Рей Бредбъри
Дървото на вси светии (20)

Глава 19

По тъмната нощна улица зад един ъгъл се зададе жена, понесла на раменете си кобилица с две кофи, препълнени с горящи въглища. Розовата жарава пръскаше искри като светулки, които литваха на вятъра. Там, където минеха босите й стъпала, оставаше следа от умиращи искрици. Повлякла нозе, тя зави безмълвно зад друг ъгъл и изчезна в някаква алея.

След нея се зададе мъж, понесъл леко, леко малък ковчег на главата си.

Това бе сандък, изработен от най-обикновено светло дърво и после закован. Отстрани и на капака бяха забодени евтини сребърни розетки и ръчно изработени копринени и хартиени цветя.

Вътре в сандъка имаше…

Момчетата се загледаха в погребалната процесия от двама. Двама, помисли си Том. Мъжът със сандъка и онова нещо вътре.

Мъжът, закрепил с тържествено лице ковчега на главата си, без да се навежда, влезе в близката църква.

— Това — заекна Том, — това вътре в сандъка пак ли беше Пип?

— А ти как мислиш? — попита Саван.

— Не знам — извика Том. — Знам само, че много ми се събра. Нощта се оказа твърде дълга. Толкова впечатления. Сега вече знам всичко, дявол го взел, всичко!

— Да! — казаха всички, притиснали се треперейки един до друг.

— И трябва да си вървим у дома, нали? А какво ще стане с Пипкин, къде е той? Жив ли е или мъртъв? Можем ли да го спасим? Безвъзвратно ли е загубен? Не сме ли закъснели? Какво да правим?

— Какво? — извикаха всички и въпросът литна, избухна от устата им и се загнезди в очите им. Всички уловиха Саван, сякаш за да изтръгнат отговора от него, да го измъкнат от лактите му.

— Какво да правим?

— Да спасим Пипкин! Това е последното нещо. Погледнете онова дърво!

От дървото висяха дузина празнични piñatas^[1]: дяволи, призраци, черепи, вещици, полюшвани от вятъра.

— Счупете своята piñata, момчета! В ръцете им бяха тикнати пръчки.

— Удряйте!

Те удариха с крясък. Piñatas експлодираха.

И от piñata-скелет се посипаха като дъжд хиляда люспици-скелети. Завъртяха се край Том. Вятърът отнесе скелетите, люспиците и Том.

От piñata-мумия се посипаха стотици нежни египетски мумийки, които се втурнаха към небето, заедно с Ралф.

И така всяко момче удари и разчупи своята piñata; разпръсна танцуващи копия на самия себе си, дребнички като винени мушици, и всички тези дяволи, вещици и призраци запищяха, подеха момчетата и заедно с листата се запремятаха към небето, последвани от Саван и смеха му.

Рикошираха в последните алеи на града. Удариха се с плясък и подскочиха като камъчета по езерна повърхност…

… за да се приземят в кълбо от колена и лакти на един далечен хълм. Изправиха се.

Намираха се в средата на изоставено гробище без хора, без светлина. Само камъни; като огромни сватбени торти, гарнирани с древна лунна светлина.

Както гледаха, Саван, който с пъргаво и тихо движение се бе приземил меко на краката си, се наведе. Хвана някаква желязна дръжка в земята. Дръпна я. Изскърцаха панти и в земята зейна широко врата.

Момчетата се наредиха на ръба на дълбоката дупка.

— Ката — заекна Том. — Катакомби?

— Катакомби — посочи Саван.

Надолу в сухата прашна земя водеха стълби. Момчетата преглътнаха с мъка.

— Пипкин там долу ли е?

— Слезте и го доведете, момчета.

— Той сам ли е долу?

— Не. С него са разни неща. Неща.

— Кой ще тръгне пръв?

— Аз не! Мълчание.

— Аз — каза най на края Том.

Сложи крак върху първото стъпало. Потъна в земята. Направи още една стъпка. И после внезапно изчезна. Останалите го последваха.

