Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (4)

IV
Историята на малката Шеб. Светулките на Савиньи

„Савиньи на Орж“

„Мила ми Сидони,

«Вчера седяхме край масата в познатата на тебе голяма стая с широко отворена врата към покритата с цветя външна стълба. Беше ми малко отегчително. Дядо беше в лошо настроение през цялата сутрин, а клетата ми майка не смееше да каже нито дума, ужасена от сбръчканите му вежди, които винаги са били за нея закон. Мислех колко наистина е жалко, че съм тъй сама, лете, в една тъй хубава местност, и колко бих била щастлива сега, след излизането ми от манастира и като трябва да прекарам цялото лято на село, да имах, както някога, някой, с когото да мога да тичам из гората и шубраците.»

«Жорж идва наистина от време на време, но пристига винаги много късно, едва за вечеря, и заминава отново на другия ден с баща ми, преди да се събудя. Освен това, Жорж сега е сериозен човек. Той работи във фабриката, и грижите за вървежа на работите често набръчкват и неговото чело.»

«… Тъкмо бях стигнала до тук в мислите си, дядо се обърна към мене и каза: „Ами какво стана с твоята малка Сидони?… Би ми било приятно да я видя тук за някое време.“ Можеш да си представиш колко се зарадвах! Какво щастие да се срещнем пак, да възобновим хубавото си приятелство, прекъснато по-скоро поради изискванията на живота, отколкото по наша вина! Колко неща има да си разкажем! Тъй като само ти обладаваш дарбата да развеселяваш тоя ужасен дядо, ще ни донесеш веселост, а, уверявам те, че ние имаме нужда от нея.»

«Каква пустиня е това хубаво Савиньи! Представи си, че сутрин понякога ми се поисква да бъда изящна. Обличам се, разхубавявам се, правя си прическа с къдрици, обличам хубава рокля, разхождам се по всички алеи и изведнъж забелязвам, че съм се гиздила за лебедите, за патките, за кучето ми Кис и за кравите, които не се обръщат дори, когато минавам край ливадата. Тогава, от яд, се завръщам много бързо у дома, обличам платнената си рокля и започвам да работя в стопанството, в килера, по малко навсякъде. И, Бога ми, започвам да вярвам, че отегчението ми е принесло полза и че ще стана превъзходна домакиня…»

«За щастие, скоро ще настъпи времето за лова, и разчитам на него, за да се поразвлека малко. Преди всичко Жорж и баща ми ще идват по-често, защото и двамата са страстни ловци. После ти ще бъдеш тук… Защото ти ще ми отговориш веднага, че пристигаш, нали? Господин Рислер казваше напоследък, че си била болна. Въздухът на Савиньи ще ти подейства много добре.»

«Тук всички те чакат, а аз просто умирам от нетърпение.»

Клер“

Като написа това писмо, Клер Фромон тури сламената си шапка, защото първите августовски дни бяха топли и великолепни, и слезе сама, за да го пусне в малката кутия, откъдето раздавачът всяка сутрин, минавайки, вземаше пощата на замъка.

То бе в края на парка, на завоя на пътя. Тя се спря за миг, за да погледа дърветата по пътя, околните ливади, заспали и пълни със слънце. Там жетварите събираха последните снопи. Малко по-далеч оряха. Но всичката тъга на мълчаливата работа бе изчезнала за младото момиче, обхванато от радостта, че ще види пак приятелката си. Никакво подухване не се долавяше по високите хълмове на хоризонта, никакъв глас не идваше от върховете на дърветата, за да я предупреди с едно предчувствие, да й попречи да изпрати това съдбоносно писмо. И веднага след завръщането си, тя се зае да приготви за Сидони една хубава стая до нейната.

Писмото не се загуби по пътя. От малката зелена врата на замъка, обиколена от глицинии и орлови нокти, то замина за Париж и пристигна същата вечер, с печата на Савиньи, ухаещо на село, на петия етаж на улица Брак.

