Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (13)

I
Съдията

Хората, които живеят винаги затворени, приковани към своето кътче до прозореца поради работа или недъгавост, както си създават кръгозор от стените, от покривите и от съседните прозорци, така се интересуват и от минувачите.

Неподвижни на мястото си, те като че се въплъщават в уличния живот и всичките тия загрижени хора, които те виждат понякога всеки ден в едни и същи часове, не подозират, че служат за регулатори на други съществувания, че ги следят приятелски погледи, които биха съжалявали, ако им се случи да минат по друг път.

Майката и дъщерята Делобел, затворени през целия ден, правеха много такива безмълвни наблюдения. Понеже прозореца беше тесен, майката, чиито очи бяха почнали да отслабват от работата, сядаше до светлината, срещу вдигнатата тънка завеса, а креслото на дъщеря й беше редом с нея, но малко по-далеч от светлината. Тя й съобщаваше за дневните минувачи. Това беше развлечение и предмет за разговор за тях; и дългите работни часове се виждаха по-къси, раздалечени от правилните появи на също така заети люде. Между тях имаше две малки сестрички, един господин в сиво палто, едно дете, което водеха на училище и връщаха назад и един стар чиновник с дървен крак, чиито стъпки звучеха зловещо по плочника.

Него те вече почти не виждаха: той минаваше, когато беше тъмно, но го чуваха и всеки път тоя шум достигаше до клетото куцо момиче като рязък отглас на най-тъжните й мисли. Всички тия улични приятели, без да знаят, занимаваха двете жени. Ако валеше дъжд, те казваха:

— Ще се измокрят… Детето ще успее ли да се върне преди дъжда?

А при промените на годишните времена, съдейки по това дали мартенско слънце грее по мокрите плочници или декемврийски сняг ги покрива със своите бели купчинки, появата на нови дрехи у някого от тия улични приятели караше двете затворнички да мислят: „Лятото дойде“ или „Ето и зимата“.

Тоя ден беше в края на май, една от ония сияйни и меки вечери, когато къщният живот се излива навън през отворените прозорци. Дезире и майка й движеха бързо иглите и пръстите си, използвайки последните лъчи на залез — слънце, преди да запалят лампата. Чуваха се виковете на децата, които играеха по дворовете, глъхнали пиана и гласът на някой дребен уличен продавач, влачещ полупразната си количка. Въздухът миришеше на пролет, слабо ухание на зюмбюл и люляк. Мама Делобел, току-що сложила работата си и преди да затвори прозореца, облакътена на оградата му, се вслушваше във всичките шумове на големия работлив град, щастлив, че може да обикаля по улиците след свършека на деня. От време на време, без да се обръща, тя казваше на дъщеря си:

— Я виж, господин Сигизмунд! Колко рано излиза тая вечер от фабриката!… Това е може би, защото дните станаха по-дълги, но, струва ми се, че няма още седем часа… Ами с кого ли е старият касиер?… Колко чудно!… Като че е… Ами да… Като че е господин Франц… Но това не е възможно… Господин Франц е тъй далече от тук в тоя час; и после, той нямаше брада… Все пак приликата е голяма… Погледни, дъще.

Но дъщерята не става от креслото си; не помръдва дори. С блуждаещи очи, с вдигната нагоре игла, скована в това красиво нейно движение, тя е литнала в оня лазурен край, в оная чудна страна, където ходят свободно, без грижа за някаква недъгавост. Това име „Франц“, изречено несъзнателно от майка й поради случайна прилика, представлява за нея цяло минало от самоизмами и пламенни надежди, мимолетни като червенината, която се явяваше по бузите й, когато вечер, завръщайки се, той идваше да си поговори за малко с нея. Колко е далече всичко това вече! И като си помисли, че той живееше в съседната малка стаичка, че се чуваха стъпките му по стълбата и когато влачеше масата до прозореца, за да рисува! Колко скръбно и колко приятно й беше, когато го чуваше да говори за Сидони, седнал на ниското столче до краката й, докато тя нагласяше своите мухи и птици!

Докато работеше, тя го насърчаваше и утешаваше, защото Сидони бе причинила доста дребни огорчения на клетия Франц, преди да му направи най-голямото. Звукът на гласа му, когато говореше за другата, блясъкът на очите му, когато мислеше за нея, я очароваха, въпреки всичко, толкова много, че като заминаваше отчаян, той оставяше след себе си много по-голяма любов от оная, която отнасяше, любов, която винаги еднаквата стая и седящият, неподвижен живот ще запазят непокътната с всичкото й горчиво ухание, докато неговата ще се разпръсне под откритото небе на големите пътища, ще се изпари постепенно.

