Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (2)

II
Историята на малката Шеб. Три семейства на една площадка

В Париж, за бедните семейства, поради теснотията на много малките им жилищни отделения, общата площадка е като една стая повече, или разширение на жилището. Оттам лете влиза малко въздух отвън, там жените разговарят, а децата играят.

Когато малката Шеб вдигаше голям шум в къщи, майка й казваше: „Слушай! Отегчаваш ме… Иди си играй на площадката.“ И детето изтичваше много бързо там. Тая площадка, на най-горния етаж на старата къща, където не се бяха скъпили за мястото, представляваше като че голям коридор, с висок таван, заграден откъм стълбата с желязна ограда, осветен от широк прозорец, от който се виждаха покриви, дворове, други прозорци, и по-далеч — градината на фабриката Фромон, показваща се като зелен кът в междината на двете исполински стени.

Всичко това не беше много весело, но детето се развличаше там много по-добре, отколкото у дома си. У тях беше много тъжно, особено когато валеше и когато Фердинанд не излизаше.

В главата на Фердинанд Шеб витаеха винаги нови замисли, които, за нещастие, не се осъществяваха никога; той беше от ония мързеливи и пълни с кроежи буржоа, каквито има толкова много в Париж. Жена му, която той отначало бе заслепил, скоро бе забелязала неговата незначителност и накрая бе започнала да понася търпеливо и равнодушно както неговите вечни мечти за богатство, тъй и незабавно настъпилите след това разочарования.

От осемдесетте хиляди франка, донесени като зестра и разпилени от него в глупави предприятия, им бе останал само един малък доход, който им придаваше известно значение в очите на съседите, както и шалът на госпожа Шеб, спасен от всички корабокрушения, нейните сватбени дантели и две много малки и много скромни брилянтени копчета, които Сидони молеше понякога майка си да й ги покаже в дъното на чекмеджето на скрина, в една старинна кутийка от бяло кадифе, дето отбелязаното преди тридесет години име на златаря се бе заличило. Това бе едничкият разкош на това бедно жилище.

Отдавна, много отдавна господин Шеб търсеше място, което да му позволи да прибави нещо към скромния им доход. Но това място той търсеше само в областта на онова, което наричаше търговия на крак, тъй като здравето му не допущаше никакви седящи занятия.

Изглежда наистина, че в първите години след женитбата му, когато се занимаваше с големи работи и имаше свой кон и лек кабриолет за обиколките на фирмата, тоя човечец бе паднал много зле един ден от кабриолета си. Това падане, за което той говореше при всякакъв повод, служеше за извинение на леността му.

Не можеше да остане човек дори пет минути с господин Шеб, и той да не му каже с поверителен глас:

— Знаете ли какво се е случило с Орлеанския херцог?…

И прибавяше, като тупаше голата си глава:

— Същото се случи и с мене на младини.

След това знаменито падане, всяка седяща работа му причиняваше замайване и той се видя неминуемо тласнат към търговията на крак. Така, едно след друго, се бе занимавал с посредничество в търговията с вина, с книги, с трюфели, с часовници и с още много други неща. За нещастие, той се уморяваше скоро, никога не намираше положението си достатъчно добро за един бивш търговец, който е имал кабриолет, и постепенно, като свикна да смята всяко по-ниско занятие за по-ниско от себе си, той остаря, стана неспособен, истински безделник, празен човек със склонност към скитане, зяпльо.

Много са бивали укорявани артистите за техните чудатости, за природните им прищевки, за ужаса им от приличието, който ги тласка в странични пътеки; но кой може да изброи някога всичките глупави чудноватости, с които един празен буржоа запълва празнотата на живота си? Господин Шеб бе превърнал в закон своите излизания и разходки. През всичкото време, докато се строеше булевард „Севастопол“, той ходеше по два пъти на ден да гледа дали „работата напредва“.

