Максим Асенов
Бомба със закъснител (9)

Осма глава
Необходим, ли е хуманистичен намордник?

Едва ли има по-голямо наказание от това, след като си желал доброто на децата си и си правил всичко възможно за тяхното щастие, да постигнеш тъкмо обратното.

Неочакваното бягство на Силвия падна като гръм от ясно небе върху главите на Марина и Валентин Добреви. През тези две седмици майката посърна, нощите прекарваше в безсъние и мъчителни размисли, а денем ходеше в районното управление на МВР да се осведомява дали нямат някаква вест от Силвия и не научила нищо ново, се връщаше още по-смалена. Хората, които я срещаха, просто не можеха да я познаят. От предишната наперена и самоуверена професорша не бе останало и помен. Сега тя се движеше като сянка, избягваше срещите с близки и познати, чийто не винаги искрен интерес я уморяваше.

Професор Добрев понасяше по-стоически сполетялото ги нещастие. Още повече, че върху главата му се бяха стоварили и други неприятности, свързани с анонимното писмо на неговия асистент Ранчин и „доброволното“ му напускане на Института. Асистентът се вслуша в „съвета“ на Добрев и си подаде оставката, но след като Рони направи публична тайна съдържанието и автора на клеветническото писмо, реши да разкрие истината и прехвърли по-голямата част от вината върху професора, когото нарече „идеен подбудител“. Неговото признание предизвика бурна реакция сред преподавателите и студентите. Срещу Добрев се изви вихрушка от злоба и възмущение, което заплашваше да го събори от удобното му кресло, а даже и да го измете от висшето учебно заведение…

Добрев разчиташе на благородството на Пинтев, който беше захвърлил анонимката в кошчето за боклук. Единствено общественото мнение го тревожеше. Само то можеше да застави стареца да постави въпроса пред административното и партийното ръководство на института. А хората не преставаха да приказват и да се възмущават. Затова професор Добрев с трепет очакваше ректорът да го повика в кабинета си на личен разговор, както обикновено постъпваше в такива случаи, преди да свика на заседание двете ръководства. Но Пинтев мълчеше, сякаш беше сляп и глух. Той често се срещаше с Добрев, разговаряше по служебни въпроси и нито веднъж не отвори дума за анонимното писмо. Защо? Нима наистина не знаеше какво става в института? Едва ли. Та за анонимката бяха научили дори чистачките, които също се възмущаваха от постъпката на заместник ректора, който не само че беше се опитал да използува Ранчин за свое оръдие, но го бе пожертвувал, без окото му да мигне. Тогава защо „старикът“ мълчеше? Или си имаше своя тактика на изчакване, с която целеше да сломи виновника психически?

И наистина нервите на Добрев не издържаха, за това допринесе бягството на Силвия. Един ден той реши сам да потърси ректора и да поприказва с него.

Професор Добрев, почука на ректорския кабинет, открехна вратата и смутено спря. Пинтев не беше сам — на канапето седеше новият, току-що назначен асистент Ясен Чунтов. Старецът повдигна въпросително очи и щом зърна лицето на своя заместник, който се опита да му се усмихне приятелски, тихо попита:

— По работа ли?

— Да!

— Почакай малко да довършим разговора — каза Пинтев и отново се обърна към младия си събеседник.

— Ти ли ще ме извикаш, или сам да дойда? — настоя Добрев.

— Аз ще те извикам — с известна досада отвърна ректорът.

За първи път не го приемаше веднага, това беше лошо предзнаменование. Добрев притвори с неохота тапицираната врата и усмивката му премина в гримаса. „Важничи — изсъска през зъби той, — но ще съжалява“.

Професорът вече беше научил за интимните отношения между новоизлюпения асистент и Рони, дори знаеше нещичко за „предстоящата сватба“ и това можеше да му послужи като средство за притискане на неуязвимия ректор. В края на краищата всеки човек си има ахилесова пета, а ахилесовата пета на Пинтев се оказа разглезената му дъщеричка, която посредствената актриса беше успяла да поквари твърде рано. Ядосан, Добрев влезе в кабинета си и зачака да го извикат.

Всъщност за какво разговаряха през това време Пинтев и Чунтов?

— Ти вече знаеш причината, която принуди твоят предшественик да си подаде оставката — говореше ректорът.

— Да, зная — отвърна Брадата, като леко се раздвижи на канапето.