… Ето че се стъмнява съвсем. Дълбока тъга обхваща клетото момиче заедно с тъмнината на тая приятна вечер. Сиянието на щастливото минало гасне в очите й като светлата ивица в тесния отвор на прозореца, на който майка й стои облакътена.

Изведнъж вратата се отваря… Някой стои на прага, но не се различава добре… Кой може да бъде? Госпожа и госпожица Делобел никога не приемат гости. Майката се обръща и помисля отначало, че са дошли от магазина за седмичната работа.

— Мъжът ми току-що отиде у вас, господине… Тук вече няма нищо. Господин Делобел занесе всичко.

Мъжът пристъпва напред без да отговори и колкото повече приближава до прозореца, силуетът му се изяснява. Той е висок, силен момък, с бронзов цвят на лицето, с гъста и руса брада, с гръмлив глас и малко грубо произношение.

— Как, госпожо Делобел, нима не ме познавате?

— О, да, господин Франц, познах ви веднага, — каза Дезире съвсем спокойно, със студен и уверен глас.

— Велики Боже! Това е господин Франц!

И госпожа Делобел тича бързо за лампа, запалва я и затваря прозореца.

— Как! Та това сте вие, приятелю мой, Франц… С какъв спокоен глас казва Дезире това… Познах ви добре… Ах, колко е студена!… Винаги ще си остане такава.

Наистина, тя е студена. Тя е много бледа, в ръката на Франц нейната е съвсем бяла и студена.

Той я намира разхубавяла, още по-изтънчена.

Тя го намира великолепен, както винаги, с изражение на умора и тъга в глъбините на очите, което му придава повече мъжки вид, отколкото при заминаването му.

Умората му произлиза от прибързаното му пътуване, предприето след получаването на ужасното писмо на Сигизмунд. Ужасен от думата „безчестие“, той бе тръгнал веднага, без да дочака отпуск, излагайки на опасност състоянието си и мястото си и преминавайки от параходи в железници, бе се спрял едва в Париж. Има от какво да е уморен човек, особено когато е бързал през всичкото време да пристигне и когато нетърпеливата мисъл се е блъскала през цялото време, изминавайки десет пъти разстоянието в постоянни съмнения, ужаси и безпокойства.

Тъгата му се е зародила отдавна. Тя започва от деня, когато оная, която той обичаше, отказа да се омъжи за него, за да стане, след шест месеца, жена на брат му: два ужасни удара един след друг, и вторият — още по-тежък от първия. Наистина, преди да сключи тоя брак, Рислер стари му написа писмо, за да му поиска позволение да бъде щастлив, и това с такива трогателни и нежни изрази, че силата на нанесения удар бе с това малко смекчен; но в края на краищата, животът в чужбина, трудът и дългите пътувания бяха разсеяли скръбта му. От нея бе останал само голям склад от тъга, освен ако в тая омраза и тоя гняв, що изпитваше сега против жената, която позореше брат му, не бе останало още нещо от предишната му любов.

Но не! Франц Рислер мисли само как да отмъсти за честта на Рислерови. Той се явява не като влюбен, а като съдия; и Сидони ще трябва да се държи здраво.

Преди всичко, като слезе от вагона, съдията се отправи право към фабриката, разчитайки на изненадата, на неочакваността на пристигането си, за да отгатне с пръв поглед случилото се. За нещастие, той не намери никого. Капаците на прозорците на къщата в дъното на градината бяха затворени от две седмици.

Дядо Ашил му съобщи, че госпожите живеели в своите летни къщи и че двамата съдружници отивали вечер при тях.

Фромон млади напуснал магазините много рано, а Рислер стари току-що излязъл.

Франц реши да поговори със стария Сигизмунд, но беше събота, ден за плащане, и той трябваше да чака, докато се извърви дългата редица от работници, която започваше от стаичката на вратаря Ашил и се свършваше до решетката на касиера. Макар нетърпелив и много тъжен, тоя добър момък, прекарал от детство живота на парижките работници, изпитваше удоволствие, че се намира всред това оживление и тия тъй особени нрави. По всичките тия честни или порочни лица се четеше задоволството, че седмицата е свършила. Чувстваше се, че неделята започваше за тях в събота вечерта, в седем часа, пред малката лампа на касиера.