Заслизаха по стъпалата в колона по един и с всяка стъпка надолу мракът ставаше все по-гъст, тишината — по-необятна, нощта — дълбока като кладенец и извънредно черна, с всяка стъпка притаени сенки сякаш се занавеждаха от стените, с всяка стъпка насреща им се захилиха странни неща от дългата пещера, която ги очакваше долу. Точно над главите им висяха прилепи, които пищяха така високо, че не можеха да се чуят. Можеха да ги чуят само кучетата, да побеснеят, да изскочат от кожите си и да търтят да бягат. С всяка стъпка надолу градът оставаше все по-далече, заедно със земята и с всички добри хора по нея. Дори гробището изглеждаше далече. Почувствуваха се самотни. Толкова самотни, че им идеше да се разплачат.

Защото всяка стъпка надолу ги отдалечаваше с милиард мили от живота и топлите легла, от уютната светлина на свещите, от майчиния глас, лулата на татко и покашлянето му в нощта, което ви даваше сигурността, че той е там някъде в мрака, жив и обръщащ се в съня си и готов да смаже с юмрук всяко нещо, ако това се наложи.

След всяка стъпка надолу те най-после се оказаха в основата на стълбите и надникнаха в дългата пещера, в дългия коридор.

Всички хора там бяха съвсем притихнали.

Притихнали от много отдавна.

Някои от тридесет години.

Някои мълчаха от четиридесет.

Някои бяха съвсем безмълвни от седемдесет.

— Ето ги — каза Том.

— Мумиите? — прошепна някой.

— Мумиите.

В дълга редица до стените. Петдесет мумии до дясната стена. Петдесет до лявата. И четири, които чакаха в мрака в далечния ъгъл. Сто и четири мумии, сухи като прах, по-самотни от момчетата, по-самотни, отколкото момчетата биха били въобще някога в живота си; изоставени тук, смъкнати долу, далече от кучешкия лай, от светулките и нежните песни на мъже и китари в нощта.

— О, момчета — каза Том. — Всички тези нещастници. Слушал съм за тях.

— Какво?

— Близките им не могли да платят данъка за гробовете, затова гробарят ги изровил и ги сложил тук долу. Земята тук е толкова суха, че ги е превърнала в мумии. Погледнете, вижте как са облечени.

Момчетата забелязаха, че някои от тези отдавнашни хора са облечени като фермери, други — като селянки или като бизнесмени в стари тъмни костюми, а един дори като тореадор в прашния си костюм от пайети. Под дрехите всички обаче представляваха тънка кожа и кости, паяжина и прах, който се посипваше през ребрата им, ако кихнете или ги докоснете.

— Какво е това?

— Кое, кое?

— Ш-ш-т!

Всички наостриха слух. Втренчиха се в дългия свод.

Всички мумии ги гледаха с празни очи. Всички мумии чакаха с празни ръце.

Някой хлипаше в далечния ъгъл на дългия тъмен коридор.

— А-а-а — чуха звук.

— О-о-о — чуха плач.

— Е-е-е — достигна до тях хлипането на слабия глас.

— Това е… ами да, Пип! Чувал съм го да плаче само веднъж, но това е той. Пипкин. Затворен в тази катакомба.

Момчетата се загледаха.

И на сто фута, сгушена в един ъгъл, уловена в най-далечния край на катакомбата, видяха малка фигура, която… мърдаше. Раменете й потръпваха. Главата й бе наведена и покрита от треперещи ръце. А под ръцете устата хлипаше от страх.

— Пипкин? …

Плачът престана.

— Ти ли си? — прошепна Том.

Дълга пауза, тръпнещо поемане на дъх и после:

— … да.

— Пип, за бога, какво правиш там?

— Не знам?

— Защо не излезеш?

— Не… не мога. Страх ме е!

— Но? Пип, ако останеш там… Том замълча.

Пип, помисли си той, ако останеш там, това ще бъде завинаги. При цялата тази тишина и самотниците. В тяхната дълга редица, а туристите ще идват да те гледат и ще си купуват билети, за да те гледат още. Ти…

— Пип! — каза Ралф зад маската си. — Ти трябва да излезеш оттам.