Какво събитие бе то! Препрочетоха го три пъти и, в продължение на една седмица, до заминаването, то стоя върху камината, до светините на госпожа Шеб: часовника под стъкло и вазите в стил ампир. За Сидони то бе като роман, пълен с очарования и обещания, който тя четеше, без да го отваря, само като гледаше белия плик, върху който изпъкваше като везан, вензелът на Клер Фромон.

Сега не биваше да мисли за женитба. Главното бе да знае какво ще облече, за да отиде в замъка. Трябваше да се заеме с това: да крои, да съчетава, да премерва рокли, шапки… Злочестият Франц! Колко тежки бяха за него всичките тия приготовления! Това заминаване за Савиньи, на което той напразно се бе помъчил да се противопостави, би забавило още повече тяхната сватба, която, без той да знае защо, Сидони отдалечаваше все повече и повече. Той не ще може да отива да я вижда, а веднъж там, обиколена от празници и удоволствия, кой можеше да каже колко време ще остане?…

Отчаяният влюбен винаги споделяше тъгата си с госпожа и госпожица Делобел, без нито веднъж да забележи как живо ставаше Дезире, когато той влизаше, за да му направи място до себе си при работната маса, как тя сядаше после, цяла изчервена, с блестящи очи.

От няколко дни майката и дъщерята не работеха над птиците и мухите за модни украшения: те поръбваха розовите волани, предназначени за роклята на Сидони, и никога куцото момиче не бе шило с по-голямо удоволствие.

То бе защото не напразно малката Дезире бе дъщеря на Делобел. От баща си тя бе наследила способността да вярва и да се надява докрай и въпреки всичко.

Докато Франц й разказваше своите любовни мъки, Дезире мислеше, че щом Сидони замине, той ще идва всеки ден, ако ще би само за да говори за отсъстващата; че той ще бъде при нея, че заедно ще будуват в очакване на „бащата“, и че може би някоя вечер, като я гледа, той ще долови разликата между жената, която го обича и оная, която позволява да я обича.

Тогава мисълта, че всеки бод на роклята ще ускори тъй нетърпеливо очакваното заминаване, придаваше на ръцете й необикновена дейност, а клетият влюбен гледаше с ужас воланите и рюшовете, които се трупаха бързо около нея, като малки вълни.

Когато розовата рокля бе готова, госпожица Шеб замина за Савиньи. Замъкът на господин Гардиноа бе построен в долината на Орж, на брега на тая малка, тъй прищевно красива река, с нейните острови, канали и големи морави на парка, които се спущаха до бреговете й.

Къщата — старо здание в стил Людвик XV, ниско, с много висок покрив, — имаше тъжен вид и особения характер на аристократична старина: широки външни стълби, балкони от ръждясало желязо, стари вази, разядени от дъжда, в които свежите цветя изпъкваха живо върху жълто — червения камък. Стените се простираха додето очите виждаха, изтрити и наклонени, спущащи се по лек наклон до самата река. Замъкът се издигаше над тях със своите големи плочни покриви, както и стопанството със своите червени керемиди, и чудесния парк със своите липи, ясени, тополи и кестени, които се преплитаха в кичеста и тъмна редица, прекъсвана тук-там от сводовете на алеите.

Но главната прелест на старото имение беше водата, водата, която оживяваше неговото мълчание и придаваше тържественост на вида му. Освен реката, в Савиньи имаше извори, водоскоци и езера, дето слънцето залязваше с всичкия си блясък; и това подхождаше на старинния дом — мъхнат, позеленял, малко прояден като камък на брега на ручей.

