Рей Бредбъри
Дървото на вси светии (18)

Глава 17

— Гръм и мълнии — каза Том Скелтън при парапета, — ние извикахме със свирене всички тези каменни чудовища и демони. А Пипкин пак го няма. Мисля си, не можем ли да извикаме и него?

Саван се разсмя така, че плащът му заплющя на нощния вятър, а сухите му кокали затракаха под кожата.

— Момчета! Огледайте се! Той е все още тук!

— Къде?

— Тук — изстена тъничък далечен гласец. Момчетата си разтегнаха гърбовете от надзъртане зад парапета, изкривиха си вратовете от взиране.

— Гледайте и търсете, момчета, както на жмичка! И дори при търсенето те изпитаха желание да спрат и още веднъж да се насладят на кипящото каменно покритие на катедралата, цялото обрамчено в ужасни и прелестни в грозотата си уловени зверове.

Къде бе Пипкин сред всички тези тъмни морски създания със зейнали хриле, сякаш за безкрайно вдишване и въздишка? Къде сред всички тези прекрасно изваяни кошмари, издялани от жлъчни камъни и нощни потайности, сред тези чудовища, изсечени от стари земетръси, избълвани от бесни вулкани, застинали във вид на страхотии и бълнувания!

— Тук — отново проплака далечният познат гласец. И на един корниз, по средата на разстоянието до земята, момчетата, примигвайки, като че видяха кръгло красиво ангелско-дяволско личице с познати очи, познат нос и позната приятелска уста.

— Пипкин!

С викове те хукнаха по тъмни коридори надолу по стълбите, докато стигнаха друг корниз. Там, далеч сред вятъра, над една много тясна алея, наистина ги чакаше това личице, пленително сред толкова много грозота.

Том пое пръв, без да погледне надолу, и литна като птица. Последва го Ралф. Останалите се наредиха на ръба на сантиметри един от друг.

— Внимавай да не паднеш, Том!

— Няма да падна. Ето го Пип. И наистина това бе той.

 

Застанали в една линия точно под издадената каменна маска, под бюста, под главата на водоливника, те се загледаха нагоре към този могъщ красив профил, към този грамаден чип нос, тази безбрада буза, тази коса като мраморен пух.

Пипкин.

— Пил, за бога, какво правиш там? — запита Том. Пип не отговори.

Устата му бе от камък.

— Ами че това е само камък — каза Ралф. — Просто един водоливник, издялан тук много отдавна, който прилича на Пипкин.

— Не, аз го чух да вика.

— Но как…

И тогава вятърът им отговори.

Той задуха из високите ъгли на катедралата. Засвистя през ушите и засвири през зейналите уста на водоливниците.

— А-а-а — прошепна гласът на Пипкин. Косата им се изправи.

— О-о-о — промълви каменната уста.

— Слушайте. Това е той! — каза Ралф възбудено.

— Тихо! — викна Том. — Пип? Следващия път, когато духне вятърът, кажи ни с какво можем да ти помогнем. Как дойде тук? Как да те смъкнем долу.

Мълчание. Момчетата се долепиха до скалното лице на грамадната катедрала.

И тогава следващият пристъп на вятъра засвири, засмукан през каменните зъби на момчето, и накара всички да затаят дъх.

— Само… — чуха гласа на Пипкин.

— По… — прошепна отново след малко гласът. Мълчание. Още вятър.

— Един…

Момчетата зачакаха.

— Въпрос.

— Само по един въпрос! — преведе Том.

Момчетата се запревиваха от смях. Това си беше Пип.

— Добре — Том събра слюнката си. — Какво правиш там горе?

Вятърът задуха печално и гласът заговори сякаш от дълбините на стар кладенец:

— Бях… на толкова… места… само за… няколко… часа.

Момчетата чакаха и скърцаха със зъби.

— Говори, Пипкин!

Вятърът се върна и застена през отворената каменна уста.

После обаче замря.

Заваля дъжд.

И това бе възможно най-доброто. Защото студените капки се стичаха в каменните уши на Пипкин, после навън през носа му, изливаха се от мраморната уста, и така той започна да произнася сричките свързано, с ясни студени дъждовни думи:

— Хей, така е по-добре!

Той бълваше мъгла, пръскаше бързо дъжд:

— Само да ме бяхте видели къде ходих! По дяволите! Бях погребан като мумия! Бях затворен в едно куче!

— Предположихме, че си бил ти, Пипкин!