— Не мога — захълца Пип. — Те няма да ме пуснат.

— Те?

Но момчетата знаеха, че той има пред вид дългата редица от мумии. За да излезе оттам, той трябваше да мине по коридора на изтезанията между кошмарите, мистериите, страшилищата, ужасите и привиденията.

— Те не могат да те спрат, Пип.

— О, не, могат — каза Пип.

— … могат… — каза ехото от дъното на катакомбата.

— Страх ме е да изляза.

— А нас… — каза Ралф.

„Ни е страх да влезем“ — помислиха си всички.

— Може би ако изберем някой по-храбър… — каза Том и млъкна.

Защото Пипкин заплака отново, а мумиите чакаха и нощта бе така тъмна в дългата гробница, че ако пристъпехте, щяхте веднага да потънете в пода и никога повече нямаше да мръднете оттам. Подът щеше да стегне глезените ви с мраморна кост и да ви държи така, докато пронизващият студ ви превърне завинаги в статуя от сух прах.

— Може би ако тръгнем вкупом, всички наведнъж… — каза Ралф.

И те се опитаха да помръднат.

Подобно на грамаден многокрак паяк, момчетата направиха опит да се натъпчат през вратата. Две стъпки напред, една назад. Една напред, две назад.

— А-а-а! — плачеше Пипкин.

При този звук всички изпопадаха един връз друг с несвързани звуци, задраскаха обратно към вратата и закрещяха, за да прогонят страха и ужаса си. В гърдите си чуха тропота на лавината от болезнени удари на сърцето.

— О, господи, какво ще правим сега, той се страхува да дойде, ние се страхуваме да отидем, тогава, тогава? — проплака Том.

Зад тях, облегнат на стената, стоеше Саван, забравен. Мъничко пламъче от усмивка пробяга и се стопи на устните му.

— Ето, момчета. Ще го спасим с това.

Бръкна в тъмния си плащ и извади познато бяло захарно черепче, на веждата на което пишеше: ПИПКИН!

— Ще спасим Пипкин, момчета. Ще сключим сделка.

— С кого?

— С мене и с всички безименни. Ето така. Натрошете този череп на осем чудесни парчета и всеки да вземе по едно. П за тебе, Том, И за тебе, Ралф, половинката от другото П за тебе, Ханк, другата половинка за тебе, Дж. Дж., малко от К, на тебе, малко и на тебе, а ето и още едно И, последното Н. Пипнете сладките парчета, момчета. Чуйте сега. В тях се крие сделката. Искате ли наистина Пипкин да живее?

При тези думи избухна такава буря от протест, че Саван отстъпи назад. Момчетата джавкаха като кучета срещу въпроса му дали въобще искат Пипкин да живее.

— Добре, добре — зауспокоява ги той. — Разбрах, че наистина мислите така. Е, тогава ще дадете ли всички по една година от края на живота си?

— Какво? — попита Том.

— Говоря сериозно, момчета, по една година, по една скъпоценна година от най-долния край на свещта на живота си. С една година от всеки можем да откупим мъртвия Пипкин.

— Една година! — шепотът, сподавените думи за ужасната цена обиколи всички. Трудно бе да се осъзнае. Една такава далечна година не бе никаква година. Момчета на единадесет — дванадесет години не могат да се поставят на мястото на седемдесетгодишни мъже.

— Една година? Една година? Ами, разбира се, защо не? Да…

— Помислете, момчета, помислете! Това не е някаква сделка наужким. Говоря сериозно. Съвсем действителна и истинска. Условието е тежко, сделката също е тежка.

