Максим Асенов
Бомба със закъснител (3)

Втора глава
Услуга за услуга

Ако някой кажеше на Ясен Чунтов (Брадата), както го беше нарекла Рони, че така ще прекара новогодишната нощ, той нямаше да повярва. В града живееше от няколко месеца, назначен като икономист в едно предприятие и все още нямаше истински приятели. Хората, с които работеше, в празничните дни и през свободното си време грабваха въдиците и се запиляваха край реката за риба или отиваха на лозята, където работеха от сутрин до вечер, а през останалите дни се хвалеха колко риба са хванали и какво вино са приготвили от бялото и червеното си грозде. Може да се каже, че те през тези дни скучаеха и с нетърпение очакваха отново събота и неделя, за да се запилеят на вилите си и край реката… Техните разговори не му се нравеха. Още живееше със студентските си мечти и амбиции да направи нещо голямо в живота. Може би и другите му колеги някога са имали мечти и амбиции като него, но после сивото ежедневие ги е примирило с всичко. При мисълта, че и той може да заприлича на тях след някоя и друга година, усещаше как го побиват студени тръпки. Макар и да не беше назначен на асистентска длъжност, както му беше обещал ректорът на Икономическия институт в София, Брадата започна да изследва един социологически проблем и насъбраният материал по него трябваше да му послужи за бъдещата дисертация. Затова често се срещаше с млади и възрастни работници от различни цехове, беседваше с тях, предразполагаше ги към откровени изповеди, водеше си старателно бележки, които вечер анализираше и обобщаваше. Занимаваше го скрития механизъм на трайната заинтересованост и творческото отношение към работата. За кратко време бе успял да събере значителен материал и да направи ценни наблюдения върху вълнуващия го проблем. Задаваше си въпроса защо хората работеха като истински творци на собственото си лозе, а в предприятието се задоволяваха само да изпълняват най-елементарните си задължения.

Всичко това запълваше голяма част от свободното му време, но колкото и да осмисляше живота му, не можеше да запълни онази празнота, която изпитваше далече от близки и от приятели, с които е спорел по цели нощи по важни икономически и социални проблеми. Тук като че ли нямаше с кого да спори и той се чувствуваше, че живее отчуждено от хората, като дръвче, което е присадено на чужда почва… Само запознанството му с Рони, което стана случайно, го въведе в малко по-друга среда, но и тя се оказа фалшива. Дъщерята на ректора на местния Институт, известен наш учен, когото той лично много уважаваше, му се стори твърде повърхностна и лекомислена. Усвоила от майка си, посредствена провинциална актриса, и от приятели на баща си една дузина афоризми, които често пускаше в обръщение, тя умело ги използуваше като добра примамка за наивните и глупави шарани, сред които си търсеше подходящ кандидат за женитба…

Отначало той се оказа такъв шаран — бе го шашнала с някаква мисъл на Сенека, която му направи много силно впечатление, но по-късно, когато се напи в механата (Ин вино веритас) и особено след като преспа с него още първата вечер, разбра колко пари струва…

— Животът е театър, миличък! — каза му веднъж дъщерята на ректора, легнала в леглото му. — Важното е каква роля ще ти даде режисьорът.

— А кой е режисьорът? — попита я той и се загледа в безцветните й очи.

— А ти не знаеш ли? — престори се на изненадана тя.

— Не! — отвърна й Брадата.

— Миличкият! — погали го великодушно. — Колко си ми изостанал.

— А ти много ли си умна? — отдръпна се Ясен Чунтов и изпитателно я погледна.

— Разбира се — отвърна Рони, — нали затова съм дъщеря на академик Пинтев?

Глупачка! — искаше да й каже той, но се сдържа. Възпитанието не му позволи да обижда момичето, с което току-що беше преспал, пък и желаеше да я разбере докрай. Затова само забеляза:

— Но ти не отговори на въпроса ми.

— На какъв въпрос?

— Кой е режисьорът, дето разпределя ролите?

— Те не са един и двама.

— А колко са?

— Много!

— И се наричат „силни на деня“, така ли? — разчете мисълта й Брадата.

— Браво, бе! — разсмя се Рони. — Че ти си бил умен. А може би си телепат?

Смехът й прозвуча грубо и вулгарно. Това го ядоса и реши да я клъцне:

— А ти си теле-патка!

