Максим Асенов
Бомба със закъснител (2)

Първа глава
Изповед на една грешница

Когато Силвия отвори вратата, X^г клас нахлу в апартамента с радостна глъчка. Момичетата я прегръщаха и целуваха, а момчетата с престорена сериозност й стискаха ръката.

Силвия беше като зашеметена от шума и гълчавата, от прегръдките и целувките, от пожеланията, от цветята и подаръците. Радостното настроение на класа я завъртя като пролетна вихрушка, която оронва черешовите цветчета, събира ги като във фуния и ги изстрелва към небето, след което те падат полека, полепват по косите, по дрехите, по лицето й, замрежват погледа й и тя цялата побелява, заприличала на току-що разцъфнала череша. Чуждото весело настроение се предаде на нея и сякаш забрави, че само до преди малко не й се живееше и искаше да сложи край на живота си.

Силвия шеговито им напомняше, че все пак тя е рожденичката и те трябва да изпълняват нейните желания и заповеди. Но ученическото племе е непокорно и не е свикнало да се подчинява на чуждата воля, особено когато се намира на нечий рожден ден и е изпаднало в екстаз… А сега те имаха и друго основание да бъдат екзалтирани: бяха излезли във ваканция. Край на зубкането, край на напрежението, на тежките и омразни контролни и класни. Предстояха им десетина дни свобода, през които можеха да правят каквото си искат. А освен това тази нощ е и Нова година — нощта, през която почти никой не спи.

Най-сетне Силвия успя да ги надвика и усмири. Неусетно учениците и ученичките от X^г клас насядаха на канапето и фотьойлите, на столовете край ниските и кокетни масички, върху които се бяха появили бутилки с уиски и водка, с кока-кола и швепс, а пред всеки гостенин по две чаши: малка и голяма. Бяха се появили и фруктиери с портокали, и чинийки с бадеми и фъстъци, с кикирики и други деликатеси…

Гостите весело шумяха и оглеждаха хубавия и добре подреден апартамент, взираха се в двете големи картини, окачени на стените, в тромавия мечок и в малко тъжния клоун, а домакинята непрестанно притичваше от хола до кухнята и носеше все нови и нови лакомства.

— Силвия, стига си шетала — провикна се Венци. — Та ти ще ни охраниш като бизнесмени.

— Аз съм на плодова диета! — обади се Дундата.

— Аз съм на полова! — имитира я един ученик.

— През ваканцията трябва да отслабна с десет килограма — поясни дебеланата.

— Щом не отслабна по време на класните и контролните — засече я някой, — сега никаква диета не може да ти помогне.

— Искаме духовна храна! — обадиха се няколко гласа.

— Какво? — погледна ги Силвия. — Реферат по литература или лекция по физика?

— Ако искаш да ни прогониш…

— Му-зи-ка! Му-зи-ка! — заскандираха най-нетърпеливите.

Тя отиде до грундинга, превъртя копчето и след малко из хола зазвучаха гласовете на Джон Траволта и Оливия Нютън Джон.

— Чудесно! — изръкопляскаха няколко души.

— Откъде имаш този запис? — попита я Венци.

— Това е моя тайна! — усмихна се домакинята.

Но в същност истинската нейна тайна, за която тя дори беше забравила, те щяха да узнаят след малко… Няколко души станаха да танцуват. Венци покани рожденичката и край масичката останаха само Дундата и Петьо. Петьо не умееше да танцува, а Дундата никой не беше поканил. Те седяха смутени един срещу друг и мълчаливо се взираха в танцуващите двойки.

Хванал ръцете на Силвия, Венци небрежно се поклащаше срещу нея, а очите му не се откъсваха от лицето й. Облечена в новото поло и купеното от Югославия жакетче, тя изглеждаше още по-красива. Венци беше облечен в поло, изплетено от домашна вълнена прежда, с висока яка, която опираше чак в брадичката му. Гъстата коса падаше ниско над сключените вежди, дори от време на време някой кичур закриваше погледа и му пречеше да се наслаждава на хубавото лице на Силвия, на малките трапчинки, образувани в ъглите на малиновите й устни… „Господи, мислеше си Венци, колко е хубава! И как прелестно танцува.“ Изобщо всичко у нея му се струваше прекрасно, недостижимо, сякаш тя самата беше изваяна от звездна материя, а косите й ухаеха на кестени. „И откъде ли има това медальонче? Кой ли й го е подарил?“

— Кажи нещо! Защо мълчиш? — прекъсна мислите му Силвия.

— Откъде имаш това хубаво медальонче? — попита Венци.

— Подарък ми е от мама и татко — отвърна момичето и кой знае защо, леко се намръщи.

