Стен Никълс
Воини на бурята (17)

16.

Страк търчеше сред хаоса, стиснал в прегръдките си раненото дете. От всички страни ехтеше грохотът на обсадата. От платформите продължаваха да валят тела. Огнени езици се издигаха към небето. Обърнал гръб на стената, той се носеше право към сърцевината на селището.

Най-сетне стигна къщата на Криста. Бяха я пригодили за полева болница. Пред вратите се бе подредила опашка от носачи, които изчакваха реда си, за да вкарат ранените. Вътре в стаите се разпореждаха знахарите на селището.

— Върховната жрица! — провикна се той, като си проправяше път. — Къде е тя?

Един от помощниците му посочи стая, пълна със заети от ранени легла. Той изтича вътре. Криста стоеше при отсрещната стена, наведена над ранен войник. Тя вдигна глава и го видя. На лицето й се изписа шок и уплаха. Очите й се разшириха.

— Какво е станало? — извика тя и изтича да вземе детето.

Страк й обясни набързо.

Тя положи внимателно момчето на един сламеник и се надвеси над него.

— Айдан! Айдан! — Тя се обърна към Страк и рече: — Трябваше да е тук. Не разбирам как…

— Предполагам, че се е изгубил в суматохата, и е бързал да се върне при теб. Какво е положението?

— Нямам кой знае какъв опит. Но не изглежда никак добре.

Дотичаха знахари. Бяха местни лечители, съоръжени с кандила с ароматни свещички и торбички с билки. Те се скупчиха около раненото момче и започнаха да обсъждат развълнувано какво трябва да се направи. Не изглеждаха никак обнадеждени, нито кой знае колко компетентни. Но той не посмя да изкаже на глас съмненията си.

Погледна към Криста. Беше започнала да се отдава на мълчаливо отчаяние.

Той се измъкна незабелязано. Веднага щом излезе от къщата, се затича.

Отправи се към онази част от стената, където бе отрядът на Алфрей. Част от нея все още димеше от наскоро потушените пожарища, а върху платформата цареше хаос. Нападателите обаче бяха намалели значително. Страк си помисли, че силата на атаката им вече отслабва. Проправяйки си път през тълпата от защитници, той откри Алфрей при една от вътрешните стълби да изтрива кръвта от меча си. Дрехите му също бяха опръскани с кръв.

— Страк? — попита Алфрей. — Какво има?

— Детето на Криста Галби. Ранено е.

— Как е станало?

— Удари го кон. Един унистки ездач, който проникна в селището. Струва ми се, че е в тежко състояние.

— Какво му е?

— Беше в безсъзнание, когато стигнах до него. Струва ми се, че понесе по-голямата част от удара с гърдите.

— Някакво кървене? Рани? Разкъсана кожа?

— Не съм съвсем сигурен. Не видях кръв. Но дишането беше затруднено.

— Хъм. С какво го лекуват?

— Не зная. Около него се е събрала цяла делегация знахари. Нали знаеш как действат. Палят ароматични свещи и пеят монотонни песни.

— Ако е само това, няма да му помогнат.

— И на мен така ми се стори — призна Страк. — Ти имаш опит с подобни наранявания, нали?

— Много пъти. От падания и по време на битка. Поне половината от тях успях да спася. Разбира се, не мога да кажа колко тежко е състоянието му, преди да съм го видял.

— И аз си мислех, че там им трябва полеви хирург.

— Сигурно добре ще се погрижат за него, щом е син на Върховната жрица.

— Кой знае? Малко се съмнявам, като се има предвид какъв хаос цари в селището. Ще дойдеш ли да го прегледаш?

— А как ще погледнат на това? Ние не сме от техния народ.

— Криста сигурно ще ти бъде благодарна. Пък и ти имаш далеч по-голям опит от тукашните лечители. Лечението на подобни травми сигурно се основава на общи принципи. Все неща, които са ти познати.

Алфрей обмисли за кратко предложението му.

— Това няма нищо общо със звездата, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Нали не си мислиш, че ако помогнем на сина й, тя ще е толкова благодарна, че ще… Не, виждам, че това не ти е било на ума. Глупаво беше от моя страна да го казвам.

