Максим Асенов
Бомба със закъснител (14)

Тринадесета глава
Страхът ли прави хората страшни

След скандалната случка Венци рязко се промени. Дръзките въпроси и двусмислените подмятания на непознатия бяха толкова обидни, че ако баща му беше наистина невинен, нямаше да млъкне и гузно да се свлече на стола. Значи мустакатият знаеше някаква тайна. Сигурно историята със заловения бандит и медала е измислена от баща му, за да прикрие някаква позорна постъпка в живота си. Но каква може да бъде тя?

Този въпрос мира не даваше на Венци. Той се затвори в себе си, стана още по-мълчалив, вглъбен и избухлив. Всъщност Венци знаеше много малко за миналото на баща си — от ироничните реплики на човека с мустаците само можеше да се досети, че не е никакъв герой, че има някакъв грях, но какъв точно, не разбра. На младия гимназист, който имаше необуздано въображение, и това му стигаше, за да види баща си в най-черни краски. Той не можеше и да предположи какви унижения и страдания беше преживял някога младият Боян Павлов. Иначе едва ли би се решил да бъде такъв строг съдник на своя родител, едва ли би го наричал в себе си позьор и лицемер. Момъкът се досещаше само за позора, но не и за драмата му. Що се отнася до загадката около медала за боева заслуга, който не веднъж беше виждал у дома с очите си, Венци й даде най-лесното и банално обяснение: „Откраднал го е от някой свой другар!“. Той не признаваше средните пътища и средните характери. За него хората се деляха на добри и лоши, на зли и великодушни, на смели и страхливи. Доскоро слагаше баща си в първата категория, искрено го обичаше и уважаваше, а сега изведнъж го видя смален, смъкнат от пиедестала, на който сам го беше издигнал.

И Венци като Силвия изпитваше ужас при мисълта, че може би някъде дълбоко в себе си носи скрити наследствени белези на страхливец и лицемер. Той отново си спомни за упрека на вуйчо си по повод рождения ден на Силвия. Ами ако вуйчо му се окаже прав? Господи — простена юношата, — нима човек е прокълнат да носи още в зародиша си пороците на своите пра-пра-прадеди?

Още същата вечер, когато се върна след злополучното заседание на другарския съд, Венци не се качи в апартамента, както правеше обикновено, а първо слезе в мазето, където се намираше личният му зоокът. Запали лампата и се спря пред клетката с маймуната, която се люлееше на примитивната си люлка и любопитно се взря в тъжното лице на гимназиста. Венци също я погледна и още по-тъжно се усмихна: нима наистина това е неговата пра-пра-баба, както твърди Дарвин в своите трудове? Юношата замахна с десницата си срещу маймуната, а тя скочи от люлката и побягна…

— Страхува се! — прошепна си Венци. — Значи страхът съпътствува човека още от най-древното му минало, отпреди милиони години, още преди да е слязъл от дърветата, преди да се е научил да ходи на два крака с изправен гръбнак.

После тръгна към заека, но още щом го съгледа, наплашеното животно се скри. Опита се да погали катеричката, но и тя побегна.

— И те се страхуват — горчива усмивка изкриви лицето на Венци. — Ами пепелянката? Дали и тя ще се уплаши?

И гимназистът застана пред стъкленицата, в която, свита на кравай, лениво лежеше половинметровата змия. Придаде на лицето си свиреп вид, изсъска през зъби и замахна с юмрук към змийската глава. Но странно! Пепелянката не побегна като другите животни. Тя мигновено се нагърчи, повдигна глава и със съскане се устреми към ръката му. Но, ударила се в стъклената преграда, падна на дъното, омаломощена и съскаща от безсилна злоба.

— Я-я-я! — учуди се Венци. — Изглежда, че змията не познава страха. Затова е такава жестока. А кой знае — замисли се той, — може би именно силният й страх, за който ние не се и досещаме, я прави страшна?

Гимназистът постоя известно време замислен, после махна с ръка и тръгна към изхода на мазето.

