Максим Асенов
Бомба със закъснител (20)

Деветнадесета глава
Оригиналното отмъщение

След спокойната нощ градът бавно се пробуждаше, за да започне своя напрегнат дневен живот, своя трудов ритъм. Денят все по-уверено предявяваше правата си и шумът постепенно прогонваше необичайната нощна тишина от улиците и площадите, от жилищните блокове и фабриките.

Тази сутрин Петьо се събуди много рано. Майка му още спеше, когато той стана от леглото и тихо, на пръсти, отиде в кухнята, пусна чешмата и наплиска лицето си със студена вода. Сетне взе чантата си и като се стараеше да не вдига шум, отключи външната врата и излезе навън…

Когато се измъкна от входа на жилището и стъпи на уличния тротоар, усети как го лъхна утринният хлад. Той обичаше да се разхожда в такива ранни утрини, когато градът още не се е напълно пробудил, когато по улиците почти не се мяркат хора, а само подранилите миячи влачат дългите маркучи и силните струи на водата измиват боклуците и праха, наслоен през изминалия ден.

За какво имаше да мисли сега? Ах да, за преживяванията си през вчерашния ден, който за него се оказа много напрегнат, претоварен със събития и впечатления, тревоги и надежди… Припомни си как изпрати Венци до товарната гара.

„Край! С Венци е свършено вече!“ — тази мисъл той прочете в очите на Боби и Живко. Очевидно те се страхуваха и жалеха за него. А той, Петьо, жалеше ли за приятеля като тях? Или се радваше, че ще се отърве от един превъзхождащ го съперник, от човека, който със своето покровителство още повече засилваше чувството му за малоценност и ожесточаваше сърцето му? „Нима съм успял да стана толкова зъл? — помисли си Дребосъка и изведнъж се сети за баща си. — Как няма да стана, когато татко две години вече лежи в затвора за този, дето духа?“ Истинският виновник за липсващите материали беше бащата на Жирафа и мнозина знаеха това, но той си беше опекъл работата. Вместо писмени документи, давал устни заповеди за разпиляване на материалите наляво и надясно и доверчивият му баща най-стриктно ги изпълнявал, а после онзи мошеник отрече — не бил давал никакви нареждания и нищо не знаел за липсите. И понеже нямаше черно на бяло, вместо него тикнаха баща му в затвора. Затова майка му, която нощем до късно тракаше на пишущата машина, за да припечели някой и друг лев, защото малката й заплата не стигаше само за храна, го учеше да не бъде наивен като баща си: „Опичай си акъла — казваше му тя — и се поучи от хала на баща си! Не вярвай на хората! Те са неблагодарни! Колкото повече добро им правиш, толкова по-силно те мразят. Пази се от всички и най-много от приятелите“.

Той често виждаше майка си уморена и разплакана, с повредени от нощното писане очи, с изпочупени от тракането на машината нокти и повехнали бузи, прорязани толкова рано от дълбоки бразди, сякаш приличаха на напукана от незапомнена суша земя. В такива мигове я жалеше. Жалеше и баща си, който редовно им пишеше от затвора, като се мъчеше да не им говори за болката си, но тя сякаш се прокрадваше между редовете на писмата. Но най-много жалеше себе си. Жалеше се за това, че беше се родил и израсъл толкова дребен и невзрачен, с такова неприятно мише лице, което събуждаше само смях или съжаление у околните. Но и смехът, и съжалението бяха еднакво обидни и унизителни, особено за човек като него, който имаше гордост. Макар и да не я показваше открито. А как искаше да обича и да бъде обичан. Но освен майка му и баща му никой друг не го обичаше. Всичко това бе наложило отпечатък върху характера му, правеше го затворен и саможив.

И къде е справедливостта? — питаше се Петьо. — Защо Венци да може да има всичко, което пожелае, а на него му е забранено дори да мечтае за същото?

Злобата му към Венци нарасна още повече, след като видя писмото на Силвия в чекмеджето на ученическото му бюро. Значи тя не му се сърдеше и те продължават да си кореспондират. А може би вече са се обяснили в любов! И Силвия предпочете Венци, въпреки че той стана първопричина за сполетялото я нещастие, а него, Петьо, дето се беше досетил за вината й и въпреки това премълча, го пренебрегна? Не, няма справедливост в живота и това си е… А защо пък да няма?

