Рей Бредбъри
Дървото на вси светии (3)

Глава 2

Защо чакаха така изплашени едно малко момче?

Защото…

Джо Пипкин бе най-великото момче на всички времена. Най-славното момче, някога падало от дърво и тържествуващо след това. Най-чудесното момче, някога препускало победно по пистата и виждайки приятелите си на цяла миля някъде отзад, препъвало се и падало в очакване да бъде застигнато, и след като се е изравнило, рамо до рамо с тях, е пресичало лентата на победителя. Най-веселото момче, претърсвало всички обитавани от духове труднодостъпни къщи в града и връщало се, за да съобщи за тях и да събере всички хлапета, за да кръстосват сутерените, да се катерят по бръшляна на каменните стени и да срутят с викове комините, да пръскат водата от покривите с дюдюкане, маймунски танци и рев на шимпанзета. В деня, в който Пипкин се роди, всички бутилки с портокалов сок и сода на света се запениха, весели пчели се зароиха по полята и зажилиха момите. На рождения му ден в средата на лятото езерото изскачаше от бреговете си и се връщаше с висока отливна вълна от момчета, с гигантски скок от тела и грохот на смехове.

Призори, както си спите в леглото, чувате птиче почукване на прозореца. Пипкин.

Подавате глава навън в чистия като снежна вода летен утринен въздух.

Там сред росата на ливадата зайчи следи показват къде само преди миг не дузина, а само един заек е обикалял и белязал навсякъде с кръстчета във възторг и възхвала на живота, носейки се над плетове, кастрейки папрати, газейки детелини. Следите приличат на линиите на разпределително железопътно депо. Милион следи в тревата, но никакъв…

Пипкин.

Но ето го, показва се като див слънчоглед в градината. Голямото му кръгло лице засиява с ново слънце. Очите му святкат с морзови сигнали:

— Бързайте! Още малко и ще свърши!

— Кое?

— Днес! Сега! В шест сутринта! Гмурнете се! Потопете се в него!

Или:

— Това лято! Преди да се усетите — и тряс! Отишло си е! Бързо!

И потъва сред слънчогледите, за да изникне по-нататък.

О, Пипкин, скъпи Пипкин, най-чудесното, най-прекрасното от всички момчета!

Никой не знаеше как успява да тича толкова бързо. Гуменките му бяха праисторически. Оцветени в зелено от тътрузене из горите, в кафяво от преходи по време на жътва през септември, зацапани с катран от бягане по докове и плажове с пристигащи въглищарски шлепове, жълти от нехайни кучета и пълни с клечки от катерене по огради. Дрехите му бяха дрехи на плашило, разнасяни цяла нощ от кучетата, на които бяха давани назаем за разходки из града, със следи от дъвкане по маншетите и от падане по седалището.

Косата му? Косата му беше огромна таралежова четина от ярки кафяворуси кинжали, настръхнали във всички посоки. Ушите му — чиста проба прасковен мъх. Ръцете му — превърнати в ръкавици от праха и приятната миризма на еърдейли^[1], мента и на праскови, крадени от далечните овощни градини.

Пипкин. Събирателно име за надпрепусквания, миризми и всякакви неща; образ на всички момчета, които някога са бягали, падали, ставали и наново побягвали.

Никой никога не го бе виждал да седи спокойно. Трудно бихте си го спомнили на един чин за един час в училище. Последен влизаше в училищната сграда и пръв излиташе като куршум от нея, когато удареше звънецът.

Пипкин, милият Пипкин.

Който пееше с фалцет, свиреше на листо и мразеше момичетата повече, отколкото ги мразеха всичките момчета в бандата, взети заедно.

Пипкин, чиято ръка на рамото ви и тайнственият шепот за извършените през деня велики дела ви бяха сигурна опора срещу всяко зло.

Пипкин.

Бог ставаше рано само и само да види как Пипкин ще изскочи от къщи като един от онези хора при дъждомерите. А времето беше винаги хубаво там, където беше Пипкин.

Пипкин.

Те стояха пред къщата му.

Всеки момент вратата ще се разтвори широко. Пипкин ще излети сред вихър от огън и дим. И Празникът НАИСТИНА ще започне! Ела, Джо, ела, Пипкин, шепнеха те, ела!