Максим Асенов
Бомба със закъснител (18)

Седемнадесета глава
Опасното пътуване

Венци разказа на майка си за скандала в училищния двор. Докато го слушаше, Лена все повече и повече пребледняваше. А когато свърши, нито го упрекна, нито го оправда. Само дълго мълча, замислена за нещо си. И това мълчание беше най-страшно за Венци. По-леко щеше да му бъде, ако му изкрещеше или ако почувствуваше върху бузата си разярените й плесници. Но тя с пръст не го докосна. Искаше му се сам да изкрещи: „Защо не ме набиеш?“. Но и той предпочете да мълчи, сякаш искаше да чуе мислите на майка си…

А всъщност за какво мислеше майка му? Тя също беше учителка, макар и в друга гимназия, и много добре познаваше училищните правилници. Не по-зле познаваше и заместник директора Минчо Пиронков. Той не беше от тези, които биха понесли такава обида.

„Господи — тревожеше се Лена, — какво става с нашия син?“ Не смееше да обвини мъжа си, защото той беше разбит човек, особено сега, след позора му в кварталния клуб. Как да му каже за новото „геройство“ на сина им? Той веднага ще избухне: „Виждаш ли докъде го докара с твоята педагогика?“, без да разбере, че може би на дъното на тази му постъпка лежи бащината вина. Момчето очевидно е дочуло за скандалната история в клуба и се е разочаровало от баща си. Все пак трябва да поговорят за Венци — нали той е не само неин, а и негов син?

Впрочем, тя отдавна знаеше тайната на мъжа си, но се преструваше, че нищо не знае. Беше я научила случайно. И затова, когато Боян, малко пийнал, започнеше да се хвали с геройството си, тя го поглеждаше презрително. И този презрителен поглед най-много го вбесяваше. Изглежда, се досещаше, че жена му знае, но си мълчи нарочно, за да го измъчва. А това не беше истина. Понякога Лена се канеше да го заговори, но все не се решаваше. Опасяваше се, че така може да настъпи разривът.

Един ден тя разказа всичко на Радивой. Той я изслуша внимателно, после дълго мълча — не обичаше да дава евтини съвети. Най-после я погледна укорно и й каза, че е много късно да къса с Боян. Длъжна била да жертвува личното си щастие в името на щастието на Ася и Венци. Какво са виновни те, та трябва да изплащат тежките последствия, от някогашното майчино недоглеждане. „Защо не си си отваряла очите по-рано? — засече я той. — Впрочем, чакай, чакай, ти май изведнъж се бухна в обятията му, а после в гражданското?“ „Да бухнах се — призна си Лена, — и ти знаеш защо.“ „Знам, защото онзи мискинин те остави, и ти, за да му отмъстиш, се омъжи за първия срещнат… Видя ли сега на кого си отмъстила?“ „Видях!“ — наведе очи Лена. „Значи — сурово забеляза Радивой, — и ти имаш вина пред Боян. Той те обичаше, а ти се ожени за него без любов. И сега непрекъснато му навираш своето превъзходство в очите. Все пак не забравяй, че той е мъж и има малко честолюбие.“

Разговорът между Лена и Радивой не доведе до никъде. Тя разбра, че за развод и дума не може да става. В името на децата трябваше да стиска зъби и да търпи… И тя търпеше, дори щадеше мъжкото му самолюбие, както я посъветва брат й. Търпя цели осемнадесет години. Но нали не беше обезвредила бомбата със закъснител, върху която беше изградено семейството им, тя избухна тогава, когато най-малко очакваха. И навярно парчета от тази бомба са засегнали сърцето на Венци. Горкото момче! Господи, дано само не го изключат! Изключат ли го, могат да убият цялото му бъдеще. И тя реши да поговори с Донева. Само тя можеше да го спаси. Трябва да поговори с нея, преди да отидат при заместник директора.

