Максим Асенов
Бомба със закъснител (8)

Седма глава
Без вяра няма живот

Венци никога няма да забрави този разговор. Вуйчо му го бухна като в топла баня и дълго го държа на горещата па̀ра, от която едва не му прилоша… Той сякаш го преведе през всички кръгове на ада и му показа казаните, където се пържат най-големите грешници…

Точно такъв грешник се почувствува и юношата след този необикновен разговор. „Обичаш ли Силвия?“ — в упор го беше запитал партизанският командир и го гледаше с такъв проницателен поглед, от който няма къде да се скриеш и не можеш да се измъкнеш дори с най-хитро измислената лъжа. „Обичам я!“ — със засъхнали устни му бе отговорил юношата. „А тогава защо си постъпил така жестоко с нея?“ Въпросът беше безцеремонен и Венци, като че се засегна. За каква жестокост можеше да става дума? Та той дори с пръст не беше я докоснал. А познаваше младежи, по-големи от себе си, дори и свои връстници, които пребиваха от бой приятелките си… Ето това е жестокост, а неговото каква жестокост е… Още повече, че Силвия сама беше виновна пред Боби и Живко, а и пред целия клас, който я уважаваше и й вярваше. Та нали затова всички бяха дошли на рождения й ден? Но след като чуха магнетофонната й изповед, те се почувствуваха излъгани и ограбени и един по един започнаха да се изнизват — останаха само той и Петьо… „А защо избягаха? — прекъсна го вуйчо му. — Защото това си е чисто бягство, най-обикновено дезертьорство от бойното поле, ето какво е това. Почувствували сте се ограбени и излъгани, демек разочаровали сте се от своя идеал… Защо и в какъв момент? Че кой би се решил на такава искрена изповед, та макар и записана на магнетофон, ако не вярваше на хората, пред които я прави, ако не бе убеден, че те също му вярват? А със своето позорно бягство класът й е ограбил вярата, надеждата, а без надежда и вяра може ли човек да живее истински? Кажи, може ли?“ — повтори въпроса си вуйчо му… „Не може! — отвърна с наведена глава Венци. — Поне аз не бих могъл да живея, ако няма в какво да вярвам и ако никой не ми вярва…“ „Ето, виждаш ли? — стрелна го с огнените си очи Радивой. — А ти, който твърдиш, че толкова много си я обичал и така силно си й вярвал, изведнъж с лека ръка слагаш кръст на всичко това и хукваш през вратата като последен страхливец?“

Обвинението на вуйчо му беше толкова категорично, че Венци инстинктивно почувствува необходимост да се защити… „Но аз си отидох последен, след като целият клас си беше отишъл!“ „Толкова по-зле! — засече го вуйчо му. — Значи си проявил конформизъм. Защото другите са си отишли по убеждение, вярвайки, че постъпват правилно, макар тази вяра да е лъжлива, а ти си ги последвал против убеждението си и това е най-лошото… Да, да, да, това е най-отвратителното — да вървиш против убеждението си… Не уважавам фанатиците, но ги разбирам. Те могат да нанесат непоправими поражения, но поне имат вътрешно равновесие в себе си. И когато убиват някого, те го убиват с вярата, че постъпват правилно… А най-страшни са онези, които знаят, че жертвата не заслужава смърт, но стрелят и по този начин сами вкарват ада в душата си…“

Радивой замълча за малко, а после го попита: „Кажи, защо не направи опит да спреш бегълците? Ти можеше да им изкрещиш: «Къде сте хукнали? Защо бягате, жалки, долни, страхливци. Нима се уплашихте от откровеното й признание? По-добре ли щеше да бъде, ако си беше премълчала?» Ако им беше извикал така, ако беше застанал на вратата и спрял първия беглец, те щяха да си седнат, да осъзнаят вината си… Но ти не си направил това… Кажи, защо не го направи?“

Венци слушаше суровите, но справедливи думи на вуйчо си, които се сипеха по него като камшични удари, без да направи какъвто и да било опит да се защити от тях. Радивой го гледаше с очакване, но какво ли можеше да му отговори? Да му каже, че просто не се е сетил да стори това, едва ли щеше да му повярва? Вуйчо му не е вчерашен и щеше да го засече с контра въпрос, който можеше да го постави още в по-неудобно положение… Пък и сам дълбоко в себе си осъзнаваше, че не е така… И на него му беше минала тази мисъл в онзи трагичен момент, но не намери сили да се противопостави на класа. И все пак, защо не го направи? Още звъни в ушите му и може би никога няма да заглъхне въпроса й: „А вие какво чакате още?“. Този въпрос твърде много приличаше на въпроса на вуйчо му: „Кажи, защо не го направи?“

— Е? — сепна го гласът на вуйчо му. — Аз чакам… Ще ми отговориш ли на въпроса?

— Трудно ми е. Не… не… не знам какво да ти кажа — заекна Венци. — Може би имаш право. Но аз за пръв път изпаднах в такава ситуация…

— Разбирам те, но не те оправдавам — каза вуйчо му. — Като малък аз бях овчарче и зная: щом една овца хукне, подплашена от нещо, цялото стадо се втурва след нея… Това се нарича стаден инстинкт… Ако в този момент има кой да спре тази първа овца, и стадото ще спре, защото тя не знае от какво се бои и къде бяга. Понякога се случва, бягайки от вълка, да налети право на него. И то пак от страх… Но човекът не е овца и хората не са стадо. Природата затова ни е надарила със съвест и разум, за да се отличаваме от обикновените твари. Разбираш ли вината си, Венци?

— Да! — тихо беше прошепнал юношата. — Въпросът е как да я върна?

— Кого?

— Силвия!

