Максим Асенов
Бомба със закъснител (7)

Шеста глава
Най-голямата изненада

Когато Венци влезе в дома си, първото нещо, което видя в хола, беше един висок възрастен мъж с посребрени коси и хайдушки мустаци, каквито беше виждал само върху портретите на видни възрожденци и, забравил всички земни тревоги, се спусна към него.

— Вуйчо! Вуйчо Радивой!

Човекът, който разговаряше с майка му, трепна, обърна се към вратата и щом съгледа влизащия гимназист, разпери ръце, сякаш се готвеше да полети, и радостно притисна до гърдите си своя племенник.

Това беше наистина някогашният легендарен партизански командир, а сега прочутият лесовъд, известен не само у нас, но и в чужбина с няколко ценни научни книги върху опазването на растителността и дивеча сред природата на Балканския полуостров, Радивой Попдимитров. С него именно Венци най-много се гордееше пред съучениците си, а те понякога го иронизираха тънко и незабележимо. Но Венци не беше глупав, схващаше ироничните им подмятания и още повече се хвалеше.

— Хайде, хайде, само ти имаш вуйчо, ние не сме раждани от майки — казваха някои.

— Палета сте вие — ето що! — не им оставаше длъжен партизанският племенник. — И поповата лъжичка прилича на риба, ама не е риба, защото, когато порасне, става най-обикновена жаба.

— А вуйчо ти да не е от царско потекло?

— Не е, но е нещо повече от цар…

— Знаем, че е бил партизански командир, стига си се фукал.

— Кой знае в какво старче се е превърнал сега…

— Това не е вярно! — ядосано им отвръщаше Венци. — И сега си е същият. Сега е цар на планината. Преди е защищавал бедните от фашистите, а сега защищава гората от хората…

— Празни приказки! — нарочно го дразнеха някои.

— Не са празни — горещеше се Венци. — Ако го видите, не само ще му се възхитите, но и шапка ще му свалите, защото такива хора в наше време се броят на пръсти…

Разбира се, тези разговори се водеха отдавна, когато Венци беше малък. Но и по-късно, когато порасна, не се освободи от обаянието на вуйчо си. Той беше се превърнал за него в олицетворение на идеала за истински човек, който знаеше за какво е дошъл на този свят, и още по-важно — знаеше за какво живее и за какво трябва да умре, ако се наложи…

И сега Венци сияещ от щастие, се притискаше до гърдите на този грамаден мъж, а след като се отскубна от мъжката му прегръдка, той се отстрани на няколко метра и като го погледна възторжено, промълви:

— Вуйчо, ти сякаш не старееш! Все си същият.

— А ти си остарял, старче! — усмихна се Радивой. — Когато идваше по-често при мене в планината, изглеждаше по-млад. А сега виждам, че и бръчици са се появили по челото ти, и бакенбарди си пуснал, че още малко и брада ще избуи по бузите ти като некосена ливада.

— Още му е рано! — намеси се и Лена. — Има време за това, нека завърши гимназия…

— Така ли? — изненада се Радивой. — Че ние на неговите години в конспирации участвувахме, складове във въздуха вдигахме, революция правехме… а тях сме ги поставили в парникови условия, страхуваме се да не прегорят от слънцето или да не измръзнат ръчичките им от студа…

— Тогава беше друго — забеляза Лена. — И времената бяха други, и задачите, и хората… Разликата между някога и сега е толкова голяма, колкото от небето до земята.

— Че каква е тази разлика? — косо я погледна гостенинът. — Май че ние си я измисляме, а хората си остават все едни и същи.

— Не си прав, бате! — упрекна го майката на Венци. — Нали съм учителка и близо петнадесет години се занимавам все с деца като моя син…

— Че какво дете е Венци? — усмихна се Радивой. — Сокол! Истински сокол! И крила са му порасли даже — пусни го и ще полети над ширинето…

— Ба-а-а-а! Нищо не се знае — забеляза Лена. — Може да полети, а може и на първия метър да падне и да си счупи главата.

