Рей Бредбъри
Дървото на вси светии (16)

Глава 15

— Е, момчета, какво да направим сега, та да уплашим плашилищата, да стреснем страшилищата, да измъчим мъчилищата? — запита Саван вътре в един облак. — Кое е по-голямо от демоните и вещиците?

— По-големи богове?

— По-големи вещици?

— По-големи църкви? — предположи Том Скелтън.

— Точно така, Том, правилно! Идеята е по-голяма, нали? Религията е по-голяма! Да. Като се издигнат такива големи сгради, че да хвърлят сянка върху цялата страна. Сгради, които се виждат от сто мили. Като се построи една много висока и прочута църква, с гърбушко, който да дърпа камбаните. И така, момчета, помогнете ми да я построя тухла по тухла, кула по кула. Да построим…

— Парижката света Богородица! — извикаха осемте момчета.

— Ето още една причина да я построим — каза Саван. — Чуйте…

Бонг!

В небето биеше камбана.

Бонг!

— … помощ!… — дочу се шепот, когато звукът замря.

Бонг!

Момчетата погледнаха нагоре и видяха нещо като скеле, издигащо се до средата на опряла в луната камбанария. На самия връх висеше и биеше огромна бронзова камбана.

А от вътрешността на камбаната при всеки удар, кънтеж и ехтеж се чуваше тъничък гласец:

— Помощ!

Момчетата погледнаха към Саван.

В очите им гореше въпросът:

Пипкин?

„Ще се видим във въздуха! — помисли си Том. — И ето го на!“

Пипкин беше там, в камбаната, обърнат с главата надолу към Париж, а главата му служеше за език. Или може би това бе сянката, призракът, загубеният дух на Пипкин.

С други думи, когато камбаната отброяваше часовете, звукът идваше от един език от плът и кръв, който се удряше в ръба отвътре. Главата на Пипкин издаваше звука. Бонг! И отново: Бонг!

— Ще му се пръсне мозъкът! — възкликна Хенри-Ханк.

— Помощ! — викаше Пипкин като сянка в камбаната, като дух, прикован с главата надолу, за да отброява четвъртинките и часовете.

— Летете! — заповядаха момчетата на метлите си, но те останаха да лежат мъртви на парижките камъни.

— Няма живот в тях — каза Саван скръбно. — Всичкият им живец, огън и жар са изчезнали. Ами сега. — Той потри брадичката си и тя се разискри. — Как ще се качим без метлите, за да помогнем на Пипкин?

— Вие литнете, мистър Саван.

— А, не, това не влиза в играта. Вие трябва да го спасявате всеки път и тази нощ окончателно, веднъж завинаги да намери спасението си. Чакайте. Да! Хрумна ми нещо! Искахме да построим Парижката света Богородица, нали? Е, тогава нека я построим, на всяка цена! И да се изкачим до онзи твърдоглав, биещ камбаната и отброяващ часовете Пипкин! Скачайте, момчета! Качвайте се по тези стълби!

— Какви стълби?

— Тези! Ето тук! Тук! И тук!

Пред тях се появиха тухли. Момчетата скочиха. Когато вдигнаха крак, под него се появи стъпало — по едно при всяко вдигане.

Бонг! — каза камбаната.

Помощ! — извика Пипкин.

Направо по въздуха с тропот, врява и грохот запрепускаха нозе, заизкачваха се по…

Стъпало. Второ.

И друго, и друго, нагоре в празното пространство.

Помощ! — извика Пипкин.

Бонг! — отново се обади кухо камбаната.

И така те бягаха по пустотата, а Саван ги подтикваше и подбутваше отзад. Бягаха направо по вятъра и светлината, а тухлите, камъните и хоросанът се размесваха като карти, раздаваха се, лягаха тежко и добиваха форма под пръстите и петите им.

Това приличаше на препускане нагоре по торта, която сама издигаше каменните си етажи под звука на ’ясната камбана и тъжния Пипкин, който ги викаше и умоляваше да дойдат.

— Вижте, нашата сянка! — каза Том.

И наистина сянката на тази катедрала, на тази прекрасна Парижка света Богородица се бе простряла на лунната светлина над цяла Франция и половин Европа.

— Нагоре, момчета, нагоре, без спиране, без почивка, бягайте!

Бонг!

Помощ!

Те побягнаха. Започнаха да пропадат на всяка стъпка, но се появиха нови и нови стъпала, спасиха ги и ги изкачиха толкова нависоко, че сянката на върховете на кулите се простря далеч отвъд реки и поля и угаси последните огньове на вещиците при кръстопътищата. На хиляда мили оттук магьосници, чародеи, заклинатели, почитатели на демони угаснаха като свещи, изпуснаха кълба дим, заокайваха се и се скриха, потънаха, когато църквата се издължи, извиси в небесата.

— Римляните отсякоха друидските дървета и подкосиха техния бог на мъртвите, но ние с тази църква, момчета, хвърлихме сянка, която подсече коленете на всички вещици и накара всички опърпани вълшебници и посредствени магьосници да си плюят на петите. Край на малките огньове на вещиците! Сега само тази огромна пламтяща свещ — Парижката света Богородица. Бързо!

Момчетата се заляха от радост. Защото се появи последното стъпало. Задъхани достигнаха върха.

Катедралата „Парижката света Богородица“ бе изградена и завършена.

Бонг!

Удари напевно последният час.

Грамадната камбана потръпна.

И увисна празна.

Момчетата се наклониха и надникнаха в дълбоката й уста.

Вътре нямаше език с формата на Пипкин.

— Пипкин? — прошепнаха те.

— … кин — отекна малко ехо в камбаната.

— Той е тук някъде Горе във въздуха, нали обеща, че ще се видим. А Пипкин винаги изпълнява обещанията си — каза Саван. — Погледнете, момчета. Чудесна изработка, нали? Труд за векове, извършен на едно препускане, колкото да си поеме дъх човек. Но нещо липсва, като изключим Пипкин. Какво е то? Завъртете се, огледайте се. Е?

Момчетата се завзираха. Зачудиха се.

— Ами…

— Не ви ли се струва всичко твърде голо, момчета? Ужасно обикновено и неукрасено?

— Водоливници!

Всички се обърнаха и погледнаха… Уоли Баб, облечен като водоливник за Празника. Лицето му направо сияеше от откритието.

— Няма никакви водоливници.

— Водоливници — промълви Саван, като изтърколи в устата си и чудесно разчлени думата с гущерския си език. — Водоливници. Ще ги поставим ли, момчета?

— Но как?

— Мисля, че можем да ги повикаме с изсвирване. Свирете за демони, свирете за бесове, надайте едно голямо пронизително изсвирване за зверове и кръвожадни зъбати обитатели на мрака.

Уоли Баб си пое дълбоко дъх:

— Ето моето!

И изсвири.

Всички изсвириха. А водоливниците?

Те дойдоха, тичайки.