— Наистина не е това. Той е само едно дете. Страда от войната като нашите малки.

— Много от нашите малки страдат от ръцете на човеците — подметна цинично Алфрей.

— Но не на тези човеци. Идваш ли?

— Да. — Той огледа сцената на стената. — Положението тук се поуспокои. Мисля, че ще се справят и без мен.

Алфрей предаде командването на един опитен оръженосец. После двамата със Страк се метнаха на коне и препуснаха обратно.

В къщата на Криста цареше същата бъркотия. Продължаваха да постъпват ранени. Двамата с мъка си проправиха път през тълпата, игнорирайки протестите на околните. Влязоха в стаята, като прекрачваха лежащите на пода и избутваха настрани носачите.

Групата знахари около матрака на Айдан се бе увеличила. Чуваха се монотонни припеви, миришеше на димящи билки. Самата Криста бе коленичила до момчето, заровила лице в ръцете си, и изцяло отдадена на отчаянието.

Страк и Алфрей застанаха до нея.

— Как е той? — попита Страк.

— Без промяна — отвърна Криста.

— Това е моят десетник — Алфрей. Той има доста богат опит в лечението на наранявания на бойното поле. Нещо против да зададе няколко въпроса?

Очите й светнаха.

— Не. Разбира се, че не.

Лечителите не изглеждаха толкова ентусиазирани, но не посмяха да възразят на жрицата.

— Какво е мнението ви? — попита ги Алфрей.

Знахарите размениха многозначителни погледи. За момент изглеждаше, че никой не възнамерява да отговори. Сетне най-възрастният, ако се съдеше по побелелите му бакенбарди, взе думата:

— Момчето има вътрешни наранявания. Вероятно и счупени кости — говореше така, сякаш обяснява на малко дете.

— И как смятате да го лекувате?

Знахарят придоби обиден вид.

— Прилагат се компреси и се палят определени билки, за да вдъхне успокояващия им дим — отвърна той леко надменно. — И, разбира се, отправяме молитвите си към боговете.

— Билки и молитви? Само това ли? Нужни са някои по-ефикасни средства.

— Ти лечител ли си? Изучавал ли си изкуството?

— Да. На бойното поле. Но ако питаш дали съм чел книги, или съм чиракувал на някой стар знахар — отговорът е „не“.

Старият лечител изду бузи.

— Опитът идва с възрастта.

— С цялото си уважение — отвърна Алфрей, макар за Страк да бе очевидно, че в гласа му няма и капчица уважение, — възрастта води и до закостеняване на възгледите. Говоря така, защото имам известни познания по въпроса. Според нашите представи отдавна не съм в първа младост. Също като теб.

Сега вече старият лечител изглеждаше оскърбен. Колегите му придобиха възмутен вид. В желанието си да се опре на по-голям авторитет, старият знахар се обърна към Криста.

— Госпожо, това вече е прекалено. Нима очаквате от нас да…

— Криста, нека Алфрей прегледа момчето — прекъсна го Страк. — Какво има да губи?

— Но, госпожо… — настояваше знахарят.

— Това е моят син и аз ще вземам решенията — спря го Криста. — Ако десетник Алфрей може да предложи друго решение, готова съм да го изслушам. В противен случай ще продължите с процедурите си. Моля ви, отдръпнете се за малко.

Хвърляйки гневни погледи, знахарите отстъпиха назад. Събраха се в другия край на стаята и започнаха да обсъждат тихо случилото.

— Първо трябва да го прегледам — рече Алфрей.

Знахарите кимнаха от разстояние.

Той се наведе над момчето и дръпна настрани одеялото. Детето бе по риза. Алфрей извади нож.

Криста се сепна уплашено и затисна устата си с ръка.

Алфрей й се усмихна окуражаващо.

— Искам само да разкрия засегнатата част. Не се безпокойте. Всъщност това вече трябваше да бъде направено — добави той и погледна укоризнено знахарите.

Той разряза ризата на момчето и оголи гърдите му. След като прибра ножа в канията, опипа внимателно ребрата и горната част на ръцете. Забеляза черни и сини петна, които бяха започнали да избиват по кожата.

