Барбара Делински
Червенокосият изкусител (7)

Седма глава

Тази нощ Корин направи равносметка на живота си.

Бе на трийсет години. Имаше хубава работа, приятен дом, чудесни приятели. Имаше и баба, която я обичаше, и сестра, която се нуждаеше от нея.

След година щеше да стане на трийсет и една, щеше да запази работата и приятелите си. Баба й щеше да продължава да я обича, както и сестра й да страда по бездушните им родители.

А след десет години? Четиридесетгодишна, със същата работа, същата къща, същите приятели… Баба й можеше да е жива, а можеше и да не е, а сестра й може би щеше вече да е превъзмогнала болката си. Родителите й? Родителите й просто не влизаха в сметката.

Нещо липсваше, нещо изключително важно като съпруг и деца, нейно собствено семейство. От години го желаеше, но бе изтикала мисълта встрани. Отначало бе заета с обучението си, а после с кариерата си. Ако приемаше да ходи на срещи, го правеше с мъже, в чието присъствие не се чувстваше застрашена. И никой не я бе накарал да се замисли за семейство.

Докато не се появи Кори.

С Кори не бе в безопасност. Бе различен от другите мъже, ясно бе като бял ден. Караше я да се смее, показваше й страни от характера й, които никога не бе пожелавала да види.

И освен това я караше да мисли за съпруг и деца.

С неподражаемата си откровеност й бе казал, че поставя семейството на второ място, защото се бои от риска. Май беше прав. Наистина, бе поемала рискове, но винаги добре пресметнати. Така живееше тя, разплиташе фактите, анализираше ги, вземаше решение и действаше.

Случаят с Кори бе заплетен от първия миг, защото не можеше да достигне до същността му.

Какво търсеше той? Бе очарователен, работлив, неустоим. Очароваше сервитьорите, сервитьорките и шофьорите. Бе работлив и деен. Неустоим в желанието да я вкара в леглото си.

Непобедим в работата си.

„Защото ме обича.“

Така казваше, но дали не бе само игра? Щеше ли да похаби толкова усилия заради една игра?

„За него аз съм предизвикателство. Щом ме покори, ще подвие опашка и ще офейка.“

„Откъде знаеш?“

„Сам е признавал, че има много жени.“

„Значи предпочиташ да запазиш скъпоценната си девственост? Значи подозираш нещо нечестно?“

„Нима той е човек, който върши работата си наполовина? Така ли искаш да те обича?“

„Изобщо не искам да ме обича!“

„Не?“

„Не.“

Беше лъжа и Корин го съзнаваше. Лежеше си върху колосаните чаршафи, облечена в целомъдрената си нощница, взираше се в тавана и мислеше. Бе прозряла колко силно бе желанието й да я обича. Така силно, че да може да преодолее всяко друго изкушение в живота, да не може да стои далеч от него, да задоволява желанията и нуждите й през следващите години.

В този миг смяташе, че го обича, но не вярваше, че ще запази за дълго чувството. Благодарение на Кори бе разбрала, че е наследила чертите на майка си. Харесваше й да бъде в прегръдките му, чувстваше се женствена и жизнена. Но ако си позволеше да опита забранения плод, нямаше ли да закопнее и за други удоволствия?

Отново се замисли за живота си — подреден, в неутрални цветове, черно и бяло.

А Кори би използвал цялата палитра на дъгата.

Животът би бил искрящ от багри.

Струваше ли си риска?

 

 

На сутринта Кори участваше в съвещанието само с половината от съзнанието си. Другата част бе заета с Корин. Припомняше си първата им среща в дома на Алън.

Тогава я помисли за безлична. Сега разбираше, че у нея имаше нещо деликатно, дори изтънчено. Не му носеше утеха фактът, че малко мъже го разбираха. Бе научил колко изразителни могат да бъдат очите й, да показват дали е обзета от страх, или изпитва удоволствие. Бе жена на противоречията, консервативна на повърхността и дива по природа. Когато не контролираше внимателно действията си, се развихряше страстта й.

