Максим Асенов
Бомба със закъснител (22)

Двадесет и първа глава
Лека нощ, другарю следовател!

Никак не е приятно да се ровиш в задния двор на обществото. И да го чистиш от мръсотиите, които понякога можеха да създадат превратна представа за новия живот. Някога, когато още нямаше машини за миене на улиците, майор Антонов, който по това време беше студент в юридическия факултет, често срещаше онези възрастни хора с големите метли, дето сутрин, преди още да се е събудил градът, метяха улиците и площадите от боклуците и наслоената прах. Около тях се вдигаше такъв прахоляк, че той минаваше по-далече, за да не си изцапа дрехите и да не го гълта.

Тогава си мислеше, че няма по-неприятна професия от тази на уличните метачи. Наистина, благодарение на тях градът ставаше по-чист и приветлив, но прахта сякаш си отмъщаваше — полепваше по дрехите им, промъкваше се в пазвите им, дереше гърлата им и се утаяваше някъде в дробовете им. Те кашляха непрекъснато и се връщаха у дома посивели и грохнали, замърсени и съсипани.

Не приличаше ли и неговата професия на работата на някогашните метачи? Ето, той е призван да чисти обществото от духовната смет, но нима и тя не му отмъщава по свой начин? Не отравя ли радостта му, не убива ли бавно вярата му в доброто и в хората? И няма ли опасност след някоя и друга година да вижда във всеки човек, ако не действуващ, то поне потенциален престъпник? Особено тежко му ставаше, когато отделни хора, заразени от бацила на аморалността, поради своята ловкост успяваха да се промъкнат през отворените вратички на закона. Такива хора според него бяха най-опасни.

Дълъг, сложен и противоречив път измина майор Антонов като следовател. Когато за пръв път го назначиха на тази длъжност — току-що завършил юридическото си образование с пълно отличие, минал през офицерската школа и специалната школа на МВР, все още лейтенант, — той беше твърде самоуверен. Тогава не познаваше добре психологията на малолетните и непълнолетни престъпници и не всякога умееше да отсее зърното от плявата. Дори допускаше фатални грешки, от които по-късно се срамуваше.

Никога няма да забрави как една вечер, когато се разхождаше из парка, го сепна приятен женски глас:

— Добър вечер, другарю следовател!

Повдигна глава. Пред него стоеше красива и добре облечена жена, която тикаше детска количка — в нея, потънало в пухени дрешки, се усмихваше розово бебе. Мургавото лице на жената му се стори познато, но не можеше да си спомни къде го е виждал.

— Добър вечер! — отвърна й Антонов. — Май се познаваме, но не мога да си спомня откъде.

— Изглежда сте ме забравили? — усмихна се младата майка и две трапчинки се появиха на бузите й. — Е, естествено, не сте длъжен да помните всички. Но аз ви запомних за цял живот.

Следователят се взря внимателно в лицето на жената и може би гласът й, който почти не беше се променил, му помогна да я познае.

— Лидия! — възкликна Антонов. — Ти ли си?

И през съзнанието му мина една заплетена история, която го препъна и стана причина да претърпи първото си поражение. Ставаше въпрос за някаква кражба на ценности, която според показанията на призованите свидетели и събраните „доказателства“ бе извършена от нея. Уликите бяха толкова солидни, а свидетелските показания — необорими, че той без всякакво угризение на съвестта приключи набързо следствието и предаде Лидия в ръцете на прокуратурата и съда.

— Да, аз съм! — прекъсна мислите му красивата млада жена. — Значи, все пак си спомнихте?

— Разбира се! Такива неща, трудно се забравят — смутено отвърна Антонов. — Ти беше момичето, което беше извършило…

— Което не беше извършило нищо лошо! — прекъснато тя. — Но вие повярвахте на лъжесвидетелите, които ме мразеха, и на „фактите“… А „фактите“ бяха против мен и поради моята наивност не успях да докажа невинността си…

— Възможно е! Възможно е! — набързо смотолеви Антонов — Стават грешки…

— Да, но тази грешка ми коства две години, прекарани в ТВУ — прекъсна го жената. — Отдавна мечтаех да ви срещна и да ви попитам…

— Какво?

— Как спахте онази нощ?

— Коя?

— Когато ме осъдиха… Спахте ли спокойно? — погледна го в очите Лидия. — Не изпитвахте ли угризение на съвестта, че погубвате една младост?