— Една година, всеки от вас трябва да обещае да я даде. Сега, разбира се, не чувствувате липсата й, защото сте твърде млади; аз чета мислите ви и виждам, че вие дори не предполагате как бихте разсъждавали в края на живота си. Едва по-късно — петдесет години от тази нощ, или шестдесет от тази зора, когато срокът ви започне да се смалява и с цяло сърце зажаднеете за още един слънчев и радостен ден, точно тогава мистър С като Съдбата и мистър К като Кости ще се появят със сметката, която ще трябва да платите. Или пък ще дойда самият аз, старият Саван, приятелят на момчетата, и ще кажа: вре ме е. Така че една обещана година означава една дадена година. Аз ще кажа „дайте“ и вие ще трябва да дадете.

— Какво точно означава това?

— Означава, че тези от вас, които биха доживели до седемдесет и една година, ще трябва да умрат на седемдесет. Други, които биха живели осемдесет и шест, ще напуснат света на осемдесет и пет. Това е голяма възраст. Една година повече или по-малко сега не ви се струва много. Когато обаче му дойде времето, може да съжалявате, момчета. Но тогава пък ще имате право да кажете: тази година прекарах добре, дадох я за Пипкин, дадох живот назаем на скъпия Пипкин — най-красивата ябълка, която бе на път твърде рано да се отрони от дървото на живота. Някои от вас вместо на четиридесет и девет ще трябва да се простят с живота на четиридесет и осем. Някои вместо на петдесет и пет ще трябва да склопят очи във вечния сън на петдесет и четири. Сега разбирате ли всичко напълно, момчета? Събрахте ли числата? Ясна ли е аритметиката? Една година! Кой ще даде триста шестдесет и пет пълни дни от собствената си душа, за да върнем нашия Пипкин? Помислете, момчета. Без да говорите. После чакам отговор.

Настъпи дълго мълчание на ученици, които в час по аритметика умуват над вътрешни равносметки.

Пресмятаха много бързо наистина. Никой не зададе въпрос, макар да знаеха, че след години може да мислят малко по-различно за това страшно бързане. Но какъв друг избор |имаха? Оставаше им единствено да скочат от брега и да спасят давещото се момче, преди окончателно да потъне в ужасяващия прах.

— Аз — каза Том, — аз ще дам една година.

— И аз — каза Ралф.

— И аз участвувам — каза Хенри-Ханк.

— И аз! И аз! И аз! — казаха останалите.

— Знаете ли в какво се вричате, момчета! Значи, вие наистина обичате Пипкин?

— Да, да!

— Така да бъде, момчета. Яжте, дъвчете тогава. Те пъхнаха парченцата от сладкия череп в устата си. Задъвкаха. Захрускаха.

— Преглътнете мрака, момчета, дайте своята година.

Те преглътнаха трудно, толкова трудно, че очите им заблестяха, ушите им забучаха, а сърцата им се разтуптяха.

Усетиха в гърдите и телата си да се отваря някаква клетка с птици и нещо неясно да отлита. Стори им се, че виждат подарените от тях години да разперват криле над рвета и да кацат някъде, подобно на добра разплата за странни дългове.

Чуха вик.

— Ето! После:

— Ме!

И след това:

— Идвам!

Три думи — бум, бум, бум — и три гърма на обувки по каменния под.

И по коридора между редиците от мумии, които се навеждаха да го задържат, но не успяваха, между приглушените писъци и крясъци, устремен, втурнал се, препускащ, замятал пети, загребал с лакти, издул бузи, затворил очи, пуфтящ през ноздри и — бум, бум — забумтял по пода с крака, нагоре-надолу, нагоре-надолу, се зададе…

Пипкин.

Как само бягаше!!!

— Вижте го. Давай, Пип!

— Пип, по средата на пътя си!

— Вижте го как препуска! — казаха всички с бонбонени уста и с достойното име на Пипкин, затворено зад захарните им зъби, с неговия вкус зад устните, с това прекрасно име на езика — Пип, Пип, Пипкин!

— Не спирай, Пип. Не гледай назад!

— Да не паднеш!

— Ето го, на три четвърти от разстоянието!

Пип пробяга коридора на изтезанията. Здрав, чудесен, бърз и истински. Премина между сто затаени мумии, без да ги докосне и без да погледне назад и — спечели състезанието.

— Пип, успя!