Но страстта не бе само физическа. Да, тя беше неопитен любовник, но той не се съмняваше, че ще му отдаде всяко кътче от душата си, ще се посвети на дома им и на децата им със същата страст.

И по ирония на съдбата, тази жарка страст бе първата преграда, с която се бе сблъскал. Корин бе прекарала живота си до този ден, отричайки я. Кори осъзна, че ако двамата имаха някакъв шанс да бъдат заедно, тя бе тази, която трябваше да се пребори сама със себе си, да си повярва.

Корин имаше нужда от време да го опознае и да се научи да го обича. Време, за да разбере, че самоотрицанието бе безполезно и не водеше до никъде.

Едва дочака да свършат сутрешните му срещи и се обади.

— Здравей, Кори.

Никакъв отговор.

— Сигурно имате почивка?

В гласа й той долови топлина, която преди липсваше, сякаш споделяха тайна, която бе достъпна единствено за двамата.

— Ако не изпия още едно кафе, ще падна. Цяла сутрин работя, но не съм особено полезен. Корин?

— Не ми се вярва — изрази на глас тя съмненията си.

— Така е. И щом говорим за работа, ще трябва да се откажа от срещата с теб.

— Разбирам.

— Нищо не мога да направя. Трябва да тръгвам за един делови обяд, а след това — веднага към летището. Защо не вземеш самолета и не дойдеш на острова за почивните дни?

— Ами…

— Добре. Тогава ще се видим следващата седмица. Ще прегледаме материалите. А ти можеш да изискваш информация по всяко време. Секретарката ми ще бъде на твое разположение.

— Съгласна съм.

Мисълта да отиде отново в Хилтън Хед я караше да се чувства несигурна, но щеше да й липсва вълнението от близостта им, на което тя се надяваше да й помогне да разреши дилемата си.

— Понеделник? Вторник?

— Какво ще кажеш за сряда?

— Но това са цели пет дни! — изпъшка той.

— Нужни са ми — молеше се да я разбере.

Кори й съчувстваше, но бе изнервен. Искаше да бъдат заедно, за да задълбочат отношенията си, преди отново да се заплете в съмнения и колебания, и в същото време не желаеше да я насилва.

— Тогава до сряда. Колкото е възможно по-рано, нали?

— Ще опитам.

Кори не я предупреди да му съобщи номера на полета си, защото възнамеряваше да й се обажда непрекъснато. Не беше част от добре обмислен план, просто изпитваше необходимост да чува гласа й.

Изненадващи дори за самия него бяха постъпките му през последвалите четири дни. В събота сутринта й изпрати дузина бели рози, убеден, че всяка американска красавица следва да получава цветя от обожателя си. В неделя поръча да занесат в дома й кошница с пресни кроасани.

Дойде на себе си, чак когато се сети, че баба й щеше да види цветята и вероятно щеше да хапне от кифлите. Бе уверен, че Корин не й е споменала за него. Ако описанието на внучката отговаряше на истината, Елизабет Странд не бе от хората, които ще замълчат и няма да започнат да задават въпроси.

В понеделник изпрати в офиса й кристална ваза с изящно изваяни форми. Следобеда тя получи жълта роза, която напомняше на слънчев лъч.

Във вторник нямаше специални подаръци, но позвъни рано-рано у дома.

— Подраних ли? — прошепна той.

— Не би могъл — засмя се тя. — Баба отдавна работи в градината, а аз съм готова да тръгвам на работа.

— Радвам се, че те намерих — гласът му възвърна нормалната си интонация. — Искам да ти кажа нещо, преди да тръгнеш.

— Нещо се е случило снощи?

— Не. Само да ти кажа.

Тя чакаше.

— Да? — попита го след минута.

— Липсваш ми.

— Кори, само за да ми съобщиш това ли се обаждаш?

— Аха. Снощи не го споменах. И да те предупредя, че днес няма да ти изпращам нищо.

— Слава Богу! Вече изпрати предостатъчно.

— Бих могъл да поспоря, но истината е, че не искам да си мислиш, че се опитвам да купя сърцето ти.

