Иван Ефремов
Адският пламък

Тежките камиони се клатушкаха и глухо бръмчаха сред знойния прах. Трънаците пращяха под грамадните дебели гуми. Горещият вятър духаше под платнищата, съхнеха и се пукаха устните на хората, натъпкани в дъното на камионите под надзора на конвойни с автомати.

Камионите се мятаха насам-натам по пясъчните буци, главите на уморените хора се клатушкаха клюмнали. Дрънчаха и тракаха ключалките на капаците, досадно се пляскаха от вятъра откопчавайте брезентни платнища, зъбчатите колелета на диференциала извиваха безнадеждно монотонна тъжна песен.

На стотици мили околовръст се простираше Голямата пясъчна пустиня на Северозападна Австралия. Камионите се промъкваха към някаква неизвестна цел, скрила се зад сивата прашна завеса на мъглявия хоризонт. Озлобени от тежкия път и горещината, шофьорите упорито препускаха, като форсираха моторите, без да обръщат внимание на ямите и тумбите в безпътната пустиня и без да се церемонят с живия товар, плътно натъпкан в нагорещените железни каросерии.

Ауробиндо седеше между другарите си по нещастие в предпоследния камион, притиснат до хоризонталното ребро на страничния капак. Това ребро като вбесен враг го блъскаше непрекъснато в наболялото рамо. Но мислите на индуса бяха далече. За хиляден път той прехвърляше в паметта си всичко, което го бе довело до тази участ. За хиляден път той се питаше дали не направи грешка, като се съгласи да замени затвора в родината си, Южна Африка, с работата тук, която намаляваше три пъти срока на наказанието му.

Изминаха около два месеца, откакто съдът, който въпреки благоприятните показания на много свидетели, познаващи Ауробиндо от пеленаче, въпреки умелата защита на опитните адвокати, го осъди на три години затвор. Нали беше индус и защитниците му — също индуси…

В затвора, в тишината на килията, той можеше да се отдава безкрай на мислите си. Не мислеше за мъст при спомена за подлото предателство, което го беше хвърлило в затвора, опозорило името му и довело до отчаяние близките му. Ауробиндо разбра, че животът го бе сблъскал с една огромна и безжалостна система, която беше основа за благополучието на другиго, притежаващ власт и сила — с държавата. Онези подлеци бяха само частички, безвъзвратно включени в хода на цялата машина… Той мислеше да се бори срещу произвола на властите с оръжието на интелигентния човек — да противопостави на ума и знанията им, на волята и философията им своя ум и своята философия. А те за един миг приложиха спрямо него груба сила, отнесоха се с него като с долен престъпник. С дълбока скръб Ауробиндо се прощаваше с юношеските си мечти. Той мислеше да върви в живота безстрастен, чист и чужд на всичката му дребнавост, скръб и беднота, постепенно да се усъвършенствува в духа на великите принципи на Веданта. Като се отдръпне от всичко недостойно, като не преследва никакви лични цели освен самовъзпитание, той мислеше, че ще бъде неуязвим за ударите на съдбата. Но целият му живот се сломи още при първото сериозно сблъскване със съдбата подобно на ей тази храстова клонка, току-що затъпкана в пясъка от тежкото колело на камиона.

„Лесно е да бъдеш добър между добрите, много по-трудно е да бъдеш добър между лошите“ — така говореше новият му приятел, зулусът Инценга. Ауробиндо се бе срещнал със зулуса, също студент, само че от друг университет, Блюмфонтейнския, в затвора, където бе попаднал по също тъй подло обвинение, както и самият той. Инценга му бе съобщил, че между затворниците се търсят хора за тежка работа в Австралийската пустиня, където белите не могат да работят поради горещината, а цветните работници бягат вследствие на трудните условия. За една година работа там на осъдените за не много тежки престъпления се зачитали три години затвор. Зулусът бе посъветвал Ауробиндо да рискува и отработи една година, в замяна на което щеше да напусне бързо затвора и да се върне към живота. Индусът се съгласи и се озова заедно с двеста подобни на него затворници — негри, индуси, малайци — в Австралия. Но сега, макар че Инценга, който не падаше духом, се намираше на десетина-двайсет метра от него, в друг камион, Ауробиндо се измъчваше от съмнения. Тъпото съществувание на изтощен работен добитък сред също такива отънели другари беше много тягостно за нервния индус. Ауробиндо започваше да мечтае за тишината на затворническата килия, където можеше поне спокойно да размишлява, потънал във, философско безразличие. Но щом започваше, да мисли за срока, изведнъж усещаше прилив на сили, угасващата в душата му надежда възпламваше наново…

Камионът зави, слънцето позлати прашните гънки на брезента и напомни остро на индуса гънките на завесите в родната му къща. За миг Ауробинго се унесе в мисли за онзи далечен и недостъпен за него свят.

 

 

Ауробиндо вървеше, гордо изправил глава с белоснежен тюрбан. Правите улици на Йоханесбург бяха пълни с тежък зной. Миризмата на напечения асфалт се смесваше с дъха на изгорял бензин. Минувачите, редки в този час на януарския слънчев пек, се криеха под редиците бели навеси, които засенчваха витрините на магазините.

Във входа на голяма къща се бе подслонил възрастен вестникар, който съобщаваше последните новини с дрезгави и лениви подвиквания. Като се изравни с него, Ауробиндо излезе от своята замисленост.

„Мелън защищава своите позиции в комитета на ООН с прямотата и твърдостта на истински британец… Ние няма да позволим намеса в нашите вътрешни работи… Долу комунистическата пропаганда и сълзливото съчувствие към индусите!…“ — викаше дрезгаво вестникарят, като размахваше връзка нови вестници.

Младият индус побърза да вземе вестник, като се мъчеше да не забелязва лукавата гримаса на стария пияница.

Най-лошите опасения се оправдаваха. Нито пълните с истинска човешка хуманност речи на съветските лидери нито изказванията на индийските делегати бяха дали резултат. Реакционерите в правителството на Южноафриканския съюз продължаваха да беснеят, а Съветът на безопасността не искаше да се намесва… Смътно усещане на приближаващо се нещастие залегна в душата на Ауробиндо. Мислите на индуса се пренесоха към неговите сънародници. Как различно възприемат те редицата притеснения тук, в тази страна, станала са мнозина втора родина! Ауробиндо и не познаваше друга родина. Нима в Орис, където се е родил баща му, индусите са в по-добро положение? Спомни си за младия Ананд-Наду от обогатителната фабрика на де Бирс, който посещаваше вечерните курсове, където преподаваха студенти-доброволци. Ауробиндо често разговаряше с него и отдаваше нужната дан на силата на ума му. Сега Ананд-Наду е в затвора и с него няколкостотин индуси — онези, които мислеха сериозно да се борят срещу притесненията… Това е и целият техен кратък път. Нима не е по-прав той, Ведантовият последовател, който носи името на Ауробиндо Гоза, най-великия философ на Индия? Вътрешният път на усъвършенствуване, ето единствения път, който ще го доведе до тържество над угнетителите, над грубата им сила и животинските им инстинкти. И все пак той не можеше да не мисли за онези, които бяха в затвора, без чувство на неволно уважение. Мнозина други се бяха преклонили покорно пред неизбежната съдба. Едни — с отчаяние, други — богатите — с надежда, че ще подкупят чиновниците и съдиите. Но неговият път не е нито единият, нито другият.

Младият индус незабелязано стигна до своя дом. Дългият входник го посрещна с приятен полумрак. Домашните му отсъствуваха и Ауробиндо бързо влезе в стаята си, която гледаше към дъното на двора. Зад открехнатата врата се чуха леки стъпки. Гласът на сестра му го повика. Момичето бързо влезе, разтревожено от нещо, с гневни думи:

— Знаеш ли, Ауробиндо? Това става нетърпимо! Извикаха баща ни в полицията и го заплашиха, че ще го изселят оттук. Не им се харесва, че ти си студент и скоро ще станеш лекар. Търсят за какво да се заядат… Бъди предпазлив! — момичето вдигна отпуснатата ръка на брат си и я притисна към бузата си.