От срещата с Пиронков най-много се плашеше. Знаеше, че той е отмъстителен човек, който трудно може да преглътне обидата, нанесена му от Венци.

Освен да преместят сина си в друго училище? Виж, това е идея! Само че сега не е удобно. Трябва да изчакат есента. А до тогава? Кой знае какви бели могат да ги сполетят през това време.

Венци нищо не знаеше за тревогите на майка си. Мъчно му беше, че я огорчи с неприятната новина, но другояче не можеше да постъпи. Винаги досега казваше истината. Макар че понякога тази истина й причиняваше болка. И сега й каза всичко, за да му олекне на душата. Но не му олекна. И на другия ден направи нова лудория. За него всъщност това не беше лудория, а една от точките на програмата, която си беше изработил, за да изтръгне и последните коренчета на наследения от бащата страх.

Веднага след училище заедно с приятелите си отиде на кино. За трети път гледаха новия филм „Петкан“, който много му хареса. Особено отказа на Петкан да приеме Робинзон в редовете на племето, тъй като, според думите му, той можел да го зарази с опасните духовни болести на цивилизацията. Филмът беше колкото смешен, толкова и трагичен. Той третираше проблема за пагубните последици на човешката цивилизация, която не само опустошава природата, но и изкълчва характерите на хората. Докато гледаха филма, а и още по-рано в душата на Венци зрееше грандиозна идея. Отначало тя се зароди като смътно желание, а после започна все повече и повече да се избистря. Впрочем, тя не беше нова, но на всеки юноша му се струва, че той е откривателят. Венци кроеше планове заедно със своите приятели да отиде в планината, в най-затънтения край и там да положи основите на едно съвременно модерно племе, което да живее по простите закони на природата. Това няма да бъде просто връщане към повика на Жан Жак Русо: „Назад към природата!“, а нещо ново, по-възвишено, по-съвременно. Той мечтаеше тяхното племе да послужи като първообраз на бъдещото човечество. Човечеството според него сега се намираше на ръба на пропастта. Затова пишеха философи и учени, писатели и поети. Пред цивилизацията зееше пропаст и ако бъде направена още една крачка, всички ще полетят в бездната. И ще настъпи краят на света. А светът трябва да бъде спасен! „Необходимо е да се върнем малко назад — разсъждаваше юношата, заразен от гениалната си, според него, идея. — Да се върнем и да заобиколим пропастта, за да тръгне после човечеството по единствено верния път, който би го извел до невиждани висоти.“

Венци си представяше как за неговия експеримент започват да говорят по целия свят, как при него идват журналисти и фоторепортери, вземат интервюта и световната преса, радиото и телевизията гръмват и разнасят по целия свят необикновената новина. И из всички краища на планетата започват да никнат като гъби подобни племена, които се отказват доброволно от убийствения шум на големите градове, от лъжите и клюките, от властолюбието и клеветите — тези опасни епидемии на съвременната цивилизация. И заживяват по простите закони на природата.

Неведнъж, лежейки на кревата, загледан в изцъкленото небе през прозореца, Венци се опиваше от своята идея и мечтаеше час по-скоро да се залови за нейното осъществяване. Опасяваше се само от едно — дали ще бъде разбран от своите приятели. Затова и не бързаше да им казва какво е намислил. И Венци като Силвия искаше да живее независимо от своите родители, пък и от когото и да било. Но за разлика от нея, която според него искаше да живее предимно за себе си, той беше решил да живее за хората, да им отвори очите и да им покаже верния път. Струваше му се странно, че толкова умни хора не са се сетили за тази проста идея. Защо е нужно хората да се блъскат в големите градове, под пушека на заводите, в тези грамадни блокове, чиито стаи приличаха на клетки, и да се измъчват? И нима ставаха по-щастливи, като взаимно си причиняваха страдания?

Разбира се, на Венци не всичко му беше ясно. Все още имаше много въпросителни, тъмни петна, но именно тази неясност беше твърде примамлива и привлекателна. Защото, когато нещо е напълно ясно, то престава да бъде интересно. Може би тъкмо с тази тайнственост Венци щеше да спечели приятелите си за своята идея?