Корин се засмя.

— Не бих могла да бъда купена, но ще призная, че съм трогната.

— В такъв случай…

— Кори, недей — прекъсна го тя. — Никакви вази и цветя повече. Иначе ще си помисля, че имаш непочтени намерения.

— Ето, потвърждаваш мнението ми, макар и по елегантен начин.

— Сутрин съм в стихията си.

— И аз. Щом стана от леглото, съм готов за всичко. Но не това исках да ти кажа. А само, че утре ще те чакам на летището. Обичам те.

Корин притвори очи. Линията прекъсна. Не бе по вина на пощите. Той бе затворил. Искаше да й спести отговора. Обаждаше й се всеки ден, но откакто бяха заедно за последен път, за пръв път произнасяше думите. Корин се чудеше дали не й липсваха, а сърцето й, забързано в лудешки ритъм, отговори на въпроса й.

Не можеше да отрече, че се вълнува. Беше доста изнервена. Във въображението й се нижеха непрестанно случките от последната им среща. Дали и с него бе така? Дали копнееше да я прегърне? Не бе попадала в подобна ситуация и не знаеше как да реагира. А очевидно не можеше да протегне ръка за делови поздрав и да приключи срещата.

Накрая се реши. Не бе постъпвала така преди, но нямаше друг начин…

Пое си дълбоко дъх и тръгна.

Кори я пресрещна и я прегърна с усмивка.

— От зори чакам проклетия самолет да се приземи.

— Кацнахме пет минути по-рано — не сдържа тя усмивката си.

— Което по моя график е с цели шест часа по-късно. Радвам се да те видя, Корин!

— И аз, Кори — той пое пътната й чанта. — Колата е отпред. Там е по-хладно.

Корин се чувстваше спокойна и бе радостна, че поне за момента се справя добре.

Тъкмо преди да напуснат багажното отделение, Кори я придърпа към стената и пусна чантата й на пода. Тя се вцепени.

— Дължа ти нещо. Не се чувствам добре, ако не си платя.

Смущението на Корин се изписа върху лицето й.

Кори се приведе към нея, бръкна в джоба си и измъкна обвит в целофан бонбон.

— Целувката на Хърши — обяви той, внимателно свали обвивката и го поднесе към устните си.

— Нали е за мен — протестира Корин, останала с отворена уста.

Той премяташе бонбона из устата си и доволно мъркаше.

— Е, това е твое — рече след време.

Тя протегна устни, но не бе достатъчно бърза. В миг устните му бяха върху нейните и разтопеният бонбон се плъзна в устата й. Беше прекрасно. Вкус на разтопен шоколад, меки и нежни устни…

Тя самата бе на път да се разтопи, когато Кори се изправи.

— Е — попита я, — хареса ли ти?

— Впечатляващо!

Кори се изсмя, вдигна отново чантата и притисна Корин към себе си.

— Бях решил да го направя в колата, но щом те видях да слизаш от самолета, целият план отиде по дяволите. Сетих се, че тук няма да направиш някоя сцена.

— Благодарна съм ти.

— Не пристъпих определените ми граници, нали? — подразни я той.

— Откога се притесняваш за тези неща? Спомням си за един епизод в коридора пред офиса ми, когато ме измъчи до смърт.

— Тогава не те познавах добре. Ако предполагах, че ще се почувстваш зле…

— Ти искаше да се почувствам зле.

— Е… малко… Бях притеснен, че не желаеш да ми отделиш от времето си.

— А сега какво ти давам?

Бяха се спрели пред колата и тя се взираше в лицето му да открие арогантност или самодоволство, което би й помогнало да реши проблема си. Бе й казал, че я обича. Имаше нужда от потвърждение, че не бе само игра.

— Точно сега ми даваш радостта да бъдем заедно. Да оставим миналото.

Тя не се възпротиви на идеята, още повече че не изискваше никакви усилия. През следващите няколко дни Кори често й се усмихваше, но сцената от панорамната веранда не се повтори.