— Ще я счупи, зер! — отвърна вуйчото. — Щом вие…

— Какво ние? — трепна Лена.

— Затворили сте го като в клетка — сериозно каза брат й. — Защо не го изпратихте при мен в планината?

— Стори ни се малко болнав — заоправдава се майката. — Страдаше от безсъние, не си доспиваше като хората, апетитът му беше спаднал…

— Че тъкмо затова трябваше да го изпратите — каза Радивой. — Да поскита из планината, да подиша боровия въздух и да видите какъв апетит ще му се отвори…

— Ние мислехме да го изпратим, бате — заоправдава се Лена. — Но не се решихме. Все пак планина е това — не е шега. А там климатът е суров, студено е, особено през зимата. Току-виж, простудил се и в тези грипозни времена лепнал някои грип — после иди го лекувай. А сегашната учебна година е решаваща за него…

— Добре, добре — примирително се съгласи братът, — няма да се караме. Откакто те помня, все ти си права. Да знаеш, че никак не завиждам на Боян!

— Аз пък на Ягода не завиждам — върна му го Лена. — С такава мечка като тебе…

През това време в хола влезе Ася, сестричката на Венци, и сложи край на препирнята. Тя беше в трети клас и за разлика от брат си имаше сини очи и златиста коса, приличаше на малка русалка и беше много гальовна и дяволита. Повече приличаше на бащиния си род — някои твърдяха, че одрала кожата на една от лелите си, затова леля й много я обичаше и глезеше. Докато Венци беше наследил белезите и чертите на майчиния си род — може би такъв на неговата възраст е бил и вуйчо му Радивой. Откровен и пламенен, честен и неподкупен. Понякога прибързан, той също се е поддавал на емоциите си, за което по-късно искрено е съжалявал. Безспорно, бил е обичан от другарите си, но не са били малко и ония, които са му завиждали. Може би затова той беше преживял много огорчения и разочарования, но те не бяха го сломили…

Още щом съгледа Ася, той радостно я грабна на ръце и я вдигна толкова високо над главата си, че тя докосна тавана с пухкавите си пръстчета.

— Сега аз съм най-голямата в нашия дом! — щастливо възкликна момичето. — И от батко съм по-голяма, и от мама, и от татко, и от тебе, вуйчо!

— Че ти винаги си била най-голяма! — засмя се Радивой.

— Защо? — погледна го недоверчиво Ася.

— Ами колкото по-малък е един човек, толкова по-голям изглежда в очите на другите — усмихна се вуйчо й.

Но тази сентенция, изглежда, беше трудна за възприемане от детското съзнание и Ася го погледна начумерено:

— Защо ми се надсмиваш?

— Че аз не ти се надсмивам.

— Надсмиваш ми се! — тупна с краче момичето. — Кажи, защо ми се надсмиваш?

— Честна партизанска, не ти се надсмивам! — с престорена сериозност отвърна вуйчо й. — Казвам ти самата истина. У нас децата са на почит и уважение, нали така? А кажи, кого най-много почитат и уважават? Големите. Следователно ти си най-голяма, по-голяма си от всички нас. И не случайно ние всички ти завиждаме по мъничко…

Този отговор, изглежда, удовлетвори Ася, но тя забеляза дяволитите пламъчета в очите на вуйчо си и отново се начумери. После се обърна към майка си:

— Наистина ли, мамо?

— Да! — отвърна Лена, която шеташе из хола и изглежда не беше разбрала въпроса й, та реши да попита: — За какво става дума?

— Ти не знаеш за какво те питам, а отговаряш — разсърди се момичето.

Понеже Венци беше най-големият авторитет у дома за нея, тя реши да се обърне към него:

— Кажи, батко, вярно ли е това, което казва вуйчо? — погледна го със сините си очи момичето. — Или ми се надсмивате?