Ауробиндо се обърна към сестра си и я погледна ласкаво. Черните очи изпод дългите ресници му отговориха с предан поглед. Бронзовото лице на сестра му както винаги зарадва Ауробиндо със своята нежна красота, често присъща на дъщерите на индийския народ. Ауробиндо докосна нежно синкавочерните коси, прикрити с небесносиня копринена забрадка, и започна да уверява сестра си, че нищо не го застрашава. Ако знаеше, че след два дни ще бъде откаран в полицейския автомобил като тежък престъпник!…

 

 

В северната окрайнина на пустинята Джибсън се проточи тъжна верига хълмове от червен пясъчник. Наоколо, докъдето поглед стигаше, се простираха безброй пясъчни могилки, обрасли с кичури рядка, висока, извънредно бодлива трева — спинифекс. Силният вятър почти не полюшваше твърдите и стърчащи сиви стъбла, но затова пък изпълваше въздуха с облаци прах, през който дори светлината на ослепителното слънце изглеждаше червеникава. Тази червеникава светлина, червените петна на голия пясък между редките кичури спинифекс и червените скали по склоновете на хълмовете подчертаваха безнадеждността на пустинята, сякаш загубена на край света. Високите гъсталаци от малли-скреб — евкалиптов храст — се простираха на ленти между пясъчните ивици, но само усилваха нерадостното впечатление с мъртвия сиво-зелен цвят на своите твърди листа, извърнати ребром към небето.

На изток хоризонтът беше по-ясен и там, много далече, едва се очертаваше над пясъчното море в призрачна синкава мъгла острият връх на планината Разрушение. Но на запад в пурпурната пелена на прашния въздух се виждаха неочаквано ясни контури на някакви постройки, стоманени кули. Нощем зрелището беше още по-поразително. В непрогледната тъмнина горяха като големи звезди ярките светлини на наблюдателните кули, разливаше се общото сияние на осветените здания, работилници, строителни площадки…

Зулусът Инценга събираше грижливо всички трохички от скъпоценния тютюн и тъпчеше своята саморъчно направена лула. Двамата другари лежаха един до друг в самия край на дървения одър, под ниския покрив без стени — място за нощна почивка на стотици работници. Силни електрически лампи на високи стълбове хвърляха рязка светлина в дълбокия мрак на пустинната нощ. Някъде вдясно, край бодливата ограда, се чуваха ленивите стъпки на часовоя. Неизвестно защо из цялата строителна територия имаше много пазачи, макар че да избяга човек от лагера в околната пустиня, беше все едно да се обеси.

Слабият повей на вятъра едва облъхваше оголените тела — индусът и зулусът бяха само по набедреници. Черната и бронзовата кожа еднакво лъщяха в светлината от стражевите фенери, която падаше на края на одъра. Ауробиндо си търкаше ръцете — те се бяха превърнали в мазолести, груби лапи с обезобразени нокти. Някога, безкрайно отдавна, той мечтаеше за най-тънки операции по нервна хирургия. Представи си такава операция, извършвана с неговите лапи, и горчиво се усмихна. Инценга разпали лулата си и сякаш отгатнал мислите на индуса, каза:

— Забавно е да си помисли човек, че ей тук, в тази безлюдна пустиня, лежат двама студенти, които от девет месеца работят като земекопачи и зидари. Навярно светът е много богат с медици и хидрогеолози… — зулусът се разсмя тъжно. — И как човек зависи от своята жизнена обстановка!… Ето ние с тебе сме в Австралия — такава интересна страна, някога наричана рай за белия човек. А какво видяхме тук освен пустиня? Дори успяха да ни стоварят в най-тъжното пристанище… Другаде растат исполински гори от сто и шейсет метрови евкалипти, разстилат се цветущи простори от небесносини треви, плуват черни лебеди… А колко е интересна Австралия за хората на нашата наука — хидрогеологията! Огромни басейни от подземни напорни води, много стари по своя произход — такива са и нашите артезиански кладенци тук, в това загубено място. Повечето от тези води са горещи — дълбините на австралийския материк по някакви тайнствени причини са по-горещи от дълбините на всички други материци на света… Да, всичко това трябва сега да се забрави — прекъсна думите си зулусът, — иначе няма да изтърпиш и онова, което е останало!

Те замълчаха, припомняйки си всичко, което бяха изпитали през тия двеста и седемдесет дни на отъпяващ робски труд. Бяха строили път през пустинята, бяха секли ужасно бодливи акациеви храсти — мулга-скреб, — прострени на безбройни мили под безжалостното слънце. Бяха трошили чакъл, чупили камъни, бяха се въртели треперещи и задъхани от умора край ненаситната уста на машината, която приготвяше бетон, бяха копали, копали и копали пясък и втвърдена червена глина, напукана скална почва… Бяха опъвали жици, поставяли стълбове, издигали стени и покриви.

Ауробиндо неволно изви глава наляво, там, където се чуваше равното монотонно бучене на електростанцията и се разливаше в тъмнината сиянието на електрическите лампи.

Там се издигаха огромни масиви бетон, покрити с дебели стоманени плочи — странни и чудовищни постройки с неизвестно предназначение. Малко по-далеч се бяха проточили разглобяеми бели къщи — жилища на току-що пристигналите тук сериозни хора в безупречно бели костюми, на които сякаш съвсем не беше мястото в тази глуха, безлюдна пустиня. Заобиколени с ров, се издигаха ниски здания без прозорци, като че ли херметически изолирани от околния свят. Те подсещаха за нечистата и тайнствена работа, която навярно се вършеше вътре, скрита от дневната светлина и човешките очи.

Инценга и Ауробиндо отдавна вече се опитваха да отгатнат предназначението на тези тайнствени постройки, тъй бързо издигнати в едно отдалечено от целия свят и неудобно за живеене място. Те разбираха, че само съображения на най-голяма тайна и в същото време на опасност са могли да принудят държавата, която пестеше всяко петаче в икономиката и куцаше с двата крака след войната, да предприеме такава работа в сърцето на пустинята.

Зулусът изказа предположението, че парите са може би дадени от друга страна, която не е обедняла, а се е обогатила от страшната война. Това предположение изглежда се оправдаваше: Ауробиндо бе чувал откъслеци от разговорите на пристигналите неотдавна непознати хора — техният говор беше с характерно американско произношение.

Ако двамата осъдени студенти вземаха участие във вътрешната направа на загадъчните здания, площадки и тунели, те щяха да могат по-добре да разберат тяхното предназначение. Но щом зданията бяха завършени в суров вид, цветните работници изгубиха всякакво право на достъп в разположението на градчето. Сега тук нямаше вече работа. Преди три дни повечето работници бяха изпратени на запад, към усамотения морски залив в края на безплодните пясъци. На това място, както узнаха от арестантите, пристигнали оттам, били издигнати високи мачти за радиоантени.

На осъдените студенти оставаше около три месеца каторжен труд. Най-страшното беше вече минало и те излязоха с чест от изпитанието. Някой ден, много по-късно, те ще могат да разкажат какво им е струвало да бъдат безупречни роби, търпеливо и мълком понасящи всякави произволи на началниците си, за да не унищожат с непредпазливо избухване всички усилия, направени за по-скорошно освобождение.

Ауробиндо и Инценга останаха хора, но това не можеше да се каже за всички затворници. Само малцина от тях се задържаха на морална и духовна висота. Това бяха предимно хора, които трябваше да бъдат наскоро освободени. Другите, чийто срок на наказанието беше много по-голям, се пречупваха психически или изпадаха в отчаяние, като се опитваха безсилно да се бунтуват. Простъпките им неизбежно удължаваха срока на наказанието им и нямаше никакъв изход от мрачната бездна.

Инженерът, който ръководеше строежа, заповяда да се отберат четиридесет измежду най-добрите работници за някакво далечно пътуване по море. Ауробиндо и Инценга попаднаха в тяхното число. Избягнаха да бъдат прехвърлени на железопътен строеж и получиха три дни неочаквана почивка. Утре трябваше да напуснат опустелия лагер и да се отправят с камиони към „Осемдесетмилното крайбрежие“, където предстоеше натоварването им на кораб.

Инценга отдавна беше допушил лулата си. Повече тютюн нямаше и зулусът меланхолно смучеше празния чибук. Два дни другарите почти непрекъснато спаха и сега, освободен от мъглата на умората, мозъкът имаше нужда от работа. Зулусът се протегна и седна, като сви нозе под себе си.

— Аз подслушах нещо от разговора между двамата пристигнали инженери. На третия ден ме изпратиха да измия автомобила им… — замислено почна Инценга.

— Нима те разговаряха пред тебе? — усъмни се Ауробиндо.

— Да, тъй беше. Инженерите-американци не можеха да си представят, че едни мръсен и неук негър ще разбере нещо от разговора им. Те не са виновни, ха-ха-ха! — разсмя се зулусът. — Откъде можеха да знаят, че този негър едва не с получил университетски диплом и само поради грижите на техните просветени сродници се е върнал в предишното си диво състояние! Англичаните са напълно прави…

— За какво? — попита нетърпеливо Ауробиндо.

