици като Бела. Ти и аз никога не сме се привличали физически, Дайна. От години боледуваше и аз не смеех… Мислех си, че мъжете просто не те интересуват. Но сега и двамата срещнахме голямата си любов. Така че можеш да кажеш на мама…

Дайна скочи вбесена.

— Кажи сам на майка си, Денис! Бъди мъж поне веднъж в живота си!

— Дайна! Не ставай дете! Какво значение има дали си носила пръстена няколко седмици повече? Това правеше родителите ни щастливи, а аз имах време да помисля. Не ме обичаш, така че няма защо да се горещиш!

— Не ми казвай кого обичам и кого не, Денис! — тя грабна чантата си и шапката на Роскоу. — Сама знам!

Обърна се и излезе. Стисна зъби, за да не се разплаче. Сълзи замъглиха очите й, докато си пробиваше път през тълпата. Никога нямаше да разбере Денис. Беше й изневерявал от дълго време. Щеше да се ожени за нея и да продължи да го прави без угризения. Каква глупачка само! Как би се смял Мич, ако знаеше истината! Представи си го с неговата иронична усмивка.

 

 

Майката й продължаваше да твърди, че неочакваната сватба на Денис е изцяло по вина на Дайна.

— Ако не беше отишла в Нашвил, нямаше да се случи! Денис каза, че тамошната атмосфера ти се е отразила зле! И нищо чудно, че се ожени за друга!

Дайна отказа да коментира действията на Денис и престоя си в Нашвил. За Мич Кеъри изобщо не спомена. Вместо това заяви, че не иска да отива в Йейл, нито в музея. Щеше да продължи да работи като учителка. Никакви доводи не можаха да я убедят да промени решението си. В резултат на всичко това отношенията вкъщи охладняха до крайност.

— Само седиш и слушаш тази ужасна кънтри музика — беснееше майка й по цял ден. — Имаше ли връзка с някого в Нашвил? Денис подозира, че си имала. Нещо е станало, за да се промениш толкова!

— Не, нямах връзка в Нашвил — отвръщаше Дайна и извръщаше глава. „Но ми се искаше да имам“, горчиво си мислеше тя.

Най-накрая майка й и майката на Денис решиха да се поразходят до Ню Йорк и да обиколят скъпите магазини. Баща й замина за Хемпшир с още двама съдии да лови сьомга и да спори на законодателни теми около лагерния огън.

В къщата остана само една прислужница да прави компания на Дайна. Тя непрекъснато слушаше кънтри по една от радиостанциите в Бостън, сякаш това можеше да я върне обратно в Нашвил. Мислите й я отнасяха при Роскоу, госпожа Бътрес, ужасната къща на Боби и красивата вила на Мич. През по-голямата част от времето Дайна мислеше за Мич. Ден и нощ пред очите й беше подигравателната му усмивка и искрящите му зелени очи. Постоянно се питаше коя е била последна в обятията му — Вонда или красивата брюнетка от Канада? Или тайнствената дама, с която прекарваше нощите си, докато Вонда я нямаше?

 

 

Беше хладна слънчева утрин. Дайна седеше в градината, унесена в спомени за Нашвил, когато се получи писмо от Роскоу. Ръцете й трепереха от радост, докато го отвори.

„Скъпа госпожице Макнийл,

Ние всички сме добре. Ходих да видя мама и сестрите ми. Те също са добре. Господин Кеъри се чувства чудесно. Нашвил е фантастичен. Албумът ми вече е готов. Всички казват, че е сполучлив. Вонда Рейни се омъжи и е щастлива.

Моля ви, елате да ни видите. Липсвате ми.

Надявам се, че сте добре.

Ваш верен вечен приятел:

Роскоу Ралф Хокънбъри-младши

P.S. Виждам добре с новите очила. Прочетох книгата за Ханк Уилямс. Хубава е. Липсвате ми. Надявам се, че и вие сте добре.“

Сърцето на Дайна се сви, когато прочете, че Вонда Рейни се е омъжила. За кого? Не за Мич, иначе Роскоу щеше да й спомене. Тя препрочете писмото три пъти. Как можеше това момче да каже всичко в една песен и нищо — в едно писмо? Мич се чувствал чудесно. Та той винаги се чувстваше така! Дайна се канеше да прочете писмото за четвърти път, когато прислужницата влезе и съобщи:

— Извинете, госпожице, един мъж иска да ви види. Не го познавам. Изглежда малко странен…

— Какво иска? — и без да дочака отговор, тя отново се зае да чете писмото. Нима очакваше да открие някаква информация за Мич, скрита между редовете?

— Не знам, госпожице. Прилича на джентълмен, но ги говори едни…

— Какви?

— Каза, че идва за някакви капани за мишки. Да го поканя ли да влезе?