В други отношения бе настоятелен както преди. Бе й запазил същия апартамент. Тя се опита да протестира:

— И една обикновена стая би била достатъчна, Кори. Това е прекалено.

— Какво е прекалено? Че вместо стая имаш апартамент.

— С три вази свежи цветя, слънчева веранда и хидромасажна вана.

— И какво мога да направя аз? Такива са апартаментите ми.

— Но ти пилееш пари за мен.

— Мои са и мога да ги харча както намеря за добре.

— Но…

— Правило номер две: „Никога недей да спориш с шефа си, когато…“

— Това беше правило номер едно.

Същата вечер Кори я покани на вечеря, а след това отидоха на концерт в Харбъртаун.

В четвъртък сутринта се затвориха в офиса и прегледаха пълния план за проучването, подготвен от Корин. С изключение на една-две забележки, Кори прие всичко, а при спорните моменти начаса предлагаше алтернативно решение.

След това той й предложи да използва офиса му, за да преработи анкетните карти в съответствие с промените.

— На теб тази стая ти трябва — възрази тя.

— Можем да си я поделим.

— Има само едно бюро. Ще ти преча.

— Достатъчно е голямо, за да приюти и двама ни. Пък и ти си мъничка, не можеш никому да пречиш.

— Наистина, Кори, достатъчно е да ми намериш някоя малка стая и едно обикновено секретарско бюро.

— Ще стоиш тук.

— Но…

— Правило номер три: „Никога недей да спориш с шефа си, когато…“

— Това правило вече беше номер едно, а после и номер две…

— Сега е номер три — той й подаде един молив и посочи документите пред нея. — Работи!

Тя довърши поправките и научи какво гласи правило номер четири, когато реши сама да напечата последната версия за хода на изследването.

В петък сутринта тя и Кори се срещнаха с някои от жителите на острова, които бяха финансирали проучването, а вечерта на същия ден двамата приседнаха в един усамотен ъгъл на елегантния хотелски ресторант, за да отпразнуват успеха на проекта. Когато тя заяви, че не би могла да пийне нито глътка повече шампанско, Кори се позова на основно правило номер пет, а когато отказа да опита тортата на главния готвач, чу правило шест.

Главата й се въртеше и тя с радост прие поканата на Кори да се поразходят покрай брега. Той събу обувките и чорапите си и нави панталоните си до коленете. Корин също събу обувките си.

Почти цял час вървяха, хванати за ръка по брега на океана. Не говореха много, гледаха луната, която ту се скриваше, ту се показваше зад облаците и осветяваше гребените на вълните.

Тази нощ Корин спа спокойно и когато на сутринта Кори я изпрати до самолета за Балтимор, единственото й безпокойство, бе неясното чувство на незадоволеност.

След две седмици Корин се завърна в Хилтън Хед. С Кори бяха разговаряли по телефона всеки ден, нещо, което озадачи баба й. Цветята и кифлите бяха едно, а среднощните разговори — нещо друго.

Елизабет постави въпроса една вечер, около девет и половина, когато Корин се бе отпуснала в едно кресло. Баба й се настани в друго кресло до нея и опъна кадифения си пеньоар.

Разбрах — каза възрастната дама с безразличие, — това беше Кори Хардън.

— Аха.

— Често ти се обажда. Разкажи ми за него.

Корин не знаеше какво да й каже. Мислено неведнъж бе провеждала този разговор, но никога не бе стигала до версия, която да я задоволява.

— Какво искаш да знаеш?

— Вече ми каза къде живее, с какво се занимава, както и че е твой клиент. Но не всеки от клиентите ти ти изпраща цветя и сладкиши, нито пък звъни час по час.

— Не, Кори не е кой да е клиент.

— Кой е той?

— Той е… един мил мъж.

— Като онези, с които излизаш?

— Не, бабо.

— Радвам се да го чуя.

— Радваш се?

Кори не вярваше на ушите си.

— Ами те са малко досадни, ти как мислиш?

— Аз… намирам, че бяха приятни.

— С един приятен мъж не можеш да създадеш задоволително семейство.