— С диваците те са по-спокойни. По-лесно се чувствуват бели богове, непогрешими и неразбираеми…

— Стига си се шегувал! Какво именно чу от тези богове?

— Единият каза: „Ето че свършихме тук преди срока“. А другият отговори: „Остана само мишената на Русалковите рифове…“

— Мишената ли? — възкликна Ауробиндо.

— По-тихо! Да, именно мишената, не съм чул криво. Но какви са тези Русалкови рифове?

— Не зная. Някакви малки островчета в океана…

Зулусът отново се залови за празната лула и ожесточено загриза мундщука. Енергичното му лице се напрегна, твърдите му челюсти се стиснаха.

— Ти наистина си успял да чуеш нещо много важно — каза Ауробиндо, след като размисли.

Инценга мълчеше и възбудено издуваш: ноздри. Той се мъчеше да възстанови общата картина на целия строеж по частите, в които сам беше вземал участие, по откъслечните съобщения на други затворници, попаднали в неговия отряд от съседните отделения. Огромните изкопи в почвата, покрити със стомана и бетон и продължаващи се от две дебели стени, бяха насочени към северозапад. Пътят към крайбрежието, който прекосяваше пустинята, се насочваше към северозапад… Далеч в пустинята отиваха две успоредни редици стоманени мачти с някакви антени на върха. Те вървяха на северозапад и навярно стигаха до крайбрежието. Да, всичко се насочваше към северозапад, по посока на Русалковите острови, по посока на мишената. Зулусът подскочи. Стори му се, че е отгатнал тайната на тези странни строежи. Бързо, сякаш се страхуваше да не му убегне хванатата тайна, Инценга зашепна в ухото на индуса своите съображения. Ауробиндо стисна здраво ръката на другаря си:

— Ти си прав, драги мой. Оттук сигурно ще стрелят с нещо към островите. С какво друго, ако не с ракети? Но ако оттук до крайбрежието е почти хиляда мили, а има известно разстояние и до островите, получава се необикновено дълго стрелбище — над хиляда мили. За такива ракети аз още не съм чувал и това са навярно атомни ракети. Ужасно нещо узнахме ние! Ето защо тук, на скрито от целия свят място, се предприема такъв скъп строеж…

— Тсс!… Някой иде — прошепна зулусът, дочул приближаващи се стъпки.

Двамата бивши студенти бързо се опънаха на одъра. Една тъмна фигура мина бавно на двайсет крачки от одъра. Беше един от часовоите, които денем и нощем пазеха околността на строежа. Ауробиндо и Инценга дълго мълчаха. Индусът заговори пръв.

— Помниш ли военните години? — зашепна Ауробиндо. — Всички очаквахме големи и хубави промени…

Инценга се усмихна и кимна с глава в знак на съгласие.

— Най-напред Атлантическата харта — продължаваше индусът, — прекрасните стремежи на Рузвелт… След това чудната и велика бойна мощ на Съветския съюз, която смаза чудовищната сила на расистката коалиция. По всичко личеше, че Съветският съюз и Америка ще поведат света към свобода, ще пресекат произвола и гнета в колониите, нещо повече — ще унищожат самите колонии… А какво излезе? Ето ние тук сме свидетели на жестоката подигравка на съдбата… Америка стана опора за потискането на колониите и малките страни, като скъса окончателно с мъдрата политика на Рузвелт. Съветският съюз, останал наша единствена надежда, е много далеч от нас, жителите на южните страни. А тук е замислено сериозно дело. Създава се ново оръжие срещу демокрацията и свободата на народите както в предишна Германия. И ние вземаме участие в това! — Ауробиндо тъжно въздъхна.

Инценга слушаше скръбните думи на индуса и в него странно раснеше някаква дръзка бодрост, сякаш разкриването на този пакостен за човечеството кроеж придаваше особена важност на по-нататъшното му съществувание. Сега и наближаващото освобождение имаше съвсем друг, по-голям смисъл.

— О, ние можем още много нещо да узнаем там, на островите! — шепнеше той на индуса, като оставяше без отговор неговите мисли, твърде съзвучни с неговите собствени размишления.

Ауробиндо разбра всичко, което се криеше зад тази кратка фраза. Очите на истинската мъдрост на човечеството трябва да проникнат в тайните дела, които се творят между тези стени. Но обичайната зоркост на индуса и тук не му измени.

— Трябва да бъдем много предпазливи — едва чуто каза той на зулуса, — защото, ако ни заподозрат, че проявяваме и най-малък интерес към онова, което вършим, всичко е загубено.

— Разбира се, разбира се — подхвана Инценга, — и без това някой е направил голяма грешка, като е изпратил тук нас, образовани хора. Навярно много голямо е презрението им към нас. За техните чиновници ние сме винаги само глупави, невежи цветни.

— И някой повтаря тази грешка, като ни изпраща там, на мишената. Впрочем навярно сме заслужили това със старанието и тъпотата, които тъй усърдно проявявахме. Но повторната грешка е по-лесно да се забележи — заключи индусът.

— Нищо, остана още малко време — безгрижно отговори Инценга.

* * *

Зад червените пясъчни дюни светна синевата на морето. Ауробиндо трепна. След дългия престой в пустинята дъхът на морския простор, влажен и свеж, обещаващ нещо ново и хубаво, беше особено приятен. И наистина връщането към морето беше за Ауробиндо обещание за скорошно освобождение. Как не приличаше то на неговото тръгване от Кептаун в онова ветровито време, във влажния и душен трюм! Тогава морето нищо не обещаваше освен тежки изпитания в далечна страна, освен позорно и унизително съществувание.

Все същите червени пясъчни дюни достигаха до самата вода, губеха се под нея и тя ставаше по крайбрежието мътна, придобиваше мрачен, сив цвят. Само далеч от брега се разстилаха в своето великолепие блестящите тъмносини води на Индийския океан. Вятърът шумеше сред редките казуарини, стари дървета с безлистни нишковидни клонки, прилични отдалеч на ниски борове.

Камионите спряха. Хората се измъкнаха от тях, като изтърсваха гъстия прах и си разкършваха костите. Сержантът, който командуваше работническия отряд, заговори за нещо с офицера, пристигнал с белия военен автомобил. След това групата затворници бързо закрачи надолу по пътя към пристанището. Щом докараните затворници се настаниха върху товара, който изпълваше почти всички помещения на малкия параход, корабът веднага отплава. Изглежда с работата на островите много се бързаше…

Океанът посрещна неволните пътешественици със силно вълнение. Много работници, между които и Ауробиндо, се разболяха от морска болест. Индусът се търкаляше, безмълвен и неподвижен, върху брезента, хвърлен над чувалите с цимент, и почти не разговаряше с Инценга през цялото пътуване, което трая ден и половина. Зулусът беше бодър и здрав. Цели часове той седеше, свил крака под себе си до Ауробиндо, и тихичко тананикаше диво звучащи зулуски военни песни. От време на време Инценга потъваше в дълбоки мисли или чертаеше с нокът по брезента неразбираеми знаци.

Към края на втория ден по суетенето на палубата арестантите отгатнаха, че се приближават към целта. Машината спря и веригата на котвата затрака вече по здрач, когато мъждивите лампички на трюма започнаха да хвърлят забележима светлина около потъмнялото отверстие на отворения люк. Работническият отряд бе изведен на палубата едва на сутринта. Посивели вълни шумяха край кораба и се спускаха към брега. Зората над рифа изгряваше в цялото си тропическо могъщество. Първите лъчи пробиха влажната възмътна омара и внезапно появилото се слънце заля всичко с ярка розова светлина. Леката мъгла се посребри над рифа и той заблестя със седефени оттенъци като изправила се в далечината черупка на чудовищна раковина. Русалков риф… Да, е този час, когато се пука зората, изглеждаше напълно възможно в абсолютната тишина на острова, в дима на бисерната мъгла да се появят приказните зеленооки морски девойки… Наляво, далеч в откритото море, се вдаваше широк нос — ниска скалиста площадка, изравнена от приливите. На две мили откъм западната страна на носа се виждаше бялата лента на прибоя. В дълбочината на малък залив, право пред носа на кораба, се издигаше ниска планина. Нейните оголени скалисти склонове се спускаха към мангровите храсталаци, които тъмнееха в подножието. Вдясно се розовееше широка лента крайбрежни пясъци. Арестантите почнаха да разтоварват кораба. До пояс във вода, олюлявайки се под ударите на вълните върху изплъзващия се изпод краката пясък, хората влачеха до тъмно тежки сандъци и чували, железни прътове и големи макари с жици от лодките до крайбрежната вдатина. На следната сутрин, още в дрезгавината на зората, работата започна отново. Така продължи три дни, докато най-сетне последните сандъци и варели с бензин легнаха на брега пред планината от товари, наредени в правилни фигури. През цялото това време нито едно човешко същество не се приближи до мястото на разтоварването — островът беше съвършено безлюден. Първобитната тишина се нарушаваше само от грохота на лебедките и от непрестанните стонове на търкалящите тежки товари хора, на които пригласяха резките крясъци на морските птици и плискащите се морски вълни.

