Максим Асенов
Бомба със закъснител (21)

Двадесета глава
Страшното видение

А през това време Венци лежеше до катедрата и сънуваше чуден сън…

Той е петгодишно хлапе и е яхнал баща си, който тича по ливадите и нарочно пръхти като кон. Момчето го пришпорва с крака и вика:

— Дий, конче! Дий! Хайде, препускай! Препускай! Ама по-бързо! По-бързо!

Баща му засилва тичането и започва да хвърля къчове като истински кон, а Венци се залива от смях… Смехът му кънти така безгрижно и радостно, че минаващите хора се обръщат и ги гледат със завист. Две жени на възрастта на майка му се спират и дълго гледат след тях.

— Те това се казва баща! — вика едната. — Не е като моя проклетник, дето се е повлякъл по онази фуста…

— Как се смее само! — забелязват и другата. — Не съм чувала по-щастлив смях…

А смехът на Венци продължава да кънти безгрижен и радостен. И той пак пришпорва баща си и продължава да вика:

— Дий, конче! Дий!

Бащата продължава да тича и да хвърля къчове, а смехът на детето кънти и залива цялата околност.

И изведнъж чува гласа на майка си, който е пълен с укор:

— Видя ли какъв баща имаш, а ти си толкова жесток и несправедлив към него.

— Но, мамо, това беше отдавна — отвръща й вече порасналият Венци. — Или татко много се е променил, или аз съм станал друг.

Но преди да чуе отговора на майка си, Венци чу някакъв шум и се събуди. Чу стъпки в коридора и тих шепот. Отвори очи и се огледа все още под впечатлението на чудния сън.

„А! — стресна се той. — Къде се намирам? Не съм ли у нас?“ Съгледа катедрата и всичко му стана ясно. Спомни си за пътуването с влака, за скарването с баща си…

— Господи, та аз съм се успал! — ужаси се гимназистът. — Току-виж ме хванали както лежа в класната стая!

Понечи да стане, но зърна отворената си чанта.

— А! — сепна се той. — Защо е отворена? Сигурно някой е идвал? Ами сега? Да бягам… Първо трябва да затворя чантата си…

Той протегна ръка и напипа парите и шоколадите. Бръкна в джобовете си и също напипа банкноти. Откъде дойдоха тези пари у него? Та той не беше взел нито лев…

„Господи! Какво става? — запита се Венци. — Някой благодетел ли е решил да ме ощастливи, или аз насън като сомнамбул съм ходил до лавката и сам съм извършил този грабеж? Възможно ли е това? А защо не?“

Той беше слушал за сомнамбули, които ходели по ръба на покривите, без да падат. Защо тогава да няма сомнамбули, които да извършват кражби насън и после пак да си лягат, без да помнят какво са направили? И сомнамбулите, които вървят по покривите, не помнят, че са вървели. Може той да е от категорията на престъпните сомнамбули? Но защо досега не е правил такова нещо?

Венци тъкмо се канеше да стане и да побегне, когато през полуотворената врата надникна нечия мутра. Той отново затвори очи и се престори на заспал, но така, че всичко виждаше през ресниците на притворените си клепачи…

В класната стая влезе някакъв дребосък и в него позна своя приятел Петьо. В първия миг се зарадва и едва не извика:

— Петьо, ти ли си? Как ме изплаши!

Но нещо го застави да замълчи. С върховни, усилия на волята се овладя и не извика. В съзнанието му проблесна догадката, че може би Петьо е напъхал парите и шоколадите в чантата и джобовете му. Но с каква цел?

„С каква цел? С каква цел? С каква цел?“ — като повредена грамофонна плоча започна да си повтаря наум Венци и не можа да намери никакъв отговор.

А Дребосъка, след като огледа внимателно стаята, бързо се приближи до него, клекна внимателно и започна да пъха в чантата и джобовете му нови банкноти. И дори мушна в чантата му едно найлоново пликче, пълно с монети. Те изглеждаха доста и може би тежаха повече от половин килограм. Петьо вършеше всичко това с разтреперани ръце, от които не беше махнал изтърканите си ръкавици.

