Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (21)

III
Срокът!…

Големият часовник на Сен-Жерве удари един след полунощ. Беше тъй студено, че ситният сняг, пръснат във въздуха, замръзваше при падането си и се трупаше по каменната настилка съвсем бял и хрупкав.

Рислер, завит в палтото си, се завръщаше от пивницата, ходейки бързо през пустия Маре. Добрият Рислер беше доволен. Току-що бе отпразнувал, в компанията на двамата си верни длъжници, Шеб и Делобел, първото си излизане в края на своето нескончаемо затворничество, през което бе наблюдавал изработката на своята печатница, с всичките налучквания, радости и несполуки на изобретателя. То бе траяло дълго, много дълго. В последната минута бяха забелязали недостатък. Куката не действаше добре; и отново трябваше да се занимава с плановете и изчисленията. Най-после, в същия тоя ден, бяха опитали новата машина. Успехът бе пълен. Добрият човек тържествуваше. Струваше му се, че току-що е изплатил един дълг, като даваше на търговското предприятие Фромон облагите от едно ново изобретение, което щеше да намали работата, работните дни, като удвои приходите и въздигне доброто име на фабриката, затова, уверявам ви, хубави мечти изпълваха ума му, вървейки. Крачките му звучаха гордо, затвърдени от щастливия и прав ход на мисълта му. Колко кроежи, колко надежди!

Той щеше да може да замени аниерската къщичка, — която Сидони започваше да намира негодна, — с някакво хубаво стопанство на десет — петнадесет мили от Париж, да увеличи пенсията на господин Шеб, по-често да дава пари на Делобел, нещастната жена на когото се съсипваше от работа; най-после щеш да може да нареди завръщането на Франц. Това беше неговото най-скъпо желание. Той мислеше непрекъснато за тоя клет юноша, изгнан в нездравословна страна, оставен на произвола на една тиранична управа, която даваше на чиновниците си отпуск, за да ги повика обратно почти веднага без обяснения; защото на сърцето на Рислер още тежеше това бързо и необяснимо заминаване на Франц при последното му идване, и кратката поява на брат му, която, без да му даде време да го завладее, бе оживила всичките му спомени за взаимна любов и съвместен живот. Затова разчиташе, че като пусне в действие печатницата, ще намери във фабриката едно ъгълче, дето Франц би могъл да приложи на дело знанията си и да си приготви хубаво бъдеще. Както винаги, Рислер мислеше само за щастието на другите. Единственото му себелюбиво задоволство беше да вижда всички наоколо си усмихнати.

Той стигна бързо до ъгъла на улица Вией-Одриет. Дълга върволица от коли стоеше пред къщата му и светлината на фенерите им в улицата, сенките на кочияшите, подслонени под стрехите от снега и изпъкналите ъгли, които тия стари къщи бяха запазили, въпреки правите плочници, оживяваха тоя пуст и мълчалив квартал.

„Ах, да, наистина, — помисли добрият човек, — имаме бал у нас!“ Той си спомни, че Сидони даваше голяма музикална и танцувална вечеринка, на която го беше, впрочем, освободила да присъства, „защото знаела, че той бил много зает“. Всред кроежите му и виденията на щедро богатство, тая вечеринка, чието ехо достигаше до него, го развесели и възгордя напълно. Той блъсна с известна тържественост тежката врата, полуотворена от влизащите и излизащите гости и там, в дъното на градината, видя целия втори етаж на къщата великолепно осветен.

Сенки се мярнаха зад развяващите се завеси: оркестърът, отгатван по прилива и отлива на глухите звуци като че следваше движенията на тия бегли видения. Танцуваха. За миг Рислер спря погледа си върху тая фантасмагория на бала и в една малка стая, съседна с гостната, той позна силуета на Сидони.

Тя стоеше права в разкошното си облекло, в положението на млада жена пред огледалото. Зад нея по-малка сянка, несъмнено госпожа Добсон, поправяше нещо нередно в роклята, връзката на една вързана на шията панделка и чиито дълги, развети краища падаха върху гънките на опашката на роклята. Всичко това беше много неясно, но изящността на жената се виждаше в тия едва забележими очертания и Рислер стоя дълго, за да й се възхищава.

