Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (20)

II
Разкрития

— А, Сигизмунд!… Как сте, чичо Сигизмунд? Ами работите?… Добре ли върви търговията у вас?

Старият касиер се усмихваше добродушно, ръкуваше се със стопанина, с жена му и с брат му и, докато разговаряше, гледаше любопитно наоколо си. Това беше в тапетната фабрика в предградието Свети Антоан, у Прошасонови, чиято конкуренция започваше да става опасна. Тия бивши служащи във фирмата Фромон, които се бяха устроили на своя сметка, бяха започнали с много малко и постепенно си бяха създали добро положение. Старият Фромон ги бе поддържал дълго време със своя кредит и със своите пари; това бе установило между двете фирми приятелски отношения и една сметка от десет до петнадесет хиляди франка, — които бяха пренебрегвали да уредят окончателно, защото знаеха, че у Прошасонови парите са в добри ръце.

Видът на фабриката беше наистина успокоителен. Комините гордо развяваха кълба от дим. Глухият шум показваше, че в работилниците кипи деятелна работа. Зданията бяха добре обзаведени, прозорците светли; всичко имаше оживен, доволен вид, владееше дисциплина, а зад решетката на касата седеше жената на един от братята, просто облечена, с гладко причесани коси и с внушаващ почит вид, наклонила внимателно и съсредоточено младото си лице над дълги редици от числа.

Старият Сигизмунд горчиво мислеше за разликата, която съществуваше между предприятието на Фромон, тъй богато някога, а сега осланящо се само на бившето си добро име, и все по-увеличаващия се разцвет на заведението, което виждаше пред очите си. Той се вглеждаше в най-малките кътчета, търсеше недостатъци или нещо, заслужаващо укор; и понеже не намираше нищо, сърцето му се свиваше и придаваше на усмивката му престореност и смущение.

Но главно го затрудняваше начинът, по който щеше да поиска парите на господарите си, без да издаде стесненото положение на касата си. Клетият човек изглеждаше свободен, непринуден и този изглед му причиняваше наистина мъка… Работите вървели добре… много добре… Минавал случайно в квартала и му хрумнало да влезе за малко… Това е съвсем естествено, нали? Всеки обича да се види със старите си приятели…

Но тия предисловия и все по-далечните заобикалки не го довеждаха до там, дето искаше; напротив, те го отдалечаваха от неговата мисъл и, понеже му се стори, че вижда учудване в очите на слушателите си, накрая той се забърка, почна да заеква, загуби ум, взе шапката си и се престори, че си отива. При вратата се досети внезапно:

— Ах, наистина, тъкмо съм тука! — И той подмигна с очи, мислейки, че си придава много хитър вид, а всъщност беше само жалък. — Тъкмо съм тука, не може ли да свършим с оная стара сметка?

Двамата братя и жената, седяща на касата, се погледнаха за миг, без да разберат:

— Сметка? Каква сметка?

После и тримата започнаха да се смеят едновременно и от все сърце, като че старият касиер се беше малко прекалено пошегувал. Ах, тоя чичо Планус, я гледай!… Старецът се смееше също. Смееше се без желание, но само да се равни с другите. Най-после се обясниха. Фромон млади бил дошъл сам преди шест месеца за останалите в тях пари. Сигизмунд почувства, че краката му се подкосяват. Все пак намери доста смелост, за да отговори:

— Да, да, наистина, забравил съм… Ах, Сигизмунд Планус действително е остарял!… Отпадам, деца мои, отпадам…

И добрият човек си отиде, изтривайки очите си, в които блестяха още две едри сълзи от гръмкия му смях преди малки. А младите хора се споглеждаха зад него, като клатеха глава. Те бяха разбрали.

Тоя удар тъй страшно бе замаял касиера, че, щом излезе на улицата, бе принуден да седне на една пейка. Ето значи защо Жорж не взимаше вече пари от касата. Той сам събирал недоборите. Това, което бе станало у Прошасонови, трябва да е станало и навсякъде другаде. Безполезно беше да се излага на други унижения. Да, но срокът, срокът!… Тая мисъл му придаде отново сила. Той изтри изпотеното си чело и тръгна отново, за да направи още една постъпка у един от техните клиенти в предградието. Само че тоя път той беше по-предпазлив; и от прага, без дори да влезе, извика на касиера:

— Добър ден, чичо Еди-кой-си… Една малка справка, моля. — И държеше полуотворена вратата, с трепереща ръка върху дружката й. — Кога уредихме последната си сметка? Забравил съм да я впиша.