— Това са следи от охлузване. Добър признак. Няма открити рани, нито сериозно кръвотечение. Това също е добре. — Той отново притисна с пръсти ребрата. — Мисля, че няколко са счупени. Дишането му е повърхностно, но равномерно. Пулсът също е ритмичен, макар и слаб. — Той повдигна клепачите. — Очите често ни казват много за състоянието на тялото.

— И какво казват тези на сина ми?

— Че нараняването е тежко. Но не чак толкова, че да заплати за него с живота си.

— Ще можеш ли да му помогнеш?

— С ваше позволение бих опитал.

— Имаш го. Какво смяташ да правиш?

— При подобно нараняване най-важното е да се постави правилна стегната превръзка. Но преди това наранените места трябва да се промият, за да не се инфектират. Освен това ще ги намажа с балсам, който ползвам при подобни случаи.

— Бих могла да ти помогна.

— Толкова по-добре. А като започне да се подобрява, ще му дам да пие една отвара, която често съм прилагал при подобни случаи.

Тя бе впечатлена от увереността му.

— Добре, приемам съветите ти. Да започваме.

— Аз мога ли да помогна с нещо? — попита Страк.

— Остави ни — махна му с ръка Алфрей.

Страк нямаше нищо против да си тръгне. Когато излезе навън, с радост вдъхна от свежия въздух.

По улиците тичаха хора, разнасяйки вестта, че атаката е приключила.

— Враговете отстъпват! — извика един младеж.

Засега — помисли си Страк.

 

 

През следващите няколко часа на стените се възцари тишина. Защитниците изпаднаха в неспокойна и напрегната апатия, твърде изтощени, за да се заемат с каквото и да било. Отвън армията се прегрупираше. Този ден явно нямаше да има още атаки срещу стените на селището.

Страк, Алфрей, Койла, Джъп и Хаскеер бяха на една от платформите и наблюдаваха придвижването на противника.

Хаскеер бе в средата на разгорещен монолог.

— … искам да кажа, че това не е наша борба. — Той посочи към селището зад тях. — Каквото и да приказваме, тези там са човеци и нищо повече. Какво са направили за нас, освен че изгубихме Талаг?

Всички страдаха за убития си другар.

— Един от най-старите членове на дружината — припомни им Алфрей.

— Имахме късмет, че не изгубихме и други — рече Хаскеер.

— Но и те направиха много за нас — възпротиви се Койла. — Ще ми се и други народи да ни приемаха по този начин.

— Гледам, че си сменила тона — подметна й Хаскеер. — Преди май друга песен пееше.

— Не е точно така. Както и да е, напоследък си мисля, че животът не е толкова прост, колкото ми изглеждаше някога. Може би трябва да го разглеждаме като сблъсък между доброто и лошото, а не като постоянна война между различни раси.

— В известен смисъл — кимна предпазливо Алфрей. — Но да не забравяме все пак кои сме. Това е твърде важно.

— Има народи, които нямат нищо против да служат на другите — изръмжа Хаскеер, като погледна към Джъп.

— Само не почвай пак! — въздъхна Джъп. — Ще престанеш ли да ме обвиняваш за това, което правят сънародниците ми? Като че ли съм отговорен за действията им.

— Да, Хаскеер, стига — предупреди го Страк. — Имаме си достатъчно проблеми, за да допускам дрязги помежду ви.

— Едва ли ще успеем да отблъснем още една атака като тази — поклати мрачно глава Хаскеер. — Не и с войници като тези хора тук.

— Имат дух — възрази Койла. — Трябва да им се признае.

— Имат, но не достатъчно.

— Твърде си взискателен към тях.

— Както вече казах, това са само човеци и нищо повече.

Разговорът им секна, когато на платформата се показа Криста Галби. Тя се приближи към тях, като повдигаше внимателно краищата на полата си.

Всички я поздравиха. Криста изглеждаше в по-добро настроение.

— Дойдох да ви кажа, че Айдан се поправя — съобщи им тя. — Вече е в съзнание и изглежда ме разпозна. Дишането му също се подобри. — Тя застана пред Алфрей и улови мазолестите му ръце в своите. — Трябва да ти благодаря за това. Не зная как бих могла да ти се отплатя.