— Нека това да ти бъде обица на ухото — продължи Пинтев. — Науката е храм, а не кръчма, нито клюкарница. Като казвам храм, това не значи, че ти си длъжен само да се кръстиш и сляпо да вярваш в това, което казвам аз или другите професори. Напротив. Тук повече от всякъде другаде е необходимо да подлагаш всичко на съмнение, да търсиш истината сам.

— Разбирам — усмихна се младокът. — Аз и нямам намерение да се подмазвам на никого. Свикнал съм да губя.

— Който не е загубил през живота си поне веднъж, трудно може да се надява на истинска печалба — също се усмихна ректорът. — Разочарованието е най-голямото училище. Особено за младите.

Чунтов трепна и погледна с изненада стареца. Ето за такъв ръководител беше мечтал още като студент и най-сетне благодарение на Рони изтегли шестица от тотото. Как стана това, сам не можеше да си обясни. А някои негови приятели бяха готови да го причислят към талантливите неудачници й предричаха, че и той ще се пропие, както се бяха пропили мнозина като него. Но ето че напук на техните пророкувания, той не се пропи.

Дали беше разбрал мислите му, Брадата не узна, но шефът засегна и въпроса за Рони.

— Тук ти ще се чувствуваш много добре и те очаква добро бъдеще. Само искам да те попитам за нещо.

— За какво? — сепна се Чунтов.

— Носят се някакви слухове за теб и дъщеря ми. Какво вярно има в тях?

Въпросът на ректора свари неподготвен младия човек, който се изчерви от неудобство. Понечи да стане, но властният жест на Стареца го застави отново да седне на мястото си.

— Ами… как… да ви кажа — замънка той. — Аз… и тя… Има нещо истина…

— Не искам да бъда разбран неправилно — прекъсна го ректорът. — Отношенията ви с Рони са си ваша лична работа и аз не искам да се меся в тях. Чувам, че сте решили да се жените…

— Какво? — пламна младокът като човек, когото са притиснали на тясно. — Кой казва това?

— Така се говори в института.

— Вече се говори? — Чунтов не издържа и стана от канапето. — Кой говори?

— Мнозина — усмихна се ректорът. — А това е лошо и за теб, и за мен…

— Разбирам. Аз съм готов да понеса своята отговорност.

— Нищо не разбираш — нетърпеливо го прекъсна старецът. — Тъкмо от такава грешна стъпка искам да те предпазя. Мисля, че нито Рони е за теб, нито ти си за нея. А една женитба между вас двамата ще се окаже фатална и за теб, и за мен…

— Защо?

— Защото тогава един от нас трябва да напусне института.

— Разбирам…

— Радвам се, че най-сетне ме разбра. Аз не съм от тези, дето се презастраховат, но и не искам на стари години да се окепазявам. Държа името ми да бъде чисто. И ти няма да останеш неоженен, и Рони — неомъжена. Пък и да останеш, няма да бъде голяма загуба. Аз считам втората си женитба за най-голямата грешка в живота си, но е късно вече да я поправя…

Всъщност разтворът между двамата вече беше приключил, ако не се смятат конкретните и делови указания за работата на новоназначения асистент, след което той излезе от ректорския кабинет доволен и същевременно твърде озадачен.

Пинтев го изпрати до вратата, стисна силно ръката му и му пожела успех на новата длъжност. После се върна към бюрото, постоя малко унесен в някакви мисли и изведнъж се сети за своя заместник, който бе пожелал да говори с него. Надникна при секретарката си и й нареди да го извика.

Докато чакаше Добрев, ректорът на института се опита да си отговори на въпроса за какво може да го търси Добрев. Всъщност никак не беше трудно да се досети, тъй като знаеше за брожението в тяхното учебно заведение и нагорещената почва под краката на заместника. Само че още не беше решил каква позиция да заеме. Знаеше за сполетялото го нещастие — изчезването на Силвия, — а и в джоба му шумолеше писмо от Калин, което криеше нов удар срещу амбициозния Добрев. Вече две седмици носеше това писмо в себе си и все не се решаваше да му го покаже. След бягството на Силвия то можеше да го съсипе. А сега и този инцидент с Ранчин. Изобщо облаците над неговия заместник се сгъстяваха и не предвещаваха нищо добро…

Вратата се отвори безшумно — влезе Добрев, който попита небрежно:

— Свършихте ли вече с новия?

