Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орки: Първа кръв (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warriors of the Tempest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 8гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Стен Никълс. Орки

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-673-4

История

  1. —Разделяне на текст № 16097 на отделни произведения

6.

Кимбал Хоброу изпрати с поглед последните войници, които се прибираха в лагера.

Вече знаеше какво се е случило. Първите конници, които се появиха откъм Дроганова гора, обезкуражени и окървавени, му бяха докладвали. Мисълта, че са били надвити от недостойни, нисши създания, бе разпалила гнева му и той веднага се зае да обмисля отмъщението си и да планира следващия си ход. Върна се обратно в шатрата, която бе определил за временен щаб.

В последно време умората си казваше своето, раменете му бяха увиснали, а от погледа му бе изчезнал предишният блясък. Ала въпреки това видът му все още правеше впечатление. Кимбал беше поразително висок и почти свръхестествено слаб. Носеше черен сюртук и висока цилиндрична шапка, която само подсилваше помпозния му изглед. Лицето му беше обветрено и покрито с бръчки, като лице на фермер, макар че след последните изпитания бе добило жълтеникав изглед. Имаше тясна като цепка уста, заострена брадичка и посребрели бакенбарди. Тази му външност никога не се затопляше от усмивка или каквито и да било благородни чувства.

Но външният вид и чувствата нямаха никакво значение в случая с Хоброу. Той бе човек, когото дори да бяха накарали да свали черните дрехи и да изкриви лицето си в усмивка, пак щеше да излъчва хлад направо от сърцето си.

— Татко! Татко!

При вида на дъщеря му, застанала на входа на шатрата, чертите му едва забележимо се смекчиха. Той се приближи до нея и положи ръка на рамото й.

— Какво става, татко? — попита тя. — Да не би да идват диваците?

— Не — увери я той. — Неверниците са далеч оттук. Няма от какво да се страхуваш, Милост. — Той я насочи към шатрата и влезе след нея, където двамата седнаха.

Милост Хоброу приличаше повече на майка си, за която никога не разговаряха, отколкото на него. В нея нямаше и следа от мъртвешкия му изглед. Все още й предстоеше да прекрачи прага, разделящ детството от ранната зрелост, и да се отърси от детската си пухкавост. Със светлорусите си коси, порцеланова белота на кожата и ясни сини очи, тя наподобяваше донякъде кукла с човешки ръст, но още отсега изражението й бе злобно, а устата изопната и надменна.

В сравнение с дрехите на последователите на баща й, нейните бяха направо крещящи. Въздържайки се напълно от черното, тя носеше одежди от разноцветни тъкани и дори скромни накити. Това бе сигурен знак за привързаността на баща й към нея, противно на отношението му към всички останали обитатели на света.

— Да не са ни разгромили, татко? — попита тя, ококорила очички. — Да не би чудовищата да са ни надвили?

— Не, миличко, не са. Не нисшите твари, а Всевишният ни наказа. Използвал ги е, за да ни прати предупреждение.

— И защо Бог ни наказва? Нима сме били лоши?

— Не сме били лоши. По-скоро не разбираме докрай плановете Му. Трябва да дадем повече от себе си.

— И как, татко?

— Той иска от нас да смажем орките и другите като тях и да ги превърнем в прах под ботушите си. А също и онези безумци сред човеците, които се съюзяват с тях. Пратих за подкрепления от Троица, а също и вестоносци до Хекстон, Търпение, Ромон, Клипстънов сал, Димящ комин и всички останали добропорядъчни, богобоязливи селища в Центразия. А когато те отвърнат на божия призив, ще разполагаме с достатъчно голяма армия, за да започнем нашия кръстоносен поход.

Лицето на Милост бе потъмняло при споменаването на орките.

— Мразя онези Върколаци — просъска тя.

— И с право, детето ми. Тези чудовища са най-виновни за пробуждането на Божия гняв. Те съсипаха плановете ми за прочистване на тази земя в името Божие и откраднаха реликвата.

— И онзи урод, джуджето, което ме заплаши с нож.

— Зная. — Той я стисна за рамото, нещо, което при него минаваше за милувка. — За много неща ще трябва да си платят.

— Искам да умрат, тате — в гласа й нямаше и капчица милост.

— Душите им ще горят вечно — обеща той.

— Но ние не знаем къде са.

— Знаем обаче къде са били последния път, когато сме ги видели — някъде около Дроган, с друго племе неверници, гнусна смесица между коне и хора. Там и ще ги потърсим.