За нещастие, в Савиньи, както в повечето от тия прекрасни летни парижки дворци, станали плячка на разбогатели търговци и спекуланти, обитателите не подхождаха на своето жилище. Откак бе купил тоя замък, старият Гардиноа се занимаваше само с развалянето на онова, което случаят му бе доставил в такъв хубав вид: той сечеше дърветата за „изглед“, набучваше парка си с безобразни огради за пазене от крадци и полагаше всичките си грижи за една великолепна зеленчукова градина, която, като му донасяше множество плодове и зеленчуци, му се струваше, че е повече негова собственост и че е селска земя.

Колкото до големите салони, чиито нарисувани стени бледнееха при есенните мъгли, колкото до езерата, обрасли с водни лилии, до пещерите и каменистите мостове, той ги пазеше само заради възхищението на посетителите и защото всичко това представляваше толкова ласкателното за суетността му на бивш търговец на добитък: замък!

Гардиноа беше вече стар и, понеже не можеше нито да ходи на лов, нито да лови риба, прекарваше времето си в надзираване на дребните подробности на това грамадно имение. Храната, която даваше на кокошките, току-що получената печалба, числото на сламените снопи, натрупани в една великолепна, кръгла житница, му доставяха причини за мърморене през целия ден; и, разбира се, когато гледаха отдалеч хубавия Савиньи, замъка насред склона, течащата пред него река, като огледало, високите тераси, потъмнели от бръшлян, каменните стълбове, поддържащи парка върху величествения наклон на земята, — никой не би могъл да се представи колко дребнав и оскъден беше умът на владетеля.

Бездеен поради богатството си, господин Гардиноа се отегчаваше в Париж и живееше през цялата година на село, а през лятото Фромонови му правеха дружина. Госпожа Фромон беше кротка и необразована жена, която грубият деспотизъм на баща й я бе приучил отрано на равнодушно и постоянно послушание. Тя държеше същото поведение и спрямо мъжа си, чиято доброта и постоянно снизхождение не можеха да променят природата на тая унижена, мълчалива, равнодушна към всичко и като че невменяема жена. Като живееше винаги настрана от търговските дела, тя бе забогатяла без да забележи това и без ни най-малкото желание да го използва. Нейното хубаво жилище в Париж и великолепния замък на баща й я стесняваха. Навсякъде тя се стараеше да заеме колкото е възможно по-малко място и изпълваше живота си само с една страст: любов към реда, чудовищен, фантастичен ред, който се състоеше в четкане, триене, тупане и непрекъснато лъскане на огледалата, позлатите и вратите.

Когато нямаше какво да чисти, тая странна жена се залавяше за пръстените си, за верижката на часовника си, за карфичките си, измиваше камъните и бисерите и от търкане на своето име и името на мъжа си върху годежния си пръстен, бе заличила всичките му букви. В Савиньи тя продължаваше това занятие. Събираше сухите клонки в алеите, стържеше мъха от пейките с върха на омбрелата си, би обърсала и праха от листата, би очистила стеблата на старите дървета; и много често, минавайки с влака, тя завиждаше на малките летни къщи, наредени край пътя, бели и чистички, с лъщящи медни брави, с топки от английски метал и ония малки продълговати градинки, които приличаха на чекмеджета на скрин. Това беше нейния любим тип на селска къща.

Господин Фромон, който идваше само мимоходом и винаги бе зает с работите си, също не се радваше на Савиньи. Само Клер се чувстваше у дома си в тоя хубав парк. Тя познаваше неговите най-малки горички. Принудена да се задоволява сама, като всички самотни деца, тя намираше радост в някои разходки, наблюдаваше цветята и имаше своя алея, свое дърво, своя любима пейка за четене. Обедният звънец я заварваше винаги в дъното на имението. Тя пристигаше на трапезата запъхтяна, доволна, освежена от чистия въздух. Сянката на дърветата, плъзгайки се по това младо лице, оставяше върху него като че някаква тъжна кротост, а дълбоката зеленина на водите, пронизани от слънчевите лъчи, се отразяваше в големите й очи.