Тогава тя го ощипа така силно, че той изохка от болка.

— Рони, какво правиш?

— Само те ощипах. А не забравяй, че мога и да хапя…

Рони стана и започна да се облича. Той не се помръдна, разположи се по-удобно в кревата и внимателно я наблюдаваше. Тя застана пред огледалото и се зае да сресва косата си и да си слага сенки… Когато се приготви напълно, се обърна към него:

— А ти? Няма ли да ставаш?

— Не! — излъга я той. — Спи ми се.

— Тогава лека нощ! — Рони отиде до него и го целуна нежно по бузата. — Кога ще се видим пак?

— Не зная… Може би през двехилядната година.

— Толкова скоро? — престори се на изненадана тя. После седна на леглото и зарови пръсти в брадата му.

— Странно! — замислено каза момичето. — Колкото по-груб си с мен, толкова повече се привързвам към теб.

— Наистина ли? — с насмешка я погледна Ясен. — Тогава ще се постарая да бъда по-нежен.

Тя разбра смисъла на остроумието му и весело се разсмя:

— Умен си, дяволе! Ето затова може би най-много те харесвам. Аз обичам умните хора… — И като се замисли, след малко добави: — Само от едно ме е страх.

— От какво?

— Да не затънеш в онова глупаво предприятие. Твоето място не е там.

— А къде?

— Друг път ще ти кажа — Рони стана от леглото и си тръгна. — А сега чао!

— Чао! — отвърна й Брадата.

Момичето си взе чантичката и излезе от ергенската квартира…

После дъщерята на ректора направи още няколко опита да го задържи, но все безуспешно. Тя му приличаше на пиявица: впиеше ли се веднъж в него, трудно би могъл да я откъсне от себе си — ще му изпие всичките сили, цялата кръв, до последната капка. И за да се отърве от нея, реши да я излъже, че има годеница в София, която следва журналистика трета година.

В лъжата му имаше известна доза истина — годеницата съществуваше. Студентката, с която го свързваше двегодишна дружба, когато разбра, че го назначават в провинцията, и то твърде далече от София, постепенно започна да охладнява към него, докато един ден му изпрати дълго писмо и луксозна покана да присъствува на сватбеното й тържество с Кирил Здравков. Е, вярно, женихът беше с двадесет години по-стар от нея, но за сметка на това — заслужил деятел на културата и имаше завидно обществено положение. Порази го не толкова измяната, колкото нахалството й да му изпрати покана и уверенията й, че тя винаги го е обичала, но животът бил такъв — сложен и объркан. Но какво от това, че се е омъжила за друг? Женитбата не й пречела пак да го обича, дори с още по-голяма сила…

Именно наскоро след това писмо, когато раната му не беше зараснала и още кървеше, Брадата срещна Рони в кафе-сладкарницата на новия хотел. Така започна интимната му дружба с нея…

— Ти си първият мъж — шегуваше се Рони, — който успя да ме опитоми…

Той нищо не й отвръщаше. Само тънко се усмихваше, защото се досещаше, че още не се е отказала от намерението си да го спечели. Затова именно го беше завела и на забавата в къщи, където срещна Силвия, момичето, което предизвика истински хаос в душата му… Нейното притегляне беше толкова силно, че не само той, а и останалите младежи попаднаха в орбитата й… Всички се надпреварваха да я ухажват… Но колкото повече искаше да й се хареса, да я смае с интелекта и познанията си, толкова повече я отблъскваше от себе си. А когато реши да блесне с поезията на СААДИ, тя го остави по средата на танца и тръгна след онзи невзрачен и полупрегърбен Жираф.