— Ако Господ Бог наистина мрази толкова силно нисшите раси, защо тогава ги е създал?

— Като изпитание за нас, може би. А може би те не са Негово творение? Може да са създания на Рогатия — той премина в шепот. — Сатаната ги е пратил да тормозят непокварените.

Милост потрепери.

— Господ да ни пази — въздъхна тя.

— Така и ще стори и ще ни помага да пребъдем, стига да следваме Божието слово. — В очите му най-сетне грейна светлина. Той ги вдигна право нагоре. — Чуваш ли ме, Господи? Води ни смело и ние ще прочистим тези земи от езичниците. С Твоя меч на отмъщението и с щита Ти над праведните ще изтребим до крак тези диваци!

Дъщеря Му го гледаше с поглед, в който се четеше страхопочитание.

— Амин — прошепна тя.

 

 

— Тлъст, пъпчив задник!

— Насрани бричове!

Със стиснати юмруци Джъп и Хаскеер настъпваха един срещу друг, нетърпеливи да преминат от оскърбления към действия.

— На място! — изрева Страк.

Двамата се поколебаха, готови да престъпят издадената заповед. Страк ги разблъска и застана между тях.

— Вие офицери ли сте, или какво? Кажете ми? Ако искате да останете стотници, дръжте се като такива!

Двамата отстъпиха намръщени.

— Няма да позволя да се карате — подвикна им Страк. — Щом кипите от енергия, пазете я за враговете. — Той ги изгледа със смразяващ поглед. — Хаскеер, отиваш да чистиш при конете. — Джъп се изхили. Страк се обърна към него. — Виждаш ли онова дърво, стотник? — Той посочи най-високото дърво в околностите. — Покатери се на него. Ще бъдеш на пост. Мърдайте и двамата!

Те се отдалечиха с каменни изражения.

— Примирието им не продължи дълго — отбеляза Алфрей.

Койла кимна.

— Също като едно време.

— Нищо чудно, след като няма на кого другиго да се зъбят — рече Страк.

— И при оръженосците цари известно безпокойство — докладва Алфрей. — Нищо сериозно, караници, посбутване, ей такива неща.

— Тук сме само от два дни, в името на боговете! — оплака се Страк.

— Добре, че имахме работа по защитните съоръжения. Иначе щяха да се хванат за гушите по-рано. Но сега и това свършихме…

— Няма да позволя да се нарушава дисциплината само защото са останали без работа.

— Страк, проблемът не е в скуката — поправи го Койла. — Мъчи ги безпокойство. Никой не знае какво ще правим оттук нататък. Ти също, нали?

Той въздъхна.

— Да — призна. — Нямам ни най-малка представа къде да открием последната звезда.

— Както и да е, не можем да оставаме тук повече. Трябва да тръгнем нанякъде. Освен ако не желаеш да си поговориш с Дженеста.

— Тръгваме още днес. Дори ако трябва да хвърляме монета, за да изберем накъде.

— И какво ще правим, след като тръгнем? — попита Алфрей. — Ще се скитаме безцелно? Ще прекараме остатъка от живота си да бягаме от нея и от всички останали, които са готови да й угодят?

— Ако имаш по-добра идея, да я чуем — изръмжа Страк.

— Я вижте — обади се Койла.

Погледнаха натам, накъдето им сочеше. Приближаваше се Кеппатаун. Вече имаше видима промяна в недъгавия му крак. Беше покрит с нова, здрава на цвят кожа и вождът вървеше, без да накуцва толкова силно. Лицето му сияеше.

Когато ги наближи, Страк не пропусна да отбележи този факт.

— Вярно е, че се подобрявам с всеки час — призна кентавърът, — но още не съм напълно излекуван. Хеджест ми каза, че довечера ще е последната процедура, с която лечението ще завърши.

— Това е добре.

— О, благодаря ви. — Той включи Алфрей и Койла в усмивката си. — На всички вас. Задължен съм ви за това чудо.

— Нищо не ни дължиш.

— Как вървят приготовленията? — попита Кеппатаун. — Решихте ли накъде ще тръгнете? — Той побърза да добави: — Не си мислете, че ви пъдя.

— Истината е, че нямаме цел. Но така или иначе, че тръгнем още днес. Ако останем тук, нашите врагове ще станат и ваши.

— Радвам се, че проявявате разбиране. Оръжията, които ви изковахме, вече са готови…

Той бе прекъснат от вик. Джъп тичаше към тях, размахвайки ръце.