— Но аз не съм те осъдил, Лидия! — опита да се оправдае Антонов.

— Естествено! — засече го тя. — Но вие подведохте съда с логично изграденото си, но невярно обвинение. Пък и тогава съдът нямаше кураж да се противопоставя на следователите. А аз нямах силни хора, които да ме подкрепят. Нямаше кой да се застъпи за мен и да докаже невинността ми.

Антонов наведе глава и нищо не каза. Всъщност той нямаше какво да й отговори, защото по-късно истината бе излязла наяве. Хваната по друг повод, истинската крадла си призна и тази вина. Но твърде късно.

— Вие какво? Май не трябваше да ви напомням това? — усмихна се младата жена, почувствувала неловкото положение, в което го беше поставила, и реши да смекчи първоначалната острота на обвинението си. — Все пак аз съм ви благодарна…

— За какво? — тъжна гримаса се изписа на лицето на Антонов. — За прекараните две години в ТВУ ли?

— За горчивата чаша, която изпих — поясни Лидия. — Сега вече имам имунитет, макар и твърде скъпо заплатен…

— А кое те спаси от озлоблението? — прекъсна я Антонов. — От озлоблението към мен, към обществото, както обикновено става в такива случаи?

— Трудно ми е да преценя — замислено отвърна Лидия. — Отначало бях почнала да се озлобявам. И ако бях отишла до края, злобата можеше да отрови душата ми за цял живот. Само една крачка ме делеше от пълното озлобление. Една крачка, която, ако бях направила, щях да премина границата, отделяща добрите от лошите хора…

— Все пак някой ти е помогнал?

— Да, прав сте! — сериозно каза майката. — Един младеж. Той ми върна вярата в доброто и в хората, която бях започнала да губя.

— Тогава поздрави съпруга си от мен — повдигна глава Антонов. — И му предай хиляди благодарности.

— Ще му предам — отвърна с усмивка жената. — А сега лека нощ, другарю следовател!

Той дълго гледа след нея. И макар да беше минало доста време от някогашната му грешка, му стана чоглаво — все пак неприятно е да срещаш хора, на които си причинил злина, та макар и поради недоглеждане…

От тази среща изтече доста време, но Антонов запомни разговора за цял живот. Минал през не една грешка, следователят натрупа ценен опит, придоби така наречената професионална интуиция, която много рядко можеше да го подведе.

През това време го сполетя и голямото нещастие. По вина на една млада и неопитна лекарка първото му дете заболя от детски паралич. Не можа да проходи, не се научи да говори. Купиха му специална количка, с която го изкарваха на въздух и слънце през топлите дни. Къде ли не го водиха, какви ли видни специалисти, все светила на науката, не го гледаха, какви ли лечения не проведоха, но уви, първоначалната грешка се оказа непоправима. Жена му изсъхна, заприлича на вейка, изплака очите си от мъка…

Тази лична драма на бащата Антонов, от една страна, го направи по-човечен и засили любовта му към нещастните и често изоставени на произвола на съдбата малчугани, а от друга — му послужи като сериозен, скъпо заплатен урок. Та нали и неговата работа беше сходна с лекарската професия? Той лекуваше децата и юношите от нравствената поквара, предадена им по невидими пътища от възрастните. Понякога една грешка, допусната от недоглеждане към някой малолетен, можеше да се окаже фатална като грешката на младата и неопитна лекарка, превърнала първородния му син в инвалид за цял живот. А неговите грешки можеха да създадат духовни инвалиди, нравствени изроди, твърде опасни за здравата част на обществото. Озлоблението често убива съвестта у човека, а човек без съвест е способен на всякакво престъпление.

Ето защо сега се отнесе така сериозно към престъплението, извършено от Венци. На пръв поглед то беше напълно изяснено и като че ли отпадаха всички въпросителни. Още повече, самият подследствен след двудневно повтаряне на версията, която за първи път им бе казал в училището, на третия ден сам я отрече и всичко си призна. И то без да бъде упражнявано някакво насилие върху съвестта му — нито физическо, нито морално. Просто един ден, без някой да го вика, сам помоли да бъде приет от майор Антонов.

— Заповядай! — посочи му един стол следователят. — Слушам те!

