Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (9)

IV
В Савиньи

Пребиваването на двете семейства в Савиньи в продължение на един месец бе голямо нещастие. След две години Жорж и Сидони се срещнаха отново в старото имение, което беше много старинно, за да не остава едно и също: неговите неподвижни камъни, езера и дървета като че се надсмиваха над всичко, което се променя и отминава. Нужно бе да имат по-силни и честни души, за да не бъдеше това сближаване пагубно за тях.

Колкото до Клер, никога тя не се бе чувствала тъй щастлива, никога Савиньи не й се бе струвал тъй хубав. Каква радост бе за нея да води своето дете на полянките, дето бе ходила сама като малко момиченце, да сяда като млада майка на засенчените пейки, откъдето някога майка й бе наблюдавала нейните игри, да разпознава, вървейки под ръка с Жорж, най-малките кътчета, дето бяха играли заедно. Тя изпитваше спокойното задоволство, пълното щастие на спокойните души, което се вкусва мълком, и по цял ден нейните дълги домашни рокли се влачеха по алеите, забавяни от малките крачки на детето, от неговите викове и прищевки.

Сидони се присъединяваше рядко към тия майчински разходки. Тя казваше, че детският шум я уморявал и в това се схождаше със стария Гардиноа, за когото всичко съставяше предлог да ядоса внучката си. Той мислеше да постигне това, като се занимава само със Сидони и като устройва за нея още повече празненства, отколкото при последното й посещение. Колите, които от две години стояха под сайванта и които чистеха един път в седмицата, защото паяците плетяха паяжините си върху копринените им възглавници, бяха оставени в нейно разпореждане. Впрягаха ги три пъти на ден, и желязната врата постоянно се въртеше на пантите си. Всичко в къщи следваше тоя светски подтик. Градинарят се грижеше по-усърдно за цветята, защото госпожа Рислер избираше най-хубавите, за да ги затъкне в косите си за вечеря; после дохождаха гости. Уреждаха закуски и разходки, които предвождаше госпожа Фромон, но в които Сидони, със своя жив нрав, блестеше несравнимо. Впрочем, Клер често й предоставяше мястото си. Детенцето имаше своите часове за спане и за разходка, които за никакви удоволствия не се нарушаваха. Майката се оттегляше по необходимост и дори вечер много пъти тя се лишаваше от удоволствието да посреща със Сидони двамата съдружници, които се завръщаха от Париж.

— Ще ме извиниш, — казваше тя, като се качваше в стаята си.

Госпожа Рислер тържествуваше. Изящна и бездейна, тя отиваше при галопа на конете, без да чувства бързото каране и без да мисли за нещо.

Свежият вятър, който духаше под воала й, само я оживяваше. Изпод затворените си клепки тя едва забелязваше една кръчма на завоя на пътя, лошо облечените деца, които ходеха по тревата край пътя, и това й напомняше смътно нейните някогашни неделни разходки заедно с Рислер и с родителите й и лекото потръпване, което я обхващаше при тоя спомен, я караше да се разположи още по-добре със своето ново облекло с меки гънки, всред приятното люлеене на колата и да задремва щастлива и успокоена.

На гарата други коли чакаха. Гледаха я много. Тя чу два — три пъти да шепнат до нея: „Това е госпожа Фромон младата…“ и наистина можеха да сгрешат, като виждаха завръщането на тримата от гарата: Сидони седеше в дъното, редом с Жорж, смееше се и говореше с него, а Рислер срещу тях се усмихваше кротко, малко стеснен от тая хубава кола, сложил плоско на коленете големите си ръце. Мисълта, че я вземаха за госпожа Фромон, я караше да се гордее много, и от ден на ден тя все повече свикваше с това. При пристигането си двете семейства се разделяха до вечерта; но, редом с жена си, спокойно седнала до спящото момиченце, Жорж Фромон, много млад още, за да се проникне от семейното си щастие, мислеше непрестанно за тая бляскава Сидони, чийто глас се чуваше да звънти с тържествуващи приливи под градинските дървета.

Докато целият му замък се преобразяваше по прищевките на една млада жена, старият Гардиноа продължаваше своя ограничен живот на отегчен, празен и немощен богаташ. Най-доброто, което бе измислил като развлечение, беше шпионството. Влизането и излизането на слугите, всичко, което се говореше за него в готварницата, кошницата, пълна със зеленчук и плодове, която донасяха всяка сутрин от градината в килера, бяха предмет на непрекъснати разследвания. Нямаше за него по-голямо удоволствие от това да хване някого в грешка. Това го занимаваше, придаваше му важност и дълго, по време на ядене, всред мълчанието на гостите, той разказваше за злодеянието, за хитростите, които беше употребил, за да го открие, за изражението на виновника, за страха и молбите му.