Никой не познаваше по-добре от него известните и специални дюкяни; и много често госпожа Шеб, когато й омръзнеше да гледа глупавата глава на мъжа си, прилепена в прозорците, докато тя изкърпваше усърдно къщното бельо, се отърваваше от него, като го изпращаше там…

— Знаеш, там, на ъгъла на еди-коя-си улица, продават такива хубави банички… Те ще бъдат хубаво сладко за обед.

И мъжът й излизаше, поемаше булеварда, скиташе по дюкяните, чакаше омнибуса, прекарваше половината от деня навън за две банички по петнадесет сантима, които донасяше тържествено, бършейки челото си.

Господин Шеб обожаваше лятото, неделите, дългите разходки пеша по праха на „Кламар“ и „Роменвил“, празничните шумове, тълпата. Той беше от ония, които цяла седмица преди Света Богородица ходеха да съзерцават черните кандилца, пирамидалните подставки, приготовленията. И жена му не се оплакваше от това. Така поне тя се освобождаваше от този вечен мърморко, който бродеше по цели дни около стола й с кроежи за исполински предприятия, за предварително пропаднали сделки, за връщания към миналото с яд, че не печели пари.

Клетата жена също не ги печелеше, но умееше тъй добре да ги пази, нейната чудесна спестовност така допълваше всичко, че никога нищетата, близка на голямата им оскъдица, не би могла да влезе в тия три винаги чисти стаи, да разруши грижливо закърпените неща, завитите в калъфи мебели.

Срещу вратата на Шебови, чиято медна дръжка лъщеше буржоазно на площадката, имаше две други, по-малки врати.

На първата имаше визитна картичка, закована с четири гвоздейчета, според обичая на занаятчийските художници, с надпис: „Рислер, фабричен художник“. На другата имаше малка кожена табелка със следния надпис:

ГОСПОЖА ДЕЛОБЕЛ

Птици и мухи за модни накити

Вратата на Делобелови биваше често отворена и през нея се виждаше една голяма стая, постлана с плочи, в която две жени, майката и дъщерята, почти дете, еднакво бледи и уморени и двете, се занимаваха с един от хилядите фантастични занаяти, които съставят тъй наречената парижка стока.

По това време бе прието да се украсяват шапките и балните рокли с красиви птички и насекоми от Южна Америка, с цветовете на скъпоценностите, с отблясъците на скъпоценните камъни. Госпожа Делобел и дъщеря й имаха тая специалност.

Един магазин на едро, чиито стоки пристигаха направо от Антилските острови, им изпращаше, без да ги отваря, дълги, леки сандъчета, чиито капаци, щом се извадеха, издаваха блудкава миризма, пущаха арсеников прах, в който блестяха натрупани предварително прободени мухи, притиснати една до друга птички, с превързани посредством ивица тънка хартия криле. Всичко това трябваше да се нагласи, да се накарат мухите да трептят върху тел, да се разчорлят перата на колибрите, да се излъскат, да се завърже с копринен конец някое счупено коралово краче, да се сложат две бляскави камъчета на мястото на угасналите очи, да се придаде присъщата изящност и живот на насекомото или на птичката.

Майката работеше под ръководството на дъщеря си; защото Дезире, още от ранни младини, имаше превъзходен вкус, приказна изобретателност: никой не умееше като нея да сложи двете бисерни очи на малките птичи глави, да разгъне техните вцепенени криле.

Окуцяла от детство вследствие на един нещастен случай, който не бе накърнил с нищо изящността на правилното й и нежно лице, Дезире Делобел дължеше на своята почти принудена неподвижност, на своето нежелание да излиза, известен аристократичен цвят на лицето, както и белотата на ръцете си. Винаги гиздаво вчесана, тя прекарваше по цели дни в едно голямо кресло пред масата си, претрупана с малки рисунки, с разноцветни птички, и намираше в своенравната и светска изящност на своя занаят забрава за собствената си неволя и като че отплата за своя онеправдан живот.