Трябва да е живял човек между търговци, за да разбере всичкия чар и тържественост на тая еднодневна почивка. Много от тия бедни люде, приковани към нездравословна работа, очакват благословената неделя като подухване на чист въздух, необходим за здравето и живота им. Затова какво разведряване, каква нужда от шумна веселост! Като че гнетът на седмичната работа изчезва заедно с парите на машините, които, свирейки и димейки, се издигат над ручеите.

Всички работници се отдалечаваха от решетката, броейки парите, блестящи в черните им ръце. Имаше разочарования, шепоти, възражения, пропуснати часове, предварително взети пари и, през звънтенето на тежките монети, се чуваше спокойният и немилостив глас на Сигизмунд, защитаващ до жестокост интересите на господарите си.

Франц познаваше всичките драми на плащането, престорените и истински гласове. Той знаеше, че един иска пари за семейството си, да платят на хлебаря, на аптекаря или училищната такса. Друг ги иска за кръчмата или за още по-лошо. Той знаеше какво чакаха тия тъжни, съкрушени сенки, които минаваха насам — натам пред вратата на фабриката и хвърляха продължителни погледи в дъното на дворовете; той знаеше, че те чакаха, дебнеха бащата или мъжа, за да го отведат бързо-бързо у дома с мъмрещи и убеждаващи гласове.

О, босоноги дечица, най-малките завити във вехти шалове, мръсни жени, чиито облени в сълзи лица са също тъй бели, както сложените на главите им шапчици!…

О, скрит порок, скитащ в засада около плащането, вертепи, светещи в дъното на тъмни улици, мътни прозорци на кръчмите, дето хиляди спиртни отрови излагат своите подправени багри!

Франц познаваше всичките тия ужаси, но никога те не бяха му се виждали тъй печални и тъй трогателни, както тая вечер. Плащането свърши, Сигизмунд излезе от кантората си. Двамата приятели се познаха, прегърнаха се и в тишината на фабриката, спряла за двадесет и четири часа и онемяла във всичките си празни здания, касиерът обясни на Франц положението на нещата. Той му разказа за поведението на Сидони, за безумните разходи и за загубената завинаги чест на семейното огнище. Рислерови току-що купили една лятна къща в Аниер, бивша собственост на една актриса, и се устроили там великолепно. Те имали коне, коли, разкош и живот на най-богата нога! Но сдържаността на Фромон млади безпокояла най-вече честния Сигизмунд. От някое време насам той почти не вземал вече пари от касата, а при това Сидони пилеела повече от всякога.

— Нямам доферие!… — казваше нещастният касиер, клатейки глава, — … нямам доферие…

После, понижавайки гласа си, той прибави:

— Но твоят брат, мили Франц, твоят брат?… Как да се обясни поведението му? Той ходи всред всичко това, като гледа нагоре, с ръце в джобовете и цял погълнат от своето прословуто изобретение, което, за нещастие, не ще му се удаде скоро… Знаеш ли какво ще ти кажа? Той е или нехранимайко, или глупак.

Докато разговаряха, те се разхождаха надлъж и нашир из малката градина, спираха се и пак тръгваха. На Франц му се струваше, че преживява лош сън. Бързото пътуване, рязката промяна на мястото и климата, непрекъснатият поток от думи на Сигизмунд, новата представа, която трябваше да си състави за Рислер и Сидони, оная Сидони, която той толкова бе обичал, — всичките тия неща го замайваха и като че го влудяваха.

Беше късно. Нощта настъпваше. Сигизмунд му предложи да го заведе да пренощува в Монруж; той отказа под предлог, че е уморен и, като остана сам в Маре, в тоя смътен и тъжен час, когато денят гасне, а лампите още не са запалени, той тръгна несъзнателно към своето бивше жилище на улица Брак.

На вратата беше окачена обява: Дава се под наем на неженен.

Тъкмо тя беше същата стая, в която той бе преживял толкова дълго време с брат си. Той позна географската карта, закрепена на стената с четири карфици, прозореца на площадката и плочката на Делобелови: Птици и мухи за модни накити. Вратата им бе открехната; оставаше само да я бутне, за да влезе.