След неимоверно тежката работа в нажежената пустиня арестантите си отдъхнаха тук по-свободно. Струваше им се свобода и това, че тук нямаше часовои с автомати, бомби и пистолети, които да придружават неотстъпно всяка група. Инценга и Ауробиндо скоро разбраха причината за това „доверие“ към арестантите.

На двамата приятели беше възложено да поставят здрав железен стълб в самия край на рифа, където изравнената от вълните площадка от коралов варовик се покриваше почти е един метър вода през време на прилива. Групата работници довлече буре с цимент, стълб, железни подпори и чук и като остави зулуса с Ауробиндо, запъти се към другия отстъп на рифа. Приятелите упорито дълбаеха камъка, като се редуваха на чука. Стълбът трябваше да се постави и циментира преди прилива и арестантите бързаха с всички сили.

Дупката беше вече на привършване. Инценга и Ауробиндо решиха да се освежат, като се окъпят, и отидоха към края на рифа, само на двеста фута от стълба. Краят на рифа се спускаше тук стръмно в прозрачната вода до двайсетина фута. Дори през люлеенето на вълните ясно се виждаше сребреещото пясъчно дъно. Още не стигнали до стръмнината, приятелите се спряха изплашени. Към тях гледаха множество очи без всякакво изражение, но с всяваща страх настойчивост. Несиметрични опашки, остри тръбни плавници, конусовидни муцуни, ъглести, прилични на цепнатини уста, изпълнени с ужасни зъби — това бяха акули.

Ауробиндо знаеше от географията за поразителното изобилие на акули във водите на Австралия, но реалната картина на това изобилие го изпълни с ужас. Гигантските десетметрови оловносиви тела на хищните риби сновяха напред-назад.

— Каква е тая гад, дявол да го вземе! — възкликна смаяният зулус.

— Така наречените бели акули или акули-людоеди — най-страшната порода — отговори меланхолно индусът. — Ето я нашата стража. Опитай се да бягаш оттук със сал или лодка — ще я обърнат и ще те разкъсат на парчета. Не може и да се мисли за плуване… Ясно е защо нашите началници се къпеха само на плиткия пясък до самия бряг!…

Две страшни твари вдигнаха високо над водата огромните си муцуни и втренчено следяха хората, като пазеха равновесие с опашките си. Зулусът внезапно се преизпълни с ярост. Той откърти с крак голям коралов къс и със сила го захвърли в главата на едната акула. Камъкът удари акулата до окото, но тя не му обърна никакво внимание. Затова пък другата, която плуваше под водата, се преобърна за един миг и хвана падащия към дъното безполезен снаряд на Инценга.

Зулусът плю забавно и се потътри назад.

Другарите работиха до самия прилив и едва когато първите му плясъци зашумяха на рифа, най-после изправиха стълба. Оставаше само да го циментират. Ауробиндо бързо черпеше водата от дупката, докато зулусът бъркаше портландския цимент. Внезапен вик се изтръгна от гърдите на Инценга. Индусът дигна глава и видя нещо незабравимо. Приливът напредваше бавно и на крайбрежната плоскост на рифа имаше вече, около четвърт метър вода; само малката издатина, където работеха приятелите, оставаше като незалято островче. Една десетметрова акула доплува до стръмнината на рифа, скочи, както се движеше, на неговия край, обърна се тежко на една страна и запълзя към стълба, като се извиваше с цялото си тяло и понякога се премяташе от хълбок на хълбок. Косите на индуса настръхнаха. Той хвана другаря си за ръка и се спусна към брега. Но беше вече късно. Между брега и края на рифа повърхността на варовика беше леко вдлъбната, само на някакъв си половин метър. За акулата това се оказа достатъчно. Тя се търкулна в крайбрежната вдлъбнатина и започна да се движи по-бързо. Секунда — и тя се озова между брега и двамата другари. Приятелите се спряха…

Инценга се спусна назад, към стълба, и грабна чука.

— Вземи бормашината! — извика той на индуса. — По-бързо, по-бързо, водата постоянно приижда и звярът не бива да плува свободно!

Ауробиндо огледа морето. Там, зад налитащите пенливи вълни, стърчаха още шест конични муцуни. Отчаянието придаде сили на индуса. Рамо до рамо с другаря си той забърза напред и влезе до пояс в размътената вода. Акулата пропълзя по дъното и се приближи. Под тежестта на тялото й, покрито със здрава грапава кожа, кораловите израстъци скърцаха и пращяха. В разтворената триъгълна уста се плискаха вълни. Хрилните цепнатини пулсираха зад главата, опашката удряше по водата и акулата се извиваше в усилия да хване обречената плячка. Инценга изчакваше, отмерваше разстоянието…

— Ауробиндо, устата! — извика зулусът.

Инстинктивно разбрал какво трябва да прави, индусът пъхна двуметровата стоманена бормашина право в гърлото на страшната риба. Акулата се дръпна, бормашината се изтръгна от ръцете на индуса, но в този момент зулусът подскочи отстрани и с всички сили удари звяра по главата. Двайсеткилограмовият чук с дълга дръжка заби дълбоко твърдата кожа в хрущялния череп. Замаяната риба се замята, като се превърташе от гръб на корем, но много бързо дойде на себе си и наново се спусна към хората. Но другарите бяха вече минали опасната зона и бързо се измъкнаха на сушата, където проклинаха гадната риба, докато дотичаха други работници и войници. Пукотът на автоматите се чуваше в продължение на няколко минути, но това малко подействува на невероятно издръжливата риба. Акулата бе унищожена едва когато над морето се разнесоха гръмовитите избухвания на бомбите.

* * *

— Сега, дяволи, можете да почивате! — весело се обърна към работниците помощник-инженерът. — Вие славно работихте през тези два месеца и получихте добри отзиви… Утре ще пристигне нашият параход и ще си тръгнем към дома.

Помощник-инженерът произнесе последната дума с особено удоволствие. Успешно извършената работа обещаваше награда, а може би и повишение по служба. Помощник-инженерът огледа със задоволство приготвените за товарене, сега вече ненужни тук съоръжения, и закрачи към къщичката, за да докладва на главния инженер. Работниците го изпратиха с погледи — едни също весели, други мрачни — и се пръснаха по брега в очакване на обеда; повечето от тях побързаха да се изтегнат в сянката на няколко палми, които се издигаха край ивицата влажен пясък. На тези хора връщането обещаваше само нова принудителна работа, навярно още по-лоша от извършената тук. В края на краищата тук не беше така лошо в сравнение с пустинята. За храната началството, което много бързаше с изпълнението на задачата, не се скъпеше: остатъците военни запаси бяха още големи.

Но за двайсет и трима души връщането от острова щеше да съвпадне с освобождаването им. Край на затворничеството и пред тях — свободен път към далечния дом, към света на предишните грижи и планове за живот, който по-рано изглеждаше потънал в небитието. Инценга и Ауробиндо бяха между щастливците.

Като си подхвърляха шеги един на друг, те се присъединиха към групата, която бързаше към синкавия дим на кухнята. Младостта избиваше в техния мрачен живот подобно на светлозеления кълн, който упорито се бори за слънчева радост в пукнатините на сивите скали. А двамата студенти бяха много млади.

Помощник-инженерът влезе в засенчената с брезенти къщичка, напоена с миризма на ароматен тютюн. Инженерът вдигна към него въпросителен поглед и спря ръката си, която стискаше вечна писалка, върху разтворения бележник.

— Всичко е готово, сър. Може да се изпрати радиограма, че утре напускаме острова. Ако параходът не закъснее, към пладне можем да тръгнем.

— Отлично, Фреди! Аз ще остана тук докрай. Моят катер пристига…

— Ще ме вземете ли със себе си, сър? — попита развълнувано помощникът.

Инженерът размисляше известно време, като въртеше автоматичната писалка с дебелите си пръсти.

