Максим Асенов
Бомба със закъснител (5)

Четвърта глава
Нещастието никога не идва само̀

Първо се завърна Марина, а скоро след нея — и професор Добрев. Отдавна се беше стъмнило — прозорците на всички апартаменти светеха, с изключение на техния. Навярно съседите вече бяха започнали новогодишното празненство — от много апартаменти долиташе весела гълчава и забавна музика, дори се дочуваха откъслечни реплики от програмата на телевизията! Но защо не светеха прозорците на техния апартамент? Какво прави Силвия? Или съучениците й още не бяха дошли на рождения й ден? И двамата с Добрев бяха закъснели твърде много — задачите, които им беше възложила дъщеричката, се оказаха значително по-сложни, отколкото предполагаха. Пък и сега, когато всички се подготвяха за предстоящите новогодишни тържества, трудно е да накараш някого да се занимава с чуждите проблеми, колкото и съдбоносни да са те… Още повече, всеки си имаше достатъчно свои главоболия…

Мъжът на Донева току-що беше приет отново в болницата — налагало се спешна операция, и то много тежка, но тя била единствената надежда за спасение.

Когато научи от съседите за нещастието на семейство Доневи, Добрева се поколеба дали да влезе, или да се откаже от мисията си. Нима на Донева, която щеше да прекара сама в празния апартамент тази новогодишна нощ, свита на кравай, обляна в сълзи и в тревожни размисли за мъжа си, който може би вече е качен на операционната маса и вероятно изживява последните си мигове, й е до нейните бели кахъри… И тя понечи да се върне към асансьора, но си припомни упорития блясък в очите на Силвия, припомни си и опита й да се хвърли през прозореца и с трепетно сърце се престраши и натисна бутончето на електрическия звънец…

Колко е чакала не помнеше, но не посмя повторно да натисне звънеца. Най-сетне отвътре се чу шумолене… И когато Донева застана в рамката на вратата, отново като икона с измъченото си лице, Марина силно се смути…

— Прощавайте, че пак ви безпокоя — сконфузено започна тя. — Знам, че мъжът ви отново току-що е приет в болница, знам, че му предстои тежка операция и че сега никак не ви е до мен, но… този път идвам не по своя воля.

— А, нищо, нищо! — с някакво тихо примирение й отвърна класната. — Влезте!

Марина плахо прекрачи прага — струваше й се, че влиза в дома на смъртник, а това страшно и тягостно чувство парализира съзнанието и мислите й…

Този път влязоха в стаята, където по-рано лежеше болният Донев — пламенният публицист, някогашният непримирим борец за справедливост, който не можеше да понася проявите на така наречената малка правда в нашия живот. Може би затова така силно отекваше в неспокойното му човешко сърце всяка чужда болка, която дълбоко го нараняваше.

Сега леглото беше празно, на нощното шкафче до лампата още стоеше последната книга, която беше чел преди да го вземат в болницата…

— Предполагам, че Силвия ви е изпратила — първа започна класната.

— Да! — изненада се Марина. — Откъде знаете?

— Никак не е трудно да се отгатне това — тъжно се усмихна Донева. — Момиче като Силвия не може да постъпи другояче. Дайте ми писмото!

— Ама вие и за него ли знаете? — още повече се учуди гостенката. — Казал ли ви е някой.

— Защо трябва да ми казва някой? Още щом като ви видях, веднага се досетих, че тя ви е изпратила.

— Ама наистина ли?

— Да! Защо се учудвате? Ах, да, да… Струва ми се, че вие не познавате много добре дъщеря си…

— Може би сте права — сконфузи се Добрева, извади от джоба си запечатания плик и й го подаде.

Класната пое плика, разтвори го внимателно, извади листчето, поставено от Силвия, и прочете лаконичното й самопризнание „АЗ ПОСТАВИХ ЗАПЕТАЙКАТА! БОБИ И ЖИВКО СА НЕВИННИ.“ После отново го сгъна и го мушна в плика.

— Какво ви пише? — полюбопитствува Марина.

— Вие вече знаете! — без да я погледне, отвърна Донева. — Защо се преструвате?