Страк го изгледа кръвнишки.

— Нали ти казах да…

— Вижте кой идва — отвърна задъхано джуджето.

На поляната се появиха кентаври, заобиколили неголяма група. Новодошлите имаха типичното телосложение и походка на пикси. Те водеха върволица от коне и мулета, натоварени с дисаги, бали с платове, торби и сандъци.

Оръженосците зарязаха работа и се присъединиха към тях, последвани от Хаскеер. Страк не им обърна внимание.

— А онези видяхте ли? — Джъп кимна към няколко фигури, които крачеха на опашката на кервана.

Бяха орки.

Дружината бе обхваната от тревога. Всички наизвадиха оръжия.

— Предателство! — извика Хаскеер.

Кеппатаун се пресегна и улови Страк за ръката.

— Не, приятелю. Няма никаква опасност. Тези търговци са наши чести гости.

— А онези? — той посочи орките.

— Не всички ваши сънародници принадлежат към ордите. Някои поддържат самостоятелно съществувание. Тези например са наемни телохранители. Каква по-добра защита за нещастните търговци? Повярвай ми.

Страк прибра бавно меча си, сетне нареди на останалите да последват примера му. Те го послушаха с видима неохота, особено Хаскеер.

Телохранителите също ги забелязаха и видимо се напрегнаха.

Пикси и кентаври започнаха да разтоварват стоките. Един от орките напусна групата около кервана и се приближи към тях.

— Моля, не забравяйте, че те също са наши гости — припомни им Кеппатаун.

— Разбира се — увери го Страк. — Ние не се бием със сънародници.

— Освен ако те не решат да се бият с нас — добави Койла.

Кеппатаун изглеждаше засегнат, но премълча.

Оркът ги доближи. Виждаше се, че държи ръцете си надалеч от оръжията. Опитваше се да изглежда спокоен.

— Добра среща! — поздрави ги той.

Страк отвърна на поздрава. Останалите Върколаци се задоволиха с предпазливи кимвалия.

— Аз съм Мелокс — представи се оркът, — водач на нашата група. Изненадан съм да ви видя тук.

— Чувствата ни са взаимни. Аз съм Страк.

— Така си и помислих. Върколаците, нали?

— И какво от това?

— Ние също напуснахме ордата на Дженеста. Но не сме от една дружина. Събрахме се по-късно. Пехотинци сме.

— И как се стигна до това? — попита Алфрей.

— Ами, когато си дезертьор, какво друго ти остава. Трябва да се яде. Всъщност същото може да се каже и за вас. Без да се обиждате.

— Никой не се обижда — успокои го Страк. — И никой не ви съди. Живеем в трудни времена.

— Защо напуснахте Дженеста? — попита Койла.

— По същата причина, по която и вие, предполагам. Не можехме да издържаме повече.

— Е, при нас не беше точно така. Но едва ли има значение.

— Ние смятаме, че това, което сме направили, е съвсем редно. Рано или късно щеше да стане. — Той кимна към кервана. — Капитане, готови сме да зарежем тази работа в мига, когато ни вземете при себе си.

— Не ми трябват попълнения — рече му Страк. Тонът му беше враждебен.

— Но нали затова дезертирахте? За да се обърнете срещу Дженеста. Да върнете нещата такива, каквито бяха някога?

— Не.

— Всички мислят обратното.

— Значи грешат.

Настъпи напрегната тишина. Прекъсна я Джъп:

— Викат те.

Другарите на водача му махаха.

— Може би ще си поговорим по-късно — рече Мелокс.

— Днес си тръгваме — отряза го Страк.

— Хубаво. Ваша воля. Но ако промените решението си и решите да ни вземете… — Той се обърна и си тръгна.

— Желая ви късмет! — извика Койла след него. — Страк, беше малко грубичък с него.

— Аз не предвождам кръстоносен поход, вече ти го казах.

— Изглежда не всички са на същото мнение.

— Още един посетител — изръмжа Хаскеер.

Кеппатаун се засмя.

— Тъкмо исках да ви запозная с него.