Несъмнено, в целия Париж нямаше по-безопасно място и по-подходящо кътче, което да приеме и успокои развълнуваната му душа, от тая трудолюбива и неизменна обстановка. При сегашното смущение на неговия излязъл от релсите живот, тук беше нещо като пристанище със спокойни и дълбоки води, обляно със слънце мирно крайбрежие, дето жените работят, очаквайки мъжете и бащите, докато навън вятърът бушува и морето кипи. А главното бе, макар че той не го съзнаваше, вярната привързаност и онова сладостно чувство на нежност, което прави ценна любовта, която чувстват към нас, дори когато ние самите не любим.

Тая мила, студена Дезире тъй го обичаше! Очите й тъй блестяха, когато му говореше обикновени неща! Както натърканите с фосфор предмети светят еднакво, най-малката дума, изречена от нея, озаряваше красивото й, развеселено лице. Каква хубава почивка беше това за него след грубостите на Сигизмунд!

И двамата разговаряха оживено, докато майката на Дезире нареждаше трапезата:

— Ще вечеряте с нас, нали, господин Франц?… Бащата отиде да занесе работата, но той ще се завърне непременно за вечеря.

Той ще се завърне непременно за вечеря!

Превъзходната жена казваше това с някаква гордост. Наистина, откак бе пропаднало директорството му, знаменитият Делобел не ядеше вече вън от къщи, дори и в ония вечери, когато отиваше да получи седмичната заплата. Нещастният директор толкова пъти беше ял на вяра в своята гостилница, че не смееше да ходи вече там. В замяна той не пропущаше нито една събота да не доведе със себе си двама — трима гладни и неочаквани гости, „стари другари“, „несретници“. Така тая вечер той се яви, придружен от двама актьори без работа, финансистът на Мецкия театър и комикът от Анжерския театър.

Комикът, обръснат, набръчкан, повяхнал от сценичния огън, изглеждаше старо момче; финансистът беше обут в сандали, без всякакъв признак на бели долни дрехи. Делобел ги възвести тържествено отще от вратата, но, като видя Франц Рислер, спря представянето.

— Франц!… Моят Франц! — извика старият лош актьор с мелодраматичен глас, треперливо размахвайки ръце във въздуха; и след една гореща прегръдка представи гостите един на друг:

— Господин Робрикар, от Мецкия театър. Господин Шандезон, от Анжерския театър. Франц Рислер, инженер.

Думата инженер в устата на Делобел добиваше необикновени размери.

Като видя приятелите на баща си, Дезире изкриви красиво лицето си. Би било тъй хубаво да прекарат семейно ден като днешния! Но великият човек малко искаше да знае това. Той започна да изпразва джобовете си. Най-напред извади една великолепна пита, „за жените“, казваше той, като забравяше, че и сам той много я обичаше. После се появи голям морски рак, после арлска наденица, захаросани кестени и най-ранни череши! Докато възхитеният финансист повдигаше яката на невидимата си риза, а комикът изпущаше едно „гнуф! гнуф!“ с движение, забравено от парижаните преди десет години, Дезире с ужас мислеше за грамадната дупка, която тая непредвидена трапеза щеше да издълбае в техния беден седмичен доход, а майка й загрижено разбъркваше целия долап, за да намери необходимото число прибори.

Вечерята беше много весела. Двамата актьори излапаха яденето си, за голяма радост на Делобел, който споделяше с тях стари театрални спомени. Нищо по-печално от това. Представете си част от дръжки, угаснали лампички, куп от стари принадлежности, плесенясали и разтрошени на късчета.

Като употребяваха някакъв свойски и изтъркан смях, те си припомняха за своите безчислени успехи, защото и тримата, като ги слушаше човек, се оказа, че са били извиквани на сцената, обсипвани с венци и носени тържествено от цели градове. Докато разговаряха, те ядяха, както ядат актьорите на сцената, седнали полуобърнати, с лице към зрителите, със същата изкуствена бързина на театрални гости пред картонена вечеря, по същия начин прекъсваха думите си с глътки, стараейки се да направят впечатление със слагането на чашата и приближаването на стола си и изказваха съчувствие, учудване, радост, ужас и изненада с помощта на изкусни движения на ножа и вилицата. Госпожа Делобел ги гледаше усмихната.

Не може една жена да бъде тридесет години съпруга на актьор и да не привикне поне малко с тия странни обноски.