И Дребосъка си припомни как нощес, към полунощ когато беше вече заспал, пристигна майката на Венци. Страшно разстроена, с подпухнали от плач очи. Събудиха го, за да го питат не знае ли къде се е дянал Венци, защото още не бил се прибрал в къщи. Все още сънен, Петьо изсумтя, че го е виждал само през деня — били заедно на кино, след което се разделили и всеки тръгнал към дома си. А за товарния влак нищо не каза — така се бяха уговорили с Боби и Живко, да бъдат гроб.

А с Венци наистина нещо не беше в ред. Значи той не бе се върнал, което ще рече, че му се е случило нещо… Какво може да бъде? За добро и дума не можеше да става. Какво добро може да се случи на човек, който се е наврял под вагона, а влакът лети с шестдесет километра в час? И това тракане на колелата, и това люшкане на вагоните, които могат да го изхвърлят на някой завой или да го изтърсят върху релсите?

И уж му завиждаше, а почувствува жал към този висок и строен, с големи черни и умни очи ученик, който винаги го е защищавал от несправедливите нападки и присмехулните подмятания. И странно, злобата му бързо започна да се топи като мартенски сняг, огрян от топлите лъчи на слънцето. Чудно и неразгадаемо същество е човекът! Когато ближният ти е по-добре от тебе, ти му завиждаш, а понякога си готов и на подлост, за да му напакостиш, но изпадне ли в беда, злобата ти отстъпва място на съжалението. И на Петьо му се прииска да види приятеля си весел и усмихнат, размахал небрежно ученическата си чанта, да го чуе отдалече как му подвиква:

— Всичко мина благополучно!

— Браво! — поздравява го Дребосъка. — Много се радвам.

И двамата по братски се прегръщат, а после дълго си приказват за преживяното…

Желанието на Петьо да види приятеля си беше толкова силно, че насреща му наистина се зададе някакъв младеж, който много приличаше на Венци. Усмихна му се по същия начин и белите зъби блеснаха в ранната утрин като бобови зърна. Приликата беше толкова голяма, че Петьо ахна от удивление — нима е възможно желанието му така бързо да се е сбъднало?

Но разбра грешката си и отмина.

Неусетно и за самия себе си Дребосъка се озова пред блока на Венци, влезе във входа и се заизкачва по стълбите. Когато стигна на площадката и се изправи пред вратата с малка бяла табелка, на която пишеше „Семейство Павлови“, той се поколеба: да звънне или да се върне обратно? И някаква сила мимо волята му го накара да протегне ръка и да натисне звънеца.

Само след няколко секунди дочу хлопане на чехли, но ситните стъпки се досети, че е майката на Венци, която навярно цяла нощ не е мигнала. Тя се доближи до вратата и извика отвътре:

— Кой звъни?

— Аз съм, лельо Лено! Петьо… — обади се момчето.

Чу се щракане на ключ и Дребосъка, колкото беше дребен, сякаш още повече се смали, щом пред него се изправи стройната и хубава жена.

— Кажи, Петьо? — тихо отрони жената и го погледна с големите си черни очи, които много приличаха на очите на Венци.

— Аз… аз… за Венци — смути се момчето. — Той върна ли се?

Може би лицето му е имало изплашен вид, защото майката побърза да го успокои:

— Върна се, когато бях излязла да го търся…

— Мога ли да го видя? Или още спи…

— Но той не е тука! — някак смутено каза майката на Венци. Смущението я правеше още по-красива.

„На нея се е метнал — помисли си Дребосъка. — Затова е толкова интересен на момичетата.“

— А къде? — попита той. — Нали каза, че се е върнал?

— Да, върна се в полунощ, но…

— Какво е станало? — прекъсна я момчето.

Настъпи неловко мълчание. Майката се чудеше как да му обясни заплетената драма, която се беше разиграла снощи в нейно отсъствие, а на Петьо се стори, че се колебае. Затова попита:

— Или е тайна?

— Та вие сте приятели! — тъжно се усмихна Лена. — Венци толкова много те обича, че няма какво да крия. Нищо особено. Скарали се за нещо с баща си и Боян го изгонил. Когато се върнах, не го заварих. Помислих, че е отишъл да спи при теб, но ми беше неудобно втори път да ви безпокоя… И вашите грижи не са малко. Защо, рекох си, да им стоварвам и моите.