— Да! Свършихме.

— Доста нахакан ми изглежда. Личи, че не е от нашето поколение.

— На мен ми се струва свястно момче — защити го Пинтев. — Сече му пипето. Пък изглежда и сърцато…

— Че кога успя да го опознаеш — разсмя се Валентин Добрев. — Народът е казал, че за да опознаеш един човек, трябва да изядеш една торба сол заедно с него… А доколкото зная, ти го виждаш за втори или трети път.

— За четвърти — уточни Пинтев.

— Струва ми се, че и това не е достатъчно.

— Естествено — съгласи се ректорът. — Понякога и две торби сол можеш да изядеш с един човек и пак да се окаже, че не си го опознал. А случва се само от едно виждане да разбереш цялата му същност. Зависи от човека и от обстоятелствата, при които си го срещнал…

Добрев не отговори веднага. Той почувствува, че репликата за двете торби сол е камък, хвърлен в неговата градина.

— Впрочем, защо не седнеш — покани го ректорът. И внезапно се усмихна. — Не бива да разговаряме прави като ученици.

И сам седна на един фотьойл до масичката. Добрев също седна на фотьойла от другата страна.

— Е? На твое разположение съм — каза домакинът. — Доколкото разбирам, не си дошъл по обикновен служебен въпрос. Имам предчувствието, че ни очаква дълъг и неприятен разговор.

— Така ли мислиш? — повдигна поглед Добрев.

— Ами… Всеки на мое място би си помислил същото. Особено като се има предвид прелюдията около новоназначения асистент и необичайната оставка на неговия предшественик…

Един мускул трепна върху лицето на Добрев. Той преглътна на сухо и си помисли: „Значи двубоят започва…“. Стана му неприятно, че ректорът беше подготвен и очакваше предстоящия разговор. Добре, щом е така, той приема подхвърлената ръкавица и ще води битката без каквито и да било задръжки.

— Трудно ли ти е? — отново се обади ректорът. — Бих могъл да ти помогна…

— Благодаря! — с неприязън го прекъсна Добрев. — Не се нуждая от благодеяния. Особено като имам предвид доста странното ти отношение към мен в последно време…

— Какво искаш да кажеш? — погледна, го право в очите Пинтев. — Аз не се чувствувам в нищо виновен пред теб.

— И аз също не се чувствувам виновен пред теб, Пинтев! — дръзко му отвърна Добрев.

— След всичко, което се случи?

— Какво толкова се е случило?

— Ти знаеш много добре…

— Най-обикновени клеветнически слухове.

— Тогава защо не дойде веднага да ги опровергаеш?

— А ти защо не ме извика? — върна му топката Добрев. — Ако бях дошъл, щеше да си кажеш: „Гузен, негонен бяга“. А аз не се чувствувам гузен и чаках да ме извикаш. Но ти повярва на онова пале Ранчин, който, се оказа…

— С когото бяхте много добри приятели.

— Бяхме, защото не съм го познавал добре. Нали ти сам каза, че понякога можеш да изядеш и две торби сол с един човек, без да успееш да го опознаеш…

— С моите камъни по моята глава — горчиво се усмихна ректорът. — Винаги високо съм оценявал полемичния ти дар, Добрев. Само едно искам да те попитам — ти наистина ли ме смяташ за толкова глупав?

Настъпи неловко мълчание. Добрев не беше очаквал такъв въпрос, зададен в упор. Обикновено Стареца биваше по-деликатен, склонен да преглътне обидите и огорченията. Това го правеше особено симпатичен и великодушен. А сега в гласа му прозвуча нова нотка, чужда на благия му характер.

— Странен въпрос! — горчиво се усмихна професор Добрев. — Задаваш ми го, сякаш имаш пред себе си отявлен противник, а не колега и приятел…

— Някога наистина те смятах за свой приятел — тъжно въздъхна ректорът и повдигна големите си проницателни очи. — И тогава се чувствувах щастлив. Да имаш един верен приятел е цяло богатство, което не бих заменил за всички съкровища на Саудитска Арабия. Да знаеш как съм се радвал на успехите ти, на всяка твоя новоизлязла книга, на чудесните ти деца, Добрев! Само тях да имаше, би трябвало да си най-щастливият човек. Просто се чудя как са успели да се опазят от покварата…

— Може би го дължат на теб? — иронично забеляза Добрев.