Сърцето на Дайна едва не спря.

— Да!

Не може да бъде! Но след миг Мич вече стоеше на прага. Косата му беше по-тъмна отпреди. Кожата — по-загоряла, но очите му имаха същия хипнотичен електриково зелен цвят, който я стряскаше и насън.

Никой от тях не продума. Просто стояха и се гледаха. Той направи две крачки, като не откъсваше очи от нея. Вдигна едната си вежда, но обичайната му подигравателна усмивка не се появи. Накрая не издържа и се усмихна.

— Е, все пак не си се омъжила за него. Току-що научих. Необходимо е време, за да стигнат новините от Кънектикът до Тенеси.

— Да. Той се ожени за друга.

— Винаги съм казвал, че е глупак.

— Никога не сме били един за друг!

— Жалко, че не бе стигнала до този извод в Нашвил.

— Не, знаех го — Дайна съумя някак да си овладее гласа.

— О! Значи местният талант просто не те е впечатлил с нищо…

— Какво? — познатото треперене, което я обхващаше в негово присъствие, я обзе отново.

— Местният талант, тоест аз. Не мога да ти се сърдя. Всичко стана някак внезапно. А аз прибързано реших, че и ти изпитваш същото. Май съм свикнал да вземам това, което ми харесва, и да не давам обяснения. Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Няма ли да седнеш? Искаш ли нещо за пиене? Как е Роскоу? Тъкмо получих писмо от него. Четял книги. Надявам се, че ще се върне в училище. Пише, че Вонда Рейни се е омъжила, но не казва за кого. За теб ли?

— Вонда и аз?! Ти се шегуваш, Дайна! Не ставай смешна. Хайде, кажи ми!

— Какво?

Той се приближи и сложи ръце на раменете й.

— За нас. Сега, когато пръстенът вече не е на ръката ти…

Тя обърна глава. Нямаше сила да се отдръпне.

— Носех пръстена, защото просто не бяхме развалили годежа, но отдавна усещах, че между мен и Денис нещо не върви.

— Не те питах за това — Мич обхвана в длани лицето й. — Попитах те за нас. За нас двамата.

— Не знаех, че сме „двама“. Мислех, че сме трима, четирима, дори петима! Винаги съм смятала, че в живота ти има повече от една жена.

Усмивката му се стопи.

— От момента, в който те видях, за мен съществуваш само ти. Но не бях готов. Искам те! Искам те повече от всичко в живота си. И винаги ще е така. Затова дойдох.

Тя го гледаше безпомощно. Сълзите напираха в очите й.

— Но аз чух толкова много неща за теб! За Вонда…

Той я прегърна и я притисна към себе си. Топлината на ръцете му я изгаряше като огън.

— Вонда и аз имаме делови отношения. Освен това сме приятели. Тя имаше нужда от някой. Имаше нужда от опора. Особено, преди да се реши на този брак.

— Не съм чула такова нещо. А по-скоро, че щяла да се омъжва за теб.

— Необходимо е време, за да се добереш до тайните в един град. А хора като Вонда знаят как да пускат слухове и да държат личния си живот в тайна. Помогнах й да излезе от нервната криза, в която беше изпаднала. Затова остана да живее при мен. Тръгнаха слухове за нас. Това й помогна да запази годежа си в тайна. Попита ме дали имам нещо против името ми да се свързва с нейното. Така личният й живот щеше да се запази в тайна. Още не бях те срещнал, така че се съгласих. Но когато ти се появи, не можех да престъпя думата си. А ти се държеше така, сякаш изобщо не те интересувах. Въпреки че доста ясно показах, че ти си тази, която желая. Как бих могъл да обичам Вонда? Не харесвам толкова пищни дами, твърде са предизвикателни и някак неуравновесени. Не може наистина да си мислила, че…

— Мислех, че се виждаш с друга — възрази Дайна. Искаше й се Мич да казва истината. — Не си беше вкъщи почти всяка нощ, откакто Вонда замина.

— А! Това ли? — за първи път, откакто го познаваше, той показа признаци на притеснение. — Опитвах се да те забравя. Но не успях. Мислех, че наистина ще се омъжиш за онзи идиот. Ходех в новата си къща, играех покер с Траутмън, пазача, говорехме си колко непредвидими са жените и… пиех. Знаеш ли, че никога в живота си не бях се напивал? Докато не разбрах, че не мога да те имам. Бях луд по теб…

— Но всички слухове… И това канадско момиче, което остана у вас.