— Невредим!

Но Пип продължаваше да бяга. Не само по коридора на изтезанията между мъртъвците, но и по този между топлите, изпотени, крещящи живи момчета.

Той ги разбута и изчезна нагоре по стълбите.

— Пип, всичко е наред, върни се! Те побягнаха след него по стълбите.

— Къде отива, мистър Саван?

— Ами, предполагам, както е изплашен — каза Саван, — у дома.

— Пипкин… спасен ли е?

— Да отидем да видим, момчета. Да полетим! Той се завъртя като вихрушка. Разперените му ръце зацепиха и засякоха въздуха със загребващи махове. Така бързо се въртеше, че създаде вакуум, собствена буря. Този циклон, това гигантско засмукване на въздух грабна момчетата за ухото, носа, лакътя или пръста на крака.

Подобно на рояк обрулени листа те се откъснаха с викове към небето. Разбеснелият Саван се извиси. Те също, доколкото им стигаха силите, се извисиха и се понесоха. Удариха облаците като сачмен изстрел. Последваха Саван като ято птици, устремени на север към дома преди топлия сезон.

Сякаш усещаха земята да се върти от север на юг. Долу се завъртяха хиляди малки села и градове, грейнали от свещите в гробищата на цяло Мексико, грейнали от свещите, примигващи в тиквени фенери в цял Тексас, на север от границата, после в Оклахома, Канзас, Айова и на края Илиноис.

— У дома! — извика Том. — Ето го двора, ето я моята къща, ето го й Дървото на вси светии!

Те направиха един кръг над двора, два над Дървото с хилядите запалени фенери и последен кръг около високата стара къща на Саван с нейните многобройни кули, многобройни стаи, многобройни зейнали прозорци, високи гръмоотводи, парапети, тавани, резби с орнаменти; и всички те се наклониха и простенаха на вятъра при тяхното преминаване. От някои прозорци се изсипа прах, за да ги поздрави. На други се замятаха сенки като стари езици, изплезени, за да бъдат преглеждани от малки хвъркати доктори по странна медицина. Призраци вехнеха като бели цветя, навиваха се и развиваха като изгнили знамена, които не успяваха да се разкапят дори когато момчетата профучаваха край тях.

А къщата, над която кръжаха, бе събрала в себе си целия Празник на вси светии. Това им извика Саван, размахал древните си ръце, паяжини и черни коприни, когато се приземи на покрива и подкани момчетата да кацнат, и посочи надолу през един огромен прозорец, към небето, етажите на цялата къща в дълбочина.

Момчетата се скупчиха около небесния прозорец и се надвесиха над стълбище, което на различните етажи се открехваше към различни епохи, истории на хора и скелети, към ужасяващи мелодии, изпълнявани от флейти от кости.

— Това е, момчета. Искате ли да надникнете? Да видите? Тук е цялата десетхилядна история на нашия полет, тук е събрано цялото ни пътуване — от пещерния човек до Египет, римската веранда, английското плодно поле и мексиканското гробище.

Саван вдигна огромния прозорец.

— Парапетът на стълбата, момчета! Спуснете се по него. Всеки към своята епоха, своето време, своя етаж. Скокнете там, където костюмът ви отговаря най-добре, където мислите, че е мястото на вашата премяна, на вашата маска! Хоп!

Момчетата скочиха. Стъпиха на горната площадка. После едно по едно се накачиха на парапета и се плъзнаха с викове надолу през всички етажи, всички височини, всички епохи от човешката история, затворени в невероятната къща на Саван.

Все в кръг надолу те профучаха, плъзнаха се и се провлачиха по лакирания парапет.

Фиууу — туп! Дж. Дж. в костюма си на първобитен човек се приземи в сутерена. Огледа се. Видя пещерни рисунки, неясни пушеци и огньове и сенки на едри хора-горили. От изпепеления мрак го гледаха горящите очи на саблезъби тигри.