Тя мислеше, че всичките тия крилца ще изхвръкнат от нейната неподвижна маса, за да предприемат истински пътешествия из парижкия свят, за да блестят по празненствата, под полилеите; и само по начина, по който настаняваше мухите и птичките, би могло да се отгатне посоката на мислите й. В дни на обезсърчение, на тъга, тънките човки се протягаха напред, крилете се разтваряха широко, сякаш искаха да се понесат бясно надалеч, много далеч от жилището на петия етаж, от чугунените печки, от лишенията, от нищетата. Друг път, когато тя беше доволна, тия птички като че бяха очаровани от живота и имаха смелия и немирен вид на модна прищявка…

Щастлива или нещастна, Дезире работеше винаги с еднакво усърдие. От зори до късна нощ масата й биваше отрупана с работа. При последните лъчи на деня, когато звънците на фабриките звъняха навсякъде наоколо из съседните дворове, госпожа Делобел запалваше лампата и, след една повече от лека вечеря, започваха пак да работят.

Тия неуморими жени имаха една цел, една неуклонна мисъл, която им пречеше да чувстват тежестта на пресилените бдения. Това беше драматичната слава на знаменития Делобел.

Откак бе напуснал провинциалните театри, за да дойде да играе на парижката сцена, Делобел чакаше някой умен директор, някой идеален, пратен от Провидението директор, който открива гениите, да дойде да го потърси, за да му предложи достойна за него роля. Може би, особено в началото, той би могъл да получи някое посредствено място в третостепенен театър, но Делобел не искаше да си разваля доброто име.

Той предпочиташе да чака, да се бори, както сам казваше!… И ето как разбираше борбата.

Сутрин, в стаята си, често дори в леглото си, той преповтаряше роли от своя бивш репертоар, а жена му и дъщеря му трепереха, като чуваха зад стената еченето на тиради от Антоний или от Детски лекар, декламирани с хъркащ глас, който се смесваше с хилядите занаятчийски шумове на големия парижки кошер. След обеда актьорът излизаше до мръкване, движеше се по „своя булевард“, тоест разхождаше се с дребни стъпки между Шато д’О и Мадлената, със зъбочистка в ъгъла на устата си, с малко накривена шапка, винаги с ръкавици, изчеткан, блестящ.

Въпросът за външността имаше голямо значение за него. Той бе едно от главните условия за успеха му, примамка за директора, за тоя знаменит, умен директор, който никога не би помислил да наеме един изтъркан, зле облечен актьор.

Затова жена му и дъщеря му следяха нищо да не му липсва; и помислете си колко птички и мухи бяха нужни, за да се облече един такъв широкоплещест здравеняк! Актьорът намираше това много естествено.

В неговото въображение, усилията и лишенията на жена му и дъщеря му не се отнасяха направо за него, а за оня тайнствен и непознат гений, на който той се смяташе до известна степен носител.

Между положенията на семействата Шеб и Делобел съществуваше известна прилика. Само че у Делобелови не бе тъй тъжно. Другите чувстваха своя живот на дребни рентиери закован около тях, без хоризонт, винаги еднакъв; докато в семейството на актьора надеждата и самоизмамата откриваха от всички страни великолепни изгледи.

Шебови напомняха хора, които живеят в задънена улица. Делобелови пък живееха в мръсна и черна улица без светлина и без въздух, дето скоро трябваше да мине голям булевард. Освен това, госпожа Шеб не вярваше вече в мъжа си, докато нейната съседка, поради обаянието на едничката дума „изкуство“ никога не бе се усъмнила в своя.

А между това, от много, много години Делобел пиеше безполезно вермута си с драматичните агенти, абсента с началството на клакьорите, битера с водевилистите, с драматурзите и със знаменитите автори на много знаменитите неща. Ангажиментите все не идеха. Така че, без да бе играл нито веднъж на сцената, клетникът бе преминал постепенно от ролите на пръв любовник към силно драматичните, после към финансистките, после към благородните бащи, после към хапльовците.

