Максим Асенов
Бомба със закъснител (6)

Пета глава
Съперници

Колко й е на зимната ваканция? Толкова малко бяха подарените им свободни дни, че можеш в една шепа да ги събереш като малка снежна топка, която, щом по-силно я стиснеш, от топлината на дланта ти започва бързо да се топи, потича на капки между пръстите ти и, докато усетиш, изчезнала; ръката ти празна, а тя се превърнала на малка локвичка пред краката ти. И зимната ваканция се стопи неочаквано.

Венци искаше и при вуйчо си да отиде в планината, където имаше лисици и глигани, сърни и елени, и да се спусне от Снежанка е новите си ски, и да помогне на Боби и Живко, и да си оправи отношенията със Силвия. Нима и той се беше уплашил и беше избягал от рождения й ден? През цялата ваканция Венци не можа да се освободи от парливото чувство на вина. Още повече, че след рождения си ден Силвия изчезна. Никой не можеше да каже къде е. Търсиха я и чрез окръжния вестник, съобщиха и по местното радио. Но въпреки взетите мерки, въпреки положените усилия през цялата зимна ваканция никой не успя да открие следите й.

Из града плъпнаха най-противоречиви и тъмни слухове — особено след като Рони разказа как я е видяла да се целува с Ясен Чунтов в ергенската му квартира. Разбира се, и дъщерята на ректора на Института, и Брадата бяха разпитани от най-опитния следовател. Въпреки известните противоречия в показанията на Ясен и Рони, за него не беше никак трудно да установи истината такава, каквато е. Той твърдеше, че именно особеното психическо състояние на Силвия след мълчаливия бойкот, направен на рождения й ден от целия клас, я е подтикнало да отиде в ергенската квартира на Брадата. Според майор Антонов Брадата е бил искрен с момичето, защото освен онази невинна целувка, за която дъщерята на ректора от ревност така злобно се беше разприказвала, нищо друго не беше се случило. Това поуспокои малко и родителите на Силвия, и Венци, който все още не беше изгубил надеждата да възстанови така глупаво прекъснатите отношения между него и съученичката му. Едва сега беше разбрал колко много ще тежи на съвестта му, ако нещо стане с нея…

Но хората от града се поддаваха на неверни слухове, сами също добавяха по нещо към чутото — така мълвата за моралното падение на Силвия започна да нараства, и неусетно се превърна в истинска лавина, застрашаваща да помете не само момичето, но и целия професорски дом.

Някои разправяха, че, след като избягала от квартирата на софиянеца, гимназистката скочила в реката.

Всички тези фантастични измислици причиниха много страдания на близките й. Разбира се, в тях нямаше капка истина и се наложи да бъдат опровергани официално чрез окръжния вестник и местната радиостанция. Но можеш ли да запушиш устата на хората и да спреш мълвата?

Щом органите на МВР опровергаеха един слух, веднага се раждаше друг, още по-фантастичен и чудноват. По кафенетата и кръчмите, по опашките на магазините и претъпканите с пътници автобуси можеха да се чуят най-различни и невероятни разговори.

Венци беше чул не един такъв разговор и чувството му за вина все повече и повече се засилваше. Не му даваше покой. Дори нощем, когато си легнеше, той виждаше лицето на Силвия и големите й черни очи, които го гледаха с упрек.

Той също я търсеше. Разговаря с Рони, ходи дори при Брадата в ергенската му квартира, въпреки че това накърняваше мъжкото му честолюбие, но повече от онова, което официално се знаеше, като изключим безотговорните слухове, нищо повече не можа да научи. Дори с Брадата едва не се скараха. На него му беше дотегнало от посещения — идваха бащата и майката и от милицията и какви ли не любопитни, които се представяха за нейни близки, и той се чувствуваше задължен на всички да дава подробни обяснения кое и как е станало. Ясен долавяше ироничните и недоверчивите им погледи и с големи усилия се сдържаше да не избухне, но най-накрая не изтрая и почти насила изхвърли някакви непознати, които се бяха представили за твърде близки роднини на гимназистката.

— Вън! — изкрещя Брадата и грабна един от ножовете, които бяха кръстосани на стената. — Вън или сега ще ви изпия кръвчицата!

Посетителите се вцепениха от уплаха и бавно заотстъпваха към изхода, а когато се добраха до вратата, отново придобиха кураж и преди да излязат, го клъцнаха:

— Убиец! Ти си убил Силвия! Първо си я изнасилил, а после си я убил и захвърлил в реката…

След като изрекоха това обвинение с особено злорадство, те бързо изтрополиха по стълбището и не разбраха кога изхвръкнаха на улицата…

— Господи — простена Брадата, — та тези хора са истински садисти! И кой вятър ме доведе в този еснафски град? Ако не мирясат, ще си грабна шапката и ще избягам където ми видят очите… По-добре да отида в джендема, само и само да се махна оттук!