В кръг надолу се втурна Ралф, египетското момче-мумия, опаковано во веки веков, и се приземи на първия етаж, където египетски йероглифи се перчеха в армии от символи заедно с ескадрони от древни птици в небето, стада от богове-животни и забързани златни бръмбари, които търкаляха топчета тор по склона на историята.

Тряс! Бодливия Нибли с косата, която все още проблясваше в ръцете му, се удари и почти се размаза на кайма на втория етаж, където сянката на Самин, друидския бог на мъртвите, издигаше своята коса върху стената в един далечен ъгъл!

Бум! Джордж Смит — гръцки призрак? Римско привидение? — се приземи на третия етаж до намазана с катран веранда, където блуждаещите духове залепваха за перваза!

Туп, Хенри-Ханк, Вещицата, тупна на четвъртата площадка сред вещици, прескачащи огньове из полята на Англия, Франция и Германия!

Фред Фрайър? Петият етаж го прие във вид на куп и Просяка се приземи сред гласовете на умиращите от глад просяци, които молеха за храна по пътищата на Ирландия.

Уоли Баб, самият Водоливник, полетя и тупна на шестия етаж, където на стените никнеха лакти, крайници, подутини, гримаси на прекрасно настроение и на щастие по лицата на водоливниците.

И най на края Том Скелетън се плъзна по парапета до най-горния етаж, търколи и разпиля като кегли в страшна игра бели захарни черепи сред сенките на коленичили край гробове жени до миниатюрни духови оркестри от скелети, които свиреха комарени мелодии; Саван, все още високо горе на покрива, се провикна:

— Е, момчета, видяхте ли? Същото е, нали?

— Да — промърмори някой.

— Винаги едно и също и все пак всеки път различно, нали? Във всяка епоха, по всяко време. Денят винаги е свършвал. Нощта винаги е идвала. А ти, първобитен човек, и ти, мумия, не сте ли се страхували, че слънцето никога вече няма да изгрее?

— Да — прошепнаха повечето.

И те погледнаха нагоре през всички етажи на голямата къща и видяха във всяка епоха, във всеки миг на историята как хората гледат слънцето да изгрява и залязва. Първобитните хора трепереха. Египтяните изричаха молитви. Гърците и римляните празнуваха мъртъвците си. Лятото умираше. Зимата го погребваше. Милиард гласове ридаеха. Вихърът на времето разтърси грамадната къща. Прозорците задрънчаха и сякаш човешки очи се обляха с бистри сълзи. После с радостни викове десет хиляди милиона хора посрещнаха отново ярките летни слънца, които грейнаха във всеки прозорец!

— Видяхте ли, момчета? Помислете само! Хората са си отивали завинаги. Умирали са, да, господи, умирали! Но се връщали в сънищата. Тези сънища били наречени привидения и са плашели хората във всяка епоха…

— А-а-а! — извикаха милиард гласове от тавана и сутерена.

По стените се закатериха сенки като стари филми, прожектирани в древни киносалони. При вратите увиснаха облачета дим с тъжни очи и ломотещи уста.

— Нощ и ден. Лято и зима. Сеитба и жътва. Живот и смърт. Ето това всичко, взето заедно, е Празникът на вси светии. Пладне и полунощ. От самото раждане, момчета; да се тътнете и да се преструвате на мъртво куче. И пак да се изправите, да залаете и хукнете през хилядолетия смърт всеки ден и Празник на вси светии всяка нощ, момчета, всяка тъмна и страшна нощ, докато най-после успеете да се скриете в градовете, където да отпочинете и си поемете дъх.

— И тогава започвате да живеете по-дълго, да изтръгвате от смъртта повече време и пространство, да забравяте страха, докато на края оставите само един специален ден всяка година, когато си спомняте за нощта и зората, за есента, раждането и смъртта.

— Такава е крайната сметка. Преди хиляда, преди сто години, на това или на друго място, но така или иначе празникът си остава винаги същият…

— Празненството на Самин…

— Часът на мъртвите…

— На всички души. Вси светии.

— Денят на мъртвите.

— El Dia de Muerte.

— Навечерието на Празника.

