Стен Никълс
Воини на бурята (15)

14.

Колкото повече Страк се запознаваше с отбранителните възможности на селището, толкова повече се убеждаваше, че Гривеста гледка е зле защитена.

Крачеше по една от улиците в компанията на главнокомандващ Релстон. Последният не бе променил кой знае колко отношението си към орките, но все пак бе поомекнал, след като му спасиха живота. Страк трябваше да признае, че изпитва известно уважение към този човек, нагърбил се с почти непосилна задача.

По-изненадващо бе, че предположението на Койла за десет процента военни сред населението на селището се оказа оптимистично. Опитните воини зад стените Гривеста гледка се брояха на пръсти.

Стигнаха до група граждани, които се обучаваха в ръкопашен бой с дървени мечове. Наглеждаше ги един от войниците. Не беше необходимо да ги наблюдават повече от минута, за да стигнат до извода, че подготовката им е на съвсем начален етап.

— Виж с какво се налага да работя — рече му Релстон.

— И как се стигна до това положение?

— Ами, никога не е било различно. Наследство от основателите. Колонията е изградена на принципа на хармонията и дори тези, които избират войнишката професия, трябва да се съгласят с това. Но времената се промениха. Винаги са били тежки, но през последните години опасностите се увеличиха. Нашите сили не са в състояние да отвърнат на заплахата. Пък и сега всичко се влага в строежа на храма — пари, работна ръка. Боя се, че скоро ще заплатим скъпо за това.

Това бе най-дългата реч, която Страк бе чувал от него.

— Да, живеем в размирни времена — подметна той една от любимите си фрази. — Но сега по-важното е да помислим как да увеличим боеспособността на контингента. Предлагам да разделя моята малка армия на пет или шест подвижни отряда. По такъв начин ще могат да оказват помощ на различни места.

— Да, ще бъдат нещо като гръбнак на гражданството. Какво пък. Съгласен съм. Съобщи ми, ако мога да помогна с нещо.

— Има с какво и то още сега.

— И кое е то?

— Кажи ми къде да открия Върховната жрица.

— Не е тайна. Иди зад храма. Там от другата страна на улицата ще видиш две къщи. Тя живее в първата.

Страк му благодари и двамата се разделиха.

Следвайки указанията, той лесно намери къщата. Беше голяма и хубава. Бе построена предимно от камък и той предположи, че съответства на високото положение на стопанката си. Не се наложи да тропа на вратата. Криста бе отвън, в градината. Детето й играеше наблизо.

Тя зърна Страк да се приближава и го поздрави.

— Добра среща! — отвърна той. — Безпокоя ли те?

— Не. — Тя изтупа ръцете си. — Исках да посадя едни растения, които използвам за спиритични цели. Хубаво е да се поддържа връзка със земята. Има ли някакви новини?

— Нищо особено. Унистите се подготвят. Сигурно очакват заповед за атака.

— Няма ли надежда да си тръгнат?

— Съмнявам се.

— Заради вас ли са тук?

Въпросът й го изненада.

— Ами… ако е тъй, съжалявам. Не беше в плановете ни, кълна се.

— Вярвам ти. Не те виня за нищо, капитане. Само дето… — Тя погледна към момчето. — Аз мразя войната. О, зная, че понякога е необходима. Не съм толкова наивна да мисля, че не бива да се защитаваме. Но войната е глупава и безсмислена. Надявам се ще ме извиниш, задето обиждам занаята ти.

— Някои го наричат изкуство. — Той се засмя едва забележимо. — Не съм се обидил. Ние, орките, сме родени да воюваме, но не се гордеем с това. Защото войната е свързана със страдание и несправедливост. Макар че може би не всички орки разсъждават като мен.

— Е, аз мисля така. Знаеш ли, ти си първият представител на твоята раса, с когото разговарям. Орките се прекланят пред Четворицата, нали?

— Мнозина.

— Прости моето любопитство. Но в края на краищата аз съм Върховна жрица на пантеонистите. Този въпрос ме интересува. Ти вярваш ли в Четворицата?

Още един въпрос, който го завари неподготвен.