— Вярно е — усмихна се Венци. — Разбира се, в преносен смисъл…

— Като в приказките ли?

— Да, като в приказките.

— Ако не вярваш — усмихна се вуйчо й, — хайде да направим размяна. Аз ще ти дам моя ръст, а ти ми дай твоите години. Съгласна ли си?

— Но това е невъзможно? — пропя третокласничката.

— Защо да не е възможно? — престори се на изненадан вуйчо й. — При мен, в планината, живее един беловлас вълшебник. На хиляда години е. Ще отидем при него, ще му се помолим и той ще направи смяната — на теб ще даде моя ръст, а на мен — твоите години…

— Лъжеш! Лъжеш! Лъжеш! — запляска с ръце Ася. — Сега няма вълшебници. Те отдавна са умрели и са останали да живеят само в приказките — така ни каза нашата учителка, а тя е много умна…

Всички се разсмяха на наивния й отговор. Този смях обиди Ася и тя се начумери:

— Ако не ми вярвате, сами попитайте другарката и тя ще ви обясни…

И като ги изгледа победоносно, важно и с достойнство напусна хола.

А когато Лена отиде в кухнята и останаха само двамата в хола, бившият партизански командир отиде до Венци и тайнствено му прошепна на ухото:

— А сега имам една изненада за тебе. Познай каква е?

Гимназистът го погледна озадачено, опита се да отгатне, по очите му, но погледът на Радивой беше неразгадаем. Каква ли може да бъде тази изненада?

— Голяма ли е, или е малка? — попита юношата.

— Най-голямата, каквато ти никога не си очаквал…

— А какъв характер има? Материален или духовен?

Вуйчо му го погледна дяволито:

— Е, много искаш да знаеш. Остава още да попиташ с коя буква започва и на коя окончава.

Венци се разсмя. И за да се оправдае, шеговито добави:

— Че ти какво си мислиш? От това зубкане умът ми съвсем изфиряса.

И Венци вече сериозно се замисли над гатанката, която му беше задал вуйчо му. И изведнъж в главата му проблесна някакво прозрение:

— Писмо от Силвия!

Този път Радивой остана като гръмнат. Той искаше да поизмъчи своя племенник, още повече, че си го беше заслужил, защото сам беше причинил много страдания на момичето. И през ум не му беше минало, че този хлапак може да се окаже толкова съобразителен. Виж го ти, гимназистът му с гимназист! Уж го смяташе за парниково творение, отгледано в изкуствени условия, подхранвано с изкуствени торове и затопляно с изкуствено слънце, а той… Изглежда, новото поколение притежаваше нещо, което те, ветераните, не са и подозирали. Гледай ги, тези младоци, да им се ненадяваш! Стъпили върху раменете на своите предшественици, те виждаха много по-далече от тях… Впрочем, така е редно. Изведнъж се почувствува остарял.

И все пак му стана драго, че не друг, а неговият племенник е отгатнал сложната гатанка.

— Браво, момчето ми! — предаде се Радивой и доволен го потупа по рамото. — Отгатна! Едно не мога да разбера само — как се досети? Може би си прочел отговора в очите ми, а? Възможно е и да съм се издал с нещо, а? Кажи, кой ти помогна?

— Силвия! — искаше да извика Венци, но му стана неудобно да разкрива чувствата си, пред стария ветеран. Затова, след като помисли малко, отвърна:

— Логиката!

Каза го с привидно спокойствие — привидно, защото сърцето му заби по-бързо и от училищния звънец, който ги призоваваше в клас, и той с нетърпение и сподавен глас прошепна:

— Къде е писмото? Дай ми го!

— Много ли се вълнуваш? — усмихна се вуйчо му.

Странни хора са възрастните! За всичко се досещат сами, но все пак искат да го чуят от техните уста. Добре, щом толкова настоява, ще задоволи любопитството му…

— Да! — тихо отвърна юношата.

— Следователно Силвия ти е помогнала, а не логиката! — усмихнат заключи вуйчо му.