За да може да наблюдава непрекъснато слугите си, старецът бе избрал една каменна пейка, заровена в пясъка, зад едно грамадно влачещо се цвете. Там той прекарваше по цели дни, без да чете и без да мисли и дебнеше влизащите и излизащите. За през нощта той бе измислил друго. Под голямото преддверие на входа, дето водеше външната стълба, отрупана с цветя, той заповяда да пробият една дупка, тъкмо под стаята му, разположена един етаж по-горе. През една усъвършенствана слухова тръба трябваше да достигат до него горе всички шумове на приземния етаж, дори разговорите на слугите, които вечер излизаха на стълбата, за да подишат чист въздух.

За съжаление, твърде тънкият инструмент преувеличаваше всички звукове, като ги смесваше и удължаваше, и едничкото, което можеше да чуе господин Гардиноа с допряно до тръбата ухо беше постоянното и правилно цъкане на големия стенен часовник, крясъците на папагала, който седеше долу, кацнал на обръча, и кудкудяканията на някоя кокошка, търсеща загубено зърно. Гласовете достигаха до него само като смътно бръмчене, като шепот на тълпа, в който нищо не можеше да се различи. Това бе всичко, което той постигаше и от тогава криеше своето акустично чудо в една гънка на завесата на леглото си.

Една нощ, току-що заспал, старецът се стресна от скърцаща врата. В тоя час това нещо беше необикновено. Цялата къща спеше. Чуваше се само ходенето на кучетата по пясъка или спирането им в подножието на някое дърво, на върха на което крещеше кукумявка. Прекрасен случай да използва слуховата си тръба. Като я доближи до ухото си, господин Гардиноа се увери, не се бе излъгал. Шумът продължаваше. Отвори се една врата, после друга. Ключалката на вратата на външната стълба се завъртя с усилие. Но нито Пирам, нито Тизбе, нито дори Кис, страшното нюфаундлендско куче, не помръднаха. Старецът стана тихо, за да види кои можеха да бъдат тия чудни крадци, които влизаха, вместо да излизат, и през прозирките на завесите ето какво видя:

Висок, строен мъж, приличен на Жорж, водеше под ръка жена с дантелена забрадка. Те седнаха отначало на пейката под голямо влачещо се цвете, обсипано с цветове.

Бе чудна, белоснежна нощ. Месечината, докосвайки върховете на дърветата, трупаше светли вълма между гъстите листа. Побелелите от лъчи тераси, по които нюфаундлендските кучета, с къдравата си козина, сновяха насам — натам и дебнеха нощните пеперуди, дълбоките, разлети гладки води, — всичко светеше с мълчалив, спокоен блясък, като че отразяван в сребърно огледало. Тук — там, по края на моравите, блестяха светулки.

Разхождащите се седнаха мълком за малко под сянката на голямото дърво, потънали в дълбокия мрак, вследствие на лунната светлина. Изведнъж те се показаха в пълна светлина и тъмната, прегърнала се двойка премина бавно външната стълба и се загуби в алеята.

„Бях уверен!“ — си каза старият Гардиноа, който ги позна. Впрочем, как да не ги познае! Нима мълчанието на кучетата и видът на заспалата къща не говореха достатъчно ясно какво дръзко, безнаказано и никому неизвестно престъпление се вършеше нощем в алеите на тоя парк? Но затова пък старият селянин остана възхитен от откритието си. Той се върна без свещ в спалнята си, като се смееше сам, и в малкия си кабинет, пълен с ловджийски оръжия, откъдето ги бе издебнал, мислейки отначало, че има работа с крадци, лунната светлина осветяваше вече само наредените до стената пушки и кутиите с патрони от всякакъв размер.

* * *

Те се предадоха отново на любовта си в края на същата алея. Изтеклата година, кълна с колебания, със смътна борба и съпротива, беше сякаш само приготовление за тяхната среща. И има ли нужда да се казва, че, веднъж извършили грешката, те се чудеха само защо се бяха бавили толкова дълго… Жорж Фромон, особено, бе обзет от безумна страст. Той лъжеше жена си, неговата най-добра приятелка; лъжеше и Рислер, неговия съдружник, верния му другар във всички минути в живота.

В това обилие, в това вечно подновяване на угризенията на съвестта, любовта му се засилваше от грамадността на простъпката му. Сидони стана неговата постоянна мисъл и той забеляза, че до тогава не бе живял. Колкото до нея, нейната любов се подхранваше със суета и гняв. Най-много от всичко тя се наслаждаваше от унижението на Клер в нейните очи. Ах, да можеше да й каже: „Твоят мъж ме обича… той ти изменя с мене…“, нейното удоволствие би било още по-голямо. На езика, с който си бе служила като чирачка и на който тя още мислеше, ако и да не говореше, клетият човек беше просто „старец“, когото бе взела заради богатството му. „Старците“ са създадени само, за да бъдат лъгани!

Денем Савиньи принадлежеше на Клер и на детето, което растеше, тичаше по пясъка, смееше си на птичките и на облаците. Майката и детето се ползваха от светлината, от облените със слънце алеи. Но сините нощи принадлежаха на изменниците, на тоя свободно настанен грях, който говореше ниско, ходеше безшумно под затворените капаци на прозорците и пред който заспалата къща онемяваше и ослепяваше, обличаше се в своята каменна безчувственост, като че се срамуваше да вижда и да чува.