Качи се в апартамента безшумно и без да се обади на майка си и Ася, които бяха в кухнята, влезе направо в стаята си. Спря се пред библиотеката и заоглежда наредените книги по зоология, по психология, един том от Большая советская энциклопедия и пет-шест справочника и речника. Разтвори една от извадените книги, прелисти много страници, спря се някъде към края и се зачете:

„Страхът е най-старото и дълбоко заровено чувство в душата ни…“

В този миг в стаята безшумно влезе майка му. Приближи го тихо, на пръсти, и любопитно надникна през рамото му.

— Какво четеш? — усмихна се тя, повдигна луксозната подвързия и възкликна: — О-хо! „Речник по психология“!

— А! — сепна се Венци и мигновено затвори книгата. — Правя една справка…

Майка му отново се усмихна и ласкаво го погали по разрошената коса:

— Чети! Чети! Умничкият на мама!

Венци се отдръпна рязко. Не обичаше телешките нежности, които размекват волята на мъжа.

Огорчена от рязкото и внезапно отдръпване на сина си, Лена се насочи към гардероба. Разтвори крилата му, извади оттам плетивото си и тръгна да излиза. Но тъкмо беше отворила вратата и я настигна гласът на Венци:

— Мамо!

— Да! — спря се майка му и го погледна с черните си очи. — Какво има?

„Колко прилича на вуйчо! — Помисли си момчето. — Само че е по-хубава и по-дребна от него. И по-нежна…“

— Защо ме викаш? — отново попита майка му.

— Ти страхлива ли си? — Венци сякаш случайно беше задал въпроса и, почувствувал известно неудобство от дързостта си, наведе глава.

— Какво? — трепна Лена и се взря учудено в лицето му. — Защо питаш? Какво имаш пред вид?

Венци мълчеше. Чудеше се дали да продължи. Изглежда, куражът му беше стигнал само до тук. Доловила колебанията му, Лена се върна при него:

— Ти искаш да ми кажеш нещо, Венци?

— Да!

— Кажи, какво те вълнува?

— Изпитвала ли си някога голям, ама много голям страх? — преодоля неудобството си юношата и я погледна, право в очите. — Такъв страх, който да е парализирал цялата ти воля…

Майка му още се колебаеше какво да отговори или по-точно обмисляше отговора си, когато зад гърба им се чу възмутеният глас на Ася. Тя беше влязла незабелязано и бе чула въпроса на батко си.

— Как смееш да си помислиш такова нещо за мама? — В очите й проблеснаха унищожителни искрици на гняв и възмущение.

Ася беше по пижама, очевидно се бе приготвила да си ляга.

— Ася, ти какво търсиш тук? — ласкаво я смъмри майка й. Но момичето не обърна внимание на майчината забележка.

— Мама не е страхлива! — още по-войнствено продължи тя. — Нали мамо?

— Всеки изпитва някакъв страх от нещо — замислено отвърна майка й.

— Но ти не си страхлива! Не си! Не си! — настоятелно и с повишен тон завика Ася. — Аз зная, че не си. И татко не е страхлив. Когато си била малка, по-малка дори от мен, и са запалили бабината къща, ти си се хвърлила в пламъците, за да не ти изгори куклата!

— Откъде знаеш това? — усмихна се майка й.

— От баба. Тя всичко ми разказа, когато бях на село. И как вуйчо станал партизанин, и как дошли полицаите и запалили къщата ви. Тя така пламтяла, че цялото село се събрало да гледа. И всички жени наоколо пищели от страх и ужас, само ти не си плакала. Гледала си полицая намръщено, после си грабнала един камък, ударила си го по гърба и си избягала.

— Аз не говоря за тогава — забеляза Венци. — Това и аз зная.

— А за кога? — смръщено го погледна момичето.

— За по-късно, когато е пораснала…

— Ух, че си глупав! — разсмя се Ася и звънкият й смях изпълни стаята. — Щом като мъничка мама е била безстрашна, като е пораснала, е станала още по-смела. Нали, мамо?

— Не винаги е така, моето момиче — ласкаво я погали тя.

— Така е, така е — настояваше на своето Ася, готова всеки миг да се разплаче. — Знам, че е така!

— Животът е сложен… — опита се да й обясни майка й.

— Знам, че е сложен — прекъсна я момичето, — но ти не си страхлива. И татко не е. Когато е бил войник, той е хванал жив диверсант. Това не е ли смелост, а? — И Ася се притисна до гърдите на майка си. — Нали това е смелост, мамо?