О, отдавна, много отдавна тяхната сметка беше уредена. Разписката на Фромон млади носеше дата от септември. Изминали са пет месеца. Вратата се затвори бързо. И от двамата! Очевидно, същото ще бъде навсякъде.

„Ах, господин Шорш, господин Шорш!…“, шепнеше клетият Сигизмунд и, докато продължаваше своето странстване, прегърбен, с треперещи крака, колата на госпожа Фромон млади мина много близо край него, по посока на Орлеанската гара; но Клер не видя стария Планус, както, преди малко, излизайки от дома си, не бе видяла дългия редингот на господин Шеб и цилиндъра на знаменития Делобел, още двама мъченици на срока, които свиваха на ъгъла на улица Вией Одриет, по посока на фабриката, за да нападнат кесията на Рислер. Младата жена беше много загрижена за постъпката, която й предстоеше да направи, та не гледаше към улицата.

Помислете само! Това беше ужасно! Да отиде да иска сто хиляди франка от господин Гардиноа, човека, който се хвалеше, че никога в живота си не е вземал, нито е давал пет пари назаем, който разказваше при всеки удобен случай, че само веднъж бил принуден да иска от баща си четиридесет франка, за да си купи панталони, и му върнал тия четиридесет франка на малки суми. Спрямо всички, дори спрямо децата си, старият Гардиноа спазваше тия обичаи на скъперничество, което земята, сурова и често неблагодарна към тия, които я обработват, като че насажда у всички селяни. Той желаеше, докато е жив, нищо от огромното му богатство да не мине в ръцете на роднините му.

— Те ще намерят богатството ми, когато умра, — казваше той често.

Изхождайки от това правило, той бе омъжил дъщеря си, майката на Клер, без ни най-малка зестра и по-късно не прости на зет си, че бе разбогатял без никаква негова помощ. Защото пак една особеност на тая колкото суетна, толкова и алчна природа, беше желанието му всеки да се нуждае от него и да се прекланя пред парите му. Когато Фромонови се радваха в негово присъствие на щастливия обрат, който работите им започнаха да вземат, неговите малки сини очи се усмихваха лукаво и подигравателно и той казваше „ще му се види края“, и гласът му караше човека да потрепери. Понякога вечер, в Савиньи, когато паркът, алеите, сините плочи върху покрива на замъка, розовите тухли на оборите, езерата и реката блестяха, облени от златистото сияние на хубавия заник слънце, тоя чуден нов богаташ, след като оглеждаше имението си, казваше високо пред децата си:

— Едно нещо има, което ме утешава: че като умра един ден, никой от близките ми не ще бъде достатъчно богат, за да задържи замъка, чиято издръжка струва петдесет хиляди франка годишно.

И все пак, в душата на стария Гардиноа се появяваше оная закъсняла нежност, която се намира в дъното на най-сухите дядовски сърца и той на драго сърце би погалил своята внучка; но Клер, още като дете, чувстваше непобедимо отвращение към суровото сърце и към самохвалното себелюбие на бившия селянин. После, когато любовта не създава връзки между тия, чието различно възпитание разделя, отвращението расте с хиляди отсенки. Когато Клер се омъжи за Жорж, бащата каза на дъщеря си:

— Ако твоята дъщеря иска, ще получи от мене княжески подарък, но трябва да го поиска.

И Клер не получи нищо, защото нищо не поиска. Каква мъка да отиде след три години да проси сто хиляди франка от презряното някога великодушие, да се унижи, да слуша безкрайни назидания и глупави подигравки, подправяни с груби шеги и селяшки думи, с ония изобщо правдиви поговорки, измислени от ограничени, но логични умове, които оскърбяват със своето простонародно наречие, като обида от подчинен!

Клетата Клер! Мъжът й и баща й щяха да бъдат унизени в самата нея. Трябваше да признае неуспеха на единия, погрома на тая къща, която другият беше основал и с която тъй се гордееше приживе! Мисълта, че щеше да защити всичко, което обичаше най-много на света, съставяше силата и същевременно слабостта й.

