Рей Бредбъри
Дървото на вси светии (7)

Глава 6

Видяха дребничката му фигура да търчи по пътеката в средата на клисурата.

— О, моля ви, почакайте — гласът започна да се губи. — Не се чувствувам добре. Не мога да бягам. Не мога… не мога…

— Пипкин — завикаха всички и замахаха от ръба на скалата.

Фигурата му се смаляваше, смаляваше, смаляваше. Навсякъде край тях се преплитаха сенки. Летяха прилепи. Бухаха бухали. По дърветата се трупаха нощни гарвани като черни листа.

Малкото момче, което тичаше със запаления фенер, падна.

— О — простена Саван. Фенерът угасна.

— О — простенаха всички.

— Запали фенера, Пип, запали го! — извика Том. Стори му се, че видя дребничката фигура да се рови в тъмната трева, опитвайки се да запали светлината. В същия мрачен миг обаче нощта помете всичко. Над пропастта се простря грамадно крило. Много бухали забухаха. Много мишки припнаха и се понесоха сред сенките. Някъде се извършиха милион мънички убийства.

— Запали фенера, Пип!

— Помощ… — проплака гласът му.

Хиляди криле замахаха. Някъде огромен звяр заби въздуха като ехтящ барабан.

Подобно на диапозитиви облаците бяха издърпани и се разкри ясно небе. Показа се луната — огромно око.

Тя погледна надолу към…

Празната пътека:

Пипкин го нямаше.

Далече на хоризонта нещо тъмно се разсипваше, танцуваше и се плъзгаше надалеч в студеното звездно небе.

— Помощ… помощ… — проплака гаснещ глас. После изчезна.

— О — каза тъжно Саван, — лошо. Опасявам се, че нещо го е отвлякло.

— Къде, къде? — заговориха едно през друго момчетата, изтръпнали.

— В Непознатата страна. На онова място, което исках да ви покажа. Сега обаче.

— Искате да кажете, че онова Нещо в клисурата — То, Той или каквото и да е, че това е било… Смъртта? Тя грабна Пипкин и го… отвлече?!

— Взе го за известно време, по-точно казано, вероятно за да иска откуп — каза Саван.

— Нима смъртта е способна на това?

— Понякога, да.

— О, по дяволите! — Том усети, че очите му се навлажняват. — Пип тази вечер бягаше така бавно, така блед. Пип, не трябваше да излизаш! — извика той към небето, но там бяха само белите облаци, които се носеха като стар пух от привидение, и вятърът — една бистра река от вятър.

Те стояха и трепереха от студ. Гледаха натам, където Мрачното Нещо бе отнесло приятеля им.

— И така — каза Саван, — сега става още по-належащо да ви заведа, момчета. Ако полетим бързо, може би ще хванем Пипкин. Ще грабнем душата му, приготвена от захар за Празника. Ще го доведем обратно, ще го пъхнем в леглото, ще го сгреем, ще го спасим. Какво ще кажете, момчета? Искате ли да решите две загадки наведнъж? Да откриете Пипкин и да научите тайната на Празника — всичко наведнъж с един-единствен тежък и мрачен удар?

Те си мислеха за нощта на вей светии и за милиардите привидения, които витаеха из пустите улички сред студени ветрове и странни пушеци.

Мислеха за Пипкин — това мъниче, цялото изтъкано от слънчева радост, а сега изтръгнато като зъб и отнесено далече от черна река от паяжини, пипала и черни сажди.

И почти в един глас те измърмориха:

— Да.

Саван скочи. Побягна. Заудря, заблъска, забесня.

— Бързо по тази пътека, този хълм, този път! Към изоставената ферма! През оградата! Але-хоп!

Те прескочиха оградата на бегом и спряха пред плевня, покрита с глазура от стари циркови афиши и съдрани от вятъра знамена, налепени тук преди тридесет, четиридесет или петдесет години. Цирковете, минаващи оттук, бяха оставили след себе си парчета и мостри, дебели десет инча.

— Хвърчило, момчета. Да направим хвърчило. Бързо!