Противоположността на първия етаж беше поразителна. Там нямаше никаква светлина, с изключение на една малка лампа всред лилавите тапети на спалнята. Рислер забеляза тая подробност и, понеже малката Фромон беше болна преди няколко дни, той се обезпокои, спомни си особеното вълнение на госпожа Жорж, която премина бързо край него след пладне, та се завърна обратно в стаята на чичо Ашил, за да се осведоми.

Стаята на вратаря беше пълна. Кочияши се грееха около печката, бъбреха и се смееха в дима на лулите си. Когато Рислер се яви, настана дълбоко мълчание, — любопитно, подигравателно и изпитателно мълчание. Навярно говореха за него.

— Да не би детето на Фромонови да е още болно?… — попита той.

— Не. Детето не е болно, а господарят.

— Господин Шорш е болен?

— Да, разболя се тая вечер, след завръщането си. Аз веднага отидох да повикам доктора… Той каза, че не било нищо, че господарят имал нужда от почивка.

И докато Рислер затваряше вратата, чичо Ашил прибави полугласно с полустрахливата, полусмела безочливост на подчинения, който би желал едновременно да бъде чут и нечут:

— Ех, на първия етаж не са разположени да се веселят както на втория!

Ето какво се бе случило:

Фромон млади, като се завърна вечерта вкъщи, завари жена си с такова тъжно и променено лице, че веднага предчувства злополука. Само че той бе тъй свикнал от две години с безнаказаността на измяната си, че нито за миг не му мина през ума, че жена му може да е осведомена за поведението му. Клер, от своя страна, за да не го измъчи, има великодушието да говори само за Савиньи.

— Дядо отказа да даде пари, — му каза тя.

Нещастникът пребледня ужасно.

— Аз съм загубен… загубен… — повтори той два — три пъти с трескаво смущение.

И неговите безсънни нощи, последната, ужасна сцена със Сидони, когато той поиска да й попречи да даде тоя бал в навечерието на разорението, отказът на господин Гардиноа, всички тия сътресения, свързани помежду си и преживяни едно след друго, се изразиха у него с истински нервен припадък. Клер го съжали, настани го да легне и седна до леглото му. Тя се опита да му заговори, да го подкрепи; но в гласа й нямаше от ония нежни ноти, които успокояват и убеждават. В движенията й, в начина, по който повдигаше възглавницата под главата на болния и му приготвяше успокоително питие, се долавяше чудно равнодушие и разсеяност.

— Но аз те разорих! — й казваше Жорж от време на време, като че за да се освободи от тая стесняваща го студенина.

Тя направи красиво и презрително движение с ръка… О, ако той бе направил само това!

Най-после обаче нервите му се успокоиха, треската премина и той заспа. Тя остана при него да бди.

„Мой дълг е“, си казваше тя.

Неин дълг! Ето до къде бе дошла с това същество, което тя тъй сляпо бе обожавала, с надежда за дълъг и щастлив съвместен живот.

В тоя миг балът у Сидони беше започнал да се оживява. Таванът трепереше в такт, защото, за да улесни танците, госпожа Рислер беше накарала да махнат всичките килими от салоните й. Понякога шум от гласове достигаше на вълни, после многочислени, повтарящи се ръкопляскания, по които се отгатваше тълпа от гости, препълнено жилище.

Клер мислеше. Тя не губеше време в празни съжаления и вайкания. Тя знаеше, че животът е неумолим и че никакви разсъждения не спират тъжната логика на неговия неизбежен ход. Тя не се питаше как тоя човек бе могъл да я лъже тъй дълго време, как е могъл, за една прищявка, да загуби честта и радостта на къщата си. Това беше фактът и никакви размишления не можеха да го заличат, да поправят непоправимото. Занимаваше я само бъдещето. Нов живот се рисуваше пред очите й: мрачен, суров, пълен с труд и лишения, но чудното бе, че разорението, вместо да я плаши, й възвръщаше всичкото й мъжество. Мисълта, че трябваше да прибегнат до пестене, че Жорж трябваше да работи усилено, а може би и тя, възбуждаше дейността й всред студеното спокойствие на нейното отчаяние. Какъв тежък товар ще понесе тя с трите си деца: майка си, дъщеря си и мъжа си! Чувството на отговорност й пречеше да се разнежва много над нещастието си и над погиналата си любов и колкото повече забравяше себе си при мисълта за слабите същества, които трябваше да поддържа, толкова по-добре разбираше значението на думата „жертва“, тъй неясна в равнодушните уста и тъй сериозна, когато стане правило на живота.