Марина захапа устни. Настъпи неловко мълчание. Най-сетне гостенката се осмели и запита:

— И сега какво ще стане със Силвия?

— Не зная…

— Ще я изключите ли?

— Кои? Ние ли?

— Че кои други? Учителският съвет…

— Ние — едва ли! Но се опасявам, че тя ще се самоизключи…

— Как така? Защо?

— Не мога да ви обясня, но имам такова предчувствие — замислено отвърна Донева. — Силвия е изключително момиче. С много изострена чувствителност…

— Да, да! — побърза да се съгласи професоршата. — Тя от малка си е такава. Има много странен характер…

— А какво става е Боби и Живко? — прекъсна я класната. — Още ли са в милицията?

— Вие и това ли знаете? — с все по-нарастваща изненада я погледна Марина.

— Една класна трябва да знае всичко, което става с нейните ученици.

— И за обезобразената кола ли знаете?

— Разбира се. Оригинална форма на лично отмъщение! — отрони неволно Донева, а след малко добави: — Аз предупредих Козарева, но тя не ме послуша… Вие също не се вслушахте в съветите ми.

— Ама, другарко Донева — заоправдава се Марина, — кой е предполагал, че Силвия е способна на такава постъпка… Аз й вярвах, да знаете само как й вярвах…

— Аз и сега й вярвам — отново я прекъсна Донева. — Но мисля, че вие не разбирате причините, които са я довели до тази постъпка…

— Сигурно…

— А мъжа си познавате ли както трябва?

— Какво искате да кажете? — настръхна Марина.

— А нищо, нищо — внимателно отстъпи домакинята. — Аз просто така… само попитах.

— Не само аз, но и целият Институт го познава — защити мъжа си Добрева. — В Министерството — също. Той е известен на всички свои колеги със своята принципност.

— Убедена ли сте в това?

— Че как иначе? — повиши тон Марина. — Вие знаете ли колко пъти са се опитвали да го подкупят?

— Знам.

— Виждате ли?

— Само веднъж — тъжно се усмихна Донева. — А той е разпердушинил виновника, разобличил го пред всички студенти и го изхвърлил като мръсно коте от Института…

— Защо? Неправилно ли е постъпил? — засегна се Марина. — Нали и в пресата пишат против ходатайствата и подкупите…

— Пишат…

— И това е правилно! Подкупничеството няма място в нашия живот…

— Знам, знам — с досада я прекъсна Донева. — И трябва да се разобличава… Въпросът е как?

— А според вас как трябва?

— Това не е толкова важно. Най-важното сега е друго.

— Кое?

— Съдбата на Силвия.

— Съдбата й е във ваши ръце.

— По-скоро във вашите.

— Не ви разбирам, другарко Донева. Та нали вие сте й класна? — Марина повдигна умолителен поглед към Емилия. — Предполагам, че учителският съвет ще се вслуша във вашето мнение…

— Опасявам се, че няма да се стигне до там.

— Защо? — разтревожи се гостенката.

— Ами вие наистина ли не разбирате за какво става дума? — не на шега се ядоса Донева.

Марина се сви като провинило се кученце, което се готвят да ударят, и едва прошепна:

— За какво?

— Силвия е загубила всяко доверие…

— В кого?

— Във Вас! — с някакво озлобление изрече Донева.

— В мен! — изненада се Марина.

— Да! — натърти класната. — Във Вас! И най-много в баща си. Нима нищо не знаете за случая с Ранчин?

— Другарко Донева! — настръхнала се надигна Марина. — Вие преминахте всяка граница…

— Какво? Плашите ли ме? — тъжно се усмихна Донева. — Аз съм преживяла толкова много нещастия, че нищо не е в състояние да ме изплаши… А сега… сега всеки момент чакам да получа от болницата най-страшното известие… Така че с нищо не можете да ме стреснете! С нищо!

От силно вълнение Донева се беше задъхала. Очите й пламтяха като при огнена треска. След като си отпочина и пое дъх, тя продължи по-спокойно:

— Все пак помислете за съдбата на дъщеря си. Доколкото я познавам, тя е способна да направи най-неочаквани и непоправими неща…

— Сега Вие ме плашите, другарко Донева — трепна Марина. — Знаете ли нещо по-конкретно?