Той беше настойчив! Два — три пъти в ръцете му попадаха средства да изкарва прехраната си, като му се откриваше възможност да постъпи като управител на клуб или кафене, надзирател в големи магазини, в Бастилските фарове или Родоския колос. За това беше достатъчно да има хубави обноски, а такива не му липсваха, велики богове!… Но при все това, на всяко предложение тоя велик човек отговаряше с героичен отказ.

— Нямам право да се отказвам от театъра!… — казваше той.

В устата на тоя клетник, който от много години на бе излизал на сцената, това изречение беше неотразимо смешно. Но човек загубваше желание да се смее, когато видеше как жена му и дъщеря му гълтаха арсениковия прах и ги чуеше да повтарят високо, чупейки иглите си в телата на малките птички:

— Не! Не, господин Делобел няма право да се отказва от театъра.

Щастлив човек! Неговите изпъкнали, винаги усмихнати някак снизходително очи, привичката му да царува в драмите му бяха извоювали за цял живот изключителното положение на разглезено царче, от което всички се възхищават. Когато излизаше от дома си, бакалите на улица Фран-Буржоа го поздравяваха почтително, благодарение на предпочитанието на парижаните към всичко, което се отнася до театъра. Той биваше винаги така хубаво облечен! И при това тъй добър и тъй любезен!… Като си помисли човек, че всяка събота вечер той, Рюи Блас, Антони, Рафаел от Мраморни девойки, Андрес от Савански пирати отиваше, с кутия под мишница, да занесе работата на жена си и дъщеря си в един цветарски магазин на улица Сен-Дени…

Е, добре! Дори изпълнявайки подобна поръчка, тоя дяволски човек излъчваше толкова благородство, толкова естествено достойнство, че продавачката, натоварена да провери сметката на Делобел, се стесняваше много да заплати скромната заплата за цялата трудова седмица.

Но в тия вечери актьорът не се връщаше да вечеря у дома си. Жена му и дъщеря му знаеха това. Той срещаше винаги на булеварда някой стар другар, несретник като него, — те са толкова много в тая свещена професия, — когото гощаваше в гостилницата и кафенето… После най-добросъвестно, което много се ценеше, той донасяше останалите пари в къщи, понякога китка за жена си, малък подарък за Дезире, нищо и никаква дреболия. Какво да се прави? Това са театрални привички. В мелодрамите бе тъй лесно да се хвърля шепа злато през прозореца: „Не, говедо, вземи тая кесия и кажи на господарката си, че я чакам!“.

Затова, въпреки голямото им юначество и доста доходния им занаят, жената и дъщерята на Делобел често се намираха в стеснено положение, особено през време на мъртвия сезон за изящната парижка стока. За щастие, при тях беше добрият Рислер, винаги готов да помогне на приятелите си.

* * *

Гийом Рислер, третият квартирант на площадката, живееше с брат си Франц, петнадесет години по-млад от него. Двамата високи, руси, силни и червенобузести швейцарци донасяха в задушливия въздух на мрачната работническа къща запас от селско здраве. По-големият беше художник във фабриката на Фромон и плащаше училищните такси на брат си, който следваше курсовете на Шаптал, преди да постъпи в Техническото училище.

Когато пристигна в Париж, затруднен при настаняването на своето малко домакинство, Гийом използва съветите и сведенията на съседките си Шеб и Делобел, които се оказаха необходимата помощ за тоя простодушен, боязлив, малко неповратлив момък, стеснен от чуждестранното си произношение и изглед. Живеейки като съседи и поради взаимни услуги, двамата братя станаха членове на двете семейства.

В празници те се хранеха винаги в едно от тия семейства, и двамата чужденци бяха много доволни, че намираха в тия колкото и бедни и скромни да бяха семейства, кът топлота и семеен живот. Заплатата на художника, много способен в занаята си, му позволяваше да помага на Делобелови в крайни случаи, да се явява у Шебови като чичо, винаги натоварен с изненади, с подаръци, така че малката, щом го зърнеше, тичаше да претършува джобовете му и да се покатери върху коленете му.