Съществото, което се приближи към тях, бе с късо и яко телце, ала същевременно изглеждаше крехко на вид. Имаше женски черти, сочни устни, замечтани, леко присвити очи и гладка, бледа кожа. Носът му стърчеше напред и нагоре. Ушите му бяха дребни и прилепнали назад. Зелената шапка не покриваше напълно черния му перчем. Туниката и гамашите му също бяха зелени, но най-забележим бе широкият кожен колан с блестяща катарама и черната пелерина, която му стигаше до прасците. Меките, високи до глезените ботуши, които носеше, завършваха отпред със закривени върхове и бяха добре известни с прозвището „пиксовски ботушки“.

Невъзможно бе да се определи възрастта му, защото по принцип членовете на тази раса имаха детски личица. Гласът също не би могъл да я подскаже. Той бе тъничък, почти писклив, макар че съществото говореше с увереността на зрял и кипял индивид.

— Кеппатаун! — поде то. — Радвам се да те видя отново, старче! Ами кракът ти! — добави пиксът пискливо. — Какво невероятно подобрение! Но това е наистина чудесно! — Той намигна мелодраматично. — Много ти отива.

Кеппатаун също се разсмя и улови протегнатите ръце на пикса. Бяха съвсем мънички, в сравнение с неговите.

— Добре дошъл при нас. И аз се радвам да те видя. — Той завъртя госта към останалите. — Запознай се с моите приятели, Върколаците.

— Чувал съм за вас — възкликна оживено пиксът. — Не сте ли едни изгнаници?

— Това е Страк, капитанът на дружината — обясни Кеппатаун. — Страк, това е Катц, майстор-търговец.

— За мен е чест, капитане — Катц протегна ръка.

Страк я улови, но се сдържа да я раздруса, поизплашен от крехкия му вид.

— А-а, за мен също.

Останалите офицери също бяха представени поименно, а оръженосците вкупом. Катц само кимаше, без да им подава ръка. Предвидливо поведение, особено ако се вземеше предвид присъствието на Хаскеер. Последният имаше вид на някой, който спокойно би отхапал протегнатата ръчичка.

— Знаете ли, за народ с толкова страховита репутация, вие орките не изглеждате никак лоши — отбеляза Катц. — Открих го покрай моята свита. Чудесни спътници. Винаги готови да услужат, не създават проблеми и са най-добрата защита, която мога да си позволя. Ние, пиксите, не си падаме по битките, както сигурно знаете, защото ние…

— Ти никога ли не млъкваш, бе? — изръмжа Хаскеер.

— Разбира се, колко невъзпитано от моя страна. Задържам ви с празни приказки, когато нямате търпение да огледате стоката ми.

— К’во?

— Зная какво си мислите. Питате се дали ще можете да си позволите по нещичко от онези прекрасни изделия там. Не се безпокойте за това. Цените ми са напълно разумни, направо са обирджийски за моя собствен джоб, но аз съм си такъв и съм винаги готов да услужа на клиента.

— Но аз не възна…

— Какво ви трябва? — не секваше тирадата на Катц. — Гърнета за готвене? Нови ботуши? Седла? Най-меките одеяла? — Той забоде пръст в гърдите на Хаскеер. — А какво ще кажеш за цял топ най-фин вълнен план с цветни рисунки?

— И какво ще правя с него?

— Ами, би могъл например да се отървеш от тази размъкната униформа.

На лицето на Хаскеер се смени цяла поредица от изражения, докато се чудеше, дали да приеме това изказване за обида. Джъп затисна устата си с ръка. Койла намери нещо много интересно в краката си.

— Как… как върви търговията? — обади се Алфрей.

Катц повдигна философски рамене.

— Ако продаваш шапки, все едно купувачите ти са били родени без глави.

— Това си е закон — подметна Кеппатаун, — всеки търговец се оплаква, че не му върви.

— Времената са трудни — възрази Катц. — Крайно време е боговете да се смилят над нас, бедните търговци. — Той въздъхна и добави: — Но така ни било писано.

— Не вярваш ли в свободната воля? — попита Койла, доволна, че разговорът подема в друга посока.

— Донякъде. Вярвам обаче, че повечето от това, което правим или ни се случва, е било предопределено от боговете и звездите.

— Слънчеви знаци? — захили се Хаскеер. — Звучи толкова… пиксовски.

Катц игнорира присмеха.

— Думи на типичен Морски козел.

— Грешиш — изсумтя Хаскеер.

— Усойница, тогава?

— Не.

— Ами… Стрелец?

— Не.

— Трубадур, Скарабей, Брадва?

— Не, не и не.

Катц взе да масажира слепоочията си.

— Не ми казвай… Мечка?

— Пак сгреши.

— Орел? Колесничар?