Ето в такъв момент и в такова мрачно настроение го свари Венци. Затова той не отговори при първото позвъняване — може би не беше чул, а може би нарочно, защото нямаше сили да се занимава повече с никого. Но звъненето се повтори и потрети. И Брадата скочи и широко отвори вратата пред необичайния гостенин.

— Какво има?

— Аз… аз… — започна смутено Венци — съм съученик на Силвия. Учим в една и съща паралелка. Казаха ми, че вие сте я видели последен, та дойдох да питам за нея…

— Кой ви каза?

— Рони, дъщерята на ректора.

— А-ха! Тя ли? — неопределено подхвърли домакинът. — Тогава заповядайте! — учтиво го покани той.

— Ама аз… само за малко. Може и тука…

— Влезте, като ви казват! — започна да се ядосва Ясен. — Няма да разговаряме на стълбището я!

— Благодаря! — смотолеви Венци и влезе в уютната ергенска квартира на софиянеца.

След като се настани на един стол, ученикът неволно хвърли поглед и към леглото, и към халището, и към рогозката, и към книгите, които бяха наредени на библиотеката, направена от черно боядисано желязно скеле, върху което бяха поставени дълги гетинаксови плоскости, а върху тях — самите книги.

Обстановката го предразположи към домакина и малко поуспокоен, Венци се поотпусна и някак си несръчно се усмихна.

— И какво ви каза Рони? — изпитателно го погледна Брадата.

— Ами, че за последен път видяла Силвия у вас — смутено забеляза Венци.

— Ясно! — мрачно се усмихна Брадата. — Предполагам какви глупости е надрънкала…

— Аз много добре я познавам и знам що за човек е — побърза да се солидаризира гостенинът… — И понеже знам, че си измисля разни врели-некипели, реших да дойда и лично да поговоря с вас…

— Питай!

— Не само аз, но и целят клас се тревожи за нашата съученичка; още повече, че всички се чувствуваме малко виновни пред нея…

— Виновни?! — трепна Брадата и изпитателно погледна маловръстния си гостенин. — В какво?

— После ще ви кажа — намръщи се Венци. — То е дълга история.

— Е?

— Понеже Рони раздрънкала, че за последен път я видяла при вас, а из града се носят какви ли не слухове, реших да дойда и лично да ви питам… Все пак…

— А вие мислите, че на мен ми е лесно? — прекъсна го Брадата. — И аз също се тревожа не по-малко от вас за съдбата на Силвия, защото тя наистина е чудесно момиче… За първи път я видях на една забава у Рони… Тогава, разбира се, тя не ми обърна никакво внимание, дори не ме забеляза — нещо изживяваше и все подир Жирафа се мъкнеше… Но после… после, когато сама дойде в квартирата ми, беше съвсем друга… Аз се почувствувах толкова щастлив… И, разбирате ли, ако тази ректорска пикла, това изрисувано плашило, не беше влязла внезапно тук и не беше я оскърбила по най-просташки начин, Силвия нямаше да избяга.

— Нямаше? — трепна Венци и гъста руменина покри лицето му.

— Да! — отвърна с горест Брадата, който не гледаше към Венци и не забеляза избилата руменина по лицето му. — Дори ме целуна…

— Целуна ви? — не повярва на ушите си Венци.

— Да, и каза, че това е първата целувка в живота й…

— Наистина ли?

— Казвам ви самата истина — отвърна Ясен. — И понеже виждам, че и вие сте чист и непорочен, ще ви призная: — Аз имах годеница в София, която ме остави и страдах известно време от това… Но никога не съм срещал момиче като Силвия! Никога! Та тя е цяло съкровище! Не само защото не беше се целувала до този момент, а защото в нея има нещо неподправено, нещо много искрено, някаква безпомощна откровеност, на каквато малцина са способни. За първи път срещам такова съчетание на външна и духовна красота…

Венци долавяше смътно, че душата и мислите на Брадата са сродни с неговите, но от това не му ставаше по-леко, а напротив, увеличаваха се душевните му страдания. Сега той разбираше, че този симпатичен и брадат около двадесет и шест годишен младеж може да е покорил сърцето на съученичката му.

И кой знае защо, противно на разума и волята му, в гърдите му се надигна ярост към Брадата и напразно се мъчеше да я овладее.