Досети се, дяволът — помисли си Венци, но за нищо на света не искаше да се издаде.

— Логиката, вуйчо! Честна дума, логиката ми помогна!

— Виж какво, момче — прекъсна го Радивой, — ти закъдето си тръгнал, аз оттам се връщам. Тази логика и мен едно време ме заведе при вуйна ти. А ето вече двадесет и седем години я мъкна като верига на врата си. И да се опитвам да избягам от нея — не мога. Тя е като сянката, навсякъде ме следва — днес от тази, а утре от другата страна. Един път пред мен, а друг път зад гърба ми, но никога не ме изоставя… Та и твоята логика е от този род…

— Аз съм още зелен — каза усмихнат Венци — и не ги разбирам тези работи. Сигурно след време ще ги разбера…

— Упорит си! — разсмя се вуйчо му. — И това ми харесва.

После млъкна и се замисли за нещо, след което отново повдигна очи:

— А ти чел ли си за телепатията, а?

Това се казва телепатия! — помисли си Венци. — И аз си мислех за същото, но не се издадох.

— Да, малко… Но не ми е ясна много тази наука…

— Тогава имаш вродена дарба — убедено изрече Радивой. — А това е много важно. Ти умееш да приемаш мисли от разстояние. Четох една статия в някакво съветско списание, че когато много се тревожиш за някого, който се намира на стотици километри от тебе, можеш да чуеш мислите му… Сега за сега тази способност притежавали само отделни хора…

Но Венци вече не го слушаше. Той мислеше за писмото на Силвия. Щом като му пише, значи е жива. И щом вуйчо му носи това писмо, следователно се намира някъде в Родопите. Но какво ли търси там? Доколкото знае, там няма никакъв близък, няма роднини в тази разлята като море планина.

— Дай ми писмото! — едва успя да прошепне Венци.

И когато някогашният партизански командир му подаде синия плик, юношата с трескави пръсти го разкъса, извади от него няколко големи карирани листа, върху които позна красивия почерк на своята съученичка. После седна отмалял на близкия фотьойл и заби поглед в писмото. Потъна в него и сякаш целият свят, който го заобикаляше, изчезна: и апартамента, и вуйчо му, и майка му, и малката му сестричка, която отново беше влязла в хола.

Ася видя писмото в ръцете на батко си и хитро усмихната, попита вуйчо си:

— От коя е?

— От Силвия! — все така шепнешком й отвърна той.

— От кака Силвия! — изненада се момичето. — Ама тя жива ли е? Нали разправяха, че се е удавила…

— Пст! — сложи отново пръст на устните си вуйчо й. — После ще приказваме…

А Венци нито я видя, нито чу разговора, който се водеше шепнешком между двамата. Докато не прочете писмото докрай, той нито веднъж не повдигна очи, иначе щеше да види как се променяше лицето на вуйчо му — ту придобиваше ироничен, ту загрижен вид. Защото той знаеше много повече неща, от онези, които Венци научи от писмото.

Най-сетне гимназистът го дочете и без да проговори, стана от фотьойла и тръгна към терасата. Излезе. Надвесе се над перилата, постоя известно време, после, изглежда, му хрумна нещо и отново влезе в хола.

Радивой и Ася го наблюдаваха. Радивой загрижено, а Ася с известна боязън. Но Венци не ги виждаше. Странно, какво ли му пишеше Силвия?

Венци влезе в една от стаите, позабави се известно време в нея и отново се върна в хола.

— Е? — не изтрая най-сетне вуйчо му. — Какво ти пише Силвия?

— Че е жива и здрава — без да го поглежда, отвърна Венци. — И че нищо лошо не й се е случило…

— Ами тогава защо не се радваш? — в упор го запита Радивой.

Племенникът не му отговори.

— Да бе, батко! — присъедини се към вуйчо си Ася. — Аз много се радвам, че кака Силвия е жива и здрава. Значи, слуховете, че се е удавила, не са верни.

