Максим Асенов
Бомба със закъснител (4)

Трета глава
Неочакваната гостенка

И все пак чудото стана… То дойде оттам, откъдето най-малко го очакваше…

Както си седеше на кревата и мислеше за предстоящата новогодишна нощ, която щеше да прекара в компанията на Рони, на вратата на ергенската му квартира плахо се почука.

„Че кой ли може да бъде?“ — трепна изненадан Брадата. За Рони беше още рано. Тя щеше да дойде чак след един час.

Чукането се повтори. Ясен Чунтов се надигна от леглото и неохотно се отправи към вратата. Но когато я открехна, едва не залитна от изненада.

— Силвия! Ти?

Отвън, пред прага на ергенската му квартира стоеше хубавата гимназистка, която беше обсебила цялото му същество. Момичето го беше омагьосало, превърнало се бе за него в някаква мъчително сладка фиксидея, способно, ако поиска, да отнеме и последната му капчица разум и воля и да го превърне в най-големия глупак или мъдрец, което е все едно и също… Всичко друго бе очаквал Брадата, но не и това щастливо чудо. То беше някакво знамение. Макар и убеден атеист, в този момент той беше готов да повярва в съществуването на така наречената висша справедливост в природата, на онази всемогъща свръхземна сила, която мъдро направлява обърканите и заплетени дела на хората, а понякога поставя на тежки изпитания нравствената им устойчивост, след което щедро ги възнаграждава за изживените страдания…

— Силвия! — за втори път се отрони от устата му това чудно име, което бе готов да повтаря хиляди пъти. — Нима наистина си ти?

— Да, аз съм! — усмихна се неочакваната гостенка. — Какво толкова чудно има в моето появяване?

О, свещена наивност! Да бъде благословено незнанието на жената, която не подозира какво блаженство може да донесе на един мъж, дори само със своето присъствие, като му дава възможност да се наслаждава на неземната й красота и милите й жестове!

Брадата я гледаше с ням възторг и не можеше да откъсне очите си от нея:

— Струва ми се, че не заслужавам такова щастие…

— Не бързай да се радваш — замислено каза Силвия. — Аз може би ти нося нещастие… — А след малко натърти: — Аз на всички нося нещастие… Но защо не ме поканиш да вляза?

— Та аз… аз съвсем се обърках — избърбори Брадата. — Заповядай! — И още по-широко разтвори пред нея вратата. — Чувствувай се като у дома си!

— Не искам да се чувствувам като у дома! — намръщи се Силвия.

— Защо?

— Там се чувствувам много зле.

Ясен Чунтов беше изгубил равновесие и не знаеше как да се държи. Внезапното посещение на Силвия до такава степен го беше объркало, че се чудеше как да й угоди.

— Мога ли да се съблека? — погледна го Силвия. — У теб е толкова топло…

— Разбира се, разбира се… — разбърза се Брадата и се зае да й помогне, пое кожуха, който тя съблече, и го окачи на закачалката… — А сега седни тук… Не, не, по-добре тук! Тук ще ти бъде по-удобно — Той й поднесе стол недалече от масата. — Така удобно ли ти е?

— Да! — усмихна се гимназистката, поласкана от вниманието, с което бе обкръжена, и попита:

— Мога ли да запаля! — Извади от чантичката си кутия „Кент“, която беше купила от кафенето на новия хотел.

— Ти вече пушиш? — изненада се домакинът.

— Да!

— Откога?

— От днес!

— Странно! Наистина много странно! — усмихна се Чунтов и й поднесе запалката си.

Силвия извади от кутията една цигара, неловко захапа филтъра и зачака. Брадата щракна запалката, блесна жълто пламъче, момичето запали цигарата и още по-несръчно запуши… Още при първите вдишвания на дима тя се закашля… Това му напомни за първата й чашка водка, която изпи у Рони.

— Внимавай! — предупреди я той. — Щом не си пушила досега, по-добре не гълтай дима! Иначе ще ти прилошее…

— Как? — тя му подаде цигарата. — Покажи ми как се пуши, без да се гълта пушека.

Той взе цигарата, смукна от нея и веднага избълва дима.

— Ето така! — усмихна се Брадата. — Това се нарича пушене за успокояване на нервите, без да си тровиш дробовете с никотин…

— А няма ли да ми се смеят пушачите?

— Възможно е. Но ти би могла да ги заблудиш, че пушиш истински.

— Как? — повтори предишния си въпрос Силвия.