Но едно малко кътче на масата беше отделено от останалите гости като че с някакъв облак, който поглъщаше глупавите думи, грубите смехове и самохвалствата. Франц и Дезире разговаряха полугласно, без да чуват нищо от онова, което се говореше около тях. Случки от детството им, анекдоти за съседите, цяло смътно минало, ценно само по общността на възкресените спомени и по еднаквата искра, пламнала в очите им, съставяха съдържанието на техния мил разговор. Изведнъж облакът се разпръсна и ужасния глас на Делобел прекъсна тоя диалог:

— Не си ли видял брат си? — попита той Франц, за да не изглежда, че твърде малко внимание обръща на него, — и жена му ли не си видял?… Ах, ще видиш каква госпожа е станала тя! Какви тоалети, мили мой, и какъв шик! Само това мога да ти кажа. Те имат истински замък в Аниер. И Шебови са там… Ах, всичко това, драги, ни отдалечава. Те са богати и презират другите… Никога не ще чуеш нито дума от тях, нито ще те посетят. Мене ми е все едно, знаеш, но за жените то е истинско оскърбление.

— О, тате, — прекъсна го живо Дезире, — знаеш много добре, че ние много обичаме Сидони, та не можем да й се сърдим!

Актьорът удари ядосано с пестник по масата:

— И това е вашата грешка!… Трябва да се сърдите на хората, които мислят само как да ви оскърбят и унизят.

На сърцето му още тежеше отказът на пари за неговия театър, пък и не криеше злобата си:

— Ако знаеше, — казваше той на Франц, — как се пилеят там парите! Просто жалко!… И нищо здраве, нищо разумно… Ето, аз, който ти говоря, поисках от брат ти една малка сума, за да си създам бъдещето и да обезпеча и за него значителна печалба. Той ми отказа рязко… Как не! Жена му е прекалено ненаситна! Тя язди на кон, ходи на разходка със собствена кола и кара мъжа си също тъй, както малката си кола по Аниерското крайбрежие… Между нас казано, аз не мисля, че нашият добър Рислер е много щастлив… Тая женичка какви ли игри не му скроява.

И бившият актьор завърши високопарното си словоизлияние с подмигване към комика и финансиста и за малко време между тях се разменяха изражения на лицата, условни кривения и разни „Хе! Хе!“ или „Хъм! Хъм!“, цялата пантомима на подразбиранията.

Франц остана поразен. Ужасната действителност го заобикаляше от всички страни, помимо волята му. Сигизмунд говореше по своему, но резултатът беше един и същ. За щастие, вечерята се свърши. Тримата актьори станаха от масата и отидоха в пивницата на улица Блондел. Франц остана с двете жени.

Като го виждаше до себе си тъй любезен и мил, Дезире почувства изведнъж порив на признателност към Сидони. Тя си казваше, че, както и да е, на нейното великодушие тя дължи това подобие на щастие; и тая мисъл й придаде сила, за да защити бившата си приятелка.

— Знаете ли, господин Франц, не трябва да вярвате на всичко, което баща ми ви разправи за вашата снаха. Милият татко винаги преувеличава малко. Аз зная добре, че Сидони е неспособна на всичкото зло, в което я обвиняват. Уверена съм, че сърцето й си е останало същото и че тя продължава да обича своите приятели, макар да ги пренебрегва малко. Такъв е животът. Човек се разделя без да желае. Не е ли вярно, господин Франц?

О, колко красива му се виждаше тя, докато му говореше така! Никога преди той не бе забелязвал нейните тънки черти и аристократичният цвят на лицето; и когато си отиваше тая вечер, трогнат от пламенността, с която тя защитаваше Сидони, от всичките мили женски доводи, с които обясняваше мълчанието и пренебрежението на своята приятелка, Франц Рислер мислеше, с чувство на себелюбиво и простодушно удоволствие, че тая девойка го обичаше може би още и пази за него, в глъбината на сърцето си, онова топло и заслонено място, където ранените от живота се връщат като в убежище.

Приспиван цяла нощ в бившата си стая от движението при пътуването, от шума на вълните и от силния вятър, които съпровождат дългите пътувания по море, той сънува времето на младостта си, малката Шеб, Дезире Делобел, техните игри, техните работи, Техническото училище, чиито големи мрачни здания спяха много близко до него в тъмните улици на Маре. После, щом утрото настъпи, тъй като влизащата през прозорците без завеси светлина го безпокоеше и му напомняше чувството на дълга и дневните занятия, той засънува, че е дошъл часът да отиде в училището и че брат му, преди да отиде във фабриката, полуотваря вратата му, за да викне:

— Хайде, ленивецо, хайде!…

Тоя добър и любвеобилен глас, много жив и действителен за сън, го накара да отвори съвсем очите си.