— Уф… мисля, че да. Така съм възпитан. Това важи и за останалите. Но не съм мислил много по този въпрос.

— А би трябвало. Боговете са утеха в тежки времена.

— Моите не направиха много по въпроса — в гласа му се долови горчивина. Той реши да смени темата. — Какво е станало с бащата на Айдан?

— Какво да е станало?

— Не го виждам наоколо.

— Мъртъв е. При един от безкрайните сблъсъци с унистите. Беше за нещо дребно и маловажно… — тя млъкна.

— Съжалявам, ако съм ти причинил болка.

— Няма нищо. Стана отдавна. Навярно съм го преживяла.

— Загубата винаги е с нас — произнесе Страк. Сетне, неизвестно защо, потрепери.

— Студено ли ти е? — попита го тя.

— Не. Само…

— Все едно, че някой ходи по гроба ти, нали?

— Нещо подобно.

— За първи път ли ти се случва, откакто си тук?

— Защо са тези въпроси? Само потреперих, нищо повече.

— Аз също треперя и то доста често. Това е заради бликащата от недрата енергия. От нея ми настръхва кожата, като че ли по тялото ми се стича гъста течност.

Съвсем точно описание на това, което и той чувстваше.

— Но не всички го усещат — продължи тя. — Само тези, които притежават дарба. Енергията протича през мен и аз постоянно я чувствам.

— Искаш да кажеш, че и аз съм… надарен?

— Би могло. Орките не са чувствителни на магия, нали? Не притежават никакви магични способности. Това е, защото не поглъщате енергията така, както го правят други народи. Но при теб…

— При мен какво?

— Имал ли си неочаквани видения? Или ясновидски наклонности? Някакви пророчески сънища?

Тя го наблюдаваше внимателно и това го изнервяше.

— Имал си, нали? — рече настойчиво Криста. — Чета го по лицето ти.

— Добре де, и да съм имал, какво от това?

— Може да си медиум. Има различни видове медиуми. Аз например усещам, когато наблизо има поток от магия.

— Не разбирам.

— От време на време във всички народи се раждат особени индивиди. Те са малко… по-различни от останалите. Обикновено дарбата им е свързана по някакъв начин със земната магия. Би могла да се проявява и като талант към нещо необичайно. Наричат ги медиуми. Много мъдреци са полагали усилия да разгадаят тази мистерия. Някои смятат, че медиумите са редки отклонения от расовата норма. Мутации.

— Това не е ли друга дума за „урод“?

— Само невежите ги наричат така. Като унистите и най-вече племето на Хоброу, който смята, че всяко отклонение от нормалното трябва да се преследва.

— Направи доста широки изводи от едно потреперване.

Тя се усмихна.

— Има и други признаци. Медиумите например са надарени с по-висока от средната интелигентност. Не винаги — съществуват и медиуми-идиоти — но в повечето случаи…

— Защо смяташ, че аз съм медиум?

— Съдя по действията ти.

— Аз съм само един обикновен войник.

— Но можеш да си много повече, капитане. И вече имаш репутация. Дори ние бяхме чували за теб. Медиумите често са водачи. Или спасители.

— Не съм нито едно от двете. И не желая последователи.

— Струва ми се, че вече имаш такива. Напоследък дружината ти доста се е разраснала.

— Не беше по мой избор. Не съм ги молил да тръгват с мен.

— Може би така са пожелали боговете. Трябва да се научиш да се подчиняваш на волята им, Страк.

— А моята воля? Аз нямам ли право на глас?

— Нашата воля не е по-маловажна от тази на боговете, защото я използваме, за да осъществяваме плановете си. — Криста помисли за миг. — Тези странни изживявания, които си имал… — тя забеляза, че той се кани да възрази, — и които не смееш да признаеш. Наскоро ли се появиха?

— Може да съм имал едно-две странни съновидения — предаде се Страк. — Но мисля, че за другото грешиш. Както ти казах, аз съм войник, а не магьосник.

— Значи е започнало наскоро — продължи тя, без да обръща внимание на обясненията му. — След като не си забелязвал преди това у себе си подобни способности, нещо те е предизвикало. Разбира се, възможно е и да греша — добави тя усмихнато.