— Без иронии! — отвърна Пинтев. — Бих изпитвал гордост, ако съм им влияел положително, но в интерес на истината трябва да кажа, че аз научавах от тях много повече.

Добрев слушаше и претегляше всяка дума, изречена от шефа. Изненада го внезапният обрат в настроението му. Вгледа се в лицето му — дълбоки бръчки бяха набраздили не само челото му. Бузите му бяха дълбоко хлътнали, а от двете страни на носа към напуканите му устни се спускаха като катети две доста дълбоки вдлъбнатини, изровени от пороите на времето, и го правеха да изглежда още по-грохнал и стар. Обзе го мигновено състрадание към този добър и странен човек. Само едно го озадачи. Защо го нарече щастливец? Нима нищо не знаеше за сполетялото го нещастие? А може би вече се е озлобил и искаше да го уязви, както някога Добрев го беше уязвил за лекомисленото поведение на Рони? Кой знае…

— Струва ми се, че се отклонихме от темата на разговора — след кратко мълчание се обади Добрев. — Децата са си деца, те ни носят и радост, и огорчения. Сега става дума за една клевета, която има за цел да ме окаля и компрометира. Ти също някога беше оклеветен и знаеш какво значи да носиш нейния кръст…

— Мисля, че аналогията е неуместна — прекъсна го Пинтев.

— Защо?

— Сам знаеш защо…

— Но клеветата винаги си е клевета, независимо от една или друга окраска.

— Прав си. Само че не ти си оклеветеният…

— А кой?

— Слушай, Добрев, хайде да не си играем на криеница. Нека да говорим направо.

— Аз именно за това съм дошъл…

— Да търсиш моето съчувствие ли?

— Не! Да търся своето право.

— Право? — погледна го строго Пинтев. — И ти имаш смелостта да говориш за право! Това вече е наглост!

— Другарю Пинтев!

— Какво — другарю Пинтев! Анонимката съществува, въпреки моето намерение да потуля тази мерзост…

— Но какво общо имам аз с нея? — възропта Добрев. — Или и ти си се поддал на общата психоза…

— А Ранчин?

— Именно той е автор на анонимното писмо…

— Естествено, че той, но ти си идейният подбудител.

— Това са голи твърдения. Нужни са доказателства — наежи се Добрев.

— А кой подтикна Ранчин да си подаде оставката? — попита го в упор ректорът.

— Аз!

— Защо?

— Защото ми се изповяда — отвърна Добрев. — Разплака се пред мен, разсополиви се като пансионерка и ми стана жал за него. Пък и не исках да се създават излишни настроения в института, нали съм твой заместник и държа за реномето му…

— Пак лъжеш, Добрев! — горчиво въздъхна ректорът. — Очевидно ти си искал да заемеш моето място, което аз сам мислех да ти отстъпя след една година. Трудно ми е само да разбера защо си така припрян…

— Другарю ректор, аз протестирам! — Добрев се надигна от фотьойла, лицето му беше почервеняло като рак. — Вие преминахте всякаква граница…

Настъпи продължително мълчание. Двамата се гледаха изпитателно, с изучаващ поглед.

„Господи, колко е безскрупулен! — мислеше си Пинтев. — Или наистина недопуска, че разполагам с неопровержими доказателства, или разчита на нещо друго… Но на какво може да разчита? И защо? Кому е нужно това? Та той е ценен и полезен, умен е за трима, дяволът. Жалко само, че е толкова аморален…“ Отначало възнамеряваше да го пощади, искаше само да му натрие носа, да му даде урок, но сега беше разколебан в благородното си намерение… Не пречим ли на хуманизма понякога от хуманност? Ако прояви великодушие, няма ли това да бъде в ущърб на института? Нима науката може да бъде арена на нечистоплътни борби и болни амбиции? Та нали отдавна е известно, че високоблагородни цели могат да се постигат само с чисти средства?

Добрев беше загубил контрол над разума си. Изпаднал в плен на обзелите го страсти, кипеше от озлобление. Трудно можеше да прости на шефа, че се държи с него както един учител се държи с вироглав ученик, дразнеше го морализаторския му тон, който му се струваше менторски. Затова реши да използува най-силния си коз, да пусне в действие пазения за всеки случай унищожителен резерв — слуховете за предстоящата женитба на Рони и Брадата. Но преди това искаше да чуе какво ще му отговори опонентът.