И Венци започна. Не се наложи да го подканя. Най-напред се извини за проявеното упорство, което сторил от глупост, тъй като веднъж излъгал в гимназията, а там излъгал, защото бил съвсем сънен и шокиран от внезапното му залавяне. И после всичко си призна. Самопризнанието му приличаше на монолог от трагична пиеса, на дълбока и искрена изповед, прекъсвана само от време на време от въпросите на следователя, на които Венци отговаряше кратко и ясно.

След откровената си устна изповед Венци написа и най-подробни писмени показания, в тях честно и самокритично обясняваше кое и защо го е подтикнало към грабежа, с каква цел и как го е извършил. В обясненията му имаше желязна логика, с характерните за тази възраст трагикомични криволичения. Но това правеше логиката му още по-убедителна. Тук споменаваше и за скачането от люлките, и за падането си в кладенеца, и за невероятното си пътуване с товарния влак — факти, които бяха потвърдени и от редица свидетелски показания. Всичко това той вършел последователно, методично, с някакво настървение и дяволска упоритост, стигаща понякога до такива рискове, че в отделни случаи животът му висял на косъм.

Но една от най-важните точки от предварително набелязаната програма още не бил изпълнил, а това му давало основание да мисли, че не е успял да прогони страха от себе си. Тази точка предвиждала да извърши нещо по-значително, за което да се заговори из целия град, за да види дали няма да се изплаши от общественото освиркване и заслуженото наказание. Естествено, че това предизвикателство трябвало да представлява някакво престъпление, но още не бил решил какво да бъде то. Хрумването да извърши въпросния грабеж му дошло случайно на ум, когато баща му го изгонил от дома и отишъл да спи в училището.

На този пункт от показанията му майор Антонов обърна най-голямо внимание. Той повдигна глава и го попита:

— Би ли извършил друго престъпление, ако бе попаднал при други обстоятелства?

— Да! — отвърна Венци.

Следователят го погледна право в очите, но Венци издържа погледа му.

Такова самообвинение той чуваше за първи път.

По-нататък в писмените си показания Венци обясняваше, че разбил лавката, ограбил парите й другите предмети, които изобщо не му били нужни, взел ги просто така, заради самото престъпление.

Това беше най-оригиналното самопризнание на един непълнолетен, който по природа не е престъпник, а извършва престъпление с експериментална цел, за да провери доколко е успял да прогони страха от себе си. Всички в Районното управление бяха доволни от показанията на гимназиста — до голяма степен те отразяваха наистина един хлапашки манталитет. Отначало и майор Антонов им повярва и въздъхна с облекчение. Най-сетне реши трудния ребус, излезе от лабиринта, който имаше вход, а като че ли нямаше никакъв изход. Колегите му го поздравяваха с успеха, но той не се радваше, отново и отново препрочиташе показанията на Венци и продължаваше да разпитва все нови и нови свидетели.

Професионалната му интуиция подсказваше, че нещо не е наред, че нещо куца, но какво точно, не можа да са обясни веднага. Всичко бе изяснено някак си много логично и точно, за да бъде вярно. Винаги прекалената яснота го плашеше. Не случайно майор Антонов обичаше да подхвърля на колегите си: „Да те пази бог от хора, на които всичко им е ясно!“ Ако по-рано се мъчеше да разшифрова онова, което бяха казали и подследственият Венцислав, и свидетелите, сега повече го интересуваше неказаното, премълчаното. Опитваше се да си припомни изражението на лицата, тайнствения език на мимиките и гримасите, на усмивките и погледите, всичко, което по един особен начин изразяваше невидимата човешка душевност, заключените мисли и чувства в сърцата и главите на разпитаните. И неусетно и смътно започна да долавя някаква пукнатина, както в устните, така и в писмените показания на Венци и многобройните свидетели. От всички най-много го заинтересуваха показанията на Петьо — този дребосък с мише лице, чийто баща наистина изплащаше чужди грехове и собствената си наивност в затвора.

Уж имаше плътно покритие между отделните показания, въпреки някои нюанси — дребни и незначителни, — които му даваха основание да направи окончателно заключение и да изпрати виновника в районната прокуратура, и в същото време съществуваше една мъничка пукнатина, която майор Антонов навреме забеляза.

Ако този случай му беше попаднал в началото на следователската му кариера, навярно, без много да се замисли, би теглил една резолюция и Венци щеше да се озове в някое ТВУ, ако не за повече, то поне за една-две години. И току-виж там попаднал на „хора“ и станал престъпник. Така той, майор Антонов, щеше да унищожи отличника, кумира на X^г клас.