— Празникът на вси светии.

Момчетата извисиха неукрепнали гласове през пластовете на времето, по всички страни в света, из всички епохи, изричайки имената на празниците, които означаваха едно и също нещо.

— Добре, момчета, много добре.

Далече градският часовник удари дванадесет без четвърт.

— Почти полунощ, момчета. Още малко и Празникът ще свърши.

— Но какво става с Пипкин! — извика Том. — Ние го следвахме навсякъде в историята, погребвахме го, изравяхме го, вървяхме до него на церемонии, събуждахме го от вечния сън. Жив ли е или не?

— Наистина! — казаха всички. — Спасихме ли го?

— Дали наистина го спасихте?

Саван се загледа. Те също се загледаха отвъд клисурата в една сграда, чиито светлини угасваха.

— Това е неговата болница, момчета. Но хайде да го потърсим у дома му. Последното почукване за тази нощ, последният голям фокус или радост. Идете да научите крайния резултат. Мистър Марли, изпратете ги!

Външната врата зейна — тряс!

Мандалото Марли отвори превързаната си уста и им свирна за сбогом, когато се плъзнаха по перилата и се затичаха към вратата.

Спря ги викът на Саван за последен път:

— Момчета! Кое от двете беше тази нощ — фокус или радост?

Момчетата си поеха дълбоко дъх, задържаха го за миг и избухнаха:

— Знаете ли, мистър Саван — и двете!

Чук! — каза мандалото Марли.

Тряс! — каза вратата.

И момчетата се изгубиха, тичащи надолу през клисурата и нагоре по улицата, издишващи горещи струи въздух; маските им паднаха, бяха стъпкани и на края спряха пред тротоара на Пипкин, погледнаха към далечната болница и после към вратата на Пипкин.

— Иди ти, Том — каза Ралф.

И Том бавно се отправи към къщата и сложи крак върху първото стъпало, после върху второто, приближи вратата, без да смее да почука, без да смее да научи крайния отговор за скъпия стар Пипкин. Пипкин мъртъв? Пипкин погребан? Пипкин, Пипкин отишъл си — завинаги? Не!

Почука на вратата.

Момчетата чакаха на тротоара.

Вратата се отвори. Том влезе. За момчетата настана дълъг миг, в който застинаха на тротоара, а вятърът смразяваше ужасните им мисли.

— Е? — извикаха тихо към къщата, към затворената врата, към тъмните прозорци, е? Е? Какво?

И тогава най-сетне вратата се отвори, Том излезе и застана на верандата, без да знае къде се намира.

 

После вдигна поглед и видя приятелите си, които го чакаха на милион мили.

Скочи с вик от верандата.

— О, знаете ли, знаете ли, знаете ли! Побягна по тротоара и закрещя:

— Той е здрав, съвсем здрав, здрав! В болницата! Тази вечер в девет часа го оперирали от апендикс! Точно навреме! Докторът казал, че се чувствува чудесно!

— Пипкин? …

— Болница? …

— Чудесно? …

Дъхът им изскочи, сякаш ги бяха ударили в корема. После си поеха отново въздух с огромен вой, с крясък, с дрезгав тържествуващ вик:

— Пипкин, о, Пипкин, Пип!

И застанали на поляната на Пипкин и на тротоара пред верандата, те се загледаха един друг с вцепенено любопитство, а усмивките им се разтегнаха, очите се навлажниха, устата им нададоха вик и по бузите им потекоха сълзи от щастие.

— О, момчета, момчета, момчета — каза Том изтощен и хлипащ от щастие.

— Кажи пак — обади се някой и всички повториха думите му.

И всички, застанали там, нададоха чудесен вик на щастие.

И тъй като имаше опасност цялата нощ да се разводни от сълзи, Том се огледа и привлече вниманието им:

— Погледнете къщата на Пипкин. Не ви ли изглежда ужасно? Ако питате мен!…

И те се разтичаха и всеки се върна със запален тиквен фенер; наредиха ги в една линия върху парапета на верандата, където се усмихваха със свирепи усмивки в очакване Пипкин да се завърне у дома.