Това хубаво летовище я бе действително запазило от простащината и низостта на нейната среда. Господин Гардиноа можеше да се оплаква по часове пред нея от покварата на доставчиците и слугите, да пресмята какво са му откраднали в течение на месеца, седмицата, деня и минутата; госпожа Фромон можеше да изброява всичките си щети от мишките, молците, праха и влагата, които унищожаваха вещите й и нападаха долапите й, — нито сричка от тия глупави разговори не се задържаше в ума на Клер. Една разходка по моравата, или четене на брега на езерото веднага възвръщаха спокойствието на тая благородна и жизнена душа.

Дядо й гледаше на нея като на чудновато същество, съвсем не на място в тяхното семейство. Още като дете тя го стесняваше с големите си сини очи, със своя здрав разум, а също и затова, че не намираше в нея своята покорна и равнодушна дъщеря.

— Тя ще бъде горда и особена като баща си, — казваше той в дни, когато беше в лошо настроение.

Колко повече му се нравеше малката Шеб, която идваше от време на време да играе в двора на Савиньи! В нея поне той чувстваше една простонародна природа, като своята, със зародиш на честолюбие и завист, която и тогава се проявяваше вече по една малка усмивка в ъгъла на устните й. Освен това момиченцето изразяваше простодушни учудвания и възхищения от богатството му, а това ласкаеше гордостта му на случайно издигнат човек; понякога, когато той я раздразнеше, тя му отговаряше със забавни думи, свойствени на парижките деца, и с доста изрази от покрайнините, подчертани от нейното хубавичко, тънко и бледо личице, която простолюдност съхраняваше известна изтънченост. Ето защо старецът не я забравяше никога.

Особено тоя път, когато, след дълго отсъствие, Сидони пристигна в Савиньи със своите бухнати коси, със стройната си снага, със своето будно и подвижно лице, всичко това украсено с изкуствената изящност на продавачка в магазин, тя има там голям успех. Старият Гардиноа, много учуден, че вижда една голяма млада мома вместо детето, което очакваше, я намери по-красива и главно много по-добре облечена от Клер.

Истината е, че като слезе от влака и седна в голямата каляска, изпратена то замъка, госпожица Шеб нямаше много лош изглед, но й липсваше онова, което съставяше красотата и чара на приятелката й: навика, държанието, презрението към превземките и главно спокойствието на духа. Прелестта й приличаше донякъде на роклите й: от евтини платове, но ушити по вкуса на времето, от парцали, ако щете, но парцали, на които модата, тая глупава и очарователна фея, бе дала отсянка, украса и образец. За такива тоалети в Париж има особени лица, на които лесно подхождат шапки и рокли, тъкмо защото нямат тип, и лицето на госпожица Шеб беше от тях.

Какво възхищение изпита тя, когато колата се отправи по дългия път, покрит със зелено кадифе, ограден със столетни брястове, в края на който Савиньи я чакаше, широко отворил желязната си врата. От тоя ден започна за нея оня чаровен живот, за който бе мечтала тъй отдавна. Разкошът й се представяше с всичките си облици, като се почне от великолепието на салоните и грамадната височина на стаите, от богатствата на цветарниците и оборите, та се свърши с ония малки подробности, в които той като че се съдържаше цял, като превъзходните парфюми, от които една само капка е достатъчна, за да благоухае цяла стая; той се забелязваше в цветята, пръснати по масата, в студения глас на слугите, в печалното и отегчително „кажете да впрегнат“ на госпожа Фромон…

И как добре се чувстваше тя всред всичките тия изтънчености на богатите! Как й подхождаше тоя живот! Струваше й се, че никога не е живяла друг. Изведнъж, всред упоението й, дойде писмо от Франц, което я възвърна към действителния живот, към нейното жалко положение на бъдеща чиновническа жена и насила я туряше в някакво малко и мръсно жилище, което тя би заемала един ден на върха на някоя тъмна къща, чийто тежък, бедняшки въздух й се струваше, че диша вече.