В неделя той водеше всички на театър; и почти всяка вечер ходеше с господин Шеб и господин Делобел в една пивница на улица Блондел, дето ги угощаваше с пиво и солени прахтели. Пивото и прахтелите бяха неговата слабост. За него нямаше по-голямо щастие, отколкото да седи пред чаша бира между двамата си приятели и да слуша думите им, намесвайки се само с висок смях и поклащане на глава в техните разговори, представляващи обикновено дълъг поток от оплаквания от обществото.

Детската плахост и германизмите, запазени всред поглъщащата го работа, го стесняваха много при изразяване на мислите му. Освен това, тия приятели му внушаваха почит. В тях той виждаше грамадното превъзходство на човека, който не прави нищо, над оня, който работи; господин Шеб, не тъй великодушен като Делобел, не се стесняваше да го накара да чувства това. Господин Шеб гледаше на него много отвисоко! Според него, един човек, който работи като Рислер по десет часа дневно, е неспособен, след всичката тая работа, да изрази едно разумно мнение. Понякога художникът, завърнал се съсипан от фабриката, се готвеше да прекара нощта в бърза работа. Трябваше да видите какво възмущение изразяваше лицето на господин Шеб!

— Мене не бихте заставили да се занимавам с такава работа! — казваше той, като се надуваше; и прибавяше, гледайки Рислер право в лицето с изпитателния поглед на доктор, който преглежда болен: — Кога да е ще припаднете от работа…

Делобел не бе толкова свиреп, но го гледаше още от по-високо:

Кедърът не вижда розата в подножието си.

Делобел не виждаше Рислер в краката си.

Когато случайно великият човек благоволеше да забележи присъствието му, той се навеждаше някак особено към него, за да го слуша, да се усмихва на думите му, като че слушаше дете; или се забавляваше да го заслепява с разни актриси, даваше му уроци по държание, адреси на шивачи, и не разбираше, как един човек, който печели толкова пари, все още се облича като надзорник от първоначалното училище. Добрият Рислер, убеден в своето по-ниско равнище, се мъчеше да се извини с множество любезности, с дребни услуги, задължен да се отнася извънредно нежно, защото нали той беше вечният благодетел?

Между трите семейства, живеещи на една и съща площадка, малката Шеб служеше за съединително звено с постоянните си ходения ту у едните, ту у другите.

През всяко време на деня тя се вмъкваше в работилницата на Делобелови, занимаваше се с тяхната работа, гледаше всичките тия птички и насекоми, и ако, по време на пътуването, някоя муха бе загубила едното си крило или колибрито своята пухкава грива, малкото момиче, което вече предпочиташе кокетството пред играта, се мъчеше да си направи накит от тия остатъци, да затъкне тая ярка багра в къдриците на своите изящни коси. Дезире и майка й се смееха, когато я виждаха да се изправя на пръсти, с кълчения и потрепервания, пред вехтото, потъмняло огледало. Когато му омръзнеше да се възхищава от себе си, детето, с всички сили на малките си пръсти, отваряше вратата и важно, с изправена глава, от страх да не развали прическата си, почукваше на вратата на Рислерови.

Денем там биваше само ученикът Франц, наведен над учебниците си, изпълнявайки упражненията си най-разумно. Но щом Сидони влезеше, сбогом, учене! Трябваше да остави всичко, за да приеме тая хубава госпожа с колибри в косите, представляваща княгиня, която ще отиде да го посети в училището Шаптал, за да поиска позволение от директора да се омъжи за него. Странно бе, наистина, да виждате това голямо момче, израсло много бързо, да играе с едно осемгодишно момиченце, да се смалява според прищевките му, да го обожава, отстъпвайки му във всичко, до толкова, че по-късно, когато той съвсем са влюби в нея, никой не би могъл да каже кога е започнала любовта му.