И изведнъж стана замислена и тъжна. Наистина ли, или така му се е сторило? На Венци никак не му се искаше да вижда тъжно лицето й. От желание да я разсее той я запита:

— А те сега къде са?

— Кои?

— Баща ти и майка ти?

Силвия повдигна големите си черни очи и някак странно го погледна:

— Защо? Нима искаш да бъдат тук?

После наведе очи и стана още по-тъжна и замислена.

— А не… — обърка се Венци. — Просто попитах, ей така, колкото да не ми се схване езикът.

И направи опит да се разсмее. Но смехът му излезе малко неестествен и той се укори за това, че не можа да измисли нищо по-умно. Много ясно защо ги няма родителите й. Веднъж на рождения ден на Светла някой беше угасил лампата и момчетата и момичетата танцуваха на съвсем слаба светлина — така било по-романтично, — когато внезапно в стаята нахълта майката на рожденичката и извика:

— Само такива да ги нямаме! — и нервно щракна ключа. — В нашия дом лампите се гасят само когато си лягаме да спим.

Неочаквано блесналата светлина бе откроила ученик и ученичка, притиснали се един до друг — когато забелязаха втренчения поглед на възрастната жена, те се сконфузиха…

— Браво! Браво! — извика тя. — Така ли танцува съвременната младеж? Ние, когато бяхме млади…

И се приготви да им изнесе цяла беседа за целомъдрието, на някогашната любов, но дъщеря й я прекъсна:

— Мамо, ти защо влизаш, без да съм те викала? Нали бях те предупредила… Хайде, чупка!

И насила изтласка майка си в антрето.

Силвия явно е проявила по-голяма съобразителност от Светла и е помолила своите родители да отидат на ресторант или на гости у приятели… Затова сега никой не безпокоеше гостите и те можеха спокойно да угасят лампите, като оставят само онази малка лампичка с оскъдна червена светлина.

Венци погледна към лампичката, после към Силвия, която танцуваше мълчаливо, и се попита дали би се осмелил, ако угасят осветлението, да я притисне до себе си и нежно да я целуне по устните. Досега той още не беше целувал момиче. Каквото знаеше за целувката, знаеше го или от романите, или от разказите на свои съученици, които обичаха да се хвалят с любовните си приключения. В тези хвалби имаше много поза и момчешко перчене…

Силвия едва забележимо се усмихна, сякаш тези проблеми не я интересуваха. И това го караше да се пита: „Наистина ли е такъв сухар?“. Но след срещата им на мостчето, когато Силвия тупаше с крак, изпаднала в истерия, той едва се сдържа да не протегне ръка към нея… А после дълго мисли над странното й поведение и окончателно се убеди в нейната невинност и едно особено, смесено чувство на вина и обич прониза сърцето му. Срещата на мостчето стана причина за няколко безсънни нощи, прекарани в сладък, мъчителен размисъл.

Понякога трябва да причиним болка на някого, за да разберем, че го обичаме…

„Аз съм влюбен… влюбен… влюбен… — повтаряше си мислено в такта на танца Венци. — Това е безспорно. Ами тя?“ Дали няма да стане смешен в очите й, ако й каже, че я обича и че това е разбрал още при онази паметна среща на мостчето?

— Силвия! — неволно прошепнаха устните му.

Момичето трепна и го погледна учудено.

„Господи, какви очи има!“ — помисли си гимназистът.

— Каза ли нещо?

— А не, не! — уплаши се Венци.

— Стори ми се, че ми спомена името — усмихна се Силвия.

— Не знам. Възможно е и да съм го споменал — добил кураж, отвърна Венци. — Просто не съм на себе си…

— Защо?

— Не мога да повярвам, че съм с теб… че танцуваме…

— Глупчо! — отново се усмихна Силвия.

— Глупав ли ти изглеждам?

— Да! — разсмя се гимназистката. — Ти си „умният глупчо“ или „глупавият умчо“. Кое ти харесва повече?

— Ти! — изпусна се Венци и веднага съжали за дързостта си.

— Студено ми стана! — престорено потръпна Силвия.

— Студено ли! — изненада се Венци. — От какво? На мен дори ми е горещо…

— От вятъра, който ми направи.

И двамата се разсмяха.

— Тогава да ти произведа още малко вятър?

— Ти да не си вентилатор?

— Да. Искаш ли?

— Не! Страх ме е да не настина…

Музиката вече беше спряла и всички се отправиха към масичките, където Дундата и Петьо отдавна скучаеха. Докато другите танцуваха, те не бяха си разменили нито една дума.