— Не ми казвай, че си ме ревнувала, Дайна! — горчиво се усмихна той. — Това би значело, че все още има надежда — Мич я погали по косата. — Тази дама е имала твърде много любовници в Торонто. А що се отнася до слуховете — казах ти. Слуховете си остават слухове. Вонда имаше нужда от усамотение и време, за да се оправи. Това е всичко. Тя се омъжи тайно в Ню Йорк за много добър мъж. Мисля, че най-сетне ще бъде щастлива — гласът му стана дрезгав. Той приближи лице към Дайна и прошепна: — Не ме интересува друга, освен ти. Не го ли разбра? Щях да ти го кажа още в Нашвил, но бях твърде горд. Побеснявах при мисълта, че обичаш друг. Щом не можех да те имам, оставаше ми единствено гордостта. Но гордостта не топли — студена е като смъртта. А ти си топла като живота. Върни се с мен в Нашвил, Дайна!

Тя се притисна към него, забравила за предишната си съпротива. Той бавно наведе глава и тя простена от удоволствие в прегръдката му.

— Лъки Бъки каза…

— Какво? Какво общо има той с това? Боби ми го завеща. Тежко наследство!

— Каза, че ти и Вонда… Каза, че ще изправиш Роскоу срещу нея и всеки един от нас срещу всеки…

— Лъки Бъки е един отмъстителен глупак! Ако ти е казал нещо, то е било само за да ни създаде неприятности. Понеже не можа да ме осъди. Трябва да е усетил какво изпитвам към теб. Той има непогрешим животински инстинкт и безмерна злоба.

— Искаш да кажеш, че го е направил единствено, за да ти отмъсти?

— Да създава някому проблеми е в кръвта му. Аз се отървах от него, а ти го направи на глупак. Не би могъл да се успокои, ако не ни отмъсти. Но да не говорим повече за него. Не го заслужава. Целуни ме, Дайна! Или желанието ще ме погуби!

Устните му тръпнеха от нежност и страст. Опиваха я като силно вино. Ръцете му се спуснаха по гърба й и той я привлече по-близо към себе си.

— Обичам те, Дайна! Обичам те заради духа ти, заради красотата, деликатността и честността ти! — прошепна той. — Надявам се и ти да ме обикнеш! Дори и да не го заслужавам.

Ръцете й обвиха врата му й устните й отново потърсиха неговите.

— Но аз те обичам! Още от самото начало! Без дори да знам кой си, какъв си… Лудост ли е, това?

— Когато научиш всичко за мен, може и да не ме искаш вече. Знам, че семейството ти няма да го одобри. Имаме различен произход. Семейството ти е подбирало всеки свой нов член поколения наред. А моето все още се бори за уважение.

— Не мисля, че това има нещо общо с чувствата ми — каза Дайна и се сгуши в прегръдките му.

— Никой в Нашвил не знае нищо за мен и Боби. Ще разбереш защо. Сложно е и не е приятно. Чувала ли си някога за звукозаписна компания, наречена, „Джърмстоун“?

— „Джърмстоун“? Не. Никога.

— Баща ми я основа. Преди четиридесет години. И я съсипа преди около двадесет. Финансови скандали, подкупи, дългове… Беше един от най-големите скандали в музикалния бизнес. Той разори не само себе си, а и още двестатина души. Осъдиха го на затвор. Там и умря. Казваше се Джони Дарк. Няма смисъл да споменавам, че не се ползваше с добро име в музикалния свят. Беше забогатял неимоверно бързо и беше доста по-възрастен от майка ми. Тя беше изключителна певица, израсла в нищета. Не беше щастлива с баща ми. Мислеше си, че той може да й даде сигурност, но грешеше — между веждите му се бе образувала бръчка и мускулите на лицето му потрепваха. — Баща ми дошъл в Тенеси от Калифорния. Построил империя и после я разрушил. Бил съм на единадесет, Боби на девет. Когато влезе в затвора, майка ми се разведе с него и се омъжи за друг, почти толкова богат, колкото и баща ми — Алвин Кеъри. Той ни осинови с Боби, но не ни остави да забравим нито за минутка каква услуга ни е направил и кой е баща ни. Майка ни, веднъж изпатила си от шоубизнеса, не искаше ние с Боби да имаме нищо общо с него.

Баща ми беше инвестирал в малка неизвестна звукозаписна компания на името на майка ми. Тя искаше да я продаде, но вторият ми баща не се съгласи. Беше умен мъж. Компанията стана печеливша, известната „Мека Рекърдс“. Парите течаха като река. Майка ми не вярваше на очите си. Когато вторият ми баща получи удар, тя ми възложи да се грижа за компанията. Бях завършил икономика в Баркли. Затова се подиграх, когато разбрах, че годеникът ти ще управлява семейното богатство. Прекалих с иронията, признавам. Аз бях правил същото навремето. Но като гледах как работи „Мека“, се изкуших да направя нещо сам. Тогава загина Боби. Трябваше да поема „Даймънд Хорсшу“. От години играех ролята на покорния син. Боби беше бунтарят. Той и вторият ми баща не се разбираха. Мразеха се. Боби искаше да направи нещо в шоубизнеса сам. Мама, разбира се, направи всичко по силите си да го спре. Той обаче беше решил да пробие на всяка цена.