— Много просто — отвърна й с охота домакинът. — Необходимо е само да задържиш дима по-дълго в устата си, но без да го гълташ.

И той й показа как се прави това.

Силвия огледа стаята. Макар и не много голяма, тя изглеждаше уютна и добре обзаведена. Стените й бяха облепени с някакви лилави, рядко срещащи се тапети, леглото бе покрито с родопско одеяло, а в ъгъла направо на пода беше застлано истинско халище, с наредени край стените шарени възглавнички. На една от стените видя два кръстосани ножа с много красиви костени дръжки…

— Колко е хубаво и уютно тук! — възкликна Силвия. — Всичко това твое дело ли е, или е пипала и женска ръка?

— Мое! — излъга Брадата и се възненавидя за първата си лъжа пред момичето.

Впрочем той не излъга съвсем. По-голямата част от наредбата беше резултат на собствените му усилия и личния му вкус, но някои дребни детайли се дължаха на Рони. Например нейна идея бе кътчето е декоративната рогозка и кръстосаните на стената оригинални лъскави ножове, направени сякаш от волски рога, които тя лично му подари. Те бяха подарени на баща й от негови някогашни випускници, вече възрастни хора, станали страстни ловци.

— Че ти си бил голям домашар — многозначително го погледна Силвия, после се обърна към украсената елха и критично я огледа. — Само че елхата ти нещо…

— Какво й е?

— Ами… много е смешна!

— Защо?

— Никога ли не си украсявал елха?

— Не съм! — чистосърдечно си призна Брадата.

— То си личи! — спря да се смее Силвия, стана от стола и отиде при елхичката. — Може ли аз… Ще ми разрешиш ли?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Брадата. — Стига това да не те затруднява.

— Напротив! Ще ми достави истинска радост. У нас, откакто се помня, все аз украсявам елхата. Може да ми бъде присъдена титлата „Заслужила елхоукрасвачка“. Има ли такова звание?

— Няма — засмя се Чунтов.

— А би трябвало да има! — сериозно забеляза Силвия. — Една добре украсена елха носи повече радост на хората отколкото скучните трудове на разни професори и академици и не знам още какви си…

И докато разместваше украшенията и дрънкулките върху елхата, гимназистката не преставаше да бърбори:

— Та помисли сам, какви ли звания няма!

— Те играят ролята на стимули — опита се да й обясни Брадата. — Освен материално, имат и морално значение…

— Нали няма нито един „заслужил кариерист“ и „народен доносник“?

— Няма!

— Само като звания няма — усмихна се Силвия. — А иначе с лопата да ги ринеш. А щом ги има, значи някой ги стимулира…

— Умница си ти! — засмя се Ясен Чунтов. — И елхата стана съвсем друга.

— Това ми подсказва, че и в квартирата ти е пипала женска ръка — дяволито го стрелна гостенката. — Признай си! Мъжете са умни, но нямат богато въображение, което е женска привилегия. Особено в домашна обстановка…

Брадата не й отговори. Погледна крадешком часовника си и се замисли. Най-много след половин час щеше да дойде Рони. И щеше да свари Силвия да се разпорежда като в собствен дом, а и гостенката щеше да види другата да влиза свободно като в бащината си къща… Как да избегне неприятната среща? Още повече, че никак не му се искаше да се откаже от Силвия. За този миг Брадата мечтаеше още когато я зърна у Рони. Но Рони… Рони… Как да се отърве от Рони? Макар и да го уверяваше, че няма да посяга на свободата му и няма никакво намерение да се омъжва за него, щом види в квартирата му своята хубава приятелка, сигурно ще настръхне като тигрица… Но всъщност защо Силвия дойде при него? И то тъкмо днес? Тъкмо срещу Нова година? Нима няма да прекара този тържествен празник заедно с родителите си? И какво е станало с нея? Какви са намеренията й? Нима е намислила да остане цялата нощ при него, когото едва-едва познава? Ами той? Защо така лекомислено я прие? Та тя е малолетна, едва шестнадесетгодишна, а той, Брадата, можеше да е кутсузлия, но все още минава за честен и почтен човек, който никога не е злоупотребявал с лековерието на малки момичета… Е, вярно, Силвия му хареса още в първия миг, когато я видя на забавата, а сега — още повече… Но това… това не е оправдание за него, който претендира, че е човек с принципи и етика?

— Хей, да не са ти потънали гемиите? — приближи го гостенката. — За какво се замисли?

— За теб! — отвърна Брадата.

— За мен? — учудено повдигна вежди Силвия. — За първи път чувам някой да се замисли за мен…

— Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

— Не!