— Добре — каза най-после той (и лицето на помощника просия), — вие заслужихте това. Утре, като изпратим парахода, ще се прехвърлим с вас на Клерковия риф. Наблюдателната станция е там. Тук ще останат само уредите, автоматичните фотоапарати и радарът.

— А в оловния блиндаж нима никой не ще остане, сър? — попита предпазливо помощникът.

— Разбира се, не — усмихна се инженерът. — В момента на изстрела… Блиндажът е за по-сетнешните наблюдения върху излъчването…

Помощникът вдигна вежди в знак на разбиране и след като помълча, каза:

— Нашите цветни работиха добре, сър. Те заслужиха отлични отзиви… Особено добри се оказаха един негър и един индус, схватливи момчета. Аз ги пригодих дори и на топографическа работа…

Инженерът трепна неочаквано и помощникът се разтревожи от загрижеността на началника си.

— Ауробиндо и Инценга ли имате предвид, Фреди? Тези двамата, разбира се… — Инженерът остави писалката и посегна към слушалката. Кажете, не сте ли забелязали у тях явен интерес към работата, която извършваме? Отговорете, като обмислите, това е много важно!

— Не, сър… тоест те… — заплете се неподготвеният за такъв въпрос помощник — те само ми се сториха по-способни от всички други. Но за тях нищо не е забелязано и наблюдаващият агент нищо не е донасял… Пък и какво могат те да разберат от нашата работа, тези цветни? Мозъците им не са дорасли… — успокои се помощникът.

Инженерът порови в бюрото си, извади някаква бележка и я задържа в ръка.

— Тъкмо затова сме събрали цветна работна сила, за да осигурим пълна тайна — потвърди инженерът. — Но понякога стават грешки. Тук е особено опасно да се допускат някакви такива… схватливи като тези двамата… И аз изпратих запитване в управлението на лагера. Ето отговора — инженерът размаха бележката. — Ауробиндо и Инценга са студенти от южноафриканските университети.

— Студенти! — ужаси се помощникът. — Но кой ги е допуснал?…

— Който и да ги е допуснал, грешката е налице. Ето ви вашите схватливи младежи, Фреди. Вие самият сте още много млад.

Помощникът мълчеше смутен.

— Добре поне, че никой от двамата не е техник — единият е медик, а другият хидрогеолог — измърмори инженерът, който съжали своя подчинен, — следователно нищо не разбират от нашите работи. Но ние не можем да рискуваме нищо. Веднага се срещнете с наблюдаващия агент и установете най-грижлив надзор върху тези двамата. Дори и една само дума да свидетелствува, че разбират нашата работа, ще се наложи да ги изолираме.

— Слушам, сър! — и помощникът забърза към изхода.

* * *

Параходът се очакваше подир пладне, но още на разсъмване всичко беше готово, дори брезентното градче беше свито и опаковано в денкове.

Арестантите лениво се излежаваха на пясъка, когато помощникът на инженера изведнъж повика Инценга и Ауробиндо: техникът се беше сетил, че е забравил да постави на северозападната страна на острова сигналния фенер — временен фар за наблюдателните кораби. Двамата другари бяха малко разтревожени от онова настойчиво внимание, което проявяваше към тях младият помощник през последния ден, и затова въздъхнаха с облекчение, като узнаха задачата, която им предстоеше да изпълнят. Натоварени с фенер, батерии, въже и скрипци, те тръгнаха бързо към северната страна на рифа. Скоро стигнаха до един мангров храсталак и тогава разбраха, че им се е паднало да извършат крайно трудна работа. Безбройни корени, ту гъсто преплетени, ту стърчащи като ограда, се губеха дълбоко въз вонящата черна тиня. На дъното под калта, множество струпани гнили стволове и корени образуваха опасни капани. Другарите навлизаха все по-навътре в непроходимата гъста гора, дето дневната светлина помръкна и придвижването в тъмнината стана още по-трудно. Пазейки равновесие с тежкия товар по хлъзгавите корени, падайки в лепкавото мочурище, Ауробиндо и Инценга напредваха много бавно. В недрата на храсталаците стана нужда да запалят електрическия фенер на бъдещия фар, за да намерят откъде да минат. Нечии очи запламтяха с червени пламъчета изпод тъмния свод на корените.

— Това са крокодили, техните очи светят с червен… — промърмори зулусът, като се изпъна с целия си шестфутов ръст, и вдигна високо фенера.

Сега всяко падане от корените долу заплашваше със смърт, но за щастие мангровият храсталак, който беше най-гъст на това място, скоро се свърши и другарите се добраха до набелязания малък нос. Като одялаха набързо ствола на най-високото дърво, двамата приятели прикрепиха към него дебелата дуралуминиева тръба с гнездо за фенера, натъкмиха фотоелектрическия изключвател и съединиха контактите на батериите. Всичко беше свършено и можеха да се връщат назад — по-скоро, колкото може по-скоро: слънцето беше превалило пладне. Смътна тревога обхващаше двамата другари: та параходът трябваше вече да се приближи до острова. Ще ги почакат, разбира се, но малко ли неща могат да се случат!

* * *

Инженерът вървеше бързо по опустелия бряг.

— Как е, Фреди?

— Готово е, сър. Само че — няма двама работници. Знаете, ония, за които говорихме вчера. Пратих ги на другата страна на острова да поставят един временен фар.

Инженерът вдигна ръка с разперени пръсти, както правеше всякога, когато искаше да възпре своя помощник, помисли малко и попита:

— А установихте ли сигнал за връщането на изпратените?

— Да, сър, четири изсвирвания. Но те още не са могли да свършат работата…

— Тогава дайте по-скоро сигнала. Удобен случай… — Инженерът се усмихна кисело, като си закриваше очите. — И същевременно, тъй като ще заминете с парахода, ето ви телеграмата, подписана от мене, за готовността на острова!

— Но, сър… — смути се помощник-инженерът. — Това ще стане известно на… на другарите им.

— Оставете това, Фреди! Нима искате да рискувате репутацията си, а може би и да попаднете на тяхно място… заради двама цветни престъпници? Грешката не е наша, но нима няма да държат отговорни и нас, ако… Е, какво ще мъдруваме! Самата съдба ни идва на помощ и не е умно да се отказваме. А на другите кажете… кажете, че ще ги вземе моят катер. Ще тръгнем, след като параходът се скрие. Не се бавете, Фреди!

Помощникът послушно се обърна и затича към чакащата на брега лодка. Сирената изхлипа, пресекна и тутакси зарева силно. Четири пъти ревът се понесе по пустинния бряг и отекна в мрачните скали…

Инценга и Ауробиндо чуха изсвирванията, когато едва бяха натъкмили фенера. От глава до нозе покрити с кал, измъчени, те се промъкваха назад през грамадното блато. Пот струеше по лицата им, пред очите им притъмняваше, краката им бяха изранени. Ауробиндо пропадна в една скрита яма и затъна до шия в черната, воняща тиня. Зулусът, напрягайки сетни сили, извлече другаря си и се отпусна на купчина лигави корени, струпани край един дълбок ров. Другарите разбраха четирите изсвирвания като сигнал да тръгнат бързо и при все това още цяла вечност се бореха за всеки аршин. Тресавището внезапно се свърши. Щом си поеха дъх. Ауробиндо и Инценга минаха по водата, сетне изтичаха, заобиколиха мястото, дето брегът извиваше, и… замряха. Параходът се виждаше като малка черна лодчица на няколко мили от острова. Светло пушече се виеше над комина му — сякаш корабът се подиграваше над изоставените и им махаше с кърпа. Слисани от случилото се, приятелите учудено се оглеждаха и не чуха веднага шума на мотора. Големият морски катер се гмуркаш и блестеше с огледалните си стъкла на една миля от брега като се насочваше на юг, перпендикулярно на курса на парахода. Инценга и Ауробиндо тичаха по брега, махаха с ръце и яростно викаха. Зад кърмата на катера се вдигна бяла вълна. Малкият кораб се понесе с тридесетвъзлов ход, без да мени курса. Още малко и катерът изчезна в сияещата синева, там, дето до самия хоризонт едва се виждаше малък тъмен купол — съседният остров Клерк.