За кратък миг Корин трескаво обмисли откъде баба й би могла да научи толкова за Кори. Дали той не й се бе обаждал? За да заяви почтените си намерения? Да я спечели на своя страна? В този случай налице бяха и предимства, и недостатъци.

— Никога не сме говорили за брак.

— Вие с Кори или ние двете? — мило попита Елизабет. — Аз и ти не сме, макар отдавна да беше време.

Корин се почувства глупаво. Все пак беше на трийсет. Теоретично, подобен разговор бе ненужен.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че няма причина да живееш като монахиня, само защото родителите ти не са те обичали достатъчно.

Корин остана стъписана. За кой ли път баба й я изумяваше със своята проницателност!

— Не ме гледай така, Корин. Не е нужно човек да е психолог, за да разбере какво става в главата ти. Не забравяй, че аз съм те отгледала. Ние двете си приличаме, така че винаги знам какво мислиш. Не е нужно да го изричаш на глас. Виждах разочарованието ти всеки път, когато идваха майка ти и баща ти. И сега виждам червенината, която залива страните ти, щом чуеш гласа на Кори, виждам и усмивката ти, когато получаваш подаръците му. Няма от какво да се притесняваш, мила. Радвам се, че си променена.

— Така ли?

— Естествено. Искам да бъдеш щастлива.

— Но аз съм щастлива.

— Обичаш ли го?

— Бабо!

— Само един невинен въпрос.

— Знам, но…

— Обичаш ли го?

Кори сбърчи вежди в размисъл.

— Поне така мисля — отвърна.

— Не си въодушевена.

— Не съм го планирала.

— Не можеш да планираш всичко в живота си, Корин, колкото и да ти се иска. Най-приятните неща стават, без изобщо да си се замисляла.

— Но той е различен от мен!

— Може би точно затова го обичаш. Или по-скоро, защото никога не си изпитвала чувства към мъжете, с които излизаше.

— Ти не разбираш. Кори е… енергичен.

— И какво още?

— Импулсивен е. Темпераментен.

— Продължавай! — Елизабет не се предаваше.

— Непрестанно е в движение, пътува насам-натам.

— Има ли успехи в работата си?

— Да.

— Значи пътуването му е оправдано. Корин, не можеш да твърдиш, че пътуването е грях, само защото родителите ти не се спират на едно място. Алекс и майка ти са от тази порода. Не мога да твърдя, че са единствените, защото приятелите им са същите като тях, но са малцинство. Дядо ти също много пътуваше.

— По работа.

— А твоят Кори — не?

— Аз… Ами да, предимно по работа.

Елизабет потъна в спомените си.

— Дядо ти беше забележителен мъж. Нашата любов бе необикновена. Знаех, че му се налага да е вечно на път, но бих продала душата си на дявола, за да прекарва повече време с мен у дома. Той обаче не спираше. Не спечели кой знае какво богатство, но винаги имахме достатъчно пари за храна, дори от време на време си позволявахме и някои удоволствия. Майка ти не оценяваше това. Винаги ламтеше за повече. Беше малка и не бе осъзнала смисъла на нещата по това време.

— Какво чувстваше към дядо ми… Разкажи ми повече.

— Както ти казах, беше неповторим. Бяхме много млади, когато се влюбихме, но времената бяха други. Трудно се живееше след войната. Ние израснахме заедно и се наслаждавахме на всяка възможност да бъдем заедно. Когато купихме къщата, струваше ни се, че е палат. Бяхме много горди. Аз не можех да притежавам къщата без Теодор, а и той не би могъл да я притежава без мен.

Бузите на Елизабет бяха порозовели, единствен признак, че споделя интимни за нея преживявания. Бе необичайно въодушевена.

— Винаги казваше, че не би изкарал и ден, ако не знае, че вечерта ще се прибере при мен. Дядо ти умееше добре да използва думите. Но зад тях се криеха чувства. Обичаше ме толкова, колкото и аз него.

Корин даваше мило и драго да запита за сексуалните им отношения, но не смееше. Кори бе прав. Майка й не бе създадена във вакуум. Дали е било плод на страст е друг въпрос.