— Значи, така… — стана позеленял от стола Венци. — Казваш, че тя първа те целунала…

— Да!

— Лъжеш! — изкрещя гимназистът. — Силвия не е способна на такова нещо…

Брадата го погледна учудено и едва сега му стана ясно каква непростима глупост извърши, дето така искрено се изповяда…

— Ти да не си също влюбен в нея, а? — кротко и съчувствено го погледна той.

Ето това съчувствие вбеси най-много Венци:

— А теб какво те засяга това? — сепна му се той.

— Може би си прав — направи опит да му се усмихне Брадата, но излезе нещо средно между полуусмивка и полугримаса. — Едно само не мога да разбера…

— Какво?

— Защо трябва да крещиш? Та аз нямам никакво намерение да се караме…

— А аз имам!

— И какво? На дуел ли ще ме извикаш?

— Ти подиграваш ли ми се? — измери го от главата до петите Венци. — Или ликуваш, а? Не бързай много! Може да се препънеш.

— Че за какво да бързам?

— Не бързай да се радваш! Още нищо не се знае…

Брадата искаше да го попита какво не се знае, но премълча. Излишно беше да спори с този хлапак, който си въобразяваше, че вече е станал мъж и може да превземе целия свят, стига да поиска. И той някога имаше неговото самочувствие, и той се перчеше, когато трябва и когато не трябва, но на няколко пъти животът му удряше такива жестоки плесници, които още пищяха в ушите му… Разбира се, тези плесници не го промениха много, но все пак го направиха малко по-мъдър и предпазлив…

Сега двамата стояха един срещу друг и се измерваха с очи — Венци настръхнал, а Брадата спокоен и уравновесен, макар че не изключваше възможността също да избухне. От личен опит знаеше, пък и беше чел някъде, че най-трудната победа е победата над собствените страсти. Затова сега беше в по-изгодна позиция от Венци, който очевидно никак не умееше да владее нервите си.

— Хайде, успокой се! — примирително го докосна с ръка Ясен Чунтов.

— Не ме пипай! — едва не го перна през ръката Венци.

Брадата погледна изненадан гостенина.

— Какво съм направил?

— Ти си егоист — злобно изрече гимназистът. — Не си мърдаш пръста да я откриеш…

— А ти откъде знаеш, че не си мърдам пръста?

— Знам. Казаха ми…

— Кой?

— Рони — отвърна Венци и отново премина в настъпление: — С кого посрещна Нова година, а? С Рони, нали? Вместо да изтичаш след избягалата Силвия, ти си предпочел…

— А ако бях посрещнал Нова година със Силвия — язвително го прекъсна Брадата, — по-леко ли щеше да ти бъде?

— Мръсник — изръмжа Венци, обърна му гръб и се отправи към вратата.

— Глупак! — не му остана длъжен Брадата. — Почакай да се разберем.

Но Венци не го чу — излязъл на улицата, той вече тичаше към районното управление на МВР. Майор Антонов, който се занимаваше със случая, го нямаше и Венци се отправи към Добреви… У тях свари само Марина — професорът провеждаше изпити, за разлика от учениците, студентите бяха в изпитна сесия…

Когато го видя, Марина искрено се зарадва и веднага го покани в широкия хол и му поднесе кутия с бонбони. Тя си беше помислила, че ученикът е научил нещо радостно за дъщеря им и бърза да й го съобщи. Но, уви! Венци трябваше да я разочарова. Нищо не знаел. Искал същото да научи от нея. Когато чу това Добрева се разплака, а момчето не можеше да понася женски сълзи, стана му мъчно за нещастната майка и побърза да излезе…

Искаше да се прибере в къщи. Ваканцията беше изтекла. Утре отново започваше скуката и трябваше да прегледа програмата си за първия учебен ден. Едва сега му дойде на ум, че през тези броени ваканционни дни той нито веднъж не беше се докосвал до нито един учебник и не беше решил нито една задача, въпреки мъдрите напътствия на директорката — дори и през ваканцията не бивало да забравят, че са ученици. „Глупости! — усмихна се Венци. — Ваканцията затова е ваканция, за да си отпочинем от това проклето зубкане.“ И сега нямаше намерение да чете, а само да сложи в ученическата си чанта необходимите тетрадки и учебници, защото утре можеше да се успи и нямаше да има време за това…

Венци бързаше към дома, угнетен от сълзите на майката на Силвия и неприятната среща с Брадата, който страшно го ядоса с неочакваната си изповед, без да подозира, че сега в къщи го очакваше най-голямата изненада.