Венци и Силвия също тръгнаха. Общо взето, той беше доволен от себе си, но му се струваше, че не й беше казал най-важното. А и тя всичко обърна на шега. И си науми при следващия танц да й каже, че той прилича на метеор, който се движи в хаоса на вселената без определена орбита и търси своята звезда… Ако тя го попита дали я е намерил, той ще й отвърне, че отдавна я е открил… Ако му зададе въпроса: „Може ли да назове името на звездата?“, ще й каже, че това е най-красивата звезда във вселената и се намира в нашата галактика. Под „нашата галактика“ той разбираше нашият клас. Ако не се досети, ще допълни, че започва с буквата „С“. Но няма ли да го помисли за сантиментален? Или трябва, както правят много негови връстници, да я сграбчи в ръцете си и силно да я притисне до сърцето си, а после… Ами ако тя се уплаши и побегне? Не! Така не бива. Трябва да измисли нещо — хем да не мине за сантиментален, хем да й подскаже нещо двусмислено, с подтекст, което би му дало възможност и за евентуално отстъпление, без да бъде накърнено мъжкото му честолюбие…

Венци не разбра кога и как бяха стигнали и насядали на местата си, когато откъм магнетофона се разнесе познат женски глас:

— ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!

Всички се обърнаха към грундинга, после към Силвия. Но какво означава това? Бяха познали нейния глас. Последва малка пауза, през която някой успя да попита:

— Силвия, пак ли някаква изненада?

— Да! — едва чуто прошепна рожденичката и понечи да изтича към магнетофона, но се отказа от намерението си, скръсти ръце пред гърдите си и зачака. Като обречена. Очите й не гледаха към гостите, а някъде навън през прозореца.

И тогава магнетофонът им поднесе най-неочаквания сюрприз.

— „ИЗПОВЕД НА ЕДНА ГРЕШНИЦА“ — продължи записаният на магнетофонната лента глас на Силвия, след което последва самата изповед:

„Приятели, добре дошли на моя рожден ден! Човек се ражда, за да бъде щастлив и да носи радост и щастие на другите… Ето, ние сега танцуваме и се веселим и вие навярно мислите, че аз съм много добра и много щастлива. А такава ли съм наистина? Учим от толкова години заедно. Заедно през първи срок. Заедно през втори и трети срок. Заедно през ваканцията. Понякога съм била весела, понякога тъжна… Виждали сте ме в най-добрата светлина…

А в същност познавате ли ме истински? Знаете ли, че аз не съм такава, за каквато ме мислите? Аз съм подла! Аз съм страхливка! Искам да разпръсна розовите илюзии на ония, които вярват в моята чистота и невинност. Аз поставих запетайката в дневника. Боби и Живко са невинни…“

Силвия сама се вслушваше в собствения си глас, сякаш изпитваше някаква наслада.

А гласът от магнетофонната лента продължаваше нейната безпощадна изповед с някакво мазохистично наслаждение. Силвия не можеше да повярва, че тя е произнесла тези думи, с които сама разсъблича собствената си душа. Може би е направила този запис в болестно състояние, когато изгаряше от висока температура, след като беше чула разговора между баща си и Ранчин? Кой знае какво е преживяла в тези мигове на разкаяние и отвращение от себе си.

Всички слушаха смълчани и потресени от необикновената, страшна изповед на Силвия. Дори когато записът свърши, никой не се реши да наруши мълчанието.

Мълчеше и Венци. И той беше потресен от чутото. Не, това не беше измислица, защото Силвия споменаваше точно деня и часа, в който бе поставила запетайката, изповядваше какво е преживяла, когато той внезапно бе влязъл в класа, как я погледнал и какви реплики си бяха разменили…

А така му се искаше всичко това да не е истина, да е лош, кошмарен сън, от който след малко ще се събуди. Но сънят не изчезна. Масичките все така бяха отрупани с бутилки и чаши, плодове и деликатеси. В малките чашки блестеше като ледена планинска вода неизпитата водка, а в големите червенееше тъмната кока-кола, сякаш бяха напълнени с кръвта на много кръводарители, които доброволно я предлагаха на болната домакиня… А може би тя наистина е болна? Или е луда?

Когато повдигна глава, Венци срещна погледа на Силвия. Те се гледаха така само няколко секунди, а им се стори, че това беше продължило цял час. Силвия долови в очите му някакво отчуждение, което я накара да трепне болезнено.

Тя първа наруши мълчанието, огледа смълчаните гости и тихо прошепна:

— Това е всичко! А сега вие имате право на избор: да останете на рождения ми ден или да си отидете… Важното е, че на мен ми олекна…

Ето в това именно Силвия се излъга. Не беше й олекнало. Щеше да й олекне, ако я бяха разбрали. Ако й бяха простили. Та нали човек се изповядва не за да бъде руган, а за да бъде разбран и опростен? Кой би направил такава искрена изповед, ако предварително знае, че хората ще го осъдят? Да се изповядваш пред някого, значи да вярваш в него.