А заслужаваше ли Венци такава участ? С малки изключения почти всички го обрисуваха като изключително честен и принципен, със силно развито чувство за справедливост, с отзивчиво сърце, готов да даде живота си за приятеля. Колкото и да беше логично обяснението му, че ограбвайки лавката искал да провери дали е преодолял наследствената страхопъзльовщина на баща си — това противоречеше на самата му същност, на ценностната му ориентация. Първоначалните показания на подследствения, че е разбил лавката, защото бил гладен и си взел само пет шоколадчета и четири вафлички, като е оставил бележка, че ще заплати стойността им, му се струваха много по-правдиви и присъщи на характера и моралния облик на гимназиста. Още повече, че Венци, според показанията на много ученици, имал за идеал вуйчо си Радивой, на когото подражавал. А майор Антонов не само беше слушал за легендарните подвизи на партизанския командир, но и лично го познаваше. Това беше наистина един изключителен човек, запазил чистотата на своята младост и верността си към идеалите, за които сам бе проливал кръвта си. Такива хора бяха като живи реликви в нашия живот, достойни да им свалиш, шапка и да им кажеш: „Благодарим ви, че съществувате на този свят, за да има кой да крепи вярата на хората!“.

Не, племенникът на Радивой, който досега нямаше нито една неетична проява, склонен по-скоро към фанатизъм, отколкото към подлост, не е способен на такъв безсмислен грабеж. Очевидно той е направил тези самопризнания, подтикван от хлапешка гордост и оскърбено честолюбие, че не му повярваха още в началото.

Тези разсъждения на майор Антонов бяха потвърдени и от резултатите от експертизата, които малко позакъсняха. Оказа се, че върху нито един шоколад и върху нито една банкнота не бяха намерени отпечатъци от пръстите на Венци. Изобщо нямаше каквито и да било отпечатъци от пръсти, което показваше, че крадецът е пипал с ръкавици, а те не бяха открити сред вещите на Венци. Освен това майорът откри и едно друго противоречие. Лавкаджийката твърдеше, че е оставила една сума в чекмеджето, а намерените у Венци пари бяха с около 20 лева по-малко. Къде бяха изчезнали тези 20 лева, след като Венци изобщо не беше излизал от училището? Липсваха и малка част шоколади. Кой може да ги е взел?

Очевидно Венци не е главният престъпник, а нечия жертва. Той е извършил това, което си призна още в началото, а някой го е следил, вървял е, дето се вика, по стъпките му, възползувал се е от разбитото стъкло, ограбил е лавката, после, като е разбрал, че умореният юноша спи, е напъхал всичко в чантата и джобовете му, а за себе си е задържал тези 20 лева и е изял част от шоколадите. Вероятно кражбата е извършена от човек, който е искал да злепостави Венци. Но кой е той и защо му е нужно всичко това? Не е ли това онзи „загрижен гражданин“, който пръв им се обади по телефона? Само че анонимно. А защо анонимно? Защо не си каза името? „Кой сте вие?“ — бе го попитал Антонов. „Един загрижен гражданин!“ — гласеше отговорът. „А името ви?“ „Не мога да го кажа“. „Защо?“ „Имам си съображения. Страх ме е от отмъщението на крадеца!“ „Обещавам да запазя името ви в пълна тайна“ — бе му заявил майор Антонов, но никой не му отговори. Загриженият гражданин вече бе затворил слушалката. По всичко личеше, че този човек е бил заинтересован Венци да бъде изключен от училище и осъден. Сигурно е искал да му отмъсти за нещо. Но за какво?

Ако през това време Михаил Бенчев не беше задържан и осъден за грабеж на спестовната каса, щеше да се усъмни в него. Но Жирафа се намираше на стотици километри от техния град и през същото денонощие изобщо не бе напускал Трудово-възпитателното училище. Следователно би трябвало да бъде изключен като възможен вариант. Тогава кой? Вероятно някой озлобен срещу Венци ученик, който му завижда за нещо, намразил го е и е решил да му напакости?

Така по пътя на логиката майор Антонов се беше доближил до истината… Само дето не знаеше кой е този мръсник? А възможно ли е Венци да го знае и по свои съображения нарочно да прикрива името му? Но защо? С каква цел?

Измъчван от тези въпроси, които му пречеха да спи, Антонов реши да проведе още един разговор с момчето.