— Ти… с него по различен начин ли се държеше в сравнение с другите?

— Да.

— И аз се държа по различен начин с Кори.

— Така и трябва.

— Какво е обяснението ти за родителите ми?

— Не знам — гласът на Елизабет бе изпълнен с колебание. — Не мога да определя начина им на живот. Най-вероятно никога не са били задоволени един от друг и са си останали чужди.

— Но ако са се обичали…

— Ако, Кори!

— Мислиш ли, че не са?

— Вероятно всеки е обичал другия по някакъв егоистичен начин. Челси на първо място е влюбена в себе си. Същото важи и за Алекс. Със сигурност не са се обичали така, както се обичахме ние с Теодор.

— Как?

— Докрай. Без егоизъм. Завинаги. Знаеш ли защо никога не се омъжих повторно? Бях млада, когато почина Теодор и през последвалите години се срещах с доста интересни мъже. Понякога ми минаваше мисълта за втори брак. Ти беше малка и не си спомняш, когато се запознах с един мъж, който би се грижил добре за вас двете с Роксана. Не бе се женил преди. Не можех да го направя. Би означавало денем и нощем да живея до човек, който болезнено ще ми напомня какво съм загубила.

— О, бабо! Съжалявам.

— За какво? Дядо ти бе прекрасен съпруг, макар и за кратко време. Надявам се с твоя да живеете заедно много по-дълго. Той предложи ли ти да се ожените?

— Кори ли? — Корин се опитваше да спечели време, за да се опомни.

— Има ли друг кандидат на хоризонта?

— Никога не съм казвала, че възнамерявам да се омъжа за Кори.

— Той предложи ли ти?

За миг тя обмисляше дали да излъже баба си. Лъжата би поставила край на разговора им, а на нея й бе приятно да си говорят. Току-що бе открила нова страна от характера на баба си.

— Да. Предложи ми.

— И ти му отказа. Радвам се.

— Радваш се?

Бе пълно противоречие на всичко, казано до този миг от Елизабет.

— Човек не може да вземе решение за женитба току-така. Сигурна съм, че Кори те обича.

— Така казва.

— Значи не си убедена. Мога ли да попитам защо?

— Можеш, но аз не мога да ти отговоря.

— Опитай.

— Казах ти някои неща, но има и други. Кори е пълна противоположност на мечтите ми. Има репутацията на плейбой, макар да се кълне, че това е само част от миналото му. Инвестира суми, сякаш си играе. Твърди, че инстинктът му помага и затова не губи.

— Май често се кълне — очите на старата дама блестяха.

— Говоря сериозно, бабо. Приема живота като на шега.

— Така ли те привлече?

— Не. Не мисля.

— А може пък лекомислието да прикрива сериозното му отношение към живота.

— Може би. И все пак твърдя, че е лекомислен. Бях в канцеларията му, когато се обадиха от банката и му съобщиха, че е превишил лимита на кредита си. Той им заяви, че е платил навреме сметките си и наистина бе така. Само че бе изпратил чека с „Американ Експрес“. Бедната му секретарка прекара половин час в ровене из документите.

— Чиста грешка.

— Като това да объркаш соса за пиле със соса за салата? Той би казал, че са еднакви.

— Салатата би имала интересен вкус — внимателно подхвърли Елизабет.

— Ами контактните му лещи… Обади ми се веднъж паникьосан, за да ми съобщи, че загубил едната си леща и ще закъснее.

— Разбирам го. Контактните лещи струват цяло състояние.

— Застраховани са, но това не е толкова важно. Беше пролазил банята, сантиметър по сантиметър, за да открие най-сетне, че лещата е в окото му.

— Случва се.

— Глупаво е.

— Всъщност е забавно.

Корин се замисли.

— Май си права — призна тя. — Понякога е забавен.

— От това, което чух, разбирам, че си срещнала доста интересен мъж. Работлив. Обича те. Прави грешки, но има завиден дух.

— Това може да донесе и беди.