Но той считаше, че още не е дошло времето да ги посвети в плановете си. Само им беше загатнал, че им предстои едно романтично летуване в планината, в сурови планински условия, далеч от всякакви почивни станции, сред високите борове и шумящите водопади, сред крясъка на птиците и плахите стъпки на сърните. Предложението му ги заинтригува и те го обсипаха с въпроси, но той им каза:

— Нека дойде лятото, тогава всичко ще обмислим както трябва.

А сега му предстоеше първо да провери себе си. Защото какъв вожд ще бъде, ако самият той се окаже страхливец и подлец? Един страхопъзльо не може да поведе другите към върховете на духовното извисяване, не може да води хората към отърсване от пороците и предразсъдъците, към съвършенството и простата природна красота. Личният пример, само положителният личен пример може да окаже магическо въздействие върху околните. Та нали той се възмущаваше от разминаването между думи и дела при много от възрастните и това най-много го дразнеше…

Засега Венци нямаше основание да бъде недоволен от себе си, но му предстояха още редица излитания. Затова, когато излязоха от киното, вместо към блоковете, в които живееха, той поведе своите приятели към товарната гара. От двете му страни вървяха Боби, Живко и Петьо. Ванко го нямаше. Навярно помагаше на баща си в ковачницата. Напоследък работата значително беше нараснала и се налагаше по цял ден да бъде зает. За срещи с тях използуваше само вечерите и нощите. Венци беше загатнал на Ванко да му приготви лост.

— За какво ти е? — попита го ковашкият син.

— За една важна работа — загадъчно отвърна Венци.

— Каква?

— Друг път ще ти кажа.

Сега четиримата приятели вървяха мълчаливо и размахваха ученическите си чанти. Вече не само Боби и Живко, но и Венци имаше намалено поведение — нищо, че беше един от любимците на класната и някога съперничеше на Силвия.

Те мислеха за смелостта на Венци — така решително отвърна на плесницата на заместник директора, когото всички ученици ненавиждаха. Веднъж, когато му се оплакаха, че програмата им в понеделник е много претоварена — имаха шест часа, и то все тежки, — той направо се изсмя в лицата им:

— Че вие какво искате?

— Как какво? — озъби му се някой. — Програмата не е съобразена с педагогическите принципи и с инструкцията на министерството.

— Много се уморяваме — добави друг.

— Ще почивате, когато излезете в пенсия! — иронично им подхвърли заместник директорът.

Това беше предизвикало истински бунт в класа и Донева едва успя да успокои учениците.

— Този Пиронков е голям подляр! — припомнил си тази случка, забеляза Петьо.

— И той е като Козарева — каза Живко.

— А бе, началници ли са, махни ги! — обобщи Боби.

Венци мълчеше. Когато наближиха гарата, някой попита:

— Ама ти къде си ни повел?

— На товарната гара!

— Защо?

— Ще ви покажа един номер — тайнствено се усмихна Венци.

— Какъв номер? — не мирясваше Живко.

— Ще видите…

И те видяха товарния влак, натоварен със селскостопански машини, готов всеки момент да потегли за някъде.

Венци спря пред един от вагоните, който беше малко по-различен от другите, и намигна на приятелите си.

— Ей с този вагон съм намислил да пътувам гратис.

— Но това е товарен влак!

— Точно затова…

— И къде ще се качиш? Във вагона или в будката?

— Отдолу! — посочи Венци. — Хей там, между онези железа и дъното на вагона…

Учениците го погледнаха, както се гледа ненормален.

— Наистина ли?

— Да!

— Но ти си луд! Това е твърде рисковано…

— Дори и да не паднеш при бясната скорост, стига ти адския шум от тракането на колелата.

— И страха! — добави някой. — Аз бих умрял от страх.

— Точно затова ще опитам — отвърна Венци.