Ето за какво мислеше клетата жена в тая тъжна нощ, нощ на борби и сълзи, през която се подготвяше за великата битка. Ето какво осветяваше скромната малка лампа, която Рислер бе видял отдолу, като звезда, паднала от блестящите бални полилеи.

Успокоен от отговора на чичо Ашил, добрият човек намисли да се качи в стаята си и да избегне веселбата и гостите, които много малко го занимаваха.

В такива случаи той се изкачваше по задната черна стълба, която отвеждаше към канцеларията на касиера. Той мина през стъклените работилници, които отразената от снега месечина осветяваше като всред ден. Там се дишаше още атмосферата на дневната работа, душна топлина, пълна с миризми на варен талк и лак. Тапетите, прострени над сушилните, образуваха дълги шумни проходи. Навсякъде се търкаляха сечива и тук-там бяха закачени блузи, готови за утрешния ден. Никога Рислер не минаваше оттук без известно удоволствие.

Изведнъж, в края на тая дълга върволица от празни стаи той съзря светлина в канцеларията на Планус. Старият касиер още работеше. В един часа след полунощ — това беше наистина необикновено.

Първото движение на Рислер беше да се върне обратно. Наистина, от необяснимата си разпра със Сигизмунд, когато последният бе решил да си мълчи студено, той избягваше да се среща с него. Оскърбеното му приятелско чувство винаги го въздържаше от обяснение; от гордост той не питаше Планус защо му се сърдеше. Но тая вечер Рислер чувстваше такава нужда от излиятелност и сърдечност, и после, случаят беше тъй удобен да бъде насаме със своя бивш приятел, че той не поиска да го избегне и влезе решително в канцеларията.

Касиерът беше там, седнал неподвижно всред купища книжа и големи отворени тефтери, някои от които бяха паднали на земята. При шума, който господарят му направи с влизането си, той не вдигна дори очи. Но позна стъпките на Рислер. Последният, малко смутен, се поколеба за минута, после, тласнат от една от ония тайни пружини, които имаме в себе си и които, въпреки всичко, ни отправят по пътя на съдбата ни, той отиде право към решетката на касата.

— Сигизмунд…, — каза той важно.

Старецът вдигна глава, показа свитото си лице, по което се търкулнаха две големи сълзи, първите може би, които тоя човек — число бе пролял някога в живота си.

— Ти плачеш, стари приятелю?… Какво ти е?

И добрият Рислер, силно разчувстван, протегна ръка на приятеля си, който отдръпна бързо своята. Това движение бе тъй несъзнателно, тъй рязко, че всичкото вълнение на Рислер се превърна във възмущение. Той се изправи строго:

— Подавам ти ръка, Сигизмунд Планус, — каза той.

— А аз не ти давам моята… — отвърна Планус, като стана.

Настана ужасно мълчание, през което се чуваше горе глухата музика на оркестъра и шумът на бала, тоя тежък и безсмислен шум на пода, разтърсван от ритъма на танца.

— Защо отказваш да ми подадеш ръка? — попита просто Рислер, докато решетката, на която се опираше, затрепера с металически звук.

Сигизмунд стоеше срещу него, с ръце върху писалищната си маса, сякаш за да тури по-добре и по-твърдо на мястото му онова, което щеше да отговори:

— Защо ли?… Защото вие разорихте предприятието, защото ей сега, на мястото, дето сте, ще дойдат от банката, за да поискат сто хиляди франка, а аз, благодарение на вас, нямам нито пет пари в касата си… ето защо!

Рислер остана поразен:

— Аз съм разорил предприятието, аз?… Аз?…

— Нещо по-лошо от това, господарю… Вие позволихте на жена си да го разори и се наредихте така, че да се възползвате от нашето разорение и от вашето безчестие. О, аз виждам ясно вашата игра, да! Парите, които вашата жена е измъкнала от нещастния Фромон, аниерската къща, брилянтите и всичко останало ще се прехвърли на нейно име, за да избегнете погрома, и вие ще можете, разбира се, да се отстраните отсега от работите.