Хаскеер скръсти ръце и се залюля на пети.

— Василиск? Дългорог? Ах! Да! Сега вече уцелих! Дългорог! Разбира се. Винаги познавам. Имам дарба.

Хаскеер промърмори нещо неразбрано и заплашително.

— Както и да е — продължи Катц, — като разумен Дългорог, уверен съм, че ще оцениш предимствата на фините тъкани, които бих могъл да ти предложа и…

Хаскеер се озъби, изрева, метна се неочаквано и сграбчи Катц за гърлото, след което го вдигна от земята.

— Стотник, моля те! — извика Кеппатаун. — Не забравяй, че пиксите…

Чу се силен шум, като разкъсан плат и от седалищните части на търговеца бликна дълъг две педи жълтеникав пламък. Оръженосците, които стояха отзад, се разбягаха и заскачаха по подпалената трева.

— … имат подпалваческа дарба.

Хаскеер пусна пикса и побърза да отстъпи назад.

Катц се хилеше овчедушно.

— Уф! Съжалявам. Имам нервозни черва.

Кеппатаун пристъпи напред.

— Мисля, че ще е най-добре да се захванем за работа. — Той побутна Катц дипломатично настрани. Оръженосците изпроводиха със зяпнали уста отдалечаващия се търговец, чиито бричове продължаваха да димят.

— Задниците им трябва да са твърди като кварц — подметна с възхищение Джъп.

 

 

Гелорак опря пръст на устните си, давайки й знак да пази тишина.

В началото приклекналата зад храсталака Койла не различаваше нищо. Сетне зърна някакво движение, което издаде онези, които диреха.

Бяха двама. На ръст бяха колкото кентаврите, имаха мускулести ръце и крака, обрасли с козина и завършващи с копита. Гърдите им бяха открити, окосмени като при кентаврите. Имаха издължени лица със заострени брадички и извити, рунтави вежди. Косите им бяха гарвановочерни, къдрави и се спускаха над челата им. Очите им гледаха лукаво и проницателно. Едно от съществата стискаше в ръка дървена флейта.

— Никога досега не бях ги виждала — прошепна Койла.

— Сатирите са изключително саможив народ — обясни Гелорак. — Дори ние рядко ги срещаме, макар често да чуваме свирнята им.

— Нямате ли сблъсъци с тях?

— Не. И те като нас са горски обитатели и имат същото право да са тук. Стараем се да не си пречим.

Тя се наведе напред, за да ги разгледа по-добре, но настъпи един изсъхнал клон. Чу се пукот. Сатирите замръзнаха. Два чифта котешки, жълто-зелени очи се извърнаха за секунда към тях. След това съществата изчезнаха абсолютно безшумно и с изумителна бързина.

— Проклятие! Съжалявам.

— Не се безпокой, Койла. Имахме късмет да ги намерим. — Той вдигна поглед към небето, което се подаваше между листата на дърветата. — Измина повече от час. Твоята дружина сигурно вече е готова за тръгване. Ще се връщаме ли?

Тя кимна, усмихната.

— Благодаря ти, Гелорак. — Вече се питаше дали Страк е решил накъде ще потеглят.

Проправиха си път през шубраците и излязоха на открито.

Върколаците си събираха багажа. Повечето оръженосци се бяха струпали около конете. Страк, Алфрей и Джъп разговаряха с Катц. Хаскеер стоеше настрана и оглеждаше подозрително пикса.

Гелорак се отдалечи. Койла се присъедини към дружината.

Страк стягаше дисагите под седлото.

— Реши ли вече накъде ще поемем?

— На север, предполагам.

— Защо?

— А защо не?

— Ясно. — Тя се присъедини към Алфрей и Джъп.

Страк коленичи и изсипа звездите от кесията на тревата. Катц се приближи и ги загледа. За първи път нямаше какво да каже. Изминаха няколко секунди, преди да подметне нехайно:

— Виждал съм една такава. Беше преди няколко месеца.

— Хъмм? — измърмори Страк, погълнат от мислите си.

— Ето такава. — Той побутна една от звездите с върха на обувката си. — Или подобна. Беше в ръцете на човеците.

Страк повдигна рязко глава.

— Какво?

— Май не беше същата. Но прилича на нея.

— За звездите ли говориш?

— Така ли ги наричаш? Да, подобна на тези. — Катц забеляза, че изражението на Страк се промени и останалите се приближават към него. — Защо, какво има?

И тогава настъпи суматоха.