Колкото и да я глезеха в двете семейства, все пак имаше минути, когато малката Шеб прибягваше до прозореца на площадката. Там тя намираше и главното си развлечение, един постоянно открит хоризонт, нещо като видение към бъдещето, към което тя се навеждаше любопитно и без страх, тъй като на децата не им се завива свят. Между покритите с плочи покриви, наведени един към друг, голямата стена на фабриката, върховете на яворите в градината и стъклените работилници, — всичко това й се представяше като обетована земя, някаква мечтана страна. Предприятието на Фромон беше за нея върха на богатството.

Мястото, което тя заемаше в целия Маре, обвит в известни часове от дима и шума на фабриката, възторгът на Рислер, неговите баснословни разкази за богатството, добротата и умението на господаря му, всичко това бе възбудило любопитството на детето; всичко, което можеше да се види от жилищните постройки: тънките дървени капаци на прозорците, кръглата външна площадка, пред която бе наредена градинска покъщнина, голямата бяла клетка, която блестеше на слънцето, пронизана от златни нишки, синьото купе с впрегнати коне в двора, също така бяха предмет на постоянното й възхищение.

Тя знаеше всичките привички на къщата: часа, в който биеха камбаната, излизането на работниците, съботното изплащане, поради което лампата на касиера гореше до късно вечерта и, в дългите неделни следобеди, затворените работилници, угасналия комин, дълбокото мълчание, което приближаваше до нея игрите на госпожица Клер, тичаща из градината с братовчед си Жорж. Подробностите тя научаваше от Рислер.

— Покажи ми прозорците на гостната, — му казваше тя, — … а стаята на Клер?

Рислер, възхитен от тая необикновена симпатия към неговата мила фабрика, обясняваше на детето, там отгоре, разположението на постройките, показваше му работилниците за печатане, за позлатяване, за боядисване, рисувалното помещение, дето той работеше, помещението на парните машини, откъдето се издигаше грамадният комин, който почерняше всичките околни стени с непрестанния си дим, и не подозираше, разбира се, че един малък живот, скрит под един съседен покрив, смесваше най-съкровените си мисли с мощното дихание на тая неуморима фабрика.

Най-после, един ден Сидони влезе в тоя съзиран рай. Госпожа Фромон, на която Рислер говореше често за миловидността и ума на малката си съседка, го помоли да я доведе на детския бал, който тя подготвяше за Коледа. Отначало господин Шеб отговори с доста рязък отказ. По онова време вече тия Фромонови, чието име беше постоянно в устата на Рислер, го дразнеха и унижаваха със своето богатство. При това, ставаше въпрос за костюмиран бал, а господин Шеб, — който не продаваше тапети! — нямаше средства да облече дъщеря си като скокла. Но Рислер настоя, заяви, че ще се погрижи за всичко, и веднага се зае с рисунката на една носия.

Тази вечер бе паметна. В стаята на госпожа Шеб, задръстена от платове, карфици и дребни тоалетни предмети, Дезире Делобел ръководеше гизденето на Сидони. Момиченцето, което изглеждаше по-високо поради късата си пола от червена фланела с черни резки, стоеше право и неподвижно пред огледалото, блестейки със своя накит. То беше прекрасно. Корсажът с кръстосани кадифени връзки, стегнати върху бял нагръдник, великолепните, дълги плитки от кестеняви коси, спускащи се изпод сламената шапка, всичките тия малко просташки подробности на нейната швейцарска носия се изкупваха от умното лице на детето и неговата обучена изящност, подходяща за ярките цветове на тоя театрален накит.

Надошлите съседи викаха от възторг. Докато отидоха да търсят Делобел, малката куца Дезире подреждаше гънките на полата, връзките на обувките, хвърляше последен поглед на работата си, без да оставя иглата си, оживена и тя, клетата, от вълнуващото опиянение на това празненство, на което не можеше да отиде. Великият човек дойде. Той накара Сидони да повтори два — три хубави поклона, на които я бе научил, както и начина да ходи, да сяда и да се усмихва, отваряйки устата си кръгло, точно колкото да влезе малкият й пръст. Наистина, смешно беше да се гледа с каква точност детето вършеше всичко това.