— Не, не зная — уморено отвърна класната. — Зная само, че целият клас, с изключение на Боби и Живко, се канеше да отиде на рождения й ден. И мен поканиха, но мъжът ми… Ако не беше се случило това с мъжа ми, сигурно и аз щях да дойда…

— Ах, да… И какво от това? Ние всичко сме приготвили за рождения й ден…

— Нима не разбирате, че там може да се случи нещо сериозно — отново избухна Донева. — Щом е изпратила това писмо, тя е намислила нещо… Ако, разбира се, вече не се е случило. Затова не се бавете, а побързайте! Побързайте! Когато става дума за съдбата на детето ви, не бива да има място за никакво честолюбие! — наставнически завърши Донева, сякаш пред нея стоеше ученичка, а не жената на един от най-известните професори.

Ако това се беше случило в друг ден и при други обстоятелства, Марина не би й простила този даскалски тон, би й натрила здравата носа, за да разбере мъдрата поговорка „Всяка жаба да си знае гьола“ и да си мери думите, когато разговаря с жена като нея… Но сега потисна обидата, преглътна я — нищо, че заседна на гърлото й като рибена кост, — защото предугади със сърцето си опасността, която заплашваше Силвия. Затова примирително и с привидно благоприличие каза:

— Благодаря ви, другарко Донева! И извинявайте за безпокойството…

— Довиждане! — придружи я до вратата класната. — Пък вие не се притеснявайте много. Възможно е да преувеличавам някои неща…

— Довиждане! — каза Марина и не разбра как влезе в асансьора, как се спусна на партера и как изскочи на улицата.

Не вървеше, а просто хвърчеше по тротоара, който като много тротоари беше стар и с липсващи базалтови плочки и тя на няколко пъти щеше да се препъне. Донева така й беше подпалила фитила, че не помнеше как бе прекосила разстоянието до дома си.

Когато влезе в апартамента и видя недопитите чаши и счупената бутилка, чиито парчета се бяха разпилели из целия хол, когато извика: „Силвия“ и никой не се обади, а отвред я притисна тайнствената и мъчителна тишина, майката не можа да издържи и безсилна се отпусна на канапето. Прониза я внезапен страх и тя скочи изведнъж и изтича до прозореца. Слава богу, той беше затворен. Тогава къде може да е изчезнала?

Марина обиколи всички стаи, надникна в кухнята, дори в гардероба и нишата, но никъде не я откри. Тогава й хрумна да погледне в банята, тъй като си припомни как преди една година дъщерята на един полковник, бивш партизанин, се беше отровила с луминал, а после се удавила в напълнената с топла вода вана. Също шестнадесетгодишна като Силвия, влюбила се в някакъв свой съученик, който също й се клел във вечна любов, а един ден го чула да говори гадости за нея и това така я потресло, толкова дълбоко наранило оскърбеното й сърце, че не издържала и решила да сложи край на живота си.

Тя беше единственото дете на това почтено и уважавано семейство. На погребението й дойде цялото училище. Нямаше го само приятелят на покойницата, който беше станал причина за смъртта й. Някои разказваха, че и той страдал, а родителите му много се тревожели и непрестанно бдели над него.

„Силвия също е способна на такава глупост — помисли си Марина. — Тя няма любовни увлечения — и слава богу, че е така! — но случаят с тази проклета запетайка може наистина да се окаже фатален за нея…“

Докато мислеше за всичко това, жената на професор Добрев надникна у всички съседи и със сълзи на очи ги разпитваше не знаят ли къде е отишла дъщеря им. Съседите, които вече бяха почнали новогодишното тържество, я поглеждаха съчувствено и повдигаха рамене — нищо определено не можели да кажат.

Какво ли може да се е случило? Че са танцували, танцували са — това личи от отворения магнетофон и развъртяната ролка, но че не са били пияни можеше да се съди по пълните бутилки и неизпразнените чаши. Само тази счупена бутилка, чиито парчета, пръснати по килима, сякаш се бяха забили в сърцето й, мира не й даваха… Кой и защо е счупил бутилката? Скарала ли се е с някого и той я е запокитил на пода, или в момент на изстъпление, тя самата е хвърлила бутилката? Възможно е, всичко е възможно.