— Опасявам се, че вече е късно — беше забелязал вуйчо му. — Понякога някои неща стават непоправими… за цял живот. Впрочем, всичко зависи от нея… Тя какво ти пише?

— Това, което и ти ми каза… Е, не точно с такива думи, но по смисъл е същото.

— Не се и съмнявам — каза вуйчо му. — Тя е умно момиче. А пише ли ти за своето ходене по мъките? Как е търсила сламка, за която да се хване? Споменава ли за онзи… как се казваше… социолога?

— Да!

— И той се е оказал страхливец като вас, щом не се е втурнал след нея.

— А защо е отишла в Родопите? — беше попитал Венци.

— Защото в този момент Калин е бил единственият човек, на когото е вярвала. И не се е излъгала…

— Но той й е брат — опита се да възрази Венци.

— Това е вярно — беше отвърнал вуйчо му. — Но то не обяснява всичко. Нали професор Добрев й е баща, а Марина — майка. Защо не е потърсила тяхната помощ, а на брат си?

Желязна и необорима беше логиката на вуйчо му. Венци сам се досещаше защо Силвия беше избягала при брат си. Това се разбираше и от писмото й. Тя пишеше, че новогодишната нощ е прекарала във влака, че е киснала по чакалните на гарите; как разбрала, че Калин се преместил на южната граница, как със сълзи на очи се е молила да й кажат точния му адрес, как след двадесет и четиричасово безсъние най-после го открила в заставата и припаднала от умора и напрежение, как двама граничари я занесли в една стая и я поставили на някакво легло, а когато извикали лекаря, тя вече била заспала. И спала цели дванадесет часа непробуден сън… И щом се събудила, видяла загриженото лице на Калин, който стоял на колене пред нея и чакал да отвори очи. Ето това се вика любов, макар и братска, но истинска, без поза и фалш… „За съжаление — пишеше му Силвия, — такава безкористна любов и такава вяра не срещнах в никой друг — нито в родителите си, нито в теб, нито в Брадата… И никога няма да забравя това. Калин ме върна към живота…“

От писмото й Венци беше разбрал, че Силвия няма намерение да се връща в техния град, а още по-малко в тяхното училище. Вече започнала работа като помощник-библиотекарка — там имали нужда от просветни кадри и щяла да продължи образованието си във вечерна гимназия. Искала сама да си припечелва хляба, за да не се чувствува задължена на никого, да не й натякват майка й и баща й за грижите, които са полагали за нея… А когато Калин изкара военната си служба, щели да живеят заедно… Нещо повече. Те си дали клетва да не се разделят дори когато се задомят. Щели да наемат или да си купят един апартамент, достатъчно голям, за да могат да се приютят в него две млади семейства…

Много пъти Венци препрочита писмото на Силвия. Можеше да се каже, че вече го знаеше наизуст. Всяка дума от това необикновено писмо приличаше на жив въглен, току-що изваден от огъня, който пареше душата му, причиняваше му непоносима болка и го караше да съжалява за поведението си на рождения й ден срещу Нова година и, ако имаше власт над времето, би върнал онзи миг и би постъпил така, както подобава на истински мъж… Но, уви, времето е невъзвратимо — никой не е в състояние да върне миналото. И сега не му оставаше нищо друго, освен да носи този жив въглен в сърцето си, да стене насън от мъчителните съновидения, да вижда широко отворените и пълни с упрек черни очи на Силвия, която не защити, когато трябваше…

Венци имаше такъв отчаян вид, че като видя обърканото му лице, Радивой едва не прихна от смях, но успя да се сдържи и с престорена строгост му заповяда:

— А сега бягай у тях! Успокой майка й и баща й — да не се тревожат напразно…

— Добре, вуйчо! Тръгвам веднага — смутено отвърна Венци и се отправи към вратата.

— Чакай — спря го Радивой — По чехли ли си решил да отидеш?

Едва сега гимназистът погледна краката си и видя вехтите чехли, които бе обул. Изчерви се и като повдигна очи, зърна добродушната усмивка, плъзнала върху устните на партизанския командир.

Венци набързо обу новите си половинки и хукна по стълбището.

И сега вървеше по базалтовата пътека, която водеше към кокетния блок, в който живееха родителите на Силвия. Но колкото повече наближаваше блока, толкова повече го обземаше някакъв смут, който го накара да забави крачките си. А когато стигна изящното, леко изгърбено мостче, спря под плачущата върба и се опря на перилата точно там, където някога бе срещнал Силвия. Бистрата, кристалночиста вода все така, тичаше по камъните и с весело бърборене бързаше към равнината, където щеше да срещне водите на друга река и елени в едно, щяха заедно да се устремят към морето…

Дали и неговият път щеше да се слее някога с пътя на момичето, чието писмо сега шумолеше в джоба му? Или никога повече няма да я срещне и тя ще остане само като тръпчив спомен в душата му, като нагорещена карфичка, която щеше да се впива в съвестта му, докато е жив? Кой знае… Светът е малък, както се казва, и планина с планина не се срещат, а човек с човека се срещат… Още повече, ако поне единият търси другия. Въпросът е с какви очи ще се погледнат. И ще има ли той куража да я погледне в лицето, или, щом я зърне, ще изпита желание да се разпадне на съставните си частици под укорния поглед на нейните големи черни очи.

А рекичката под мостчето, неподозираща нищо за терзанията на юношата, все така с весело бърборене се носеше надолу към равнината и на дъното й блестяха огледалните пъстроцветни камъни… Може би тя е била свидетел на много по-големи човешки драми през своето хилядолетно съществуване.

Венци с мъка откъсна очите си от течащата вода и бавно потегли към другия бряг. Никак не беше трудно да измине краткото разстояние, което го отделяше от него. Но дали щеше да стигне някога брега, на който се намираше Силвия.