— Трябва да тръгвам — рече той.

— Надявам се, не заради думите ми. Защото, дори и да съм права, в това, което се случва с теб, няма нищо лошо. Може да бъде каменист път или благословия — всичко зависи от теб.

— Не е заради думите ти — увери я той. — Чакат ме при стените.

— Ще ми се пак да поговорим. — Той не отговори и тя добави: — Защо всъщност дойде?

— Без особена причина. Просто минавах.

Страк си тръгна, борейки се с гузната си съвест. Надяваше се поне, че е осигурил на Койла достатъчно време, за да се завърти из храма.

 

 

Койла вече трябваше да е излязла от храма, а тя дори не бе успяла още да проникне в него.

Страк се бе съгласил, че моментът е подходящ. За първи път работата по храма бе преустановена и работниците бяха прехвърлени на други места покрай стената. Самият Страк бе отишъл да задържи Криста Галби и да й попречи да се появи неочаквано в храма. Но оставаха проклетите пазачи.

Бяха четирима и патрулираха по двойки. Двама оставаха при вратата, а другите двама обикаляха цялата постройка. Приклекнала зад един храсталак от другата страна на улицата, Койла изчакваше вече час подходяща възможност, но такава все не й се удаваше. Ако не успееше в близките няколко минути, щеше да се наложи да се откаже.

Ала едва щом си го помисли, и настъпи обратът. Появиха се нови четирима пазачи, за да сменят старите. Те спряха в подножието на стъпалата, а досегашните пазачи се спуснаха при тях. Вратите останаха без охрана. Ако се придвижваше бързо, спотайвайки се в сенките, тя можеше да се шмугне вътре, преди новата смяна да поеме охраната. Но достатъчно бе един от войниците да се обърне случайно и щеше да я забележи. Рискът бе голям, но друга възможност едва ли щеше да се появи.

Тя реши да го поеме. Приведе се и притича бързо улицата. Изкатери на един дъх стъпалата и се скри зад една от колоните. Огледа се и хукна към вратата. За щастие я бяха оставили отключена. Изглежда никой не смяташе за необходимо да я залоства, след като наблизо имаше постове. Голямата кръгла дръжка се завъртя с лекота и Койла побутна вратата навътре, а сетне се пъхна през процепа.

Замря съвършено неподвижно и се ослуша дали няма някой. След като не долови никакъв шум, тя пристъпи напред и се озърна. Нямаше фенери, нито горящи свещи, но светлината от недовършения покрив и остъклените прозорци бе достатъчна, за да се ориентира. В сумрака различи оскъдно обзавеждане — няколко реда пейки и недовършен олтар. Вътре също имаше колони, по-тънки от външните, издигнати, за да подпират недовършения покрив. До самия олтар и близо до широкия прозорец имаше още една, по-дебела и по-къса колона. Койла се доближи до нея и едва сега забеляза, че върху плоския й връх е положено нещо. То бе поставено така, че да могат да го виждат седящите на пейките. Тъй като й се искаше да разгледа предмета по-добре, тя се покатери на олтара.

Изглежда бе открила звездата. Не успя да я разгледа подробно, но й се стори, че е червена, и със сигурност имаше повече лъчи от останалите.

Това бе всичко, което й трябваше да знае засега. Слезе от олтара и се отправи назад към вратата. Отвори я безшумно, само колкото да надзърне. Сетне замръзна. Двама от пазачите стояха само на няколко крачки, обърнати с гръб към нея. А най-лошото бе, че в подножието на стъпалата разговаряха Върховната жрица и главнокомандващият Релстон. Молейки се да не я забележат, тя затвори внимателно вратата и отстъпи назад.

Събитията налагаха да вземе светкавично решение. Тя огледа масивната постройка. Единствената възможност, която й оставаше, не бе никак лесна.

Върна се при олтара и премери с поглед разстоянието. Дори изправена на пръсти, пак не можеше да достигне ръба на широката колона. Но сметна, че ако се засили няколко крачки и подскочи, ще успее. Въпросът бе дали щеше да се задържи за ръба и дали стената на колоната е достатъчно грапава, за да се запъне с крака за нея. Две големи въпросителни.