— В жилите й тече актьорска кръв!… — казваше възторжено старият актьор и, без да знае защо, на големия хапльо Франц му се искаше да заплаче.

Година след тая щастлива вечер, Сидони би могла да каже с какви цветя е било украсено преддверието, цвета на мебелите, какъв танц са играели, когато е влизала в салона, — толкова дълбоко бе впечатлението й от това удоволствие. Тя не забрави нищо, нито облеклата, които се въртяха около нея, нито детските смехове, нито всичките тия малки стъпки, които бързаха по плъзгавия паркет. Седнала за миг на края на едно голямо канапе от червена коприна, докато вземаше от сложения пред нея поднос първия сироп в живота й, тя помисли изведнъж за черната стълба и за малкото, без въздух жилище на родителите си, и й се стори, че то е някаква далечна страна, завинаги напусната от нея.

Впрочем, всички я намериха прелестна, възхищаваха се от нея и я глезеха. Клер Фромон, напомняща потънала в дантели Кошоарова миниатюра, я представи на братовчед си Жорж, великолепен хусар, който се обръщаше на всяка крачка, за да види впечатлението, което произвеждаше сабята му.

— Знаеш, Жорж, тя е моя приятелка… Тя ще дойде да играе с нас в неделя… Мама ми позволи това.

И с простодушното излияние на щастливо дете тя целуна малката Шеб от все сърце. Но, трябваше да си отиде… Дълго време още, по тъмната улица, дето снегът се топеше, по стълбата с угасналите лампи, в заспалата стая, дето майка й я чакаше, бляскавата светлина на салоните блестеше пред заслепените й очи.

— Хубаво ли беше?… Весели ли се добре? — я питаше тихичко госпожа Шеб, разкопчавайки едно по едно копчетата на бляскавата й носия.

Сидони, капнала от умора, заспиваше права, без да отговори, като започваше един хубав сън, който трябваше да продължава през цялата й младост и да й струва много сълзи. Клер Фромон удържа на думата си. Сидони отиваше често да играе в прекрасната градина, посипана с пясък, и можеше да вижда отблизо изрязаните капаци на прозорците и клетката със златните нишки. Тя изучи всички ъгли и скрити кътчета на грамадната фабрика, игра на криеница между масите за печатане, в самотните неделни следобеди. В празнични дни тя обядваше заедно с децата.

Всички я обичаха, без тя да показваше голяма привързаност към някого. Докато се намираше всред тоя разкош, тя се чувстваше нежна, щастлива, като че разхубавяла, но щом се завърнеше при родителите си, когато видеше фабриката през мътните стъкла на прозореца на площадката, обхващаше я съжаление и необясним гняв.

И при все това Клер Фромон се отнасяше с нея като с приятелка. Понякога я завеждаха в Булонската гора, в Тюйлери или на село, със знаменитото синьо купе, за да прекара цяла седмица в замъка на дядо Гардиноа, в Савиньи на Орж. Благодарение на подаръците на Рислер, който се гордееше много с успехите на своето момиченце, тя беше винаги мило и прилично облечена. Госпожа Шеб влагаше всичкото си самолюбие в това, а красивата Дезире туряше винаги на разположение на своята малка приятелка всичкото си съкровище от неизползвано кокетство.

Господин Шеб, винаги враждебно настроен към Фромонови, гледаше с лошо око на това растящо сближаване. Истинската причина беше, че не го канеха, но той изтъкваше друга причина и казваше на жена си:

— Нима не виждаш, че дъщеря ти тъжи, когато си идва от там и по часове мечтае на прозореца?

Но клетата госпожа Шеб, тъй нещастна в брака си, бе станала недалновидна. Тя казваше, че човек трябва да използва настоящето от страх за бъдещето, да улавя минаващото край него щастие, тъй като често ще намира опора и утеха само в спомените от щастливото детство.

Но, като никога, тоя път господин Шеб имаше право.