Часът беше единадесет, когато тя пристигна в Савиньи. Понеже не бе предупредила никого за посещението си, от замъка не бяха изпратили кола и тя трябваше да извърви пътя пеша.

Беше студено, пътят затвърдял и изсъхнал. Вятърът свиреше волно по опустелите поля и над реката, дето се струпаляше безпрепятствено през гората от голи дървета. Под ниското небе замъкът разстилаше дългата линия от ниски стени и огради, които го отделяха от околните поля. Плочите на покрива бяха тъмни като небето, което отразяваха; и целият тоя великолепен летен дом, преобразен от зимата, суров, безмълвен, без едно листо по дърветата му, нито един гълъб по покривите му, като че не бе запазил нищо живо, освен трептенето на водите и жалбите на големите тополи, които се навеждаха една към друга, разтърсвайки сврачите гнезда, закрепени по върховете им.

Отдалеч домът на нейната младост се видя на Клер мрачен и тъжен. Струваше й се, че Савиньи я гледаше със студеното, аристократично лице, с което гледаше и минувачите по широкия път, спиращи се при железните копия на решетките на вратите му. — О, жесток вид на нещата! — И все пак не, не тъй жесток. Защото, със своя вид на затворена къща, Савиньи като че й казваше: „Върни се… не влизай…“ И ако го бе послушала и се бе отказала от намерението си да говори на дядо си, Клер би се завърнала много скоро в Париж, за да запази спокойствието на живота си. Но клетата жена не разбра това и ето, голямото нюфаундлендско куче, което я бе познало, изтича към нея, подскачайки между сухите листа и започна да души при входната врата.

— Добър ден, Франсоаз… къде е дядо? — попита младата жена градинарката, която й отвори, смирена, престорена и трепереща като всички слуги в замъка, когато чувстваха, че господарят го гледа.

Дядото се намираше в канцеларията си, малък павилион, отделен от главното здание, дето той прекарваше по цели дни да претърсва кутии, преградки и големи книги със зелени гърбове, с оная бюрократична встрастеност, която произхождаше от първоначалното му невежество и от фантастичното впечатление, което му бе произвела някога кантората на нотариуса в селото му.

В тоя миг той се бе затворил там със своя пазач, нещо като селски шпионин, платен доносник, който го държеше в течение на всичко, което ставаше и се говореше в селото. Той беше любимец на господаря. Казваше се Фуина^[1] и главата му беше наистина плоска и кръвожадна, като на животното, чието име носеше.

Като видя внучката си, че влиза бледа и трепереща под кожената си наметка, старецът разбра, че се е случило нещо важно и необичайно и направи знак на Фуина, който изчезна, промъкна се през полуотворената врата, сякаш влезе в самата стена.

— Какво има, внучке?… Виждаш ми се някак особена, — попита дядото, като седна зад писалищната си маса.

Наистина Клер беше смутена, обезумяла, променена. Бързото ходене по студената равнина и усилието, което беше направила, за да дойде тук, придаваха на лицето й необикновено изражение. При все че той не я бе ни най-малко предразположил, тя отиде при него, целуна го и седна при огъня, дето покрити със сух мъх цепеници и борови шишарки, събирани из алеите на парка, горяха с жив блясък и трептения на смолата. Тя даже не изтърси скрежа, който искреше като бисерчета върху воалетката й и заговори веднага, вярна на решението си да каже, още при влизането си, причината на посещението си, преди да й подейства атмосферата на страх и на почит, която окръжаваше дядото и правеше от него нещо като страшен бог.

Нужно й беше мъжество, за да не се смути, за да не се спре пред тоя втренчен поглед, оживен още при първите думи от зла радост и пред тия свирепи уста, чиито неподвижни ъгли като че се бяха стиснали от преднамерено мълчание, от упорство и отрицание на всяка чувствителност. Тя отиде на един дъх до края, почтителна без унизеност, скривайки вълнението си, и затвърдяваше гласа си с истинността на разказа си. Наистина, ако ги видеше човек така един срещу друг, той — студен, спокоен, излегнат в креслото си, с ръце в джобовете на жилетката си от сив вълнен плат, тя — обмисляща всяка своя дума, като че всяка имаше власт да я осъди или опрости, никога не би помислил, че това са внучка и дядо, а подсъдима и съдебен следовател.