Тя се отдръпна до другия край на олтара, втренчи поглед в колоната, пое си дъх и се затича. Още докато скачаше, хрумна й ужасяващата мисъл, че колоната може да се прекатури и пазачите със сигурност щяха да я чуят.

Но късметът бе на нейна страна. Пръстите й се вкопчиха болезнено в ръба. Ботушите й задраскаха по заоблената стена. Колоната дори не помръдна. Още едно последно усилие и тя се озова отгоре, приклекнала до звездата. Наистина беше звезда, сега вече я виждаше съвсем ясно. Беше червена, както й се бе сторило одеве, и имаше поне девет щръкнали във всички посоки лъчи.

За миг я завладя изкушението да я вземе. После здравият разум надделя.

Все още не беше приключила. Следващата стъпка бе да се прехвърли от колоната на зарешетения с дъски прозорец, който, за неин късмет, имаше широк перваз. Разстоянието се оказа по-голямо, отколкото бе предполагала, и, разбира се, тук нямаше как да се засили. Но и връщане назад нямаше. Тя напрегна мускули и скочи. Отново успя да се вкопчи в ръба, но се блъсна в стената и едва не се свлече надолу. Със сетни сили се изтегли нагоре и се закрепи на перваза.

Извади нож и се зае да измъква пироните, с които бе закована една от дъските. Не беше никак лесно и й отне повече време, отколкото предполагаше. Когато приключи, освободи дъската и я пъхна през отвора навън, където имаше скеле. След това я последва. Това също бе доста трудно — отворът бе тесен дори за дребното й тяло.

Най-сетне се озова задъхана на скелето. Ала и сега я чакаше още работа. Първо трябваше да върне дъската на мястото й, за да не проличи, че някой е нахлувал в храма. Като свърши, се спусна по скелето и се шмугна в храсталаците отзад. Докато излизаше на улицата, си помисли, че никога не би се захванала с обирджийство.

 

 

Изправена в колесницата, Дженеста подхвърляше късове сурово месо на малкото ято лешояди.

Поне десетина от зловещите птици подхвръкваха наблизо, боричкайки се за плячката, която обикновено поглъщаха наведнъж.

— Не са ли прекрасни? — попита тя ентусиазирано.

Мерсадион изръмжа нещо неразбираемо и втренчи поглед в харпиите. Намираше черната им кожа, прилеповидните криле и острите назъбени клюнове за отвратителни. Ала никога не би посмял да го признае пред господарката си.

Беше свалил превръзката от лицето си, но раната го караше да се чувства потиснат и унизен. Виолетови мехури красяха дясната част на лицето му, а плътта под тях бе провиснала като краища на изгоряла свещ.

От своя страна Дженеста изпитваше нескрита гордост от работата си върху лицето му и дори настояваше да язди от лявата й страна, за да може да й се наслаждава постоянно.

— Знаеш ли — подхвърли тя, — в началото бях ядосана заради онзи провал. Когато позволихме на Хоброу и армията му да ни изпреварят при Гривеста гледка.

Ако би се осмелил, щеше да се разсмее на твърде мекото описание, което бе дала на ужасяващия си гняв, породен от споменатия „провал“.

— Но сега вече започвам да виждам в него и нещо положително — продължи тя.

— Милейди?

— Генерале, чувал ли си някога израза „плъх в капан“? Това, че главните сили на нашия противник се намират в самия край на тесен полуостров, несъмнено ни осигурява известни предимства.

— Пък и по право пантеонистите от Гривеста гледка би трябвало да се съюзят с нас срещу общия противник.

— Ще ги приема, само ако ми е от полза. Сега не съм в настроение да обсъждам подобни дреболии.

Той се зачуди кога ли въобще е в такова настроение.

— Освен това — продължи усмихнато тя, — според съгледвачите нашите бегълци също са там. Скоро ще отсечем главата на повече от една змия, Мерсадион. Какво е съотношението между нашите и техните сили?

— Армията ни е по-голяма от тази на унистите, милейди. Дори пантеонистите да се изправят редом с тях срещу нас, пак ще сме по-силни. — Той обаче се надяваше това да не се случи.