— Но защо ти е необходимо? — недоумяваше Живко.

Вместо отговор Венци загадъчно се усмихна. Много му се искаше да сподели своите планове във връзка с хрумналата му гениална идея, но прецени, че е още рано да ги посвещава в тайните си. Само Петьо разбра истинския смисъл на тази усмивка.

Боби и Живко го гледаха със смесица от възхищение и страхопочитание. Колко странен е този Венци! Уж е като тях, пък не е. И те си припомниха случките с детските люлки и кладенеца. Не, онова все пак се ядваше, но това…

— Аз не бих се решил — чистосърдечно си призна Живко.

— И аз! — обади се Боби.

Венци погледна часовника си:

— Влакът ще потегли точно след пет минути.

— Откъде знаеш?

— Всичко съм проучил — важно каза Венци. После прегърна тримата си приятели, слезе при релсите и им махна с ръка: — Довиждане!

Приятелите му гледаха недоверчиво след него — все им се струваше, че се шегува.

— Чао! — за последен път им каза ученикът, наведе се ниско и се завря под вагона.

Венци внимателно се намести между железата, които бе посочил, в дъното на вагона. Очевидно от по-рано беше правил репетиции, защото стори това много сръчно.

Едва сега момчетата разбраха, че съученикът им не се шегува и предприеха последен опит да го вразумят.

Пръв се обади Живко:

— Венци, не прави глупости! Върни се!

— Не! — твърдо отсече Венци и се намести по-удобно на тясното местенце, което едва побираше едрата му фигура.

Докато момчетата се суетяха и разубеждаваха Венци, влакът бавно се отлепи от мястото си и потегли. Вагоните се дърпаха един друг, като издаваха неприятен шум, и колелетата започнаха да се търкалят по релсите. Учениците гледаха ужасени как товарният влак отнася безумния им приятел, който им махаше с ръце:

— До скоро виждане, приятели!

А Петьо си помисли: „С него е свършено“.

Нито един от тях не вярваше, че ще видят отново своя съученик. Когато влакът изчезна от очите им, те се обърнаха един към друг и се спогледаха тревожно. В очите им се четеше един и същ въпрос: „Защо не го спряхме?“.

През това време Венци лежеше, сгушен на неудобното тясно местенце под вагона, запушил предварително ушите си е памук, за да не му се пукнат тъпанчетата от силното тракане на колелата.

Но шумът нахлуваше през памука, през носа, през устата, през всички пори на тялото му. Той притискаше и блъскаше мозъка и сърцето му от всички страни. А влакът все повече и повече усилваше скоростта и на него му ставаше все по-страшно и по-страшно… За да прогони промъкващия се в душата му страх, той започна да си повтаря в ритъма на тракането на колелата: „Ще издържа! Ще издържа! Ще издържа!“. Повтаряше тези думи, а му се струваше, че пее някаква странна песен, която извира сама от гърдите му.

По едно време, може би от умората или от монотонния шум, Венци задряма. Колко бе спал, не разбра. Събуди се чак когато влакът спря на някаква гара. Отвори очи и направи опит да се размърда, но ставите и мускулите го боляха. Целият беше скован от неподвижното положение, в което се намираше, и с мъка успя да размърда крайниците си. С големи усилия се измъкна от неудобното място и слезе от вагона.

Някакъв железничар, който проверяваше вагоните, го забеляза:

— Момче, какво търсиш тук?

— Нищо! — отвърна Венци и се разкърши. — Пътувах гратис с влака.

— В някоя будка ли?

— Не! Под един вагон.

— Ама че си шегаджия! — засмя се железничарят.

— Коя гара е тази? — попита Венци.

Железничарят назова името на гарата. Чак сега Венци разбра, че е пропътувал повече от петдесет километра. Време беше да се връща обратно. Но пътнически влак за техния град имаше едва след половин час. Трябваше да изчака на гарата. И той се запъти към чакалнята.