И по ръкавиците, дето зърна, Венци се досети за нечистоплътните намерения на своя приятел. „Но защо прави всичко това? Защо иска да ме злепостави? Господи, какъв подлец!“ — помисли си Венци.

Ах, как му се искаше да скочи, да се хвърли върху него, да го стисне за гушата и да му изкрещи:

— Ах, ти, гадино мръсна! Казвай защо правиш това?!

Но пак се овладя. Само отвори очи, за да види по-добре израза на лицето му. И дали Дребосъка бе доловил погледа му, но също извърна очи. Погледите им се срещнаха. Само за секунда. Венци отново затвори клепачи и се престори на заспал. И за да бъде по-убедителен, леко захърка и като изломоти нещо неразбрано, уж сънува, се обърна на другата страна, с гръб към Петьо.

Дребосъка се беше разтреперал от уплаха и отскочи настрана. После бързо се отправи към вратата. Чак като излезе в коридора, отново надникна, за да види какво прави Венци. Но легналият ученик нарочно не помръдваше. Петьо постоя известно време разтреперан: „Но той ме погледна — с ужас мислеше момчето. — Нали видях очите му, те бяха отворени и пълни с учудване!“

Венци продължаваше да лежи и да похърква от време на време. Петьо съвсем се успокои и избяга. И добре, че избяга, защото само след две минути довтаса милиционерската кола.

Венци още се преструваше на заспал, когато в стаята влязоха двама милиционери, предвождани от майор Антонов.

— Но, другарю майор — обади се единият милиционер, — та той спи.

— Гимназист! — възкликна другият милиционер. — И чантата му до него.

Майор Антонов нищо не отвърна. Гледаше към ученика, който спеше, и мислеше за анонимното обаждане по телефона. Кой беше този, дето ги уведоми за извършената кражба? Лавката наистина бе разбита и ограбена. Но на него му направи впечатление уверението на анонимния доносник, че престъпникът все още се намира в училището. Защо настоя да побързат? И откъде знаеше, че крадецът е вътре, щом вратата на училището е била заключена? А ако го е видял през прозореца, когато влиза в стаята, защо крадецът ще спи? Или момчето сега се преструваше на заспало, или онзи „загрижен“ гражданин, както сам се нарече по телефона, е влязъл през отворения прозорец, видял го е, че спи, и после е избягал? Но защо ще влиза? Защо не пожела да си каже името?

Докато мислеше върху всичко това, майорът бавно пристъпи към заспалия гимназист, вгледа се внимателно в лицето му и леко го побутна с крак.

Венци се сепна, отвори очи и като видя милиционера, скочи на крака и понечи да побегне.

— Къде?

— Стой!

Милиционерите се изпречиха отпреде му.

Гимназистът ги гледаше с някакво учудване и недоумение и мигаше с още сънени очи:

— Успал съм се! — отрони той.

Откъм коридора долетяха шум и врява, последвани от охкания и вайкания, както обикновено става в такива случаи. Някой изпищя като на умряло.

„Вероятно е лавкаджийката — помисли си Венци. — Но другите кои са?“

Отекнаха стъпки на тичащи хора, издрънча настъпено стъкло и след малко в класната стая нахлу една група от учители и ученици.

— Стойте!

— Не се приближавайте!

Милиционерите с мъка спряха напиращото множество, жадно да види престъпника, който беше разбил и ограбил лавката на тяхното училище. Всички се заковаха на местата си, когато видяха в стаята, ограден от милиционерите, Венцислав Боянов.