— О!… о!… — отвърна Рислер с угаснал, по-скоро потиснат глас, недостатъчен за множеството мисли, които би желал да изрази и, заеквайки, той дръпна решетката към себе си с такава сила, че откъсна от нея цял къс. Най-после се залюля, падна на пода и остана неподвижен, без да продума, като задържаше само това, което още оставаше живо в него, твърдата воля да не умира преди да се оправдае. Тая воля трябва да беше много силна, защото слепите му очи бяха удряни от кръвта, която посиняваше лицето му, докато ушите му бучаха, а забулените му очи като че бяха вече обърнати към ужасната неизвестност; нещастникът повтаряше на себе си с едва чут глас, с гласа на давещите се, които говорят с пълна с вода уста всред бурния вятър: „Трябва да живея… трябва да живея…“

Когато дойде на себе си, той седеше на одъра, на който работниците се трупаха в дни на плащане: палтото му беше на пода, вратовръзката — развързана, ризата като че прорязана с ножчето на Сигизмунд. За негово щастие той беше порязал ръцете си при счупването на решетката, та кръвта бе изтекла обилно и тая подробност бе достатъчна, за да го спаси от апоплектичен удар. Когато отвори очи, той видя до себе си стария Сигизмунд и госпожа Жорж, която касиерът бе отишъл да повика в отчаянието си. Щом Рислер можа да проговори, той се обърна към нея, задъхвайки се:

— Вярно ли е това, госпожо Шорш, вярно ли е това, което сега ми казаха?

Тя нема смелостта да го излъже и извърна погледа си.

— И така, — продължи нещастникът, — предприятието е пропаднало и аз съм…

— Не, Рислер, приятелю мой… Не сте вие…

— Жена ми, нали? О, това е ужасно!… Ето, значи, как ви изплатих своя дълг на признателност… Но вие, госпожо Шорш, нали не сте могли да помислите, че съм съучастник в това безчестие?…

— Не, приятелю мой, не, успокойте се… Зная, че вие сте най-честният човек на земята.

Той я погледна за миг, с треперещи устни и със сключени ръце, защото във всичките прояви на тая простодушна природа имаше нещо детско.

— О, госпожо Шорш, госпожо Шорш!… — шепнеше той. — Кат оси помисля, че аз съм ви разорил…

В тоя страшен удар, който бе поразил главно сърцето му, пълно с любов към Сидони, той искаше да види само финансовата разруха на предприятието Фромон, причинено от заслепението спрямо жена му. Изведнъж той се изправи:

— Хайде, — каза той, — да не се разнежваме… Трябва да уредим сметките си…

Госпожа Фромон се уплаши.

— Рислер, Рислер… къде отивате?

Тя помисли, че отива при Жорж.

Рислер я разбра и по лицето му се мярна горда и презрителна усмивка.

— Успокойте се, госпожо… Господин Шорш може да спи спокойно… Имам по-бърза работа, отколкото да отмъщавам за мъжката си чест. Почакайте ме тук… ей-сега ще се върна.

Той се втурна по малката стълба; повярвала на думите му, Клер остана срещу Планус и преживяваше една от ония върховни и неопределени минути, които ни се струват дълги поради всичките предположения, които ги прекосяват. След няколко минути шум от бързи стъпки и шумолене на коприна се чу по тясната и тъмна стълба.

Сидони се яви първа, в бално облекло, великолепна и толкова бледа, че скъпоценностите, бляскащи върху матовата й кожа, изглеждаха по-живи от самата нея, като пръснати по студения мрамор на статуя. Тя беше още цяла разтърсвана, задъхана от танците, трепереща от вълнението и от бързото ходене и нейните леки панделки, волани, цветя, целият й богат, суетен накит пропадаше трагично около нея. Подире й вървеше Рислер, натоварен с кутии за скъпоценности, ковчежета и книжа. Като се изкачил горе, той се бе нахвърлил върху масата на жена си, бе взел от там всичко, което беше ценно: скъпоценности, ценни книжа, нотариалния акт за аниерската къща; после я бе повикал с висок глас от прага на стаята си:

— Госпожо Рислер!…

Тя бе изтичала веднага, без нищо от тая кратка сцена да бе обезпокоило гостите, намиращи се по това време в пълното оживление на вечеринката. Видяла мъжа си прав пред масата, с отворени чекмеджета, преровени и прекатурени върху килима, с хилядите дреболии в тях, тя бе разбрала, че става нещо ужасно.