Рислер стоеше прав до леглото му, дебнеше събуждането му с прелестна, малко смутена усмивка и като доказателство, че той беше наистина Рислер, в радостта си, че вижда брат си Франц, той не намираше да каже нищо по-хубаво от това:

— Аз съм доволен… Аз съм доволен…

Макар тоя ден да беше неделя, Рислер, както обикновено, бе дошъл във фабриката, желаейки да се възползва от тишината и спокойствието, за да поработи над своята печатна машина. Щом дойде, чичо Ашил му съобщи, че брат му е пристигнал и е слязъл на улица Брак и той изтича там радостен, учуден и малко обиден, че не са го предупредили по-рано и главно затова, че Франц не го е навестил още първата вечер след пристигането си. Той постоянно се връщаше към това съжаление в своя несвързан разговор, в който всичко, което говореше, беше недовършено и прекъсвано от хиляди въпроси и изявления на нежност и радост. Франц се извини с умората и удоволствието, което е изпитал, като се бе намерил отново в предишната си стая.

— Добре, добре, — казваше Рислер, — но сега няма да те изпусна вече… Ще дойдеш в Аниер веднага… Ще си дам отпуск днес… Разбираш, не може да се работи, когато ти си пристигнал… А малката как ще се учуди… и зарадва… Тъй често си говорехме за тебе… Какво щастие! Какво щастие!

И клетият човек сияеше от радост, стана бъбрив, той, мълчаливият, възхищаваше се от своя Франц и намираше, че е пораснал. Всъщност ученикът от Техническото училища беше вече доста висок при заминаването си; само чертите на лицето му бяха станали по-определени, раменете му по-широки и голямото момче със семинаристки обноски, заминало преди две години за Исмаилия, беше доста далеч от тоя хубав, загорял момък със сериозен и кротък изглед.

Докато Рислер му се любуваше, Франц, от своя страна, наблюдаваше много внимателно брат си и, като го намираше все същия, все тъй простодушен, нежен и разсеян понякога, си казваше:

„Не, това не е възможно!… Той не е преставал да бъде честен човек!“

И, при мисълта за онова, което се бяха осмелили да предположат, той насочваше всичкия си гняв към тая лицемерна и порочна жена, която тъй дръзко и безнаказано лъжеше мъжа си, че успяваше да го представи за свой съучастник. О, колко страшно ще бъде обяснението му с нея, колко сурово ще й говори той! „Забранявам ви, госпожо, разбирате ли, забранявам ви да безчестите брат ми!…“

Той мислеше за всичко това през цялото време на пътя, като гледаше слабите още дървета по склоновете на Сен-Жерменския железен път. Седнал срещу него, Рислер бъбреше, бъбреше непрекъснато. Той говореше за фабриката, за техните работи. През изтеклата година те спечелили по четиринадесет хиляди франка всеки, но работите щели да тръгнат съвсем иначе, когато въведат в работа печатната машина.

— Въртяща се печатна машина, мили ми Франц, въртяща се и дванадесетоъгълна, тя ще може с едно обръщане на колелото да даде отпечатък на рисунка от дванадесет до петнадесет цвята: червен върху розов, тъмнозелен върху светлозелен, без неясноти, без попиване, без нито една черта да се слива с друга, без нито една отсянка да убива или поглъща другата… Разбираш ли това, братле? Машина, която ще бъде артистка като човек… Това е преврат в тапетното производство.

— Но, — питаше Франц малко неспокойно, — изобретил ли си вече твоята печатна машина, или още я обмисляш?

— Изобретих я!… Преизобретих!… Утре ще ти покажа всичките си планове. Дори изнамерих, по същия случай, една автоматична кука, която да окача хартиите от сушилните… Идната неделя ще се настаня у нас, горе, на тавана, и ще приведа в действие тайно моята машина, сам, пред очите си. Ще трябва след три месеца патентите да се получат и печатната машина да започне да работи… Ще видиш, мили Франц, така ние всички ще забогатеем… представяш си колко ще бъда доволен, че ще мога да върна на Фромонови макар част от доброто, което са направили за мене… Ах, да, наистина, милостивият Бог ме е обсипал с добрините си!