И тя се развика:

— Мамо! Мамо! Батко има писмо от кака Силвия. Тя е жива! Жива! Жива!

Третокласничката скандираше спонтанно и не беше на себе си от радост.

Но майка й беше заета в кухнята и, изглежда, не бе разбрала за какво става дума, защото се провикна:

— Какво се е случило? Защо си се разврякала така?

И Ася веднага отиде при нея.

— Ти чу ли, мамо?

— Не! Какво има!

— Кака Силвия е жива!

— Така ли? — зарадва се изненаданата Лена. — Кой ти каза?

— Батко! Той има писмо от нея.

— И къде се намира сега?

— Не знам. Батко знае.

— Тогава да позвъним на майка й — каза Лена. — Горката женица! Едва не се побърка от мъка. Трябва да я зарадваме…

— Аз ще й се обадя! — извика Ася.

— Защо ти? Нека й се обади батко ти.

— Не! Аз! Аз! Аз! — упорствуваше Ася. — Искам от мен да чуе радостната вест.

И тя изтича до телефона, който се намираше в хола, вдигна слушалката и избра номера на Добреви, който беше запомнила от батко си.

— Ало? Кой се обажда? — чу се тревожен женски глас в слушалката.

— Аз се обаждам, Ася. Сестрата на Венци.

— Какво има?

— Лельо, Марино, кака Силвия е жива!

В слушалката се чу радостно възклицание, последвано от хълцане. А след малко и гласът на Марина:

— Откъде знаеш? Кой ти каза?

— От батко Венци. Той има писмо от нея.

— Може ли да се обади батко ти? — настоя гласът отсреща.

— Ася, какво правиш? — скара й се батко й. — Защо звъниш?

— Леля Марина каза да й се обадиш? — уведоми го Ася.

— Аз ще й се обадя! — приближи се до телефона Радивой. — Ася, дай ми слушалката!

— Ама леля Марина каза батко да й се обади! — настояваше на своето третокласничката. — За теб нищо не ми е казала…

— Това няма никакво значение.

— Как да няма? — проплака момичето. — Има…

— Ася, моля те, не прави глупости! — разсърди се Венци, грабна слушалката и я подаде на вуйчо си. — Говори ти!

Радивой Попдимитров пое слушалката от Венци. А в нея се чуваше тревожният глас на Марина:

— Ало! Какво става! Защо не се обаждате! Кой си прави шеги?

— Това не са никакви шеги — тихо, но уверено започна Радивой. — Успокойте се! Вашата дъщеря е жива и здрава… Кой се обажда ли! Лесовъдът Радивой Попдимитров… Да! Да! Току-що пристигнах от Родопите. Лично я видях с очите си. Нищо й няма… Ами какво да Ви кажа… Младежка работа! Решила да прекара ваканцията при батко си, който, както навярно знаете, вече е на границата, в Родопите… Да, да! В една застава е, която се намира в моя район. И той е добре. Силвия също! Какво има друго ли? Другото не е за телефона, другарко Добрева. Трябва лично да се видим. Или с вас, или с професора. Защо е отишла там ли? И това не е за телефона. Нали ви казах, трябва лично да се видим и да поговорим… Впрочем Венци ще дойде и всичко ще ви обясни. Аз няма да имам време. Нали ви казах, много бързам! Утре заминавам за Съветския съюз. За една година. Добре, след малко ще тръгне…

Когато чу, че вуйчо му ще заминава за Съветския съюз, Венци повдигна очи и учудено го погледна…

След като приключи разговора, Радивой постави внимателно слушалката на вилката и срещна погледа на Венци.

— Е? А сега да поговорим най-напред с теб. — И се обърна към Ася: — Ася, много те моля да ни оставиш за малко насаме…

Ася го погледна въпросително, но като прочете твърдото решение в очите му, обърна се обидено и важно, с достойнство излезе от хола…