През всичкото време той се радваше и гордееше със своята победа. Ето ги най-после победени тия смешни горделивци Фромонови! Значи имаха още нужда от стария Гардиноа! Тщеславието, неговата главна страст, се издаваше, въпреки волята му, в цялото му държание. Когато тя свърши, той заговори на свой ред, като започна, естествено, с думите „бях уверен в това… бях ви го казал… знаех добре, че всичко ще се види накрая…“, продължи в същия просташки и оскърбителен тон и накрая заяви, че „съгласно неговите правила, добре известни в семейството“, той не ще даде нито пет пари.

Тогава Клер заговори за детето си, за името на мъжа си, което беше същевременно и името на баща й и което несъстоятелността щеше да опозори. Старецът остана все тъй студен, все тъй неумолим и използва нейното унижение, за да я унизи още повече, защото той беше от оная порода добри селяни, които, когато врагът е повален, не го оставят никога, докато не отбележат гвоздеите на обущата си върху лицето му.

— Всичко, което мога да ти кажа, миличка, е, че Савиньи е отворен за вас… Нека мъжът ти дойде тук. Тъкмо имам нужда от секретар. Е добре, Жорж ще води книжата ми за хиляда и двеста франка годишно и храната за всички… Предложи му това от моя страна и елате…

Тя стана, възмутена. Бе дошла като негова дъщеря, а той я приемаше като просякиня. Слава Богу, те не бяха стигнали още до там.

— Мислиш ли? — каза Гардиноа, свирепо подмигвайки с очичките си.

Клер тръгна към вратата, трепереща, без да отговори. Старецът я задържа.

— Внимавай, сама не знаеш от какво се отказваш… В твой интерес е предложението ми твоят мъж да дойде тук, разбираш ли?… Ти не знаеш какъв живот води той там… Разбира се, не знаеш; иначе не би дошла да искаш от мене пари, за да отидат и те там, дето са отишли и твоите… Ах, аз съм в течение на работите на твоя мъж! Аз имам своя полиция в Париж и дори в Аниер, както и в Савиньи… Зная какво прави твоя юнак денем и нощем и не искам и моите пари да отидат по местата, дето той ходи. Те не са много чисти за почтено спечелените пари.

Клер го гледаше с учудени очи, разширени от мъката, чувствайки, че в тоя миг ужасна драма се вмъкваше в живота й през ниската врата на доносите. Старецът продължи, като се смееше злобно:

— Работата е, че тая миличка Сидони съвсем го е ударила на разкош.

— Сидони!

— Е, да, няма що. Казах вече името й… Впрочем, ти би го узнала, ако не днес, утре… Чудно е дори, че досега… Но вие, жените, сте тъй суетни… Последната мисъл, която ви идва в ума е, че е възможно да ви лъжат… Е, добре, да, така е. Сидони му изяде всичко, със съгласието на мъжа си, впрочем.

И той разказа безмилостно на младата жена откъде се бяха взели пари за къщата в Аниер, за конете, за колите, как било мебелирано тяхното малко хубаво гнездо на улица Габриел. Той обясняваше, уточняваше всичко подробно. Явно беше, че като бе намерил нов случай да упражни манията си за шпиониране, той го бе използвал широко; а може би на дъното на всичко това се таеше глуха ярост против неговата малка Шеб, досада от неизказана старческа любов, останала непризната.

Клер го слушаше, без да каже дума, с хубава, недоверчива усмивка. Тая усмивка възбуждаше стареца, насърчаваше злобата му… Ах, ти не ми вярваш!… Ах, искаш доказателства!… И той ги даваше, трупаше ги, нанасяше й удар след удар в сърцето. Достатъчно било да отиде у Дарш, златаря, на улица Ла Пе. Преди две седмици Жорж бил купил от него една брилянтова огърлица за тридесет хиляди франка. Подарък за Сидони. Тридесет хиляди франка за брилянти пред самото обявяване в несъстоятелност!

Той би могъл да говори цял ден и Клер не би го спряла. Тя чувстваше, че най-малкото усилие би накарало да протекат сълзите й, с които бяха пълни очите й, а тая мила и храбра жена искаше да се усмихва напротив, да се усмихва до край. От време на време само тя поглеждаше към пътя. Бързаше да излезе, да избегне звука на тоя зъл глас, който я преследваше немилостиво. Най-после той спря: бе казал всичко. Тя се поклони и тръгна към вратата.