— Елате бързо, — каза Рислер. — Аз зная всичко.

Тя поиска да придобие своя невинен и високомерен вид, но той я хвана за ръката с такава сила, че тя си спомни думите на Франц: „Той може да умре от това, но най-напред ще убие вас“. Понеже се боеше от смъртта, тя се остави да я отведат, без да се съпротивява и дори нема силата да лъже.

— Къде отиваме? — попита тя тихо.

Рислер не й отговори. Тя успя само да хвърли върху голите си рамене, — с оная грижа за себе си, която не я оставяше никога, — един лек тюлен шал; и той я повлече, тласна я по-скоро по стълбата, по която той слезе в стаята на касиера, едновременно с нея, вървейки по стъпките й, боейки се да не би жертвата му да му избяга.

— Ето, — каза той, влизайки, — ние сме откраднали, сега връщаме… Гледай, Планус, от всичко това могат да се вземат пари…

И той сложи върху писалищната маса на касиера всичките тия изящни предмети, с които бяха пълни ръцете му: изискани женски предмети, кокетни дреболии, книжа с печати.

После, като се обърна към жена си, каза:

— Сега твоите скъпоценности… Хайде, бързо…

Тя откопчаваше бавно и със съжаление гривните и обиците, а особено великолепната закопчалка на брилянтовата си огърлица, като първоначалната буква на името й, едно блестящо S, приличаше на заспала змия, затворена в златен кръг. Рислер намираше, че тя се бави много и започна грубо да чупи слабите връзки. Разкошът, също като наказан, крещеше под пръстите му.

— Сега е моя ред, — каза той после, — и аз трябва да дам всичко… Ето моя портфейл… Какво имам още?… Какво имам още?…

Той търсеше, претърсваше се трескаво.

— А, часовника ми!… Заедно с верижката струва хиляда франка… Моите пръстени, венчалната ми халка… Всичко в касата, всичко! Тая сутрин ние трябва да платим сто хиляди франка… Щом се съмне, трябва да тръгнем на поход, да продаваме, да ликвидираме. Познавам един човек, който иска аниерската къща. Това трябва да се извърши веднага.

Той говореше и действаше сам. Сигизмунд и госпожа Жорж го гледаха, без нищо да кажат. Колкото до Сидони, тя изглеждаше бездвижна и несъзнателна. Студеният въздух, който идеше от градината през малката врата, полуотворена по време на припадъка на Рислер, я караше да потреперва и тя се завиваше несъзнателно с тюления си шал, с втренчени очи и без всяка мисъл. Чуваше ли поне цигулките на своя бал, чиито звуци достигаха до нея през време на мълчанията, като жестока подигравка, заедно с тежкия шум на разтърсващите подовете танцувачи?… Желязната ръка, която се сложи върху нея, я извади внезапно от вцепенението й. Рислер я хвана за рамото и, като я заведе пред жената на своя съдружник, й каза:

— На колене!

Госпожа Фромон се дърпаше и се бранеше.

— Не, не, Рислер, само това не.

— Това е нужно, — каза неумолимият Рислер. — Изкупление, разкаяние… Веднага на колене, клетнице!…

И с непреодолимо движение той хвърли Сидони в краката на Клер, после, държейки я все за рамото, каза:

— Ще повтаряте с мене и дума по дума каквото ви кажа: „Госпожо…“

Сидони, полумъртва от страх, повтори ниско: „Госпожо…“

— Цял живот смирение и подчинение…

— Цял живот смире… Не, не мога!… — каза тя, като се изправи изведнъж като хищно животно.

И като се освободи от ръцете на Рислер, тя се измъкна през отворената врата, която я съблазняваше от самото начало на тая ужасна сцена, призовавайки я към мрака на нощта и към свободата на бягството, и се впусна да тича по снега и вятъра, който шибаше голите й рамене.