* * *

В Австралийската пустиня беше пред разсъмване. Мракът и тишината още се простираха над съсипаната от слънцето мъртва земя. Но в глухия бункер зад шестметровата стена от бетон, олово и стомана се лееше ярка синкава светлина. Четиринадесет човека нетърпеливо се блъскаха в просторното помещение. Всички чакаха развълнувани. Стените, облицовани с блестящ черен шперплат, бяха осеяни с кръглите стъкла на безбройните прибори. В центъра на едната стена срещу входа матово светеше малко квадратно прозорче, затъмнено от издадена рамка. Под него се издигаше широка вдлъбнатина. Върху нейната наклонена повърхност бяха разположени на четири реда белите бутони на регулаторите и реостатите, копчета и стрелки. Цялото съоръжение напомняше гигантски радиоприемник. В широко кресло пред централното прозорче седеше прошарен човек, който нервно приглаждаше косите си. Над него се беше навел един грамаден американец със златни очила — главният инженер на строежа. Хората, които стояха зад тях, бяха най-видни учени, военни и инженери на двете англосаксонски страни. Сред военните и инженерите явно преобладаваха американците, които се държаха самоуверено, като господари. Англичаните стояха малко настрана и се оглеждаха с отсянка на плахост, като че ли не им беше по сърце тая работа, заради която се бяха събрали тук, в нощната пустиня. На кръглата масичка до креслото, в сандъче от червено дърво под дебело стъкло, бягаше в кръг дълга тънка стрелка на хронометър. Главният инженер не откъсваше очи от нея.

— Заредени са три бойни гнезда — полушепнешком обясняваше на четирима военни ръководещият конструктор. — Честта да пусне първата ракета се пада на… — конструкторът понижи още повече гласа си и назова един знаменит физик, лауреат на Нобеловата премия и член на Кралското дружество. — Втората ракета ще пусне главният инженер, третата — аз.

Главният инженер се изправи:

— Останаха петдесет секунди, господа. Сър, включете екрана и плочата на радиолокаторите…

Светлината угасна. По-ярко изпъкна квадратното прозорче и черното дълго стъкло под него. Стрелките на безбройните указатели напрегнато трептяха, като че ли обхванати от нервни тръпки.

— Нула секунди! — прогърмя гласът на главния инженер.

Тънката ръка, която бледо изпъкваше в отблясъка на осветените циферблати, натисна кръглото копче.

Стрелките на приборите отскочиха в разни посоки. Зданието потрепера, глух, нисък тътнеж проникна през дебелината на стените. Присъствуващите замряха. Зданието продължаваше да потреперва, но тежкият тътен постепенно замираше и се отдалечаваше. Физикът, който натисна пускателното копче, неволно се сви, като си представи какво става вън, на подемната площадка на ужасната машина. Раздаде се тихо звънене. На черното стъкло светна малък квадрат с цифрата „1“. Шумна въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на главния инженер. Още едно звънене — пламна второ квадратче, след него трето, четвърто… Сигнализираха локаторите, нагласени на стълбове, които се простираха на два реда до крайбрежието. Те точно фиксираха момента на прелитане на ракетата над тях, когато металическият й корпус пробиваше незримата преграда радиовълни, простряна на грамадна височина като отвесна плоскост в небето.

— Тя лети, господа! Лети точно по дадената посока! — гордо се извърна към присъствуващите главният инженер.

Ръководещият конструктор в това време работеше със сметачната машина.

— Сигналите на локаторите показват увеличение на скоростта — обяви той. — Само след шест минути ще можем да кажем каква ще бъде максималната. Тогава ще установим момента, когато ракетата трябва да стигне острова.

— Опитът е извънредно сполучлив! — се обади главният инженер. — Серия предварителни опити с по-малки снаряди осигуриха успеха.

Развълнуваните военни, учени и конструктори се придвижиха към масата. Очите на всички бяха вперени в лентата на черното стъкло, осветената част на която бързо се удължаваше. Минаха осем минути. На самия край на лентата пламна цифрата „92“, звънецът прозвъни за последен път и приборът прекрати работата си.

— Ракетата е, над океана — съобщи конструкторът. — След пет минути наблюдавайте локатора на самата ракета.

На екрана се появи мътно трептящо петно. То леко се движеше в разни: посоки съобразно с колебанията на летящата в бездънната глъбина на небето ракета. Малко след това петното потъмня, краищата му се очертаха по-рязко — на екрана изникна тъмно плоско хълмче, увенчано с пирамидално възвишение. Ако в стаята би могъл да присъствува някой от работилите на далечния остров, лесно би познал очертанията на планината на Русалковия риф.

* * *

Мрачните ребра на планината заблестяха с червеникави отблясъци. Инценга и Ауробиндо се събудиха. Жестоката тревога не им даваше покой. Надявайки се, че за тях ще се върне някой кораб, другарите спаха на брега на заливчето — единственото, където можеше да се приближи кораб. Но изгряващото слънце осветяваше все същото пустинно море без ни най-малък признак за какъвто и да било кораб.

— Нас ни изоставиха. И нарочно ни изоставиха! — гневно каза зулусът. — Трябва сами да се спасяваме, докато не е късно: та ние сме върху самата мишена и самите сме мишенка. Навярно са забелязали нещо… Ех, колко бяхме глупави, че се съгласихме да дойдем да поставяме фар!

— Ако не бяхме се съгласили, щяха да се разправят с нас по друг начин — спокойно отвърна Ауробиндо. — Но аз все пак мисля, че ще дойдат да ни вземат. Та тук има поставени много прибори. Някой трябва да ги наблюдава…

— Ще ги наблюдава след обстрела — мрачно възрази Инценга. — И боя се, че скоро ще се приготвят да стрелят насам. Спомни си как бързаха нашите началници. Това е лош признак за нас: това значи, че там всичко е готово. Не, трябва да бягаме веднага оттук! Да отидем пак на северната страна на острова — нали ще стрелят оттам. — И зулусът посочи към югоизток. — Струва ми се, че от тая страна имаха охраняван пункт с лодки. Аз май не видях да ги товарят на парахода. Може да са ги забравили или нарочно да са ги изоставили. Храна ще съберем в селището от разните отпадъци и от остатъците в къщурката на инженера — вчера намерихме там достатъчно — и ще се прехвърлим на друг остров.

Ауробиндо се колебаеше. Той много добре помнеше приключението с акулата. Дълбоко в душата си индусът се надяваше, че катерът скоро ще дойде, че са ги изоставили по погрешка. Крайно жестоко би било, ако нарочно са ги изоставили да умрат тук, тях, невинно, осъдените и отработилите старателно и безупречно своето наказание.

— Трябва някой да отиде сам от другата страна. И сам всичко ще узнае. А другият ще остане тук за в случай, че катерът пристигне.

Инценга се съгласи. Предложението на индуса беше разумно. Да иде на север се нае зулусът — той беше великолепен пешеходец и бегач и пътуването трябваше да му отнеме много по-малко време, отколкото на индуса. Инценга, забравил храната, незабавно тръгна на път. Той се изкатери на стръмния склон, превали възвишението и се изгуби от очи. Ауробиндо остана самотен пред пустинното море, на брега на заливчето. Слънцето, беше се дигнало вече високо и започна да пече. Ауробиндо се огледа и забеляза малка долинка, обрасла с гора. Долинката се врязваше в югозападния планински склон и се губеше навътре в него, зад ръба на западното планинско разклонение. Там не бяха извършвани никакви работи и индусът се отправи към долинката с надежда да намери сянка и събере какви да е плодове за ядене. Устието на долинката се оказа затрупано с грамадни камъни и Ауробиндо с мъка се прехвърли през тях. Зад скалите се откри нещо като пещера, на издълбаното дъно на която сред покрити с мъх камъни имаше малко езерце. Отпред се издигаха полегати скатове, обрасли с гъст храсталак. Ауробиндо се вмъкна в прохладната пещера, напи се и се изправи на един плосък камък, за да огледа и избере посока. Той не се безпокоеше за катера: стигаше да се изкатери на скалите и да погледне иззад планинския ръб и пред очите му ведрата се откриваше целият бряг.

* * *

— Време е! — рязко извика главният инженер и ръката на учения послушно натисна второто копче.

С невъобразима бързина радиовълните догониха бяснолетящото стоманено чудовище и извършиха сложна работа в неговия механизъм. Изображението на екрана изчезна и пред затаилите дъх зрители екранът засвети с равна матова светлина.

— Ракетата е паднала! — възкликна главният инженер. — Сега ще постъпят съобщенията от наблюдателните кораби и станции.