— Добре, добре! — Лена притисна нежното и лице, което цялото трепереше от възбуда, и топло я целуна по двете бузи. — А сега си лягай, че кое време стана. Утре пак ще се наложи да те викам по няколко пъти, докато се разсъниш, за да не закъснееш за училище.

— Ще си легна, само ако ми кажеш, че вие с татко сте смели, ама много смели… като… като Левски.

— Добре, добре — разсмя се майка й. — А сега си лягай!

И майката хвана за ръчичка момичето и го изведе от стаята.

„Странно! — помисли си Венци. — Защо се измъкна, без да ми отговори? Това се случва за първи път… Дали го направи нарочно, или Ася й попречи?“

Гимназистът погледна книгите, разхвърляни върху бюрото му, нареди ги грижливо и излезе от стаята.

В антрето едва не се сблъска с баща си, който току-що се връщаше от „Синигера“.

И двамата се погледнаха многозначително и изпитателно. Кръстосаха очи, както се кръстосват шпаги.

— Защо ме гледаш така? — троснато попита баща му.

— Защо да не те гледам? — дръзко му отвърна Венци. — Забранено ли е?

— Само мечките се гледат така, а аз не съм мечка — каза бащата.

Венци само го изгледа под вежди, без да му отговори. „Гузен е — помисли си той. — Затова се държи така…“

— Какво има? — показа разтревоженото си лице Лена.

Тя вече беше сложила Ася да спи и сега гледаше въпросително двамата мъже — младия и стария, които й се сториха настръхнали един срещу друг като петли.

Венци се усмихна загадъчно и горчиво и влезе в кухнята.

Майка му го изпрати с тревожен поглед. Тя смътно се досещаше, че нещо се е случило с него.

— Гладни ли сте? — нарочно силно извика Лена, за да я чуе не само мъжът й, но и синът й, който безцелно се мотаеше из кухнята.

— Аз не съм гладен! — отвърна Боян. — Бях в „Синигера“ и там хапнах.

— То си личи! — намръщи се Лена. — Напоследък много често взе да се отбиваш в ресторантите. Миналата вечер в „Лебеда“, тази — в „Синигера“ а утре кой знае къде можеш да отидеш, все ще се намери някое пернато заведение, което да те приюти.

— Пак ли морал ще ми четеш? — озъби й се бай Боян.

— Не става дума за морала, а за финансовите ни възможности — намуси се жена му. — Май забравяш, че имаме двама ученика, а заплатите ни не са кой знае колко големи.

Боян Павлов нищо не каза. Мълчаливо събу обувките, навлече старите си изтъркани от употреба чехли и влезе в спалнята.

— Венци, а ти ще вечеряш ли?

— Не съм гладен — отвърна й синът. — Ще си лягам, спи ми се!

— Добре. Аз съм ти оправила леглото — каза майка му и също се отправи към спалнята, където мъжът й вече обличаше горнището на пижамата си.

Стаята, в която спяха, не беше много голяма — спалнята и гардеробът я изпълваха така, че едва можеха да се разминат. Някои ги съветваха, че спалните били вече остарели, сега на мода били ъгловите легла, а едно ъглово легло щяло да придаде по-голям простор на стаята им. Но те нямаха достатъчно пари за подмяна на старите мебели. Мислеха да направят промени в подредбата и на другите стаи, но все ги отлагаха от година на година.

И двамата вече си бяха легнали, но от кухнята Венци забеляза, че прозорецът им още свети. След малко Лена натисна бутона и светлината угасна. Когато минаваше край стаята им, без да иска той чу тревожния шепот на майка си:

— Венци изглежда е научил нещо.

— Какво? — изсумтя баща му.

— За тебе… — плахо забеляза майка му. — За случката в клуба.

— Откъде знаеш? — прекъсна я той и отново се чу скърцане на пружина. Значи се беше обърнал към майка му.

Венци спря и се заслуша в разговора между двамата със затаен дъх. Но, изглежда, майка му не бързаше с отговора си.

— Попитах те откъде знаеш? — започна да се ядосва баща му. — Кой ти каза?