— Не и ако успееш да овладяваш поривите си. Твоят Кори успява ли?

— Не знам…

— Е, добре. Време е да лягам. Утре ще ставам…

— Но ние не взехме никакво решение! — извика Корин.

— Ние? Аз няма какво да решавам, детето ми. Ти ще живееш с този мъж ден след ден, година след година.

Корин стана и последва баба си.

— Не можеш да си тръгнеш сега, бабо.

— Мога и трябва. Имам да премисля много неща, а трябва и да поспя.

— Но Кори живее в Южна Каролина и ще трябва да се преместя!

Въобразяваше си, че това ще възбуди интереса на баба й, но сгреши.

— Съществуват самолети — отвърна Елизабет от средата на стълбите. — Щом Кори ще прави хотел в Балтимор, ще идвате доста често.

— Няма ли да ти липсвам?

Елизабет спря. Обърна се и нежно се усмихна.

— Знаеш, че ще ми липсваш. Но аз няма да живея вечно. Бих искала да имаш съпруг като моя. Лека нощ.

 

 

Корин се върна в Хилтън Хед в средата на юни. Бе въоръжена с анкетните карти, професионално отпечатани и готови за разпространение, и твърдо решена да прекарва времето си изцяло с Кори. Бе му казала, че така ще може да го опознае и да вземе решение. Истината беше, че компанията му й доставяше неповторимо удоволствие.

Разговорът с баба й бе помогнал доста. Винаги бе предполагала, че Елизабет ще бъде консервативна по въпроса за женитбата й. Но старата дама очевидно бе спокойна. Не смяташе, че съществува опасност да последва грешките на майка си и баща си.

Но защо ли далеч от баба си започваше отново да се терзае?

Кори с въодушевление поддържаше идеята да бъдат непрестанно заедно. В краткия период докато очакваха първите анкетни карти, той посвети времето си да я забавлява. Бе се освободил от всички срещи и задължения. Ходеха заедно на пазар и Корин си накупи необичайно за нея количество спортни дрехи. Следобедите прекарваха из Савана. Ходеха на риболов на езерото в Сий Пайнс и с часове наблюдаваха птиците из лагуните. И танцуваха. Всяка нощ. Понякога тя се чудеше защо се бе страхувала. Кори я целуваше два пъти дневно, сутрин и вечер и за нейно съжаление се държеше така, като бе желала преди. Сега искаше да получава повече, но не знаеше как да го помоли и мълчаливо страдаше.

Но не беше единствената. Кори демонстрираше хладнокръвие, но не бе безразличен. Близостта с Корин бе и рай, и ад.

Напрежението помежду им намаля, щом започнаха да пристигат анкетните карти. Корин по цял ден говореше с анкетираните и прекарваха по-малко време заедно. Той запази един апартамент в Атланта за почивните дни в края на седмицата.

— Атланта?! — смая се Корин.

А Кори на свой ред бе смаян, че тя не подскочи до тавана, когато чу за апартамента.

— Май няма да мога. Имам толкова работа.

Младият мъж не разбираше причината за отказа й. Дали все пак не беше апартаментът?

— Цели девет дни работиш без почивка. Заслужила си тези два дни.

— Може би трябва да се върна да проверя как вървят нещата в Балтимор — блъфира тя.

— Ами върни се — включи се в играта Кори.

— Но искам да видя Атланта.

— Тогава трябва да дойдеш с мен.

Корин смръщи вежди.

— Какви дрехи ще ми трябват? Най-добре е да си ги купя оттам.

Корин бе въодушевена. Бе влюбена в Кори. Балтимор й се струваше отдалечен на светлинни години във времето.

Дните минаваха и след всеки от тях тя се убеждаваше в правотата на думите на Елизабет. Радваше се, че ще бъдат заедно в Атланта. Бе необходимо. Ако всичко бе наред, след като се върнеха, тя имаше още въпроси, но те, така или иначе, можеха да бъдат зададени чак след като преодолееха границите и проверяха степента на страстта си.

Корин бе твърдо решена да се люби с него.