— Спрете я, спрете я… Рислер, Планус, моля ви се… За Бога, не я оставяйте да върви така…

Планус пристъпи към вратата.

Рислер го задържа.

— Забранявам ти да мърдаш… Извинете, госпожо, но ние имаме по-важни грижи от нея. Тук не се отнася вече до госпожа Рислер… Ние трябва да спасим честта на търговската къща Фромон, единствено важна, единствена, която ме занимава в тая минута… Хайде, Планус, иди при касата и да направим сметките.

Сигизмунд му подаде ръка.

— Ти си честен човек, Рислер. Прости ми, че те подозрях.

Рислер се престори, че не го чува:

— Значи, трябва да се платят сто хиляди франка?… Колко са ти останали в касата?…

Той седна важно зад решетката, запрелиства счетоводните книги и записите на доходите, отваряше кутийките със скъпоценностите, оценяваше с Планус, чийто баща бил златар, всичките тия брилянти, от които се възхищаваше по-рано, когато жена му ги носеше, без да подозира тяхната стойност.

В това време Клер, цяла трепереща, гледаше през прозореца малката, побеляла от сняг градина, дето стъпките на Сидони се губеха вече под падащите снежни парцали, като че за да свидетелстват, че това бегло заминаване беше безвъзвратно.

А там горе танцуваха още. Мислеха, че домакинята беше заета с приготвяне на вечерята, докато тя бягаше така гологлава, задушавайки бесни викове и хлипания.

Къде отиваше тя?… Бе избягала като луда, пряко градината, фабричните дворове и тъмните сводове, дето духаше зловещ и леден вятър. Чичо Ашил не я бе познал; в тая нощ той бе видял толкова силуети, засипани от сняг!

Първата мисъл на младата жена беше да отиде у тенора Казабони, когото все пак тя не бе посмяла да покани на бала; но той живееше на Монмартър, а то беше много далеч, за да отиде с облеклото, в което се намираше; и после, ще бъде ли той у дома си? Родителите й биха я приели, разбира се; но тя чуваше вече оплакванията на госпожа Шеб и безкрайните речи на бащата. Тогава тя помисли за Делобел. В упадъка на своето величие, тя си спомни за оня, който пръв я бе посветил в светския живот, който й бе давал уроци по танц и по добро държание, когато беше малка, бе се смял на нейните мили обноски и я бе научил да се чувства хубава, преди някой друг да бе й казал това. Нещо й казваше, че тоя изпаднал човек ще вземе нейната страна. Тя се качи в една от стоящите при вратите коли и каза да я заведат на булевард Бомарше, у актьора.

От някое време насам мама Делобел правеше сламени шапки за износ, най-тъжен занаят, който донасяше едва два франка и половина за дванадесет часа работа. А Делобел продължаваше да пълнее, колкото повече отслабваше неговата „света жена“. В тая минута дори той се готвеше да отхлупи благоуханната супа със сирене, запазена топла в пепелта на огнището, когато се почука силно на вратата му. Актьорът, който току-що бе гледал в театъра някаква зловеща драма, обагрена с кръв дори по илюстрованите обяви по улиците, потрепна при тия удари в тъй ненавременен час.

— Кой е? — попита той, малко изплашен.

— Аз съм… Сидони… Отворете бързо.

Тя влезе, цяла трепереща и, като хвърли балната си наметка, се приближи до печката, дето огънят догаряше. Тя заговори веднага, изля оня гняв, който я душеше от един час и, докато разказваше сцената във фабриката, сдържайки гласа си заради спящата в съседната стая госпожа Делобел, разкошът на облеклото й в това голо и бедно жилище на петия етаж, белият блясък на измачкания й накит всред тия купища от груби шапки, тия остатъци от слама, пръснати из стаята, всичко това произвеждаше наистина впечатление на драма, на едно от ония ужасни житейски сътресения, когато положенията, чувствата и състоянията се размесват внезапно.

— О, аз не ще се върна вече у дома! Свършено е… Свободна, ето ме свободна!

— Но кой пък е могъл да те издаде на мъжа ти? — попита актьорът.

— Франц. Уверена съм, че е Франц. На никой друг той не би повярвал… Тъкмо снощи дойде писмо от Египет… О, как се отнесе той с мене пред тая жена!… Накара ме да падна на колене… Но аз ще си отмъстя. За щастие, преди да тръгна, взех нужното, за да си отмъстя.