— Не, не е идвал у нас — отвърна Петьо.

— Странно! Къде може да е отишъл? — отново се разтревожи тя. — Той е горд и кой знае какво е наумил.

— Да, горд е! — съгласи се Дребосъка.

— Моля те, Петенце, потърси го! — повдигна умолително очи майката на Венци. — Ти по-лесно можеш да го откриеш.

— Добре! — обеща Петьо. — Ще го потърся.

И като каза довиждане, заслиза надолу.

Едни твърдят, че по-лесно било да слизаш, отколкото да се изкачваш. А други обратното. Петьо не знаеше кои са прави, но лично той слезе с голяма лекота. Вече знаеше, че Венци не е загинал, че се е върнал и е отишъл някъде да спи. Но къде може да е отишъл?

Момчето отново излезе на улицата и тръгна без посока. И ето че се озова пред голямата жълта ограда на гимназията.

Влезе в училищния двор, външната врата беше заключена. Чистачките и дежурният учител още не бяха дошли. И тъкмо мислеше да си тръгне и да се пошляе из улиците, когато зърна отвореното прозорче, през което се беше промъкнал Венци.

Дребосъка се огледа наоколо и като видя, че няма никой, стъпи на камъка, хвана се с две ръце и се издигна на мускули — той не беше висок като Венци и трябваше да положи доста усилия, докато се прехвърли в коридора. А когато тупна вътре, също като Венци тръгна по дългия коридор, който водеше към стълбището за горните етажи. И стигна до лавката…

„Но какво е това? — замръзна на мястото си Петьо, когато видя счупеното стъкло и събраните в ъгъла дребни стъкълца. — Някой е разбил лавката и я е ограбил…“

Още по-голямо бе учудването му обаче, когато се увери, че в лавката всичко си стоеше на мястото: и шоколадите, и бисквитите, и кутиите с бонбони, и бурканчетата, пълни с кафе… Ама че странна работа! И чак когато се приближи до самата лавка, видя листчето, притиснато с едно шоколадче. Протегна ръка, измъкна го отвътре и трескаво зачете:

ЛЕЛКО,

ИЗВИНЯВАЙ, ЧЕ СЧУПИХ СТЪКЛОТО — БЯХ МНОГО ГЛАДЕН, ВЗЕХ СИ ПЕТ ШОКОЛАДЧЕТА И ЧЕТИРИ ВАФЛИ. ДЪЛЖА ТИ ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТ СТОТИНКИ, КОИТО ЩЕ ТИ ВЪРНА ЗАЕДНО С ПАРИТЕ ЗА СЧУПЕНОТО СТЪКЛО!

ЕДИН ГЛАДЕН

Беше написано с едри печатни букви, с една поправена правописна грешка.

— Това е работа на Венци! — тихо, на себе си прошепна Петьо. — Само той може да направи такава щуротия: хем да разбие лавката, хем да не я ограби цялата и отгоре на това да остави извинителна бележка. Но аз не съм Венци! — усмихна се момчето.

Дребосъка протегна ръка, награби няколко шоколадчета; трескаво ги разопакова, напъха ги едно по едно в устата си и лакомо задъвка. За първи път ядеше толкова сладки шоколади. Досега беше се задоволявал предимно с марципани и с така наречените народни шоколади, които нагарчаха. Още не беше ги изял, когато го обзе нова тревожна мисъл: „Ами ако Венци сега ме наблюдава отнякъде? Или влезе внезапно някой учител? Или чистачка? И ме видят пред разбитата лавка как лакомо ям? Какво биха си помислили?“ И той плахо се озърна. Погледна към изхода, после към стълбището, а накрая към класните стаи, които се намираха на партера. Все още нямаше никой. Това го поуспокои, но сега го обзе нова тревога: „Та аз съм оставил вече отпечатъци от пръстите си върху листчето, така и върху някои от шоколадчетата. Поне ръкавици да бях си сложил…“

Петьо накъса листчето на малки парчета, помисли да ги хвърли в кошчето за боклук, ала се досети, че, ако ги намерят там, в милицията лесно могат да ги слепят и да възстановят накъсаната бележка, помисли малко, после ги пъхна в устата си и започна да ги дъвче. С големи усилия ги глътна. „Така“ — малко поуспокоен си каза ученикът и извади от чантата си две изтъркани ръкавици, които кой знае откога се въргаляха в нея, нахлузи ги на ръцете си и започна да пълни чантата и джобовете си с шоколади.