Да развали сватбата? Разбира се, тя можеше да направи това, защото не бе дала друг облог, освен думата си. Но щом той се махне, кой знае дали не би съжалявала за него?

В тая малка, обезумяла от честолюбие глава, се блъскаха най-странни мисли. Понякога, когато дядо Гардиноа, който бе съблякъл в нейна чест старите си ловджийски дрехи и вълнени жилетки, се шегуваше с нея и се забавляваше да й противоречи, за да получи някой дързък отговор, тя го гледаше, без да отговори, втренчено, студено, до дъното на очите му. Ах, да беше той поне десет години по-млад!… Но мисълта да стане госпожа Гардиноа не я занимава дълго. Нова личност, нова надежда току-що се появи в живота й.

От пристигането на Сидони, Жорж Фромон, който отиваше в Савиньи само в неделя, привикна да вечеря там почти всяка вечер. Той беше висок, слаб, бледен момък с изящен вид. Кръгъл сирак, възпитан от чичо си, господин Фромон, той бе определен да го наследи в търговията му, и вероятно да се ожени за Клер. Той се отнасяше доста студено към това готово бъдеще. Преди всичко, търговията го отегчаваше. Колкото се отнася до братовчедка му, между тях съществуваше добродушната задушевност на съвместното им възпитание, едно привично доверие, но нищо повече, поне от негова страна.

Със Сидони напротив, той се почувства веднага стеснен, свенлив и същевременно, като искаше да й направи впечатление, съвсем променен. Нейната красота беше тъкмо подправена, малко просташка, която трябваше да се понрави на това глупаво конте, и тя скоро забеляза впечатлението, което му произвеждаше.

Когато двете млади момичета се разхождаха в дъното на парка, Сидони винаги си спомняше за часа на влака. Те отиваха заедно при решетъчната ограда да чакат пътниците и първият поглед на Жорж беше винаги за госпожица Шеб, застанала малко зад приятелката си, но с оная стойка и с оня изглед, които се хвърлят в очи. Тая игра помежду им трая известно време. Не си говореха за любов, но всички думи, всички усмивки, които си разменяха, бяха пълни с признания и премълчавания.

В една облачна и душна лятна вечер, когато двете приятелки бяха излезли от трапезарията веднага след обяда и се разхождаха под дългия свод на габърите, Жорж ги настигна. И тримата разговаряха равнодушно, скърцайки по пясъка с бавните си стъпки, когато гласът на госпожа Фромон повика Клер откъм замъка. Жорж и Сидони останаха сами. Те продължаваха да вървят по алеята, водени от смътната белота на пясъка, без да продумат и без да се приближават един към друг.

Топъл вятър клатеше листата на габърите. Развълнуваната вода биеше леко вълните си в подпорите на малкия мост, а акациите и липите, чиито откъснати цветове хвърчеха във вихрушка, изпълваха с благоухание наелектризирания въздух… Те чувстваха наоколо си буреносния, трептящ и проницателен въздух. В самата глъбина на техните смутени очи се мяркаха големи, горещи светкавици, подобни на ония, които се подпалваха на хоризонта.

— О, какви хубави светулки!… — каза девойката, смутена от това мълчание, прекосявано от толкова тайнствени шумове.

На края на моравата, малки, зелени, блещукащи светлинки осветяваха тревата. Тя се наведе, за да вземе една от тях върху ръкавицата си. Той коленичи до нея и, наведени до самата трева, докосвайки косите и бузите си, те се гледаха един миг при светлината на светулките. Колко странна и прекрасна му се стори тя при зеления отблясък, който се издигаше към нейното наклонено лице и се пръскаше по тънката мрежа на къдравите й коси!… Той обхвана с ръка снагата й и изведнъж, като почувства, че тя не се съпротивлява, притисна я дълго и безумно в прегръдките си.

— Какво търсите там? — попита Клер, изправена в тъмнината зад тях.

