Максим Асенов
Бомба със закъснител (11)

Десета глава
Юношеска солидарност

Беше двадесет и втори март — първият пролетен ден. Грееше топло мартенско слънце и пъпките на дърветата бяха почнали да се разпукват. Нямаше и помен от зимния сняг — той отдавна се беше превърнал в буйни потоци, които немирно се спускаха по склоновете на крайградския хълм. Асфалтът и керемидените покриви на жилищните блокове бяха изсъхнали и весело блестяха, напечени от пролетното слънце.

Пред блоковете бяха наизлезли градските или дошлите от селата баби, които бавно тикаха детските колички, с увити като пашкули розови внучета. Имаше нещо трогателно и мило в това съжителство между поколенията.

Паркът се намираше далеч — чак на другия край на квартала, — а детската площадка отдавна беше окупирана от десетина леки коли. Бабите се чудеха къде да разхождат бебетата, когато почти не бе останало празно място. Колите бяха станали толкова много, че някои от тях бяха качени и на тротоарите.

Чу се рев на мотор и колата, паркирана под желязната рамка на някогашните детски люлки, бавно потегли. Но в същия миг жълта кожена топка се удари в стъклото пред шофьора и той внезапно натисна спирачката. Шофьорът изруга ядосано и излезе навън — приличаше на разярен тигър. Беше бай Боян — бащата на Венци. Облечен в официален черен костюм с бяла риза и шарена вратовръзка, той очевидно отиваше някъде по важна работа. От очите му изскачаха гневни искри. Огледа се наоколо — търсеше с поглед виновника, който за малко щеше да счупи стъклото на новата му кола.

На десетина метра под една липа стоеше неподвижно десетгодишен хлапак. В очите му се четеше панически страх. Той гледаше хипнотизиран как бащата на Венци го приближава. По израза на лицето му разбра, че не го очаква нищо добро, но нямаше сили да побегне. Звънна плесница. Момчето се хвана за ударената си буза и наду гайдата:

— Мамо-о-о-о!

— Татко! — бай Боян чу възмутен глас зад гърба си.

Обърна се и видя Венци.

— Защо го удари?

— Басма ще му цепя! — ядно отвърна бай Боян. — Тук не е футболно игрище…

— Но не е и паркинг, татко!

Венци продължаваше да гледа укорно баща си право в очите. Той беше малко по-висок от него, но значително по-тънък и строен.

— А какво е?

— Детска площадка, която възрастните окупираха! — възмутено отвърна гимназистът и в думите му прозвуча открит протест срещу родителите, които сами нарушават реда, а непрестанно поучават младите.

Бай Боян повдигна глава и погледна изненадано сина си, но нищо не му каза, само махна с ръка и мълчаливо се върна при колата…

Венци подаде топката на разплакания малчуган. Усмихна се и му намигна свойски. Хлапакът пое топката и спря да плаче.

Бай Боян влезе в колата, протегна ръка към вратата, за да я затвори, но отново го сепна гласът на Венци:

— Татко!

— Какво има?

— В колко часа ще се разглежда делото срещу Боби и Живко?

— В седем и половина — баща му го погледна многозначително. — Защо питаш? Да не си решил да им ставаш защитник?

— Щом има обвинение, би трябвало да има и защита — усмихна се Венци.

— Ба-а-а! Много знаеш! — закани се баща му, а след малко добави: — По-добре не слагай пръста си, където скърца, може да си изпатиш…

Затвори вратата, отново запали мотора и бавно потегли.

Венци дълго гледа подир колата, додето не се скри зад завоя, после пак намигна на малчугана и се затича по базалтовата пътечка, която пресичаше една уличка и водеше към познатото ни мостче. Но точно на пресечката едва не се сблъска с шумна младежка компания.

Някой се провикна:

— Ето го и самотният бегач на дълги разстояния!

— Трапер, къде си се засилил?

От известно време му викаха Трапера, защото често обичаше да говори за филма, който беше гледал в кварталното кино, и за едноименния герой, поразил го със своята мъжественост.

— Не виждате ли, че тренира човека! — засмя се някой.

— И аз тренирам, но не тук, а у дома — обади се висок кокалест младеж.

— Какво? — попита някой.

— Гребане с лъжица в дълбока паница! — ухили се младежът.

Облечена твърде елегантно и с вкус, Катя беше хванала под ръка Светла — другото момиче, което, напук на светлото си име, имаше мургаво лице и черни като боровинки очи…

От двете страни на дългуча бяха застанали Петьо и някакъв младеж, когото Венци отначало не можа да познае. Той беше широкоплещест и набит, с дебел врат и мускулести ръце — приличаше на щангист от юношески отбор. Някои го нарекоха Ванко и Венци се досети, че това е синът на ковача.

Венци спря при тях и заразен от смеха им, също се разсмя.

— Е, стига сте се хилили де! — първа престана да се смее Светла, която направи опит да си придаде сериозен вид.

— Ау-у-у! — изду бузи Катя. — Колко много приличаш на Логаритмичната таблица.

Светла се засегна от сравнението, издърпа ръката си от нейната и си тръгна:

— Чао!

— Къде, пиленце? — извика подир нея Ванко.

— Отивам си. Имам да уча.

— Приятно зубкане!

— Мерси! — отвърна му в същия тон Светла и си тръгна.

— Почакай ме да вървим заедно! — настигна я Катя.

— Къде? Ако не е тайна… — иронично подметна Ванко. — При татенцето и при майчето или в хотела?

— В хотела! — тросна му се момичето. — Яд ли те е?

— Припадам! — театрално политна Ванко, а после изви глава и подвикна на двете момичета: — Няма ли да дойдете довечера на терен? Ще прекараме готино…

Светла и Катя се спряха:

— У кого ще се събирате?

— У Рони! Нали знаете, че баща й е симпатично старче.

— Какво ти старче? Цял академик! — обади се Петьо.

— Е? — Ванко погледна въпросително колебаещите се момичета. — Малко са ни мацките, а кавалерите са в изобилие…

— Ще дойда, ако дойде и Катя! — усмихна се Светла.

— А ти, Венци?

— Нали кавалерите са в излишък?

— Но ти си от по-висша категория! Ще повдигнеш нивото.

— Няма да дойда! — твърдо заяви Венци.

— Защо?

— Имам си работа.

— Ще зубкаме ли?

— Довечера ще съдят Боби и Живко в другарския съд — отвърна Венци. — Трябва да им помогнем.

Думите му изненадаха всички.

— Тогава и аз ще дойда! — твърдо заяви Светла. — Приятел в нужда се познава.

— Е, няма как — ухили се Ванко. — Ще дойдем и ние — Теренът се отлага за по-благоприятни времена…