„Какъв глупак съм! — по едно време си каза Дребосъка, досетил се за нещо. — Приличам на гладния циганин, който, като му поднесли зелев сок, се заситил с него и после не можал да хапне ни една хапка от печеното пиле, което му дали накрая… Та нали първо трябваше да бръкна в чекмеджето. Там сигурно има пари!“ А те толкова много му трябваха сега… И той се надигна на пръсти, провеси тяло през широкия отвор на разбитото стъкло и извади чекмеджето; в него имаше няколко купчинки банкноти, грижливо подредени — десетолевки, петолевки, по два и по един лев. Имаше и много стотинки — бели и жълти, също така сортирани. Той заграби с шепи банкнотите й започна да ги пъха в джобовете си.

В този миг чу шум и светкавично се обърна. Лицето му бе пребледняло от уплаха. „Хванаха ме! — изтръпна той. — С мене е свършено…“ Но слава богу, нямаше никой! Отвън подухваше вятър и тихо подрънкваха разхлопаните прозорци. И отново се досети за Венци. Щом като не е ограбил лавката, значи е някъде тук, вероятно в някоя стая, решил е да я използува за спалня. А може би вече се е събудил и тайно го наблюдава, та после да прехвърли изцяло вината върху него. Петьо се отправи тихо, като се стараеше да не вдига никакъв шум, към първата класна стая, превърнат целия на слух и зрение. Отвори предпазливо вратата, за да не изскърца, и влезе вътре. Онова, което видя, съвсем го смая.

Венци лежеше до катедрата върху червено сукно, което покриваше само краката му — вероятно с него се е увил, за да не му е студено, но през нощта се е обръщал и то се е смъкнало. Изцапаните му дрехи и опушеното му лице показваха, че след като се е върнал от гарата не е имал време да се измие и изчисти. Спеше, унесен в дълбок и непробуден сън. Изглежда, беше много уморен от опасното пътуване.

В първия миг на Петьо му идеше да извика:

— Венци!

Но се овладя. Загледан в заспалия ученик, той си припомни и разговора си с класната, и писмото на Силвия, което зърна в чекмеджето, и униженията, които бе изживял… Тогава му хрумна онази странна идея, за която по-късно сам се учудваше как е могла да се роди в главата му.

Венци бе разбил лавката, но не беше я ограбил и затова можеше да изкара най-много ново намаление на поведението. А съвсем друго би било, ако хората, които дойдат тук, видят не само че лавката е разбита и ограбена, но и намерят ограбените пари и вещи в него. Тогава никой не може да го спаси. Нито Донева, нито майка му, нито дори вуйчо му, който впрочем сега се намира на хиляди километри от техния град. Пък и тук да е, едва ли би могъл да го оправдае.

Дребосъка се приближи към спящия си приятел, отвори чантата му и започна да я пълни с пари и шоколади. Всичко, което бе успял да вземе от лавката, го напъха в джобовете и чантата на Венци. Но това му се стори малко. В чекмеджето на лавката бяха останали още пари. Трябваше и тях да вземе. Колкото повече пари намерят в него, толкова по-голямо ще бъде компрометирането на този заспал Дон Кихот. И той тихо излезе в коридора, без да притвори вратата зад себе си.

Измъкна от чекмеджето всички банкноти и ги напъха в джобовете си, а монетите събра в едно найлоново пликче. Но преди да се върне в стаята при Венци, реши да се обади по телефона на заместник директора и в районното управление на МВР, да ги алармира за извършената кражба. Разбира се, анонимно. Ето защо отиде до телефона, който се намираше недалеч от лавката, извъртя един номер и като преправи гласа си, се обади:

— Ало, Минчо Пиронков ли е? Обажда ви се един случаен минувач от улицата. Някой е разбил и ограбил лавката в повереното ви училище…

По същия начин, само че с други думи съобщи за извършения грабеж и в районното управление на МВР.

После се отправи към класната стая, където спеше Венци. Докато те дойдат — размишляваше Петьо, — ще успея да офейкам.