Силвия беше израснала над своите съученици. Сега тя стоеше няколко глави по-високо от тях. И тъкмо това те не можеха да разберат.

— Защо мълчите? — викна рожденичката. — Наречете ме както си искате, убийте ме с думи, пребийте ме с юмруци, но не мълчете! Чухте ли? Или кажете нещо, или си отивайте! Ако ще празнуваме, да празнуваме…

Това вече най-много подплаши гостите. Те се спогледаха, сякаш искаха да почерпят кураж един от друг, и се раздвижиха. Някои започнаха да стават.

— Аз трябва да си вървя — първа се обади Дундата. — В къщи ме чакат…

— И аз! — последва я гузно седналият до нея ученик. — Ние имаме гости от Пловдив…

Един по един учениците и ученичките се надигаха от канапето, от фотьойлите и столовете и бавно, с наведени глави, без да поглеждат към домакинята, мълчаливо се изнизваха навън…

Останаха само Венци и Петьо. И те се бяха изправили, но още не си тръгваха. Очевидно искаха да й кажат нещо, но не се решаваха.

Петьо пристъпваше от крак на крак, както в онзи паметен ден в училището, когато я срещна на стълбището. Може би той най-добре я разбираше? И най-много й съчувствуваше, защото сам знаеше горчивия вкус на човешкото презрение… Той искаше да й каже нещо утешително, търсеше онези вълшебни думи, които като в приказките можеха да извършат някакво чудо, но все не успяваше да ги намери…

А Венци? Още когато срещна погледа й, той разбра, че това е решителният миг, в който или ще я спечели, или ще я загуби за цял живот. Чувствуваше се като пътник, който е застанал на кръстопът и не знае кой път да хване. Пътят към Силвия беше пресечен от пукнатина, която непрестанно се увеличаваше. И колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше пукнатината, докато най-сетне се превърна в пропаст. Вече му се струваше, че ако се опита да я прескочи, ще полети в бездната… Тази пукнатина сякаш минаваше и през душата му и го разполовяваше — в него се бяха появили два човека, двама Венциславовци. Единият искаше да прескочи пропастта и да отиде при Силвия, да я притисне до гърдите си и да я утеши и приласкае. А другият не се решаваше да стори това, парализиран от непознат до този момент страх. Може би причината за този страх се криеше в опразнения апартамент… Защо всички си бяха отишли? Нима Силвия наистина беше такава грешница, каквато сама се изкарваше в магнетофонната си изповед? А може би присъствието на Петьо го притесняваше? Може би този дребосък играеше ролята на запушалка, която пречеше да гръмне като шампанско отдавна спотаяваното в гърдите му чувство към Силвия? Защо впрочем остана и Петьо? Как му се искаше да изкрещи: „Отивай си! Не разбираш ли, че си излишен?“

Но вместо Венци изкрещя Силвия:

— А вие какво чакате още?

И двамата трепнаха от думите й.

— Силвия! — тихо прошепна Петьо и не знаеше как да продължи. — Аз… Аз…

— Силвия! — като ехо повтори и Венци. Никога не е предполагал, че може да бъде ехо на друг. — Силвия! — повтори по-силно той. — Защо направи това?

— Заради себе си! — твърдо отвърна момичето. А след малко добави: — И заради вас! Едва сега разбрах колко пари струвате. Страхливци! Махайте се от очите ми! Чухте ли? Какво чакате още?

После грабна една бутилка и силно я удари в пода. Бутилката издрънча със страшна сила, счупените парчета се разпиляха.

— Силвия! — извикаха едновременно Венци и Петьо, изхвръкнаха от апартамента и полетяха надолу по стълбището…

Останала сама, Силвия гледаше като обезумяла опразнения апартамент, после е болка захапа дясната си ръка.

— На̀ ти един рожден ден! На̀ ти една изповед! — конвулсивно трепереха устните й.

А баща й и майка й още не се връщаха. И защо ли се бавеха толкова дълго? Впрочем така е по-добре. Ако се бяха върнали по-рано, кой знае още колко глупости щеше да извърши. Но не й се седеше сама в този празен апартамент до тази празнично подредена маса, която й напомняше за претърпяното поражение…

Силвия постоя още малко, загледана в полупразните чаши — нейните съученици всичко вършеха „полу“, — после с някакво озлобление облече коженото си палто, грабна чантичката си и изскочи навън, като силно тръшна вратата зад гърба си…

Това беше първото й бягство от дома. И то точна срещу Нова година — на шестнадесетия й рожден ден…