И ето че се впусна да изброява всичките си благополучия. Сидони била най-доброто създание, любима миличка жена, която му правела голяма чест. Домашната им обстановка била прекрасна. Те общуваха с хора от най-доброто общество. Малката пеела като славей, благодарение на тъй изразителната метода на госпожа Добсон… Ето още едно добро същество: госпожа Добсон… Едно нещо само мъчело клетия Рислер: неговата необяснима сръдня със Сигизмунд. Франц ще му помогне, може би, да разгадае тая тайна.

— О, да, ще ти помогна, братко! — отговори Франц със стиснати зъби и червенина от гняв покри лицето му при мисълта, че са могли да заподозрат тая откровена и честна душа, която се показваше пред него с всичката си непосредственост и простодушие. За щастие, той, съдията, беше вече тук; и щеше да тури всичко на мястото му.

Между това те вече приближиха до къщата в Аниер. Франц я позна отдалече по чудноватата й стълба във вид на куличка, цяла бляскава с новите си сини плочи. Тя му се стори направена нарочно за Сидони, истинска клетка за тая птица със своенравни, хвърлящи се в очи накити.

Къщата беше двуетажна; нейните бляскави прозорци и завеси с розова подплата се забелязваха още от железницата, блещукащи всред зелената ливада, дето висеше грамадно кълба от английски метал.

Реката течеше съвсем близо, задръстена, като в Париж, с вериги, къпални и големи кораби и всяка нейна вълна разтърсваше множество леки лодки, привързани за пристанището, с каменовъглен прах върху техните превзети и прясно боядисани названия. Сидони можеше да вижда от своите прозорци гостилниците край реката, безмълвни през седмицата, а в неделен ден препълнени с пъстра и шумна тълпа, чиято веселост се смесваше с тежките гмурвания на веслата и изхождаше от двата бряга, за да се разрази над реката в цял поток от глъч, викове, смехове и песни, които, в празнични дни, се носят непрекъснато нагоре и надолу по Сена в продължение на десет километра.

През седмицата се виждаха как скитат разгърдени, лениви и безделници — мъже, с широки и островърхи шапки от груба слама и с вълнени блузи и жени, седнали върху окосената трева на склоновете, бездейни, със замечтан поглед на пасещи крави. Всички скитащи музиканти, свирещи на латерна, арфисти и странстващи фокусници се спираха тук, като в предградие. Крайбрежието гърмеше от тях и ограждащите го малки къщички се отваряха винаги при приближаването им; на прозорците се показваха зле пристегнати бели блузи, разчорлени коси, безделнишка лула, които следяха тия подвижни изтърканости като малък отглас на близкия Париж.

Това бе тъжно и грозно. Едва поникналата трева жълтееше под краката. Прахът беше черен и при все това, всеки четвъртък висшият лекомислен свят минаваше оттук, на отиване за казиното, при тържествения тропот на крехки колела и наемни кочияши. Всичко това се нравеше на върлата парижанка Сидони; освен това малката Шеб беше слушала много за Аниер от знаменития Делобел, комуто се искаше, като на всички актьори, да има в тия места една къщичка, едно селско кътче, дето да може да отива със среднощните влакове след излизането от театъра.

Сидони Рислер осъществяваше всичките мечти на малката Шеб. Двамата братя приближиха до вратата на крайбрежието, дето винаги се оставяше ключа. Те влязоха, като преминаха между младите още дървета. Тук-там се виждаха, като детски играчки, ту билярдно помещение, ту къщичка за градинаря, ту малък цветарник, покрит със стъкла; всичко това много леко, едва се докосваше до земята, готово сякаш да хвръкне при най-малкия вятър на несъстоятелността на стопаните или на някоя прищявка: лятна къща на леконравна жена или на борсов играч.

Франц разглеждаше наоколо си, малко заслепен. В дълбочината се виждаха високите капаци на прозорците на гостната, над външната стълба, обиколена от вази с цъфтящи растения. При вратата имаше едно американско кресло, сгъваеми столове и малка масичка, на която още стояха чашките за кафе. От вътрешността на къщата се чуваха акорди на пиано и шепот на глъхнещи гласове.

— Колко ще се учуди Сидони, — казваше добрият Рислер, ходейки леко по пясъка; — тя не ме очаква по-рано от вечерта… В тоя момент тя се занимава с музика с госпожа Добсон.

И като бутна бързо вратата, той извика от прага, преди да влезе, със своя дебел, добродушен глас:

— Отгатни кого водя!