Пинтев обаче не бързаше с отговора. Той извади една цигара и след като всмукна дълбоко, тихо и някак замислено каза:

— Да, границата… Всеки от нас преминава някаква граница… Въпросът е каква граница и на коя страна отива. Аз преминах границата на добрия тон, а ти отдавна си заличил всяка граница между доброто и злото.

— Пак голи философствувания — прекъсна го Добрев. — Посочи ми най-после поне един факт.

— Мога да ти посоча, но ми е жал за теб — още по-тихо и по-замислено отвърна Пинтев. — Защото, ако ти стане известен този факт, той може да те убие.

Добрев трепна.

— Е? — погледна го състрадателно Пинтев. — Още ли държиш да ти посоча факти?

— Да! — с разтреперан и неуверен глас потвърди Добрев.

— Не! Аз ще те пощадя! — след известно мълчание каза ректорът. — Това би било много жестоко от моя страна.

— Много си великодушен! — иронично го прекъсна заместникът му. — Но аз не вярвам в безкористното великодушие. Ти знаеш, че и на мен са ми известни някои факти, които биха могли…

— Какви факти?

Отново настъпи неловко мълчание. Пинтев трескаво съобразяваше какви са тези „факти“, за които намекваше заместникът му.

— Защо назначи Чунтов за асистент в института?

— Защото е умен и способен.

— И защото ще ти стане зет.

— Това не е вярно! — почти изкрещя ректорът, целият разтреперан от негодувание. — Тъкмо по този въпрос разговарях преди малко с него. Разбрахме се, че няма да има никаква женитба, ако не иска той или аз да си подадем оставката…

Това откровение съвсем смая професор Добрев. Той зяпна от изненада, а лицето му позеленя от яд. Най-силният му аргумент се пукна като сапунен мехур. Ами сега? Какво можеше да му отговори? Или да падне на колене, да скръсти ръце като пред светец и да го моли за прошка? Не, това не е в стила му.

— Знаеш ли какво е казал Маяковски за науката? — прекъсна мислите му Пинтев.

— Не! — сепна се Добрев.

— Маяковски е казал, че „ако не сложим хуманистичен намордник на науката, тя може да изяде човека…“ — цитира по памет ректорът. — А тази мисъл в още по-голяма степен се отнася за някои учени, които се считат за богоизбрани и си въобразяват, че всичко им е позволено. Ето и ти — кой може да отрече, че си умен, кадърен, че имаш принос и към науката, и към обществото. Никой! Но нима това ти дава право да вършиш каквото ти скимне? Колкото по-талантлив и гениален е един човек, толкова по-нравствен трябва да бъде.

Професор Пинтев млъкна изведнъж, както и беше започнал. Ситни капчици пот бяха избили по челото му. Като се поуспокои, той вече по-тихо добави:

— Мъчно ми е за тебе, Добрев! Бяхме добри приятели, мислех и този път да потуля провинението ти, но сега вече не смея да поема такава отговорност. Ще поставя въпроса пред съвета и там се оправдавай, ако можеш…

Отново млъкна. Настъпи непоносима тишина. Добрев се беше изчервил като гимназист и не знаеше какво да предприеме. Най-сетне се окуражи и попита:

— Това ли е последната ти дума?

— Да! — твърдо отсече ректорът. — Само, моля те, не поставяй и там въпроса за „фактите“ — това още повече ще ти навреди. Пък и друго: откъде у тебе тази увереност, че винаги си прав? Защо не си зададеш въпроса щастливи ли са твоите деца, на които така упорито натрапваш своите възгледи?

— А ти откъде знаеш?

— От тях!

— Че те не са тук.

— Имам писмо от Калин — тихо каза Пинтев. — От две седмици го нося в джоба си и все не се решавам да ти кажа. Момчето е отишло на границата и се отказва да учи в нашия институт. Като си изкара войнишката служба, ще кандидатствува минералогия. При него е и Силвия, която също ми е драснала два-три реда…

Последните думи съвсем слисаха Добрев. Той стоеше като занемял. Много му се искаше да поиска писмото, но не се реши. Лицето му бе побеляло като тебешир. Щом децата му си кореспондират с ректора на института, а не с него, значи той им е съвсем чужд. Тази мисъл го смаза и той, леко прегърбен, се запъти към вратата, отвори я и излезе навън, без да каже дори и „довиждане“ на Пинтев…