Възможно е да е прескочила до Рони — успокои се Марина. Сигурно й е доскучало да седи сама в къщи. Близо една седмица, докато беше болна, все — в къщи, все — в къщи, като затворница…

Реши да звъни на академик Пинтев. Ако случайно не е у тях, ще я потърси у другите й приятелки. Може да е отишла при Светла или при Катя. А възможно е да е прескочила до Венциславови — все пак те бяха добри приятели…

Но тъкмо бе вдигнала телефонната слушалка и избираше номера, когато влезе професор Добрев. Веднага остави слушалката, вдигна насълзените си очи и проплака:

— Силвия я няма!

— Как така я няма? — трепна Валентин.

— Ей така, няма я! — троснато отвърна Марина. — Просто изчезнала…

— Но къде може да е отишла?

— Точно това се мъча да разбера и аз. Затуй въртя телефонните номера на всичките й приятелки като побъркана. А ти какво направи?

— Всичко, което беше по силите ми — отвърна неопределено професорът.

После й разказа как отишъл в районното управление на МВР, как не намерил началника, който му бил познат, защото кой началник ще седи на работното си място точно срещу Нова година, а сварил някакъв твърде нахакан и самоуверен майор, който не го познавал и дори не бил чувал името му. Какво да го правиш — злъчно забеляза професорът, — милиционер! Затова се разказват толкова много милиционерски вицове…

— Пуснаха ли Боби и Живко? — прекъсна го Марина.

— Отначало категорично отказа — отвърна мъжът й. — Дори ми се скара, че съм ходатайствувал. Нали ти, вика, най-много си настоявал да бъдат задържани, дори си искал под съд да ги даваш, а сега настояваш да бъдат освободени. Защо? И ме погледна с една особена иронична усмивка, нахалникът.

— И пуснаха ли ги? — пресече излиянията му Марина.

— Да, каза, че са ги пуснали. Но решили да ги предадат на другарския съд в квартала. Там да се разнищела историята кой е крив и кой — прав. Тъй като имало налице нарушение на обществения ред и не можело да се потули…

— Добре, че са ги пуснали — облекчено въздъхна Марина. — Сега и Силвия да намерим, и всичко ще бъде наред…

Но опитите да я открият излязоха напразни. На когото и да позвъняха, където и да попитаха, отвсякъде им отвръщаха, че Силвия не била при тях. Сякаш беше потънала вдън земя. В гласовете на съученичките и съучениците й, които бяха идвали на рождения й ден, се прокрадваше някаква гузност, но и те твърдяха, че, когато си тръгнали, Силвия си останала в къщи…

Накрая телефонът се повреди от звънене, а те, уморени, с изпотени чела и пребледнели лица, седнаха един срещу друг, загледани в празнично подредените масички, отрупани с напитки и лакомства, после тревожно се спогледаха. В очите и на двамата се четеше един и същи въпрос: „Къде ли е изчезнала Силвия?“.

И двамата седяха смълчани и съкрушени, заслушани в шумното веселие, в радостните викове, които се носеха от съседните апартаменти. Хората се веселяха. Хората ядяха и пиеха. Хората празнуваха. Чужди на техните тревоги, всички с нетърпение очакваха онзи тържествен миг, когато часовникът на градската кула ще отброи дванадесет удара, ще заехтят пистолетните гърмежи, ще гръмнат бутилките с шампанско, което ще се разлее в поднесените кристални чаши, а чашите — към жадните устни. Мигът, в който и млади, и стари се прегръщат и целуват, забравили всички предишни обиди и огорчения, и вдигат наздравица за току-що настъпилата Нова година, с пожелания да се сбъднат всичките им очаквания и дълго лелеяни надежди…

Професор Добрев и жена му Марина, погълнати от тревога и страх, дори бяха забравили, че само след няколко часа щеше да настъпи този тържествен, радостен миг.