— Значи си избягала от къщи, така ли?

— Да! Но това какво те засяга! — навъси се Силвия. — Или искаш да ме изпъдиш?

— Не! — усмихна се Брадата.

— Ами тогава?

— Трябва да бъдем на ясно…

— Слушай, Брада, ти имаш ли някаква тайна, която с никого, ама с никого не си споделял?

— Всеки човек си има свои тайни…

— А коя е най-срамната постъпка в живота ти?

— Трудно ми е да ти кажа…

— Не ти ли се е случвало — упорствуваше Силвия — да извършиш нещо недостойно, отвратително, от което сам се срамуваш, но не смееш пред никого да признаеш…

Брадата я погледна многозначително. Странно момиче. Приказва ги едни, да ти падне шапката… Май не е с всичкия си. И на забавата изглеждаше някак особена… И сега въпросите й все едни такива, просто да се чудиш откъде й идват на ум… А е още малка.

— Ти май ме смяташ за смахната, а? — погледна го Силвия. — Но аз не съм. Честна дума, не съм смахната… Само че…

— Какво? — повдигна очи Чунтов.

— Да речем, че извършиш някаква гадост, кое е по-добре — да си мълчиш като гроб или да си признаеш пред всички… Ама всичко да си признаеш, така, както си е. Не едно да признаеш, а друго да скриеш… Разбираш ли? Дори самите мисли. Например ядосал си се за нещо на някого и си му пожелал смъртта, ако му го кажеш — това добре ли е, или не е?

Брадата я гледаше опулен.

Гледай ти, какви мисли щъкат из главата й. А уж е малолетна, пък как разсъждава… И е хубава отгоре на това, дявол да я вземе. Обикновено хубостта прави момичетата повърхностни, лековати, а тази… При нея трудно можеш да се измъкнеш с някой евтин софистки отговор…

— Е? — погледна го право в очите Силвия.

— Какво да ти кажа — започна бавно Брадата. — На този въпрос е трудно да се отговори. Всеки решава сам за себе си. Според собствената си съвест. Зависи от този, който признава, и от тези, пред които признава.

Силвия стана тъжна. Настъпи неловко мълчание. Ясен Чунтов внимателно я наблюдаваше и започна да съжалява за започнатия разговор. По-добре щеше да постъпи, ако я беше поканил в някой ресторант — хем щяха да избегнат срещата с Рони, хем щяха да прекарат много хубаво тази новогодишна нощ… А те се впуснаха в някакви абстрактни философски разговори… Смешно е да водиш такъв дълбокомислен разговор с едно прелестно създание, каквато е Силвия.

— Слушай, Брада — започна гостенката, — не ти ли се е случвало да се чувствуваш много самотен… Като вълк-единак в безбрежна снежна степ… Или още по-точно — сам като единствения оцелял човек на цялата вселена… Край тебе — луна, звезди, вода и суша… и нито едно живо същество… Кажи ми, не ти ли се е случвало?

— Да, случвало ми се е — тихо отвърна той.

— Ето, виждаш ли? — оживи се гимназистката. — И аз съм сега така самотна…

— Ами родителите ти? — погледна я недоверчиво Брадата. — Ти имаш баща, имаш майка…

— Аз вече нямам родители, Брада.

— Защо?

— Загубих ги. В преносен смисъл.

— Ами съучениците ти? Доколкото зная, ти си ученичка в десети клас и във вашата паралелка има тридесетина момчета и момичета като теб…

— И тях ги загубих…

— Защо? Кой е виновен?

— Не знам. Може би аз…

— Ти? — Брадата я погледна изненадано и недоверчиво. — Това е невъзможно!

Силвия не му отговори веднага. Очевидно нещо обмисляше. После погледна навън, хвана го за ръка и го заведе до прозореца.

— Виж небето! — посочи му нагоре с ръката си тя.

— Да, виждам го! — отвърна й Ясен. — Няма нито едно облаче. Цялото небе е осеяно със звезди…

— Огледай ги добре! — помоли го Силвия. — Не ти ли се струва, че се намират много близо една до друга?

— Да!

— Като седефените копчета върху бялата ти риза — тъжно се усмихна гостенката. — Оттук те ни изглеждат толкова близо една до друга, че, ако имаха ръце, сигурно биха се прегърнали…

— Така е. Колко хубаво го каза! — възхити й се Ясен.