— А сега съм тук — каза дъждът в ухото, дъждът в носа, ясните капки дъжд в мраморната уста. — Дявол го взел, колко е смешно и странно да си вътре в този камък, с всичките тези дяволи и демони за другарчета! А след десет минути кой знае къде ще бъда! Още по-нагоре? Или заровен дълбоко в земята!

— Къде, Пипкин?

Момчетата се забутаха. Дъждът затрополи и ги заудря, те се заклатиха и за малко щяха да паднат от корниза.

— Умрял ли си, Пипкин?

— Не, още не — отговори студеният дъжд в устата му. — Част от мен е в една болница далече оттук, у дома, друга част — в онази стара египетска гробница. Трета — в тревата на Англия. Друга част — тук. А още една част — на още по-лошо място…

— Къде?

— Не знам, не знам, о, божичко, в един момент се смея, в следващия се страхувам. Сега, точно сега, в тази минута ми се струва, че се страхувам. Помогнете ми, приятели. Помогнете, моля ви!

От очите му бликна дъжд като сълзи.

Момчетата се пресегнаха с всички сили да докоснат брадичката на Пипкин… Но преди да успеят да направят това…

От небето удари мълния.

Светкавица в синьо и бяло.

Цялата катедрала се разтресе. Момчетата трябваше да се заловят кой където свари — за демонски рога и ангелски крила, за да не бъдат съборени.

Гръм и пушек. И пръснати отломки от скала и камък.

Лицето на Пипкин бе изчезнало. Съборено от мълнията, то бе паднало отвисоко и се бе разбило на земята.

— Пипкин!

Там долу, върху плочите пред прага на катедралата, се виждаха само последните искрици от удара на камъка в камък и фин прах от водоливник. Нос, брадичка, каменна устна, твърда буза, блестящо око, нежно изваяно ухо — всички бяха отвени от вятъра като слама или шрапнелен прах. Момчетата видяха нещо подобно на пушек около призрак, цвете от барутен взрив, което се носеше на югозапад.

— Мексико — каза Саван, един от хората на този свят, които знаеха как да произнасят думите.

— Мексико? — запита Том.

— Последното голямо пътуване за тази нощ — произнесе Саван, отново вкусвайки насладата на сричките. — Свирете, момчета, ревете като тигри, ръмжете като пантери, вийте като хищници!

— Да ревем, ръмжим, вием?

— Съберете хвърчилото, момчета, частите от хвърчилото на есента. Слепете отново зъбите, пламтящите очи и окървавените нокти. Призовете вятъра да ги скрепи и ни понесе нависоко, надалече и задълго. Ревете, момчета, пищете, тръбете, викайте!

Момчетата се поколебаха. Саван се затича по корниза като човек, който при бягането си удря с трясък дъсчена ограда. Мушна всяко момче с коляно или лакът. Те паднаха и при падането всяко нададе своя писък, вик и крясък.

Падайки като оловен отвее в студения въздух, те усетиха отдолу да набъбва опашката на смъртоносен паун, цялата в кръвясали очи. Десет хиляди горящи очи се надигнаха.

Внезапно литнало покрай ветровит път с водоливници, току-що събраното есенно хвърчило прекрати падането им.

Те сграбчиха, заловиха се за ръбове, краища, ребра, плющящи като барабан хартии, за парчета, ивици и късчета от стара лъвска уста с дъх на месо, за тигърска лапа със съсирена кръв.

Саван подскочи и се хвана. Този път той беше опашката.

Есенното хвърчило с осем момчета върху надигащата се вълна от зъби и очи закръжи в очакване.

Саван наостри слух.

На стотици мили оттук, по пътищата на Ирландия се стичаха примрели от глад просяци, които молеха за храна от врата на врата. Плачът им се носеше в небето.

Фред Фрайър, в просешки костюм, се заслуша.

— Натам! Нека да отлетим натам.

— Не. Нямаме време. Слушайте.

От хиляди мили се чуваше лекият тропот на чукчетата на бръмбарите мъртво часовниче, които отброяваха нощта.

— Мексиканските майстори на ковчези — усмихна се Саван. — По улиците при своите дълги сандъци, с пироните и чукчетата — чукат ли чукат.

— Пипкин? — прошепнаха момчетата.

— Значи, чувате — каза Саван. — И така, Мексико е страната, в която ще отидем.

Есенното хвърчило загърмя и ги понесе върху вълна от вятър, висока хиляда фута.

Водоливниците надуха каменни ноздри и разтвориха мраморни устни, за да проплачат на същия този вятър своето прощално сбогом.