— Никой! Просто се досещам.

— По какво?

— По държанието му. Зърнах ви в антрето как кръстосвахте погледи като шпаги, сякаш се готвехте да се дуелирате — предпазливо забеляза майката.

— Така ти се е сторило…

— Не ми се е сторило — изрази несъгласието си Лена. — Пък и преди да си дойдеш…

— Какво е станало преди да си дойда? — трепна баща му.

Венци усети, че недоизказаната мисъл го разтревожи.

— Ами… какво… — колебаеше се дали да отговори Лена. — Попита ме дали съм страхлива. И разни речници и енциклопедии беше разтворил, в които пише за страха.

— А ти какво, му каза? Че не си страхлива, нали? — не я изчака мъжът й. — В тази къща само аз съм страхливец… Само аз…

— Бояне!

— Какво Бояне?

— По-тихо!

— Няма по-тихо! — повиши тон баща му. — Зная, че не съм достоен за партизанската ви фамилия.

Венци потръпна. Долови болка в гласа на баща си. Очевидно се измъчваше. Страдаше.

— Бояне! — повтори майка му. — Как можеш да мислиш така?

Но, изглежда, баща му беше много ядосан, защото спалнята отново изскърца и се чу шум от стъпки из стаята. Беше станал и нервно се разхождаше. А може би искаше да излезе навън и да изпуши някоя цигара и сега търси кибрита си.

Венци бързо и безшумно се прибра в стаята си. Докато се събличаше, мислеше за разговора между родителите си. „Значи татко заради мама е преиначил случката с диверсантите — прошепна той. — Не е искал да бъде по-долу от нея…“

След като облече пижамата си, без да пали лампата, той се мушна под чаршафосаното одеяло и сложи ръцете си под главата.

Винаги, когато мислеше над някой заплетен въпрос, правеше така. И можеше с часове да лежи и да мисли, без да помръдне, вперил очи през прозореца в синята далечина. Понякога майка му го сварваше в това неподвижно положение и се стряскаше. Когато го видя за първи път да лежи така, тя уплашено извика.

— Венци!

Той дори и не помръдна. И това още повече я изплаши.

— Венци! — беше повторила майка му.

И чак тогава той се обади, но без да промени позата си:

— Какво има? Защо крещиш?

— Пу… Пу… — плюеше в пазвата си майка му. — Акъла ми изкара…

— Защо? — небрежно попита юношата.

— Помислих, че ти се е случило нещо.

— Много неща се случват в живота на човека — дълбокомислено забелязва гимназистът. — И добри, и лоши…

— Ох, аз за най-лошото си помислих.

— За какво? — усмихна се Венци. — Че съм умрял ли?

— Да! — пребледняла, отвърна майката.

— Че смъртта не е най-лошото, което може да сполети човека, мамо.

Тогава това бяха само фрази, които беше заучил от прочетените книги. Едва по-късно щеше да проумее истинския им смисъл. Но тогава сам си вярваше, че е най-нещастният човек на света. А това му усещане се пораждаше от някоя съвсем дребна несполука в училище, от забелязана несправедливост… И особено след като се завърна от рождения ден на Силвия. За този ден просто се ненавиждаше.

Лена — учителка по професия — търсеше и обикновено намираше най-верния път към сърцето и мислите на сина си. Освен вуйчо му тя му беше най-довереният душеприказчик.

Но от тази нощ Венци започна да се отчуждава и от нея. Струваше му се, че е най-самотният човек на света, като метеор, който лети из безкрайните пространства на вселената.

В това състояние единствено вуйчо му можеше да му бъде полезен. Единствено той би могъл да го разбере и да излекува раната, която беше зейнала в душата му. Но сега той се намираше на хиляди километри от техния град и щеше да се върне чак след една година. А през тази година, която имаше 365 дни или петстотин двадесет и пет хиляди и шестстотин минути, кой знае какви неща можеха да му се случат…

Изпаднал в душевна депресия, усамотил се като вълк-единак, Венци изведнъж си спомни за Силвия. Тя беше последната му надежда. Стана от леглото и както си беше по пижама, седна зад бюрото и започна да й пише писмо. Разказа й всичко, така, както си е.