* * *

Ауробиндо забеляза наблизо едно малко дърво с тъмни кръгли листа. Между листата се полюляваха месести плодове. Индусът вдигна глава нагоре. Неповторимо ярка светлина блесна в небето, за миг се разля по синия купол и угаси слънцето. Багри с чудесна чистота и исполинска яркост се сменяха една друга като вълни, летящи с бързината на мисълта. Тая светлина, в която нямаше нищо земно, познато на човека, удари Ауробиндо в очите, проникна в самата глъбина на мозъка му, прониза нервите му с нажежено острие. Индусът падна възнак в пещерата и в същия миг гръмовен свирещ рев разтърси всичките клетки на тялото му и угаси съзнанието му. Ауробиндо не видя как зад скалистия нос се изви един стълб от пясък, вода и пара, приличен на грамадна колона с правилно кръгла форма, издигна се на три мили над океана и сякаш ударил се в небето, започна да се разширява като исполинска гъба. Дръжката на тая чудовищна гъба, дебела две мили, беше плътна на вид, макар че по нейната повърхност се вихреха въртящи се маси нажежени газове и прах. Индусът не усети как над долинката премина грамадна вълна адски пламък, от диханието на която храсталакът по склоновете се изпари, скалите се разпукаха и каменни лавини рухнаха с грохот надолу. Неподвижното тяло на Ауробиндо се просна на дъното на обраслата с мъх пещера, във водата на езерцето.

… Зулусът беше настигнат от взрива от другата страна на планината. Адският пламък не ослепи чернокожия, укрит от зеления горски покров. Тук той беше изгубил всеизгарящата си сила, отхвърлен в небето от планинския склон. Само че вълната от взрива повали дървета, събори Инценга и го обсипа с дъжд от дребни камъни. Страхотният грохот оглуши зулуса, потоци гореща вода рукнаха от небето. Късметът не измени на Инценга. Той се отърва с незначителни драскотини и силни болки в главата. Зулусът изведнъж разбра, че атомен снаряд е улучил острова и първата му мисъл беше за другаря му.

Индусът се намираше от другата страна на планината, там, дето се прояви цялата адска сила на атомния взрив. Като се свести от контузията, зулусът тръгна обратно под неспиращия горещ дъжд. Той беше чел в описания на действието на атомните бомби за следващото смъртоносно излъчване на мястото на взрива, но не мислеше за това и бързаше да помогне на своя приятел… Не мислеше, че може да последва и втори изстрел. Приятелството сега беше по-силно от всички страхове и чувства. То го тласкаше напред, нагоре по стръмния склон, караше го да се прехвърля през купища повалени дървета и грамади остроъгълни камънаци…

Ауробиндо се съвзе от страшната болка, която измъчваше неговите вътрешности. Абсолютен мрак и тишина окръжаваха индуса. Ауробиндо не разбра отведнъж, че е ослепял и оглушал. Но когато ужасната истина проникна в съзнанието на индуса, див, безумен, животински страх го обзе. Целият свят се намери някъде отвъд битието, а той лежеше съвсем безпомощен на дъното на черна бездна, отдето нямаше връщане, но нямаше и смърт. Почвата жареше тялото му като нажежена плоча и Ауробиндо запълзя. Преди минута не можеше да се движи, но сега пълзеше напред и все напред, сляп и обезумял, като раздираше о камъните изгорялата си кожа. Индусът стенеше и викаше, без сам да съзнава това. Така допълзя до морето. Топлата вода му се стори студена, налитащите вълни обливаха презглава индуса, мокрият пясък беше райско ложе след нажежените камъни и мислите на Ауробиндо почнаха да се проясняват.

Сега той знаеше, че е станал първата жертва на новото изобретение — атомната ракета — и знаеше, че му е останало малко да живее. Парещата болка вътре преминаваше в треска, която странно възбуждаше и изостряше мислите. Мозъкът работеше отчетливо, с необикновена яркост, бързина и сигурност в заключенията. Мисълта на Ауробиндо сякаш искаше да се изтръгне от непрогледната тъмница на осакатеното тяло и да се издигне на крилата на мъката, преди да изгасне завинаги.

На индуса се стори, че за няколко мига пробяга с поглед целия си живот, беше в звездните пространства и се върна, надарен с нечовешка мъдрост. И тая мъдрост властно му повеляваше — каквото и да стане, да открие пред очите на хората оная задънена улица, в която завежда човечеството дивата власт на войната и печалбата, науката, служеща на войната, философията на тържествуващия капитал… Но кому ще смогне той да предаде своите мисли, пълни с великолепна яснота, мисли, които ще помогнат на хората да разберат онова, великото, което той постигна в момент на изключителен полет и напрежение на своя мозък, в последните часове на живота си! Инценга е загинал, пък и да се е спасил, ще го намери вече мъртъв. Около него е само вода и изгорени от адския пламък скали. Но гордата мисъл, веднъж полетяла, не признаваше никакви препятствия. Индусът започна да пише на пясъка своето завещание към света, без да съзнава, че плясъците на вълните непрестанно измиват написаните редове. Като зовеше човечеството, Ауробиндо упорито пишеше, борейки се със смъртта, която вече пълзеше нагоре по нозете му…

 

 

Инценга се добра до билото. Но тук героят-зулус беше принуден да отстъпи. Диханието на исполинското пожарище беше нетърпимо. Не можеше и да мисли да се промъкне през пепелта на изгорялата гора и полето стопени камъни. Вместо обикновения изглед на рифа с неговата седефена верига от хълмове коралов варовик, с девствено зелените му планински склонове, с поразително чистата прозрачна вода, зулусът видя потресно разрушение. Сивата кал край залива, димящите абсолютно мъртви, обгорени камъни, мъждивата червена светлина на слънцето, което едва пронизваше завесата от дим и пара…

Острите очи на зулуса забелязаха от височината една дребна фигурка върху тясната ивица на пясъчния бряг. Неуморимият зулус тръгна отново, спусна се главозамайващо по северното разклонение и стигна брега. Сега можеше без мъка да отиде по плитката вода до долинката на югозападния склон, от другата страна на която лежеше Ауробиндо Зулусът видя, че Ауробиндо мърда и високо повика приятеля си, но той не се обаждаше. Зулусът изтича, повдигна другаря си и се ужаси от разкъсаното му обгорено тяло. Ауробиндо хвана здраво ръцете на Инценга — все още се намираше в необикновена възбуда. Зулусът тревожно опипваше индуса, опитваше се да го разпитва. Като не получаваше отговор, Инценга почна да крещи право в ушите на Ауробиндо, додето се убеди, че приятелят му е ослепял и оглушал… Ауробиндо вдигна ръка, сякаш призоваваше към спокойствие, и заговори бързо, пропускайки отделни думи, защото речта не догонваше полета на мисълта му. Индусът бързаше да предаде на другаря си всички велики мисли, които го бяха окрилили пред прага на смъртта с дълбока, сляпа надежда, че зулусът ще ги предаде на хората.

Инценга крепеше приятеля си за раменете и слушаше, изпълнен с мрачен гняв.

* * *

Главният инженер се отдалечи от телефона.

— Моля внимание, джентълмени! Предадоха обобщеното съобщение на всички наблюдателни станции. Ракетата не е попаднала в планината, а е избухнала на две мили от склона, на плитчината. Избързали сме с една секунда… — инженерът помълча и тържествено завърши: — Силата на взрива, както съобщават, е колосална! Ракетата е стигнала острова. Значи новото оръжие е създадено! Щастлив съм да ви поздравя, господа, с голямата победа на нашата наука…

Ръкопляскания, възторжени викове изпълниха помещението и прекъснаха инженера. Важни генерали, сериозни учени, загрижени инженери заскачаха като деца, прегръщаха се и се целуваха, невъздържано се удряха един друг по гърбовете и подсвирваха. Можеше да се помисли, че всички тия хора на изтъкнатия ум и знание поздравяват велико, благотворно откритие, което носи щастие на човечеството. Главният инженер с мъка успя да заговори отново.

— Сър Халъс смята, че още сега трябва да пуснем втората ракета. Времето е благоприятно и ще можем още в първия ден на опитите да определим доколко е трудна корекцията на прицела… Аз приветствувам това решение, още повече — и главният инженер широко се усмихна — че на мене е предоставена честта да произведа втория изстрел…

Присъствуващите одобрително зашумяха.

— Дайте горе сигнал за опасност! — решително каза инженерът и се отпусна в креслото пред екрана.

Зазвъняха телефони, раздадоха се къси разпореждания. Синята лампичка светна над екрана. Главният инженер почака пред хронометъра, после със сигурна ръка натисна копчето. Пак затрепериха дебелите стени: там, на пускателната площадка, сред оглушителния рев на вихъра от пламък се изви на вие второто чудовище. Съпровождано от сигнални звънения и светвания върху дъската на локаторите, то отново полетя към океана от дълбочината на червената пустиня.