— Отиваш ли си?… Много бързаш… — каза дядото, като излизаше след нея навън. Всъщност той се бе засрамил от своята свирепост. — Не искаш ли да закусиш с мене?

Тя направи отрицателен знак с глава, защото нямаше сили да говори.

— Почакай поне докато впрегнат… ще те закарат с колата на гарата.

Не, все не.

И тя продължаваше да върви, а старецът след нея. Права, горда, тя прекоси двора, пълен с детски спомени, без да се обърне нито веднъж. А пък колко весели смехове, колко слънчеви лъчи от нейните млади години бяха останали в най-малкото пясъчно зърно на тоя двор!

Нейното дърво, нейната любима пейка стояха на същите си места. Тя не ги погледна нито веднъж, нито фазаните в кокошарника, нито дори голямото куче Кис, което вървеше послушно след нея, очаквайки напразно ласките й. Тя беше влязла като дете на тая къща, а излизаше от там чужда, с ужасни грижи и най-малкото напомняне на нейното щастливо и спокойно минало би могло само да ги утежни още повече.

— Сбогом, дядо.

— Сбогом.

И вратата се затвори грубо след нея. Като остана сама, тя тръгна бързо, бързо, почти бегом. Не вървеше, а бягаше. Изведнъж, като стигна до края на стената на имението, тя се озова пред малката зелена врата, обиколена от глицинии и орлови нокти, дето беше пощенската кутия на замъка. Спря се несъзнателно, поразена от едно от ония внезапни пробуждания на паметта, които се явяват у нас в решителни моменти и изправят пред очите ни с необикновена яснота най-малките събития в живота ни, имащи връзка със сегашните злополуки или радости. Може би това беше косият и розов лъч, който се показа внезапно, браздейки грамадната равнина в този зимен следобед, както през август, в часа на залез-слънце? Или окръжаващото я безмълвие, нарушавано само от ония природни и хармонични шумове, почти еднакви през всичките годишни времена?

Тъй или инак, но тя видя сама себе си такава, каквато беше, на същото това място, преди три години, когато пусна един ден в пощенската кутия писмото, с което канеше Сидони да дойде да прекара един месец при нея на село. Нещо й казваше, че цялото й нещастие започваше от тоя миг. „О, да знаех… да знаех!…“ И й се струваше, че още чувства на края на пръстите си гладкия плик, готов да падне в кутията.

И като си спомни за онова простодушно, щастливо и пълно с надежди дете, каквато беше тя тогава, Клер, макар тъй кротка, възнегодува срещу несправедливостта на живота. Тя се питаше: „Защо? Какво съм направила?“

После изведнъж помисли: „Не! Това не е вярно. Това не е възможно… Лъжа е…“ И, докато продължаваше да върви към гарата, нещастницата се стараеше да се убеди, да се увери. Но не й се удаваше.

Не съвсем изяснената истина прилича на забулено слънце, което уморява очите много повече, отколкото най-бляскавите лъчи. В полумрака, който обкръжаваше още нещастието й, клетата жена виждаше по-ясно, отколкото би искала. Сега тя разбираше и си обясняваше особеностите в живота на мъжа си, неговите отсъствия, неговите безпокойства, смутения му вид в някои дни и, понякога, когато се завръщаше, обилието от подробности, които й даваше за своите обиколки, изричаше преди всичко имената, като доказателства, които тя не му искаше. От всичките тия предположения вината явно изпъкваше за нея. Обаче тя още отказваше да вярва и чакаше да стигне в Париж, за да престане да се съмнява.

Никой нямаше на гарата: тя бе малка, уединена и тъжна гара, където нито един пътник не се мяркаше през зимата. Докато Клер седеше в очакване на влака, гледайки разсеяно тъжната градина на гарата и остатъците от пълзящи растения по пътните огради, тя почувства по ръкавицата си топло и влажно дишане. Беше приятелят й Кис, който я бе последвал; напомняше й някогашните хубави разходки: с потрепервания, със сдържани подскачания, с най-смирена радост, той легна най-после и изтегна хубавата си бяла козина в краката на господарката си, върху студения под на чакалнята. Тия смирени ласки, изразяващи й страхлива и предана симпатия, предизвикаха в нея хлипания, които тя отдавна сдържаше. Но изведнъж се засрами от слабостта си. Тя стана, изпъди безмилостно кучето, с ръкомахане, с глас, като му показа отдалеч къщата, със строго лице, което клетият Кис не бе виждал у нея. После тя избърса бързо-бързо очите си и влажната си ръка; защото влакът за Париж пристигаше и тя знаеше, че след една минута ще има нужда от всичката си сърцатост.

Първата грижа на Клер, като слезе от влака, беше да отиде у златаря на улица Ла Пе, който, според думите на дядо й, беше продал на Жорж една брилянтена огърлица. Ако това беше вярно, и всичко останало щеше да бъде вярно. Страхът й да научи истината беше тъй голям, че като се озова пред разкошния вид на дюкяна, тя се спря и не смяташе да влезе. Като се мъчеше да бъде хладнокръвна, тя се преструваше, че разглежда най-внимателно пръснатите по кадифените кутийки скъпоценности; и, ако я видеше човек тъй изящна в скромното си облекло, наведена над примамливо блестящите камъни, би могъл да я вземе по-скоро за щастлива жена, която си избира някакъв накит, отколкото за тъжна и смутена душа, дошла да търси тайната на живота си.

Беше три часа след обяд. Зиме, по това време на деня, улица Ла Пе има наистина ослепителен вид. Между късата сутрин и ранната вечер животът тече бързо в тия богати квартали. Настава сноване на бързи коли, непрекъснато движение, а по плочниците — гиздава бързина, шумолене на коприна и кожи. Зимата е истинското годишно време на Париж. За да видите тоя дяволски град хубав, щастлив и охолен, трябва да видите как той живее под ниското небе, натежало от сняг. Природата, тъй да се каже, отсъства от картината. Няма нито вятър, нито слънце. Светлината стига колкото най-бледните цветове и най-малките отблясъци да изпъкнат, като се почне от сиво-жълтите багри на паметниците и се свърши със стъклените мъниста, които красят женските облекла. Театралните и концертни обяви блестят като че осветени от блясъка на сцената. Магазините не се изпразват от хора. Като че всички се готвят за някакво вечно празненство. Ако някаква скръб се примеси към тоя шум, към това движение, тя става още по-мъчителна. Цели пет минути Клер претърпяваше много по-ужасна болка от смъртта. Там, по пътя за Савиньи, всред прашните пусти полета, отчаянието й се пръскаше из студения въздух и като че заемаше по-малко място. Тук то я задушаваше. Звучащите редом с нея гласове, стъпките, несъзнателното докосване на минувачите, всичко увеличаваше мъката й. Най-после тя влезе…

— А, да, госпожо така!… Господин Фромон… Една брилянтова огърлица с рози. Бихме могли да ви направим същата за двадесет и пет хиляди франка.

Това значеше пет хиляди франка по-евтина от неговата.

— Благодаря, господине, — каза Клер, — … Ще си помисля.

В едно огледало насреща тя видя хлътналите си очи и мъртвешката й бледност я уплаши. Излезе бързо, като се напрягаше да не падне. В ума й имаше само една мисъл: да избяга от улицата и от шума; да остане сама, съвсем сама, за да може да се потопи, да потъне в тая бездна от мъчителни мисли и черни неща, които вилнееха в дъното на душата й. О, подлецът, безчестникът!… А тя го бе утешавала и прегръщала дори тая нощ!

Внезапно, без сама да знаеше как се случи това, тя се озова в двора на фабриката. По кой път бе дошла? Пеша или с кола? Не си спомняше вече нищо. Бе действала несъзнателно, като на сън. Жестокото и поразително съзнание за действителността й се възвърна, когато достигна до външната стълба на малката си къща. Там беше Рислер, който гледаше как изкачваха за жена му кошници с цветя за великолепното угощение, която тя щеше да даде същата тая вечер. Той ръководеше работниците с обикновеното си спокойствие и придържаше високите клони, които биха могли да се счупят. „Не така… Минете отстрани… Пазете килима…“

Тая атмосфера на удоволствие и веселие, която я бе тъй отвратила преди малко, я преследваше дори в къщата й. Това бе най-после прекалена подигравка! Тя се възмути; и, докато Рислер я поздравяваше, любезен и пълен с уважение както винаги, по лицето й се изписа дълбоко отвращение и тя мина край него, без да му продума, без да види учудването, което накара добрите му големи очи да се опулят.

От тая минута решението й бе взето. Гневът, честният и справедлив гняв щеше да направлява действията й. Едва успя да влезе, да целуне свежите бузички на детето и изтича в стаята на майка си.

— Бързо, мамо, обличай се… Заминаваме… заминаваме…

Старата жена стана много бавно от креслото, в което седеше, много заета с почистване верижката на часовника си, като пъхаше с безкрайно внимание една игла във всяка халка. Клер направи нетърпеливо движение:

— Хайде, хайде, бързо… Приготви вещите си.

Гласът й трепереше и стаята на клетата маниачка й се стори ужасна, цяла блеснала от чистотата, която малко по малко се бе превърнала в лудост. Тя преживяваше един от ония мрачни моменти, когато една загубена илюзия ни кара да загубим и всички останали и да видим до дъно човешката нищета. Между полулудата майка, неверния мъж и много малкото дете, съзнанието за самотата й възникна за пръв път в нея; но то само затвърди решението й.

В един миг тя накара всички в къщи да се заемат с приготовленията за това бързо и неочаквано заминаване. Клер подтикваше смутените слуги да бързат, обличаше майка си и смеещото се всред всичкия тоя шум дете. Тя искаше да замине преди завръщането на Жорж, та като дойде той, да намери люлката празна и къщата пуста. Къде щеше да отиде тя? Не знаеше още. Може би у една своя леля в Орлеан, може би в Савиньи, където и да е. Нужно беше преди всичко да замине, да избяга от тая среда на измени и лъжи.

В тоя миг тя беше в стаята си, подреждаше куфара и трупаше вещите. Тъжно занимание. Всеки преместен от нея предмет предизвикваше в нея цял свят от мисли и спомени. Всичко, което ни служи, съдържа толкова много от нас! Понякога миризмата на някоя торбичка или рисунката на някоя дантела бяха достатъчни да я насълзят. Изведнъж тежки стъпки проечаха в гостната, чиято врата беше полуотворена; после някой се изкашля леко, като че да предупреди, че имаше човек там. Тя помисли, че беше Рислер, защото само той имаше правото да влиза тъй свойски у нея. Мисълта, че щеше да се озове пред това лицемерно лице, пред тая лъжлива усмивка, я отвращаваше до толкова, че тя се втурна да затвори вратата.

— Не приемам никого.

Но вратата се удържа и четвъртитата глава на Сигизмунд се показа в полуотвора.

— Аз съм, госпожо, — каза той тихо. — Дойдох да получа парите.

— Какви пари? — попита Клер, която не си спомняше вече защо беше ходила в Савиньи.

— Шт!… Парите за утрешното плащане. Господин Шорш на излизане ми каза, че ще ги получа от вас.

— Ах, да… наистина!… Сто хиляди франка… Нямам ги, господин Планус; аз нямам нищо.

— Тогава, — каза касиерът със странен глас, като че говореше на себе си, — това значи обявяване в несъстоятелност.

И се обърна бавно. „Обявяване в несъстоятелност!…!“ Тя седна, ужасена, сломена. От няколко часа разрухата на щастието й я бе накарало да забрави разрухата на търговското предприятие; но сега си спомняше всичко. И така, мъжът й се беше разорил!

След малко, като се завърне, той щеше да научи за погрома си, а същевременно и че жена му и детето му са заминали и той е останал сам всред тая мрачна разруха. Съвсем сам, това тъй меко, тъй слабо същество, което знаеше само да плаче, да се вайка и да показва пестник на живота, като дете. Какво щеше да стане с тоя нещастник? Тя го съжаляваше въпреки престъплението му.

После й дойде на ум, че може би ще помислят, че тя бяга от несъстоятелността, от нищетата. Жорж можеше да си каже: „Ако бях богат, тя би ми простила!“ Щеше ли да допусне това съмнение у него?

За една благородна и горда душа, като душата на Клер, не трябваше нещо повече, за да промени решението й. В същия миг всичкото й отвращение, всичкото й възмущение стихнаха и като че внезапна светлина озари по-добре задълженията й. Когато дойдоха да й кажат, че детето е облечено и куфарите са готови, новото й решение бе вече взето:

— Излишно е, — отговори тя кротко, — … няма да заминем.