Тя замълча, предвкусвайки удоволствието от предстоящото клане. Това дори можеше да е последната битка, след която щеше да спечели жадуваното господство. И най-вече — да осъществи мечтаното възмездие над Върколаците.

Късовете месо бяха свършили. Лешоядите започнаха да крякат за още.

— Досаждат ми — реши тя. — Повикай стрелците.

 

 

Койла се срещна със Страк при една от къщурките, които Релстон бе отредил за орките. Тук бяха също Алфрей, Джъп и Хаскеер. Страк искаше да й разкаже онова, което бе научил от Криста, но се наложи да изчака.

Без да губи ценно време, тя докладва какво се бе случило:

— Прав беше, звездата наистина е там. Но доста се озорих, докато я намеря.

— Подробностите по-късно. Как изглежда?

— Червена, с девет лъча.

— Лесно ли се измъкна? — попита Алфрей.

— По-трудно беше да вляза. Мястото се охранява добре. Трябваше да се покатеря на една колона. Не зная обаче как ще се измъкнем от селището…

— Ти какво мислиш, Страк? — попита Хаскеер.

— Не зная. Ще измислим нещо.

— Съмнявам се Гривеста гледка да издържи дълго на обсадата. Предлагам да откраднем звездата и да си опитаме късмета сами.

— Й после какво — да се изправим срещу жителите на Гривеста гледка и Хоброу? Да не си се побъркал?

— Освен това — намеси се Койла, — струва ми се, че жителите на селището не заслужават подобно отношение. Не са ни сторили нищо лошо.

Хаскеер я погледна намръщено, но не каза нищо.

— Поне засега зависим от оцеляването на селището — реши Страк. — Няма как, налага се да им помогнем. Удаде ли се възможност, ще вземем звездата.

— Съгласен — кимна Алфрей.

— Има ли друго, капитане? — попита Джъп. — Защото не бива да се бавим — ще забележат отсъствието ни.

— Само да ви покажа нещо. — Страк бръкна в кесията си и извади звездите. Подреди ги една по една на масата пред тях. На лицето му се четеше вълнение. Взе две от тях и ги съедини.

— Това пък какво означава? — учуди се джуджето. После се пресегна и взе двете съединени звезди. Останалите също се наведоха заинтригувани.

— Койла вече знае за това — призна Страк. — Чаках подходящ момент да го покажа и на вас.

— Как го направи? — поиска да узнае Алфрей.

— Не мога да го обясня. Но гледайте.

Той взе двете съчленени звезди, после избра сивата с двата лъча, която бяха взели от Дроган. Сбърчи вежди, съсредоточи се и ги допря.

— Какво става? — попита Хаскеер.

— Шшшт! — скастри го Койла.

В продължение на около минута те го наблюдаваха как се бори с тях.

— Ето — обяви Страк накрая и им показа резултата.

Сега и трите звезди бяха съединени и изглеждаха като едно цяло. Офицерите си ги подаваха от ръка на ръка.

— Нищо не разбирам — призна Джъп. — Не виждам как се свързват, но…

— Странно, нали? — кимна Страк.

— Как го направи? — повтори Алфрей.

— Ами, първо само си играех с тях. После по някакъв начин… разбрах, че могат да се свързват. Сигурно и вие щяхте да го направите, ако ги бяхте държали достатъчно дълго.

Алфрей разглеждаше внимателно новообразувания предмет.

— Малко се съмнявам. Нямам представа как става този фокус.

— Не е фокус. Сигурно са предназначени за това.

— Защо? — попита Хаскеер, разглеждайки с нескрито подозрение звездите.

— Знам точно колкото и ти.

— Тогава би трябвало всичките да се сглобяват — подметна Джъп. — Опита ли се, Страк?

— Да, всеки път, когато имах свободно време. Но повече от три не успявам да събера. Четвъртата не пасва по никакъв начин. Може би ни трябва последната звезда, за да се получи.

— Но какъв е смисълът на това? За какво ли служат?

Дори Страк да имаше отговор на този въпрос, не им бе писано да го чуят. Отново забиха камбаните.

— По дяволите! — изруга джуджето. — Връщат се.