На няколко пъти по-късно бе подпитвал Рони за хубавата й приятелка, но тя може би от ревност му даваше съвсем неопределени и твърде оскъдни сведения… Веднъж му каза, че Силвия имала объркана платонична любов с един свой съученик. Друг път, че била тежко болна и носела в душата си някаква тайна… Тя била фатална и носела нещастие на близките си…

Какво ли означаваше това? Напразно се опитваше да изчопли нещо по-определено. Рони говореше с недомлъвки, тайнствено — изглежда, не е чак толкова глупава, колкото му се беше сторила в началото…

И сега, когато подготвяше новогодишната елха и очакваше Рони, която изтръгна от него обещание заедно да посрещнат Нова година, Ясен Чунтов пак мислеше за Силвия. Как му се искаше вместо с Рони, с нея да прекара тази празнична нощ и заедно да срещнат онзи тържествен миг, когато старата година доброволно ще отстъпи мястото си на новата. Защо не става така и в живота — старото и негодното доброволно да отстъпва мястото си на новото и жизнеспособното? Защо всичко трябва да става с борба, а понякога и с помощта на сложни комбинации и унизителни компромиси? Ето и сега той се съгласи да бъде заедно с Рони в тази новогодишна нощ, защото тя му довери, че в Института при баща й след Нова година щяло да се оваканти едно асистентско място. Някакъв Ранчин си подал оставката. Тя вече говорила с баща си същото място да бъде предоставено на Чунтов.

„Кой е този Чунтов?“ — попитал ректорът. „Брадата!“ — отговорила му Рони. „Каква брада?“ „Нима не си го спомняш от забавата у нас? — припомнила му дъщерята. — Това е същият онзи младеж, който ти задаваше откровени и умни въпроси… с огнения поглед…“ Пинтев веднага си спомнил. Да, наистина му беше направил добро впечатление. Такива лица не се забравят. „Кажи му да ми се обади след Нова година. Засега няма друг кандидат… Дано се окаже свестен човек…“ „Той не е подляр, папа! Не е мижитурка, не е кариерист — уверила го Рони. — На тебе тъкмо такъв човек ти трябва, а не като онова мекере Ранчин, който играеше двойна игра…“

Този разговор с баща си Рони беше предала на Брадата. Разбира се, всичко това тя не правеше безкористно. Сега-засега ректорската дъщеря искаше от него да прекарат заедно новогодишната нощ. Но утре… Утре сигурно щеше да си опита късмета за по-голяма печалба… В това отношение тя много приличаше на майка си. Посредствена актриса, но отлична комбинаторка…

Сега Чунтов окичваше елхата с известна неохота, мислейки за своето глупаво съгласие, което направи в нетрезво състояние. Напоследък като че ли започна да пие повече, отколкото трябва и това не на шега го тревожеше…

Когато постави пъстроцветните лампички на елхата, които имитираха свещички и довечера щяха да блеснат с най-различни светлини, и онази островърха, прилична на ракета дрънкулка, създаваше илюзия, че всеки миг може да полети към звездното пространство. Ясен Чунтов седна на леглото и се загледа в елхата, любувайки се на собственото си творение. Тази проста и вечно зелена елхица, отрязана кой знае от кой склон на планината, сега беше окичена с какви ли не дрънкулки.

— Пфу! Каква безвкусица! — намръщи се Брадата. — Истински кич! Сега само Рони липсва, за да придаде завършен вид на тази безвкусица…

И той отново се замечта за очакваното чудо. Хубаво нещо са чудесата. Те могат да те избавят и от най-голямата неприятност. Затова хората някога са вярвали в тях. Но какво ли чудо можеше да му се случи сега? Освен бащата и майката на Рони да не я пуснат — можеха да поискат да прекара с тях Новата година? Едва ли щеше да ги послуша. „Скучно ми е с вас, маман, не разбирате ли? — щеше да им отговори дъщеричката. — Та аз съм само на двадесет години и ми се танцува. А с кого бих танцувала тук? Или може би с татко? Е, макар и академик, той не е много подходящ партньор за мен…“ И те щяха да махнат безсилно с ръце: „Върви където искаш!“ „Впрочем, къде мислиш да отидеш?“ — можеше да я попита баща й. На този не дотам деликатен въпрос тя можеше да отговори с една от многобройните си лъжи, които се бяха народили в душата й като гъби след дъжд. И така спокойно изричаше тези лъжи, че те звучаха като стопроцентови истини и не будеха никакво съмнение…

Значи, това е изключено. Тогава? Тогава хубаво би било да се подхлъзне, когато тича насам, към квартирата му.

— Пфу! Какъв негодяй съм! — отврати се от собствената си мисъл Ясен.

Това той не можеше да пожелае и на най-големите си противници, та камо ли на Рони, която нищо лошо не беше му направила. А може би тя наистина го обичаше?