— Няма нужда. Радвам се, че момчето се подобрява. Но все още се нуждае от грижи. Ще намина да го видя по-късно.

— Благодаря ти — усмихна се тя. — Нека боговете бдят над сина ми — и над вас.

— От нас всички Алфрей заслужава лъвския пай от божията благодарност — рече Страк.

— Не се подигравай с боговете — сряза го Алфрей. — Не е никак разумно. Без тяхна помощ старанията ми щяха да отиват нахалост.

Страк кимна към армията зад стената.

— Чудя се, дали те благодарят на своя бог, или го проклинат?

— Не знаех, че си скептик, капитане — погледна го Криста.

— Честно казано, напоследък вече и аз не зная какъв съм. Люшкам се от едната крайност в другата.

Никой от останалите не знаеше какво да каже.

— Та, както казах, никога няма да мога да ви се отплатя — повтори Криста. — И все пак, ако е по силите ми да направя нещо за вас, само ми го кажете.

— Какво ще кажеш за звездата? — изтърси Хаскеер.

Другите му метнаха смразяващи погледи.

— Звездата? — в началото Криста изглеждаше объркана. След това интуицията й помогна да схване за какво става въпрос. — За инструментума ли говорите?

— За… кое? — попита с привидно простодушие Джъп.

— Инструментум. Това е религиозна реликва. Вярно, че малко напомня на звезда. За нея ли питате?

Трудно им беше да го отрекат.

— Той само искаше да попита дали може да я видим? — намеси се Койла.

— Откъде знаете, че я притежаваме? Не го пазим в тайна, но и не сме го разгласявали.

— Каза ни един търговец, когото срещнахме по пътя си. Катц. Той е пикс.

— Ах, да. Помня го.

— Разказът му ни заинтригува — продължи Койла, надявайки се да замаже положението. — Обещахме си, че ако дойдем в Гривеста гледка, обезателно ще я видим.

— Доколкото си спомням, Катц не прояви особен интерес към нея. Всъщност той дори се възползва от гостоприемството ни и проникна без разрешение в храма. Когато научихме, го помолихме да си тръгне.

— Не знаехме това.

— За нас инструментумът е много важен. Той означава много за народа ни и за боговете. Но с радост ще ви го покажа. Не смятах обаче, че една реликва може да представлява такъв интерес за оркска дружина.

— О, за нас животът не е само война и унищожение — рече й Джъп. — Ние умеем да ценим и културата. Ако можехте да чуете стиховете на Хаскеер.

— О, така ли? Значи имате някои скрити достойнства. Много бих се радвала да ги чуя.

— Кое? — облещи се Хаскеер.

За един ужасен миг всички се уплашиха, че тя ще поиска да ги чуе още сега.

— Значи аз ще ви покажа нашата реликва, а вие ще ми рецитирате поезията си — продължи Криста. — Всеки ще има какво да предложи на другия.

— Лично аз ще го очаквам с нетърпение — подметна Страк.

— Жалко, че сега имаме по-важни дела — продължи Върховната жрица. — Трябва да тръгвам. Благодаря ти отново, Алфрей. И на всички останали също.

Те я изпратиха с поглед, докато тя се спусна на улицата.

— Хаскеер, ти си идиот! — избухна Койла.

— Какво пък, ако не поискаш, няма да го получиш.

— Наистина си голям тъпак, Хаскеер — присъедини се към нея Джъп.

— Иди да смучеш скали! И защо трябваше да й казваш, че пиша стихове, дребен плъх такъв?

— О, я млъквай.

— Е, поне знаем какво мисли за звездата — обади се Алфрей.

— Да — кимна Койла. — Май няма да иска да се раздели с нея. Още малко, и щяхме да се издадем заради този малоумник тук — тя кимна към Хаскеер.

— Мръсникът Катц трябваше да ни каже, че са го изритали от селището — оплака се Джъп. — Какво ще правим сега?

— Най-добре да се наспим — посъветва ги Страк. — Лично аз това ще направя.

— Ще послушам съвета ти — прозя се Джъп. — Може да ми е за последно.