 

 

Там, на мокрия пясък до водата, умираше Ауробиндо. Главата му беше отметната върху коленете на зулуса и широко откритите му очи се бяха вперили в глъбината на високото небе, светлината на което не можеше да проникне в бездната на мрака, обгръщащ умиращия. Ръцете на Ауробиндо конвулсивно се вкопчваха в другаря.

Далечен грохот изпълни небето и мигновено се стопи в далечината. Инценга изумено се огледа. Морето пред него беше тихо и пусто като преди, нищо не бе нарушило страшния покой на обгорените планински скали.

* * *

— Всички наблюдателни станции съобщиха, че няма ракета — извести мрачно главният инженер и с отсянка на смущение добави: — Не може да се разбере къде се е дянала. Локаторите показаха нейния нормален полет до деветдесет и втори номер, а над океана ракетата е изчезнала. Или е паднала близо до брега поради някаква повреда?

— Аз предупреждавах, че е извънредно трудно да се вземе точен мерник на такива разстояния — изведнъж проговори малкото човече с разрошени коси, което стоеше малко настрана до стената.

— Е, та ние не сме глупаци! — почти грубо го пресече главният инженер. — Осемдесет опита с по-малки модели…

— Нашият стар спор: аз казвам, че между малкия модел и истинската ракета има грамадна качествена разлика — прекъсна го човечето. — Вашите предишни опити…

— Празна работа! Ей сега всичко ще изясним — не се предаваше главният инженер. — Самият създател на ракетата ще пусне третата! Може би на мене не ми върви, ха-ха!

Стоящото до стената човече скептично поклати глава, но се извърна, като улови злобния поглед на главния инженер.

Земята отново се разтърси, раздаде се звъненето на локаторите. Струпаните на купчина хора със затаен дъх наблюдаваха полета на ракетата. Тя се понесе към океана, но радарният екран не показа очертанията на малката островна планина. Конструкторът прехапа устни. Веждите му ту се свиваха, ту се разпущаха. Най-сетне се реши и натисна копчето, което стоварваше снаряда върху целта…

* * *

Първокласният кръстосвач „Принцеса Шарлота“ браздеше с двадесетвъзлов ход сините води. Страшните оръдия се прицелваха в огледалната шир на океана. На траверз на кораба, на половин миля, плаваше друг кръстосвач от същата класа, а далече отдире се виждаше димът на трети. Капитан-комодорът^[1] Чепин, свил уста в сърдити бръчки, недоволно оглеждаше от мостика спокойното море.

Командирът на кораба излезе от кърмчийската кабина и се приближи до комодора, като се стараеше от височината на своя ръст да гледа почтително късоногия и дебел старши началник.

— Ние радиотелеграфирахме на миноносците вашата заповед, сър. Получено е потвърждение, че са приели телеграмата.

— Добре — мрачно отвърна комодорът, като продължаваше да измерва капитана с недоволен поглед.

— Нещо друго, сър? — внимателно попита капитанът, предугаждайки желанието на началника да поговори.

— Не! Тоя стар галош ни бави! — комодорът кимна назад зад кърмата, към дима на третия кръстосвач. — И без това е отвратително: погнали са ни към Австралия да посрещаме приятелската ескадра на янките…

— Наистина, сър — охотно поде капитанът на кораба, — след почивката на остров Бали… — Лицето на моряка прие мечтателен израз.

Началникът мълчеше и капитанът продължи в същия тон:

— Този остров е мечта. Каква природа, какви красиви жени… — капитанът млъкна и изплашено погледна с едно око към началника: на цялата ескадра беше станал известен несполучливият му роман с една красива малайка.

Комодорът се изчерви и се разсърди още повече.

— Не ме интересуват вашите възпоминания! Заповядвам — дайте сигнал за мъмрене на тоя ленивец Уорбертън! По-голям ход! — викна комодорът, съвсем разсърден.

Капитанът вдигна ръка към козирката, но не успя да се обърне. Случи се нещо невероятно. Далече на северозапад от морето израсна мигновено и безшумно една исполинска, кълбяща се кула. От кулата излитна гигантски бял облак, който се изви в небето и същевременно широко се разпростря настрани, сякаш някой отвори бял чадър с невиждани размери. Страшен рев, тътен, свистене — корабът рязко подхвърли кърмата и се повали на едната си страна. Краката на комодора се мярнаха през перилата на мостика — началникът полетя на палубата. Капитанът се втурна объркан напред, но в тоя миг слънцето се затъмни, нов тъп тласък със страшна сила разтърси кръстосвача, но корабът се изправи. Вой и вопли на ужас се вляха в гърмящата наоколо мъгла, сетне цял океан гореща вода рукна от небето и всичко замлъкна. Капитанът се валяше замаян на мостика. Бавно, едва съзнавайки, че е здрав и читав, капитанът се вдигна на четири крака. От палубата долу се носеше пронизителният крясък на комодора:

— Ей, насам! Всички под съд! Сигналистите! Капитанът!

След няколко минути всички се опомниха. Комодорът беше отнесен в кабината; зенитната артилерия беше готова за бой. Силното радио на кръстосвача прогърмя по целия свят, известявайки за чудовищно нападение. През облаците мъгла и пара святкаха припламванията на изстрелите и се чуваше грохотът на, оръдията — вторият кръстосвач биеше по неизвестния враг.

* * *

В дълбочината на бетонното прикритие се разгаряше научен спор. Третата ракета също не бе попаднала на острова и не бе отбелязана от наблюдателните станции. Главният инженер беше загубил значителна част от своя апломб, но го очакваха, бедния, и още по-големи неприятности. В разгара на спора, когато огромният противник на инженера бе убедил всички, че прицелването още далеч не е разрешено от конструкторите на ракетата, телефонът зазвъня.

Конструкторът грабна слушалката, изруга и внезапно побеля. Той повика настрана главния инженер и запъвайки се, започна да му шепне:

— Ескадрата на комодор Чепин… е близко… Изглежда, че сме потопили крайния им кораб… двеста мили далече от целта…

Главният инженер омекна. Той постоя около една минута неподвижно, като въртеше неопределено ръката си, сетне с отпаднал глас обяви привършването на опитите.

* * *

Инценга внимателно свали от коленете си главата на индуса и бавно се дигна, като изопна вдървените си крака. Той отнесе тялото на приятеля си на по-високо място на брега и коленичи, прощавайки се с верния си приятел.

— Бедни Ауробиндо — тихо каза чернокожият, — колко бързаше ти да ми изкажеш предсмъртните си мисли!… Ти не знаеше и няма вече да узнаеш, че същото това, само че много по-ясно и по-подробно е написал далеч на север, в Русия, преди четиридесет години Ленин…

Боботене на мотор прекъсна размишленията на Инценга. Катер плаваше с пълен ход към скалистия нос. Мълниеносна догадка мина през главата на чернокожия. Той падна на пясъка, лежешком изчака приближаването на кораба, приповдигна се, махна с ръце, отново падна и запълзя към водата срещу катера.

* * *

„Затворникът Инценга, намиращ се на острова заедно с други осъдени в момента на избухването на ракетата, е претърпял тежка контузия, която го е лишила от слух и говор. Освен това казаният затворник дава признаци на поражение и на други мозъчни центрове, изразяващи се в частична загуба на паметта и способността да пише, макар че във всичко останало е жизнеспособен. По всяка вероятност болният скоро ще загине от биологичното действие на излъчването на атомния взрив, още повече че намиращият се с него на острова друг затворник е умрял преди пристигането на кораба. Поради състоянието си затворник Инценга не представлява никаква опасност по отношение на секретното ви запитване №32—94—76/2. Инценга може да бъде освободен и преместен в цивилна болница, докато ще може да се върне в родината си…“

Началникът на лагера отмести заключението на медицинската комисия и подписа лежащия пред него документ.

* * *

Инценга излезе на палубата и се спря до перилото. Свежият вятър буйно и волно се носеше над морето, изтръгваше пяната от гребените на мрачните вълни. Енергия преизпълваше силното тяло на зулуса и той нетърпеливо очакваше края на пътуването. Военните песни на зулуския народ сами се изтръгваха от широките му гърди, могъщите му ръце здраво се държаха за перилата. Инценга се овладя, запуши лула и започна да обмисля своята реч пред конгрес, на защитниците на мира.

Зулусът пътуваше за конгреса на приятелите на човечеството, на обикновените хора — черни и бели, жълти и червенокожи. Пътуваше, за да открие на борците за мир новия злобен план на враговете на човечеството.

Бележки

[1] Капитан-комодор — чин в английската флота между капитан I ранг и контраадмирал. Б.пр. ↑