— А всъщност — продължи мисълта си Силвия — те са отдалечени една от друга на огромни разстояния, на хиляди светлинни години и всяка от тях е страшно самотна…

Брадата я погледна съчувствено. Струваше му се, че за първи път вижда това хубаво и умно момиче. По-рано го беше покорило само с външната си красота, а сега и с ума си. Но в думите й се покрадваше някаква болка, някаква горчивина, глухо страдание…

— Какво ти се е случило? — ласкаво я погледна Брадата. — Ти и по-рано беше една особена, странна… Оттогава все за тебе мисля… Повярвай ми, в мое лице ще намериш повече от един приятел… Довери ми се, кажи какво ти се е случило?

— Друг път ще ти кажа. Сега искам само едно — да остана при теб.

— При мен?

— Да! Ще ме приемеш ли?

Брадата я гледаше изненадан и просто не можеше да повярва. Спомни си забавата у Рони, как тя го остави по средата на танца и хукна да търси Михаил Бенчев.

— Ама ти наистина ли? — сериозно я попита той. — Какво, ти става?

— Питам: ще ме приемеш ли такава, каквато съм?

— Каква си?

— Каквато ме виждаш…

— Но аз те виждам само външно — отвърна й внимателно Чунтов. — Мъча се да надникна в душата ти, а не мога. Може би това е само някакъв временен твой каприз, за който утре ще съжаляваш. И ще ме проклинаш, че аз, по-възрастният, по-опитният, съм се възползувал от моментната ти слабост…

— Ти винаги ли така философствуваш с жените? — прекъсна го тя.

— С кои жени?

— С всички, с които си бил близък… които си обичал? Всъщност ти колко жени си обичал?

— Само една!

— Къде е тя сега?

— В София.

— Още ли я обичаш?

— Не зная. Струва ми се, че не.

— Защо се разделихте?

— Това е твърде сложна история, Силвия — тъжно отговори Брадата. — Не може да се обясни само с едно изречение…

— А ти ми я обясни с повече…

— Как да ти кажа… — замислено и тъжно започна Чунтов. — Тя си въобразяваше, както и аз, че щом завършим университета, изведнъж ще блесна като слънце на небосклона на науката… Че всички ще почнат да викат възторжено: „Вижте, вижте! Ново светило се появи! Изгря нова звезда!“. Но всичко се оказа една илюзия. Вместо да блесна на небосклона на науката, след като завърших Института, бях изпратен във вашия град…

— А тя? — въпросително го погледна Силвия.

— Тя… — с болка махна с ръка Ясен. — Тя се омъжи за един заслужил деятел на културата. С двадесет години по-възрастен от нея… — И изведнъж се озлоби: — Но какво си ме заразпитвала?

— Искам да разбера що за човек си — усмихна се Силвия и лицето й светна. — А ти защо спря да ме разпитваш? Или успя да ме опознаеш вече?

— Мисля, че да! Ти си толкова хубава, чиста, умна…

— Много бързаш, другарю социолог! — прекъсна го Силвия. — Не прави прибързани заключения!

— Защо? Аз съм готов да се хвана на бас…

— Ще го загубиш. Не съм толкова чиста, колкото си въобразяваш… Но в едно мога да те уверя: досега с никого не съм се целувала… Това е първата целувка в живота ми…

И тя пристъпи решително към Брадата, прехвърли ръцете си през врата му, привлече го към себе си и нежно го целуна по устните… Чунтов отвърна на целувката й.

Но точно в този момент, когато се целуваха, Рони цъфна на вратата. Тя носеше в ръцете си сак, навярно пълен с храна за новогодишното тържество, и когато ги съгледа, притиснати един до друг, замръзна от изненада. Сакът падна от ръцете й и издаде силен шум — изглежда, в него имаше стъклен съд, който се беше счупил.

Чули шума, Силвия и Брадата едновременно се обърнаха към вратата и видяха Рони със застинала на устните злобна усмивка.

— Браво! Браво! — изръкопляска им тя. — Моята приятелка се целува с годеника ми…

— Рони! — гневно, но някак си смутено извика Брадата.

— Какво, Рони?! — настръхнала като тигрица изкрещя дъщерята на ректора. — Нали се бяхме уговорили заедно да посрещнем Нова година? Иначе за какво ще нося тази проклета храна?

Силвия погледна Рони, после Брадата и сълзи бликнаха в очите й. Сетне, без да каже дума, грабна кожуха и чантичката си и изхвърча от стаята. На излизане се спъна в падналия сак и едва не се просна на стълбищната площадка…

Рони се изсмя зад гърба й…