Венци се обърна към тях. Зърна много познати лица и на първо място Минчо Пиронков, който го гледаше с ехидно злорадство, класната Емилия Донева — неподвижна и замръзнала, тя приличаше на изправена мумия с пребледнялото си от учудване, уплаха и тревога лице. След малко различи лицата на Боби, Живко и Петьо. „Петьо отново се е върнал — помисли си той и едва забележимо се усмихна. — Значи е уверен, че не съм го забелязал.“ И реши добре да изиграе ролята си…

Към Венци приближи майор Антонов и пред любопитните погледи на събраните хора строго запита:

— Ти ли разби лавката?

— Да, аз! — отвърна Венци.

И в същия миг дочу как Донева тихо изхлипа.

— И я ограби, нали? — продължи разпита си майорът.

— За какъв грабеж става дума? — повдигна недоумяващ поглед Венци.

— Как за какъв? — засече го Антонов. — От лавката са изчезнали всички пари и много стоки…

— Аз не съм извършил никакъв грабеж.

— А тогава защо си я разбил?

— Защото бях много гладен — отвърна ученикът. — Баща ми ме изгони от дома и дойдох да преспя тук. Но понеже не бях вечерял, счупих стъклото на лавката и си взех само пет шоколадчета и четири вафли, които веднага изядох. Дори оставих бележка, че ще ги платя. Не я ли намерихте?

— Не! Никаква бележка не открихме.

— Странно? — изненада се Венци. — Оставих я в лавката и я притиснах с едно шоколадче, за да не я отвее вятърът. Шоколадчетата и вафлите, които взех, струват осемдесет и шест стотинки. Ще ги дам още днес на лавкаджийката. И счупеното стъкло ще платя.

— Защо лъжеш, бе? — обади се Минчо Пиронков. — Искаш друг да натопиш, така ли?

— Не лъжа! Това е самата истина.

— Тихо! — скара се майор Антонов. — Значи отричаш да си извършил кражбата?

— Каквото бях извършил, аз го казах — отвърна Венци и като помисли малко, добави: — Та разсъдете сами, ако бях ограбил лавката, отдавна да съм офейкал и нямаше да ме сварите как спя…

Сред насъбраните хора отново настъпи оживление.

— Значи е спал? — изненада се някой.

— Да! Защото бях уморен — потвърди Венци. — Петьо, Живко и Боби могат да кажат защо съм се чувствувал уморен. Разпитайте ги.

— В милицията ще ги разпитаме! — прекъсна го Антонов. Поведението на момчето му хареса. Стори му се, че отнякъде го познава. Очите му гледаха открито и прямо. Пък и в думите му имаше логика. А държанието му не беше държание на престъпник. И все пак…

— Да го претърсим, другарю майор! — предложи по-ниският милиционер.

— Претърсете ме! — с готовност отвърна Венци, вперил очи в Петьо. — Ако откриете повече от пет стотинки у мен, съгласен съм да ме вкарате в затвора. Без съд и присъда! На бесилото ме окачете!

Чул тези думи, които изразяваха такава увереност, Дребосъка потрепери от уплаха: „Ами ако Венци е успял да укрие парите и предметите? Значи ме е забелязал и се е преструвал на заспал. Как ме гледа само!!!“

— Голям залък хапни, голяма дума не казвай! — злобно подхвърли Пиронков.

— А вие откъде сте толкова сигурен, че ще открият нещо у мен? — сряза го Венци.

— То си личи…

— Другарю майор — не можа да издържи Донева, — аз му вярвам. Това е Венцислав Боянов. Един от най-добрите ми ученици.

— Гражданко, много ви моля да не ми пречите! — строго я упрекна Антонов. — Тези показания ще дадете в милицията, когато ви повикаме.

После се обърна към милиционерите:

— Обискирайте го!

— Слушаме! — отдадоха чест униформените милиционери.

Единият от тях започна да претърсва дрехите на Венци, а другият бръкна в ученическата му чанта. И пред смаяните очи на насъбраните хора и двамата измъкнаха пълни шепи с банкноти, а от найлоновото пликче се разсипаха и започнаха да се търкалят по пода монети…

— А-а-а-а! — изреваха мнозина. — Пари!

Донева закри лицето си с ръце.