Госпожа Добсон, седнала сама пред пианото, подскокна на столчето си, а в дъното на голямата гостна, зад тропическите растения, които се издигаха над масата, довършвайки сякаш нейното чисто и изящно очертание, Жорж Фромон и Сидони станаха бързо.

— Ах, вие ме изплашихте! — каза тя, като изтича към Рислер.

По килима се заусукваха живо дантелените къдри на бялата й домашна рокля, украсена със светло сини панделки, напомнящи кътчета от небе, замъглено от облаци. И, вече овладяла смущението си, съвсем права, с любезен вид и с вечната си усмивчица, тя целуна мъжа си и подаде челото си на Франц с думите:

— Добре дошъл, братко.

Рислер остави двамата и отиде при Фромон млади, много учуден, че го намира тук:

— Как, Шорш, вие тук?… Мислех, че сте в Савиньи…

— Да, представете си… Дойдох… Мислех, че ще прекарате неделята в Аниер… Исках да поговоря с вас по една работа.

И като заплете думите си, той започна бързо да му разказва за някаква важна поръчка. След като размени няколко незначителни думи с невъзмутимия Франц, Сидони изчезна. Госпожа Добсон продължаваше своите тихи тремоли, напомнящи ония, които придружават критичните положения в театъра.

Наистина, настоящото положение беше доста напрегнато. Само доброто настроение на Рислер пропъждаше всяко стеснение. Той се извини пред своя съдружник, че не го е намерил тук и поиска да покаже къщата на Франц. От гостната те отидоха в обора, от обора в килерите, в сайванта, в цветарника. Всичко беше ново, бляскаво, лъскаво, прекалено малко и неудобно.

— Всичко това струва много пари, — казваше Рислер някак гордо.

Той искаше всички да се възхищават от най-малките подробности на покупката на Сидони, показваше светилния газ и водата, прокарани на всички етажи, усъвършенстваните звънци, градинската покъщнина, английския билярд и водолечението, и всичко това с порив на благодарност към Фромон млади, който, след като го бе взел за съдружник в предприятието си, положително бе вложил в ръцете му цяло богатство. При всяко ново излияние на Рислер, Жорж Фромон се криеше, засрамен и стеснен под странния поглед на Франц.

На обяд липсваше оживление. Госпожа Добсон говореше почти сама, доволна, че е проникнала в най-голямата глъбина на романтичната интрига. Като знаеше, че познава основно историята на своята приятелка, тя разбираше глухия гняв на Франц, предишен любовник, разярен, че мястото му е заето, и безпокойството на Жорж, смутен от появата на съперника; единия тя насърчаваше с поглед, другия утешаваше с усмивка, възхищаваше се от спокойствието на Сидони и запазваше всичкото си презрение за отвратителния Рислер, тоя груб и суров тиранин. Нейните усилия бяха насочени главно да не допусне да се установи на масата онова неприятно мълчание, което по такъв смешен и стеснителен начин се пресичаше от тракането на вилиците.

Щом обядът свърши, Фромон млади заяви, че ще се завърне в Савиньи. Рислер стари не посмя да го задържи при мисълта, че неговата мила госпожа Шорш ще прекара неделята сама; и без да може да каже една дума на любовницата си, любовникът тръгна всред най-силното слънце към следобедния влак, придружаван постоянно от мъжа, който упорито го изпроводи до гарата.

Госпожа Добсон поседя малко с Франц и Сидони в малката беседка, изпъстрена от розовите зърна на една пълзяща лоза; но като разбра, че ги стеснява, тя се завърна в гостната и, както преди малко в присъствието на Жорж, започна да свири и да пее тихо и изразително. Тая музика, плъзгаща се през клоните в безмълвната градина, напомняше гугукането на птиците пред буря.

Най-после те останаха сами. Майското слънце жареше силно под тая беседка, още непокрита с листа. Сидони се пазеше с ръка и гледаше минувачите по крайбрежието. Франц също гледаше навън, но към другата страна; и двамата се преструваха, че не зависят един от друг и се обърнаха едновременно с едно и също движение и мисъл.

— Трябва да поговоря с вас, — й каза той, тъкмо когато тя си отваряше устата.

— И аз също, — отговори тя с важен вид, — но елате насам… там ще бъдем по-добре.

И те влязоха заедно в един малък павилион, построен в дъното на градината.