Смаян, със стиснато гърло, Жорж трепереше тъй силно, че не можа да отговори. Сидони, напротив, стана най-спокойно и каза, оправяйки полата си:

— Това са светулки… виж колко много има тая вечер, и колко блестят.

Очите й също блестяха с необикновен блясък.

— Ще има буря навярно…, — прошепна Жорж, още цял треперещ.

Наистина бурята наближаваше. От време на време големи вихрушки от листа и прах пробягваха от единия край на алеята до другия. Те пристъпиха още няколко крачки, после и тримата се завърнаха в гостната. Младите момичета взеха ръкоделията си, Жорж се опита да чете вестник, докато госпожа Фромон излъскваше пръстените си, а господин Гардиноа играеше на билярд със зет си в съседната стая.

Колко дълга се стори на Сидони тая вечер! Тя имаше само едно желание: да остане сама, свободна с мислите си. Но на какви кроежи, на каква безумна радост се отдаде тя всред тишината на малката си стая, след като угаси лампата, която стеснява мечтите, осветявайки много живо действителността! Жорж я обичаше, Жорж Фромон, наследникът на фабриката! Те ще се оженят; тя ще бъде богата… Защото в тая дребна, продажна душа първата любовна целувка бе пробудила само мисли за суета и разкош.

За да се увери, че влюбеният в нея беше искрен, тя се мъчеше да си спомни най-малките подробности на сцената под габъровия свод, изражението на очите му, горещината на прегръдката му, клетвените слова, мълвени уста в уста в тая смътна светлина на светулките, завинаги внедрени в сърцето й от тая тържествена минута.

О! Светулките в Савиньи! През цялата нощ те блещукаха като звезди пред затворените й очи. Паркът беше пълен с тях, дори в дъното на най-тъмните му пътеки. Те блестяха като фенери по моравите, върху дърветата, из лехите… Дребният пясък на пътеките, вълните на водите — всичко сияеше със зелени искри, и всичките тия микроскопични блясъци съставяха като че празнично осветление, с което Савиньи сякаш бе озарен в нейна чест, за да поздрави годежа на Жорж и Сидони…

Когато на другия ден стана от сън, нейният план беше готов. Жорж я обичаше, това бе положително. Мислеше ли той да се ожени за нея?… Това будно момиче прекрасно разбираше, че не! Но това не я плашеше. Тя се чувстваше достатъчно силна, за да овладее тая детска душа, едновременно слаба и страстна. Стигаше само да се съпротивлява, и тя направи това.

Няколко дни тя бе студена, невнимателна, съзнателно сляпа и безпаметна. Той искаше да й говори, да възобнови блажената минута, но тя го избягваше, като туряше винаги някого между себе си и него. Тогава той започна да й пише. Занасяше сам писмата си в една дупка на скалата, близо до един бистър извор, наречен „Призрак“, заслонен от сламен покрив в дъното на парка.

Сидони намираше това чудесно. Вечер тя трябваше да лъже, да измисля някакъв предлог, за да отиде при „Призрака“ съвсем сама. Сянката на дърветата по пътеките, строгата нощ, тичането, вълнението караха сърцето й да бие сладостно. Тя намираше писмото, намокрено от росата и от влагата на извора и тъй бяло на лунната светлина, че го скриваше много бързо от страх да не бъде изненадана.

После, когато оставаше сама, с каква радост го отваряше, прочиташе вълшебните му слова, любовните изречения, чиито думи блещукаха, обиколени от сини, жълти, ослепителни кръгове, като че тя четеше писмото при блясъка на яркото слънце. „Обичам ви… Обичайте ме…“, пишеше Жорж във всички тонове.

Отначало тя не отговаряше, но когато почувства, че той е хванат, че е напълно във властта й, отчаян от студенината й, тя заяви ясно:

— Аз ще обичам само мъжа си.

О, тая малка Шеб беше вече истинска жена!…