— Но никой в Нашвил не знае за него…

Мич въздъхна тежко и я погали по лицето.

— Той отказа да признае семейния ни дял в „Мека“. Не смееше да спомене името на истинския ни баща — беше като прокълнато. Но и Боби беше обречен. Всичко, до което се докоснеше, отиваше по дяволите. Докато не основа „Даймънд Хорсшу“. Разбрах, че най-сетне е намерил своя път, истинското си призвание. Но не успя да се утвърди — умря… Винаги си е бил малко неуравновесен. Винаги! Бил е пиян в нощта, когато се е качил на онзи самолет. Майка ми още не може да го преживее. И никога няма да може — той я притисна така силно към себе си, сякаш бе най-скъпото му същество на този свят. — Исках Боби да успее. Обичах го. Но ме ядосваше с непрестанното си бунтарство. Дори и срещу мен! Сигурно няма да ми повярваш, но не мога да му простя, че умря. Не трябваше да умира! Дойдох в Нашвил и видях какви ги е забъркал. Боби беше мъртъв, но мечтата му трябваше да оцелее. Поех компанията. Исках да я издигна заради него — и заради себе си. За добро или за лошо, музиката е в кръвта ми. Исках да докажа, че синът на Джони Дарк може да създаде нещо без помощта на „Мека Рекърдс“ или на който и да е друг.

— Значи мразиш семейството си?

— Не, любов моя, никого не мразя. Но те очакваха да се проваля като баща си и като Боби. Е, вече разбират, че няма да им доставя това удоволствие. Ще трябва да преглътнат гордостта си. Това е. Но както виждаш, любовта не е довела до нищо добро в нашето семейство. Затова и досега избягвах да се влюбвам… Докато не те срещнах. Е, вече си наясно — кръвта ми не е синя и миналото ми не е чисто.

Мич беше дошъл в Нашвил, за да разчисти сметките си с миналото и да докаже, че може да направи нещо без ничия помощ. Беше се осмелил да се изправи срещу съдбата и да докаже, че Боби Кеъри щеше да успее, ако не беше загинал.

— Горкият Джони Дарк! Защо не може да види какъв син има!

— Да, син, който едва сега се учи да обича, Дайна. Израснал съм с бизнеса и музиката е в кръвта ми. Нагледах се на какво ли не в нашето семейство. Любовта е нещо ново за мен. И изведнъж се появи ти! Една истинска принцеса! Какво можех да направя, освен да се влюбя? Можеш ли да пренебрегнеш факта, че съм толкова обикновен, Дайна?

— Обикновен ли?! Ти ще станеш некоронованият крал на Нашвил. Моят крал!

Той сведе глава и тя го целуна горещо.

— Толкова си деликатна… Самото съвършенство!

— Обичам те, както никого не съм обичала преди. Както сигурно никой не е обичал…

Той отново я целуна и я притисна към себе си.

— В душата ми звучи музика, божествената музика на любовта…

Той я целуна още веднъж. Страстно и силно.

— Нали си съгласна да се оженим? Само кажи „да“! Моля те, поне веднъж недей да спориш!

— Не споря! — тя се повдигна на пръсти и го погали.

— Ще живееш в копие на старинна вила, но ти гарантирам истинска любов. И леглото ще бъде квадратно, а не с форма на сърце…

— О, Мич! Нима смяташ, че ме интересува формата на леглото, щом ти си в него!

Той докосна ухото й и я накара да потръпне. След това устните му се задържаха върху гърдите й за момент и пак се върнаха по шията към нейните устни.

— Кога ще ми позволиш да сваля всички тези дрехи от теб, Дайна? Обичам те! Омъжи се за мен! Не съм приготвил пръстен. Но се надявам това да свърши работа.

Той пъхна в ръката й кутийката с диамантената игла.

— Отведи ме, любов моя!

— Не взимай нищо със себе си! Нека те отвлека!

— Трябва да взема само едно нещо — отвърна тя и го целуна бързо. — Шапката на Роскоу.

— Цял живот ли ще ме преследва тази шапка? — възкликна престорено гневно Мич.

— Тя е талисманът на Роскоу. Донесе ни толкова късмет и толкова любов! Не бива да я забравяме!

Той я целуна и свъси вежди във философски размисъл.

— Да, всяка бъдеща съпруга не може да не носи със себе си диамантен капан за мишки и каубойска шапка…

— Точно така! — усмихна се тя на шегата му. — А сега, води ме! Бих те последвала и накрая на света.

Край
Читателите на „Диамантената клопка“ са прочели и: