Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (16)

IV
В чакалнята на гарата

„Да, обичам те, обичам те… повече от всякога и завинаги… Защо да се борим и съпротивяваме? Нашето престъпление е по-силно от нас… И, най-после, престъпление ли е да се обичаме? Ние бяхме предопределени един за друг. Нямаме ли право да се съберем, въпреки че животът ни е разделил? Хайде, ела. Всичко е свършено, ще избягаме… Утре вечер на Лионската гара, в десет часа… Билетите ще бъдат взети и ще те чакам…

Франц.“

Цял месец Сидони очакваше това писмо, цял месец вкарваше в действие всичките си умилквания и хитрости, за да доведе девера си до това писмено излияние на неговата любов. Трудно постигна тя това. Не беше лесно да се доведе до престъпление едно честно и младо сърце като Францовото, и в тая особена борба, в която истински любещият се бореше против самия себе си, тя нерядко чувстваше, че силите й изменят и че почти губи смелостта си. Когато го смяташе вече съвсем укротен, неговата чест се разбунтуваше изведнъж и той биваше съвсем готов да избяга от нея и да й се изплъзне пак.

Затова какво тържество бе за нея, когато една сутрин й връчиха това писмо! Тъкмо госпожа Добсон беше у нея. Тя току-що бе дошла, натоварена с оплакванията на Жорж, който се отегчаваше далеч от любовницата си и започваше да се безпокои от тоя девер, по-усърден, по-ревнив и по-взискателен от съпруг.

— Ах, милият клетник, милият клетник, — казваше сантименталната американка, — ако би видяла колко е нещастен!

И разтърсвайки къдриците си, тя развързваше своя свитък с ноти и вадеше от там писма от милия клетник, които бе скрила грижливо между страниците на своите романси, щастлива, че се е намесила в тая любовна история и че може да се възторгва в атмосферата на интриги и тайни, които разнежваха студените й очи и цвета на сухото й русо лице.

Най-страшното бе, че предавайки се най-охотно на това разнасяне на любовните писма, тая млада и хубава Добсон никога не бе писала и получавала нито едно такова писмо. Вечно на път между Париж и Аниер, с любовно послание под крилото си, тоя странен странствуващ гълъб оставаше верен на своя гълъбарник и гугукаше само по основателни причини. Когато Сидони й показа писмото на Франц, госпожа Добсон попита:

— Какво ще му отговориш?

— Това вече направих. Отговорих му: „Да“.

— Как? Ще заминеш с тоя луд?

Сидони започна да се смее.

— О, разбира се, че не! Казах „да“, за да ме чака на гарата. Ето всичко. Пак малко ще му бъде да се помъчи някакъв четвърт час. Той ме измъчи доста от един месец насам. Представи си, че трябваше да променя целия си живот заради тоя господин. Трябваше да се откажа да приемам, да затворя вратата си за приятелите си, за всичко младо и мило, като се започне от Жорж и се свърши с тебе. Защото знаеш, мила моя, че и ти не му се нравеше и че той искаше да те махне, както другите.

Сидони не казваше главната причина за неразположението си към Франц, а именно, че я бе много изплашил, като я бе заплашил, че ще я издаде на мъжа й. От тоя миг тя се бе почувствала неловко и животът й, нейният тъй мил живот, който толкова обичаше, й се бе сторил изложен на опасност. Такива светло — руси и студени наглед мъже, като Рислер, избухват понякога със страшен, отчаян гняв, чийто последици не могат да се предвидят. Те приличат на взривните прахове без цвят и мирис, които хората се боят да употребяват, защото не знаят тяхната сила. Наистина, мисълта, че един ден мъжът й можеше да бъде предупреден за поведението й, я ужасяваше.

От своя някогашен живот, беден, в многолюден квартал, тя си спомняше случаи на разстроени бракове, за отмъщения на мъже, за пролята кръв върху позора. Виденията на смъртта я преследваха. А смъртта, вечният покой и дълбоката тишина трябваше наистина да плашат ужасно това гладно за удоволствия същество, жадно до лудост за шум и движение.

Това благословено писмо туряше край на всичките й страхове. Сега, знаейки, че тя има такова оръжие в ръцете си, Франц не ще посмее да я издаде, дори в минута на най-голяма ярост; ако той заговори, тя ще покаже писмото и всичките му обвинения ще се превърнат в очите на Рислер в най-чиста клевета. Аха, господин съдия, сега сте в ръцете ни! Внезапно я обхвана припадък на безумна радост.

— Наново се раждам! — казваше тя на госпожа Добсон.

Тя тичаше из алеите на градината, правеше големи китки за гостната, отваряше широко прозорците към слънцето, даваше заповеди на готвачката, на кочияша, на градинаря. Къщата трябваше да се украси, Жорж щеше да се върне скоро, а, като начало, тя уреждаше голяма вечеря в края на седмицата. Наистина човек би казал, че бе отсъствала цял месец и се завръщаше от отегчително и уморително делово пътуване, толкова бързаше да възстанови около себе си движението на живота.

На другия ден вечерта Сидони, Рислер и госпожа Добсон бяха и тримата в гостната. Докато добрият Рислер прелистваше едно голямо съчинение по механика, госпожа Добсон съпровождаше на пиано пеещата Сидони. Изведнъж тя спря всред своя романс и се разсмя високо. Часът удари десет. Рислер вдигна живо глава:

— Какво те разсмя?

— Нищо… една мисъл, — отговори Сидони, като смигна на госпожа Добсон и й показа часовника.

Тъкмо тоя час бе определен за срещата и тя мислеше за мъките на влюбения, който я чакаше.

* * *

Откак се завърна пратеникът, който донесе на Франц трескаво очакваното „да“ от Сидони, в неговия ум се настани дълбоко спокойствие и внезапно затишие. Нямаше вече съмнение и борба между страстта и дълга. Мигновено той се почувства облекчен, като че нямаше вече съвест. Той направи с най-голямо спокойствие приготовленията си, нареди куфарите си на пода, изпразни скрина и долапите и дълго преди определения от него час на изпращане на вещите седеше вече върху един сандък всред стаята си, гледаше географската карта, закачена на стената, като знак за неговия скитнически живот, следеше с очи правата линия на пътищата и оная вълниста черта, която очертаваше океаните.

Нито веднъж не му дойде на ум мисълта, че от другата страна на площадката някой въздишаше и плачеше за него. Нито веднъж той не помисли за отчаянието на брат си, за страшната драма, която щяха да оставят след себе си. Той беше много далече от всичко това и вече вървеше по перона на гарата заедно със Сидони, облечена в тъмни дрехи на пътничка и бежанка; после още по-далеч, на брега на синьото море, дето ще се спират за малко, за да забъркат следите си; и все по-далеч, пристигнали в непознатата страна, дето никой не би могъл да я иска, нито да му я отнеме. Или мислеше за вагона през време на пътуването нощем по пустата равнина. Той виждаше мъничката бледа главичка, лежаща до неговата на възглавницата, цъфналата й устица, съвсем близо до устните му, и две дълбоки очи, гледащи го под меката светлина на лампата, при приспивния шум на колелата и парата.

А сега свири и ръмжи, машино, разтърсвай земята, зачервявай небето, изригвай пламъци и дим, потъвай в тунели, минавай през планини и реки, скачай, пламеней, но отнеси ни далеч от населения свят, от неговите закони и чувства, вън от живота, вън от самите нас!…

Два часа преди да почне продажбата на билетите за определения влак, Франц беше вече на Лионската гара, тая тъжна гара, която, намирайки се в най-отдалечената част на Париж, изглежда като първа спирка в провинцията. Той седна в най-тъмното кътче и остана там неподвижно, като замаян. В тоя час в мозъка му имаше такъв шум и бъркотия, каквито имаше и в самата гара. Той чувстваше, че бе обхванат от цяла тълпа несвързани разговори, от смътни спомени и странни съпоставки. В един миг се пренасяше тъй далеко в спомените си, че два — три пъти се попита защо беше тук и какво чакаше. Но мисълта за Сидони бликваше в несвързаните му мисли и ги осветяваше с пълна светлина.

Тя щеше да дойде.

И макар часът на срещата да беше още много далече, той се вглеждаше несъзнателно в ония, които бързаха и се викаха и търсеше дали няма да види изящния силует, излизащ внезапно из тълпата и отстранявайки я на всяка крачка със сияйната си красота.

След много пристигания, заминавания и изсвирвания, чийто шум, вграден под сводовете, звучеше сърцераздирателно, изведнъж настана голяма пустота на гарата, като в делник в църква. Влакът за десет часа приближаваше. Нямаше вече друг преди него. Франц стана. Сега това не беше мечта, не беше химера, губеща се в обширните и неопределени предели на времето.

След четвърт час, най-много след половин час тя ще бъде тук. Тогава започна за него ужасната мъка на очакването, оня застой на цялото същество, странното състояние на тялото и на духа, когато сърцето не бие вече, дишането става също тъй прекъснато, както и мисълта, движенията и изреченията остават недовършени и всичко чака. Поетите са описвали стотици пъти тая мъчителна тревога на влюбения, който се вслушва в тропота на някоя кола по пустата улица и в бързите стъпки, изкачващи се по стълбата.

Но да чакаш любимата си на някоя гара, в чакалнята, е още по-печално. Тия глухи, запалени лампи, без отражение по прашния под, тия големи стъклени врати, тоя непрекъснат шум от стъпки и от врати, който ечи в неспокойните уши, височината на празните стени, разлепените по тях обяви: „Увеселителен влак за Монако, обиколка на Швейцария“, всичката тая атмосфера на пътешествия, на промени, на равнодушие и непостоянство, всичко това е наредено наистина, за да свива сърцето и да увеличава мъката му.

Франц ходеше насам — натам, следеше пристигащите коли. Те се спираха при дългите каменни стъпала. Вратичките се отваряха и затваряха шумно и из външната тъмнина се показваха при осветения праг разни лица: спокойни и измъчени, щастливи и огорчени; имаше шапки с пера, стегнати със светли воали, селски забрадки и сънливи деца, които влачеха за ръка. Всяко ново видение го караше да потреперва. Струваше му се, че я вижда колеблива, забулена с воал и малко смутена. Колко бързо би се завтекъл той към нея, за да я успокои и защити!

Колкото повече се изпълваше гарата, толкова по-мъчно ставаше следенето. Колите вървяха непрекъснато една след друга. Той бе принуден да тича от една врата към друга. Тогава излезе на улицата, мислейки, че отвън по-лесно ще следи; пък и не можеше повече да понася, в разваления и душен въздух на чакалнята, оня гнет, който започваше да го притиска.

Беше влажно време, в края на септември. Лека мъгла се носеше и фенерите на колите се обрисуваха неясно и смътно в подножието на голямата наклонена улица. Всяка от тях, приближавайки, като че му казваше: „Аз съм… ето ме…“ Но не беше Сидони, която слизаше, и колата, която бе видял, че иде отдалеч, с пълно с надежда сърце, сякаш тя би съдържала нещо повече от живота му, се завръщаше в Париж лека и празна.

Часът на заминаването наближаваше. Той погледна големия часовник на гарата: оставаше не повече от четвърт час. Това му се стори ужасно, но звънецът на току-що отворилата се каса го повика. Той се завтече към нея и зае мястото си в дългата редица.

— Два билета първа класа за Марсилия, — каза той. Стори му се, че с това влизаше вече във владение.

Той се завърна на своя наблюдателен пост, промъквайки се между количките с натрупани вещи и закъснелите, блъскащи се пътници. Кочияшите му викаха: „Внимание!“ Той стоеше до самите колелета, до краката на конете, оглушен, с широко отворени очи. Не повече от пет минути. Беше почти невъзможно тя да пристигне навреме. Пътниците бързаха да влязат във вътрешните зали. Куфари се извозваха към фургона, големи вързопи, обвити с платно, сандъци с медни гвоздеи, малки чанти с дълги ремъци на търговски пътници, кошници от всевъзможни големини потъваха в една и съща врата, разтърсвани и клатени с една и съща бързина.

Най-после тя се показа…

Да, ето я, тя е, несъмнено: облечена в черно, тънка, стройна, придружена от друга, по-ниска, госпожа Добсон, навярно. Но, като я погледна още веднъж, той видя, че се лъже. Тя бе млада жена, прилична на нея, парижанка, с щастливо лица. Също тъй млад мъж отиде при нея. Навярно отиваха на сватбено пътешествие; изпращаше ги майката и бе дошла да ги настани във вагона. Те минаха край Франц, облени от струята на щастието, което ги завличаше. Той изгледа с чувство на яд и завист как преминаха самоотварящата се врата, облегнати един на друг, близо притиснати всред тълпата.

Стори му се, че тия хора го бяха обрали, че те щяха да заемат във влака неговото място и мястото на Сидони… Сега е лудият миг на заминаването, чува се последният звънец и глухият шум на топлата пара, към който се примесва тропотнята на закъснелите пътници, тракането на вратите и грохота на парижките омнибуси. А Сидони все не идва, и Франц все чака! В тоя миг една ръка се слага върху рамото му.

Боже!

Той се обръща. Голямата глава на господин Гардиноа, окръжена от каскет с наушници, е пред него.

— Не се лъжа; това е господин Рислер. Значи, заминавате с бързия влак за Марсилия? И аз заминавам, но не отивам далеко.

Той обяснява на Франц, че е изпуснал Орлеанския влак и ще се помъчи да отиде в Савиньи по лионската линия; след това заговорва за стария Рислер и за фабриката.

— Изглежда, че работите не вървят добре от някое време… Те претърпяха загуби при обявяването на Бонардели в несъстоятелност… О, нашите млади хора трябва да внимават!… Както я карат, и с тях може да се случи същото, което се случи с Бонарделови… Но извинете. Струва ми се, че затварят гишето. Довиждане!

Франц едва чу какво му казваха. Разоряването на брат му, срутването на цялата вселена не значи вече нищо за него. Той чака, чака…

Но ето, че гишето се затваря бързо, като последна преграда на упоритата му надежда. Гарата се изпразва отново. Шумът се измества, пренася се на пътя и внезапно, силно изсвирване: то изчезва в нощната тъмнина и достига до ушите на влюбения като подигравателно сбогом.

Влакът за десет часа замина.

Той се помъчи да бъде спокоен и да разсъждава. Очевидно тя е пропуснала аниерския влак, но, като знае, че той я чака, ще дойде в който и да е час на нощта. Да почака още. Нали чакалнята е направена за това? Нещастникът сяда на една пейка. Затворили са големите прозорци, върху които се лепи мракът с отблясъците на лакирана хартия. Полусънната книжарка започва да нарежда дюкянчето си. Той гледа несъзнателно редиците от пъстри книги, цялата тая железопътна библиотека, чиито названия бе научил наизуст през време на четирите часа, прекарани тук.

Има книги, които той позна, защото ги бе чел в палатката в Исмаилия или на парахода, който го доведе от Суец, и тия просташки и незначителни романи бяха все пак запазили в паметта му морска и чуждестранна миризма. Но наскоро дюкянчето за книги се затвори и той се лиши дори от това средство за залъгване на умората и трескавото си очакване. Будката с играчките също се завърна цяла в своята дъсчена ограда. Свирки, ръчни колички, лейки, лопатки и гребла, — всички сечива на малките летуващи парижанчета изчезват в един миг. Продавачката, болнава жена с тъжен изглед, се завива в стара наметка и си отива с грейката си в ръка.

Всички тия люде завършиха своя ден, като го продължиха до последната минута с онова мъжество и упорство, свойствени на Париж, който гаси фенерите си едва на разсъмване. Тая мисъл за дълго бдение му напомня една добре позната стая, в която лампата се снишава в тоя час над масата, натрупана с колибри и светулки; но това видение прекосява бързо ума му в тоя хаос от несвързани мисли, породени в него от трескавото очакване.

Изведнъж той забеляза, че умира от жажда. Кафенето на гарата е още отворено. Влиза в него. Нощните прислужнички спят върху пейките. Подът е влажен от плакненето на чашите. Той чака безкрайно много, докато му сервират; после, тъкмо когато да пие, мисълта, че Сидони е може би пристигнала по време на отсъствието му, че го търси в залата, го кара да скокне и да изтича като луд, като оставя пълната чаша и парите на масата.

Тя няма да дойде. Той чувства това.

Еднообразните му и правилни стъпки, които ечат надлъж по целия перон на гарата, дразнят слуха му като доказателство за неговата самота и несполука.

Какво ли се е случило? Какво е могло да я задържи? Дали се е разболяла или спряла от угризение на съвестта пред вината си? Но, в такъв случай тя би го предупредила, би изпратила госпожа Добсон. А може би Рислер е намерил писмото? Тя е тъй безумна, тъй непредпазлива!

И докато правеше тия предположения, времето напредваше. Върховете на зданията на Мазас, потънали в мрак, се белееха вече и се различаваха. Какво да прави? Трябваше да отиде веднага в Аниер, да се опита да узнае, да се осведоми. Би желал да бъде вече там. Като взе това решение, той слезе бързо по стъпалата на гарата, срещайки по пътя си войници, натоварени с раниците си, бедни люде, пристигащи за сутрешния влак, влака на рано ставащите бедняци.

Той прекоси Париж в зори; тъжния и зъзнещ сега Париж, където фенерите на полицейските постове хвърляха тук — там своята червена светлина, а стражарите ходеха по двама, спираха се на ъглите на улиците, взирайки се в тъмнината.

Пред един от тия постове той видя събрани тълпа от вехтошари и прости жени. Навярно някаква нощна драма се бе разиграла, развръзката на която щеше да стане при полицейския комисар… О, ако Франц знаеше каква беше тая драма! Но той не можеше да я подозира и погледа равнодушно натам.

Само че всичките тия грозотии, тая зора, която се сипваше над Париж с морна бледност, тия мигащи фенери по брега на Сена, като горящи над мъртвец свещи, умората от безсънната му нощ го изпълниха с дълбока тъга.

Когато стигна в Аниер след два — три часа ход, сякаш всичко се пробуди. Изгряващото слънце, във всичката си слава, възпламеняваше равнината и водата. Мостът, къщите, крайбрежието, всичко поразяваше с оная утринна яснота, която прави впечатлението за съвсем нов ден, излизащ ясен и усмихнат от гъстите нощни мъгли. Той забеляза отдалече къщата на своя брат, събудена вече, с отворени капаци и цветя по прозорците. Той поскита малко, преди да се осмели да влезе. Изведнъж някой го повика от брега.

— Ха, господин Франц… Колко рано сте излезли днес!

Той беше кочияша на Сидони, който отиваше да къпе конете си.

— Нищо ново в къщи?… — го попита Франц треперещ.

— Нищо ново, господин Франц.

— Моят брат у дома си ли е?

— Не, господинът спа във фабриката.

— Няма ли никой болен?

— Не, господин Франц, никой, доколкото зная.

И конете навлязоха във водата до гърдите, като пръскаха пяна. Тогава Франц реши да позвъни на малката врата. Чистеха градинските пътечки. Къщата беше шумна и въпреки ранния час, той чу гласа на Сидони, ясен и звънлив, като пеенето на птичките в розовите храсти пред къщата. Тя говореше оживено. Франц, твърде развълнуван, се приближи, за да чуе.

— Не, не трябва крем… Леденото ще бъде достатъчно… Главното е да бъде добре замразено, и за седем часа… Ах, и като предястие… чакайте ад видим…

Тя се съвещаваше с готвачката си за голямата вечеря, която щеше да даде на другия ден. Внезапната поява на девера й не я смути.

— А, добро утро, Франц! — му каза тя най-спокойно. — Веднага ще бъда на услугите ви. Утре ще имам гости, клиенти на фабриката, голяма делова вечеря… Позволявате, нали?

Свежа, усмихната, в белите къдри от дантели на дългата си домашна рокля и с малката си дантелена шапчица, тя продължаваше да съставя своето разписание на ястията, дишайки свежия въздух, който се издигаше от ливадата и от реката. Върху това отпочинало лице нямаше ни най-малката следа от скръб или безпокойство. Гладкото й чело, прелестното учудване на погледа, което тъй дълго трябваше да я запази млада, полуотворените й розови устни съставяха странна противоположност с лицето на влюбения, разстроено от прекараната в мъка и умора нощ.

В продължение на четвърт час, седнал в ъгъла на гостната, Франц гледаше как минаваха пред него, в обикновения им ред, всички общоприети ястия на една буржоазна вечеря, като се почне с малките топли банички, нормандския калка и безчислените му притурки, и се свърши с монрьойлските праскови и фонтебловско грозде. Тя не пропусна нито едно ястие.

Най-после, когато останаха сами и той можеше да говори, я попита с глух глас:

— Нима не получихте писмото ми?…

— Как не, получих го.

Тя стана, за да поправи пред огледалото няколко малки къдрици, смесени с развяващите й се панделки и, гледайки се в огледалото, продължи:

— Ами да, получих вашето писмо. Дори много се зарадвах, че го получих… Сега, ако ви скимне да направите на брат си лошите доноси, с които ме заплашвахте, лесно ще му докажа, че отвращението от една престъпна любов, отблъсната от мене както подобава, е било единствената причина за тия лъжливи доноси. Сега сте предупреден, драги мой… и довиждане!

Щастлива, като актриса, току-що изрекла много прочувствени слова, тя мина край него и излезе от гостната, усмихвайки се, с повдигнати краища на устните, тържествуваща и без гняв.

И той не я уби!