И усмивката на предишните й дни заигра по краищата на бледните й устни. Старият актьор слушаше всичко това с голямо любопитство. Въпреки съчувствието му към клетия Рислер и към самата Сидони, която му се струваше, в театрален стил, „прекрасната престъпница“, той не можеше да не гледа на нещата от това чисто сценично гледище и накрая възкликна, увлечен от своята мания:

— Какво чудесно положение за пето действие!…

Тя не го чу. Погълната от някаква зла мисъл, на която се усмихваше предварително, тя приближи до огъня своите ажурени чорапи и изящни обувки, измокрени от снега.

— Ами какво ще правиш сега? — попита Делобел, след като помълча една минута.

— Ще остана тук до разсъмване… Да си почина малко… После ще видя.

— Но аз не мога да ти предложа легло, клета моя. Мама Делобел си легна вече…

— Не се безпокойте за мене, добри ми Делобел… Аз ще спя в това кресло. Не съм придирчива.

Актьорът въздъхна.

— Ах, да, това кресло!… То беше креслото на нашата клета Зизи. Тя е прекарвала в него много нощи, когато имаше бърза работа… Ах, наистина, ония, които напускат живота, са по-щастливи от нас!

Той имаше винаги на разположение по една такава себелюбива и успокоителна максима. Едва изрази тая, забеляза с ужас, че супата му щеше съвсем да изстине. Сидони съгледа движението му.

— Но вие се готвехте да вечеряте?… Продължавайте, моля.

— Да, наистина, какво да се прави?… Това съставя част от занаята, от тежкото съществуване, което трябва да водим ние, другите. Защото виждаш, дъще моя, че аз държа здраво, не съм се отказал. Не ще се откажа никога…

Онова, което оставаше още от душата на Дезире в тая жалка обстановка, дето тя бе преживяла повече от двадесет години, трябва да е потреперило при това ужасно заявление. Не ще се откаже никога!… Делобел продължи:

— Каквото и да говорят, все пак той е най-добрият занаят в света. Човек е свободен, не зависи от никого. Всичко за славата и за публиката!… О, зная какво бих направил на твое място! Ти не беше създадена, за да живееш с всичките тия буржоа, дявол да го вземе!… Тебе ти бе нужен артистичен живот, треската на успеха, неочакваното, вълненията.

Като казваше това, той седна, завърза кърпата на шията си и си сипа голяма чиния със супа.

— … Без да смятаме, че твоите успехи на красива жена не биха навредили на успехите ти като актриса… Чакай, знаеш ли? Ще трябва да вземеш няколко урока по декламация. С твоя глас, ум и способности, ти би могла да имаш великолепно бъдеще.

И изведнъж, като че за да я посвети в радостите на драматичното изкуство, той каза:

— Ах, Боже мой, навярно ти не си вечеряла?… Тия вълнения изтощават; седни, вземи тая чиния. Уверен съм, че отдавна не си яла супа със сирене.

Той разбърка целия долап, за да й намери един прибор и кърпа; и тя седна срещу него, като му помагаше и се смееше на неудобствата в къщи. Тя вече не бе тъй бледа. В очите й дори се забелязваше красив блясък, причинен от неотдавна пролетите сълзи и от сегашната веселост.

Посредствена актриса! Всичкото й житейско щастие беше завинаги загубено: чест, семейство, богатство. Бяха я изпъдили от къщата й, лишили от всичко, опозорили. Тя току-що бе преживяла най-голямото унижение и всички нещастия. Но това не й пречеше да вечеря с чудесна охота и весело да отговаря на шегите на Делобел относно призванието й и бъдещите й успехи. Тя се чувстваше лека, щастлива, заминала за Бохемия, нейната истинска родина. Какво ли щеше да й се случи още? От колко високи и ниски положения щеше да се състои нейното ново, непредвидено и своенравно съществуване? Тя мислеше за това, докато заспиваше в голямото кресло на Дезире; но мислеше също и за отмъщението си, своето скъпо отмъщение, което тя държеше в ръката си, съвсем готово, тъй сигурно и тъй свирепо!