И застанали на поляната, момчетата се зазяпаха във великолепната гледка от усмивки, а костюмите на ръцете, раменете и бедрата им бяха изпокъсани, боята капеше и се стичаше по лицата им, а в клепачите, ръцете и нозете им се трупаше грамадна прелестна щастлива умора, която все още не искаше да избие.

И градският часовник удари полунощ — ДОНННГ!

И отново донннг, до точния брой дванадесет.

И Празникът свърши.

И навсякъде из града взеха да се затръшват врати и да угасват светлини.

И момчетата започнаха да се разотиват, изричайки нощ, нощ, и пак нощ, някои лека нощ, но повечето нощ, да, нощ. И поляната опустя, но верандата бе все така изпълнена със светлина от свещи, с топлина и с ухание на печени тикви…

И Призрака, Мумията, Скелтън, Вещицата и всички останали се върнаха по домовете си, на своите собствени веранди, и всеки се обърна да погледне към града и да запомни тази особена нощ, която нямаше да забрави никога, да хвърли поглед към града и верандите на другите, но преди всичко към клисурата и към онази чудна къща, където при самия изострен като копие връх на покрива стоеше мистър Саван.

И те замахаха, всеки от своята веранда.

Димът, който се извиваше от високия готически комин на Саван, потръпна, залюля се и замаха в отговор.

И из целия град се затръшнаха и залостиха още врати.

И с всяко затръшване угасваше един фенер; после втори, трети и още, и още на огромното Дърво на вси светии. С дузини, със стотици, с хиляди се трясваха вратите, ослепяваха фенерите, угасваха свещите и задимяваха с чудесен дим.

Вещицата се помая, после влезе и затвори вратата.

На Дървото един фенер с лик на вещица потъна в мрак.

Мумията пристъпи прага и затвори вратата.

Угасна един фенер с лик на мумия.

И на края последното момче, останало само на своята веранда — Том Скелтън с черепа и костите си, без всякакво желание да се прибере, готов да изстиска и последната скъпоценна капка от любимия си празник веднъж в годината, изпрати мислите си в нощния въздух към странната къща отвъд клисурата:

„Мистър Саван, кой сте ВИЕ?“

И Саван, високо някъде на покрива, отвърна също с мисли:

„Предполагам, че знаеш, момчето ми, предполагам, че знаеш.“

„Ще се видим ли отново, мистър Саван?“

„Да, след много години аз ще дойда за теб.“

И последната мисъл от страна на Том:

„О, мистър Саван, ще престанем ли НЯКОГА да се страхуваме от нощта и от смъртта?“

И мисълта отвърна:

„Да, когато достигнете звездите, момчето ми, и заживеете там завинаги, тогава всички страхове ще изчезнат и самата смърт ще умре.“

Том се заслуша, чу отговора и помаха безмълвно за поздрав.

Далече мистър Саван вдигна ръка.

Трак. Вратата на Том се затвори.

На огромното дърво неговият фенер-череп издъхна и потъна в мрак.

Вятърът раздвижи грамадното празнично дърво, което сега бе останало без никаква светлина, с изключение на един фенер на самия връх.

Фенер с очите и лика на мистър Саван.

На покрива на къщата Саван се наведе, пое си въздух и духна.

Пламъкът на свещта в неговата глава-фенер на дървото затрептя и умря.

И чудо — от устата, носа, ушите и очите на самия Саван се изви дим, сякаш душата му угасна в дробовете в същия миг, в който чудният фенер отдели своя уханен Дух.

После потъна в къщата. Капандурата на покрива се затвори.

Вятърът се появи отново. Залюля всички помрачнели фенери по огромното и прекрасно Дърво на вси светии. Сграбчи хиляди тъмни листа и ги запрати към небето и земята, в посока към слънцето, което непременно трябваше да изгрее.

Подобно на града, дървото угаси своите разжарени усмивки и заспа.

В два часа сутринта вятърът се върна за още листа.